Въобще училището беше и доста страшничко за мен. Децата много се блъскаха, биеха, а стълбището беше изтрито от пързалящи се ученици. При това само от едната страна – където се слизаше. Имахме учител по история, Станко Кралев, истинско ‘страшилище’ за децата, защото беше един от двамата мъже-учители изобщо в сградата, а и беше в истинския смисъл мъж – страшен. С брада, макар и без една ръка и дребен, с гласа си и погледа си всяваше страх у всички. Той следеше за реда при слизането и качването – от “правилното” стълбище. Поведението му беше деспотично. После станах една от любимите му ученички, а той за мен – първият силно уважаван преподавател по история.
Едно нещо не му харесвах на нашето училище и то превърна живота ни (в класа) в малък кошмар. Лицемерието. Нито момичето, заради което се противопоставяхме всички един на друг и мразехме силно учители и съученици наред, беше виновно, нито неговата майка, която се оказа забележителен човек. Но като дете не го знаех.
Още се учехме да разпознаваме ‘добро’ и ‘зло’, наше и чуждо; играехме на война, като момчетата бяха лошите, а момичетата добрите; формирахме своеобразни джендър фракции и се борехме за равенство на половете (странно поведение за време дори преди оформянето на вторичните полови белези на тялото). Борбата за власт и правото по произход ме влудяваха. Момичето просто беше дъщерята на заместник-директорката на училището. Беше красива, властна, упорита и всичко, което кажеше – ставаше на секундата. Всички бяха в краката й. Не исках да съм там и аз, както и още една-две от приятелките ми. Всъщност те затова станаха мои приятелки, предполагам. Войната беше на всяко ниво – в часовете, съперничество за знания, в игрите – коя ще има повече дрехи за куклата си, във войната с момчетата – кой ще ръководи нашата ‘чета’ (сигурно сме й викали чета, защото чавдарчетата се деляха на чети, като възрожденските ни герои, а пионерите – на отряди). Борбата после прерастна в състезание за постове в пионерската организация. Тя, разбира се, по право стана отряден председател, а всеки, в зависимост от близостта си до нея, получаваше по-добрия пост в ръководството на отряда. Най-близката й приятелка получи отговорността за учебната дейност. Носеше дневника. Най-голямата привилегия, защото можеха да го разглеждат двете в междучасието. А дневникът беше като предмет от друго измерение – достъпът до него беше едва ли не свещен. Тогава никой още не си и помисляше за ‘драскане’ в дневника – поправки на оценки и отсъствия. Това дойде по-късно, с демокрацията. Както хаосът настъпва след разпада на тоталния ред.
***
Войната против момчетата беше първото ми осъзнаване вероятно за социална роля. Не знаехме защо воюваме против тях – воювахме просто защото бяха различни от нас. И на това ако не му се казва първично съзнание, стереотипизиране на представата за свое и чуждо, за близко и далечно. Всички момичета срещу всички момчета. Разбира се – намираха се и ‘предатели’, съседка на три от момчетата, по-голяма от нас с година, се биеше с тях против нас. Единодушно момичетата я определяхме като мъжкарана, такава, с която никой не иска да има нищо общо. Търсехме знаци в гласа, поведението и външния й вид. Мразехме я. Откровено. Странно колко силна може да е омразата в толкова ранна възраст. Може би тогава съм я израстнала, сега не умея сякаш да мразя. Тогава не помня да съм обичала някого. Сигурно съм била привързана към майка си и баща си, към семейството, но чак пък да ги обичах, както сега, не помня. Но мразех много силно. До рев. Мразех момчетата и нея – онова момиче, дъщерята на замдиректорката. После, в гимназията и след нея станахме приятелки, макар че трудно можах да й простя за онова време.
Четите на двата пола водеха всекидневно няколкочасова война по улиците на центъра на Бургас. Строявахме се в две колони, със знаменосец и войвода отпред, местата които бяха отново повод за борба между двете фракции на момичетата. Момчетата бяха по-единни, макар че и те не понасяха отношението към дъщерята на заместничката. Биехме се не наистина, не в ръкопашен бой, но с домати, яйца и какви ли не други чудесии – фунийки за стрелба, водни струи от шишета за веро, джидживки... Не помня да сме се били чак с камъни, не помня и да е ставал проблем от войната. Никой не ни правеше забележка, освен бабите в градинките, че крещим по улиците. Родителите ни вероятно са се забавлявали с нас. А на нас ни беше безумно забавно.
Като в приказките. Подобни кутии наистина бяха рядкост и винаги оставаха в къщата след изяждането на бисквитите или бонбоните в тях. Пък и бяха несравними по външен вид с нашенските метални кутии. Та какво продаваха в метални кутии по това време – само “Тахан халва” и сирене в големи тенекии, а дизайнът им беше безумно грозен. 
