Една комична история с бяло сладко, гости и бой

Вчера бяхме на гости на приятели в Утрехт, където ни нагостиха с холандската amandelstaf, италианската pizza и гръцко бяло "нещо" (“подводница” му викали). Накратко, не знаех какво сервират на финал на децата за десерт. Приятелката ни, гъркиня по произход, но израсла в Холандия, извади кутия с нещо бяло като сладолед, загреба с лъжица и постави бялото нещо с лъжицата в чаша студена вода. “Искате ли onderzeeer?” попита децата си тя и те скочиха от радост. Само бях чувала истории за баби в България, които като млади момичета се събирали на следобедно гости в Бургас или Созопол и си сервирали бяло сладко по гореописания начин. Опитах за първи път, усетих вкуса на мастика, както бе описано на опаковката, но и далечен познат вкус на натурална дъвка. Бях дъвчила такава като дете, баба ми я криеше в дъното на бюфета със стъклените витрини, в малка чашка и я даваше при болки в корема като лекарство, на децата, да дъвчат. Молеше племеника си моряк да й донесе следващия път още малко дъвка. Внос. За бялото сладко като социализиращ, слепващ механизъм, при дамски, градски сбирки, само бях чувала. Но никой не намери за необходимо нито през социализма, нито след това, да ме почерпи с тази изчезнала от рафтовете на бюфета стока, нито дори да ми опише вкуса й. Изненадах се от вкуса на дъвката. Елени, гъркинята, знаеше за дъвката и я беше вкусвала по идентичен повод като дете. Невероятно усещане за близост между две жени, израсли в два различни политически режима, в две различни културни ситуации и имащи слепващ спомен на натурална дъвка в детството.

А историята, която изникна в главата ми моментално при вкуса на бялото сладко, бе за това, че най-накрая ще разбера, защо баба Станка, сестрата на дядо ми, го подгонила да го бие. Бялото сладко е виновно. Дядо ми, по-малък от нея, обичаше, с риск за гръбнака си, до последно да се катери на стол, за да стигне скритата върху гардероба от баба ми кутия с шоколадови бонбони “за гости”. Явно от дете е бил гонен буквално и преносно от жени за страстта си към сладкото. Един хубав за него ден, в детските му години, намерил буркана с бяло сладко, което кака му крила в дълбините на бюфета. “За гости”. Бялото сладко не е за наши, то е за другите, за гостите. Намерил го той, излапал всичкото и скрил обратно буркана. Сестра му поканила приятелки на “жур”, ще се гощават с бяло сладко и ще клюкарят около масата, неженени, влюбени вероятно... момичета в разцвета на младостта. Пристигнали те, сервирала Станка всичко и потърсила буркана с бялото сладко. Празен. Погледнала дядо ми, а той прихнал да се смее и хукнал да бяга. Хукнала и тя след него, зарязала гостенките, с бухалката в ръка, да го бие, задето я посрамил. До края на живота си дядо ми разказваше през смях за покойната си вече кака, която го настигнала и му “теглила един бой” заради бялото сладко.

За едни червени сандали, мечтите и предметите през социализма

През настоящата 2019 година ще се навършват 30 години от падането на Берлинската стена. Прибрах се за лятото и разрових наличните кутии с мои сандали в апартамента в Бургас и попаднах на чифт червени, винтидж, много eighties’: сандалите на баба. Изглеждат недокоснати, сякаш никога не са били на нечий крак. 

Винтидж-сандалите

Историята им обаче ни отвежда 35 години назад, в късния социализъм. Баба ги получава като подарък от майка ми и баща ми. Донесли са два еднакви чифта – едните за мама, другите за баба. Платили 102 дойчемарки за чифт, купили ги от далечния Източен Берлин, витрината на комунистическия блок. Сандалите надживели баба ми, отговарят на желанието ми за retro look и елегантност в едно и пасват идеално на моя крак. Но какво помнят те, какво са видели през всичките тези 35 години?

Назад във времето, в далечната 1985-та, сандалите са стоели на витрината в един берлински магазин, по-лъскав от българските му събратя тогава. Туристи от соцлагера минали покрай нея, отбили се и купили два чифта, еднакви. Туристите били майка ми и баща ми, на гости при свои приятели от Източен Берлин, с които се познавали от 1964 г. Германците посещавали често Бургас, на всеки 4 години били там, а българите, като по-бедни в “равенството” на онзи строй, можали само два пъти да върнат визитата от 1964-та до 1989-та г. 

Вторият път, само четири години преди падането на Берлинската стена, майка ми заминала с баща ми, брат си и неговата жена. Отнесли сандалите към България с жигулата, която освен тях четиримата трябвало да побере още масички две и столове 8 броя, за пикник, четири рокли, якета и обемни кожени чанти със светлоотразителни закопчалки за първокласничките в семействата, куфари и кой знае още какво.

Когато пристигнаха, при бабите ми бяхме всичките четири наследника, подскачащи от нетърпение да пренесат и разгледат съдържанието на подвижния Кореком. Все така соцстоки, но от чужди, далечни земи. Така сандалите пропътували пътя от Берлин до Бургас, за да ги разхождат оттук нататък все до крайморския парк на Бургас и обратно, на краката на баба ми, после и на моите.

Цената им все така стои блестяща, гравирана на подметката, макар не всички да разбират стойността й за времето. А етикетът: интернационален дизайн, подсказва съдбата им на преносители на щастие между нациите. Годините днес не са същите, интернационалният дизайн е навсякъде и лесно достъпен, но емоционалната стойност на тази двойка червени обувки е все така висока за мен като поредния техен носител.

Некермански мечти 

Отраснало с цветните мечти от Некерманите, нашето поколение помни оскъдицата на стоки, пътеките за сдобиване с чуждоземни материални блага и йерархиите, които тези блага поддържаха. Некерманите, носени през 80-те г. от тираджия-познат на семейството, стоят старателно подвързани с дебели корици редом до албуми с музейни колекции от Ермитажа. Подредени така, образите от техните страници се изравняват по стойност с тези на изкуството на фламандските майстори от депото на ленинградската тогава галерия. Колкото недостижими са моделите на европейското изкуство, толкова недостъпни бяха и дрехите от страниците на каталога. Тях, както вероятно и принцеските рокли от картините, можеше да поръчаш на шивачката, да ушие с наличните в соцмагазините платове. Мечтаех си за бельото на моделите, обувките и тениските, знаех на коя страница е любимата ми играчка, която никога няма да имам. Обожавах да разлиствам с приятелки тънките и лъскави листи, заплювахме си любими картинки, стояхме и съзерцавахме цветовете и формите от каталога. 

Днес намерих на страниците на Некермана същата кожена обемиста чанта за първокласник като моята, донесена през 1985-та от Източен Берлин заедно със сандалите на баба. Некерманът, с който съм израснала, се оказа по ирония на съдбата холандски, от 1982-ра. А поръчването на стоките от каталога в Холандия ставало тогава по телефона, онези телефони с бутони, които дойдоха при нас непосредствено преди падането на Берлинската стена.

Почти четиридесет години след издаването на Некермана холандските стоки са ми на една ръка разстояние, не ги смятам за ценни, не ги търся по хартиени каталози, поръчвам ги за минути през интернет и то само по необходимост. Отношение, което холандските жени през 80-те години са имали към предметите от същия този Некерман. Разглеждали са го, поръчвали са, изхвърляли са го за отпадъци: нещо немислимо в нашето соцвсекидневие.

Ето как един чифт червени сандали успя да ме накара да изровя мечтите си от соца, припомни за непреходността на предметите, но за преходността на отношението ни към тях и на стойността им във времето и пространството.

Две кратки истории, едно дете и една опера

Плат, ножица, картон, креда. Дизайн.

Поредното предизвикателство пред ръцете и мозъка ми дойде с новината, че трябва да се кроят яки и костюми за децата от първи и втори клас, грубо 120 на брой, за да участват в операта Турандот. Това е един образователен проект на "Еuropa in Canto" за превръщане на класическата музика в интересна и достъпна за ученици.  

Правенето на костюмите се оказа доброволческа работа на група майки, които могат, искат и намират време. Екипна работа, при която много хора действат във конкретни дни и часове в малка учебна стаичка, с подръчни инструменти, каквито сами си снабдим. Форматът ни е познат от традиционната култура: седянка, при която ръцете и устите не спират. Действа се, но и се говори.

Приех предизвикателството по две причини и това са две дълги истории, които ще нарека история “Минало” и история “Бъдеще”. Те се срещат тук и сега, във Флоренция, в католическото училище, в италианскиговореща среда.

История “Минало”: баба ми

Винаги съм искала да се науча да правя дрехи, да работя с плат, да режа и кроя. Повече от двайсет години назад, в средата на 90-те, в България бе криза. Нямаше много магазини за дрехи, но пък наличните или ни идваха прескъпи или бяха втора употреба, откъдето майка ми бе категорично против да купувам. В къщи имахме куфари със стари дрехи от младостта на мама, леля и баба. Те бяха старомодни, но пък с добри платове, а някои – останали от 60-те години още дори можеха да минат за съвременни. С някои дребни поправки. Баба ми правеше това за мен. Взимаше мярка, питаше какво искам, сядаше и с ножицата и иглата правеше чудеса. Шевната машина бе вторият й приятел. Първият бе пишещата машина, нали бе юрист. Баба ми имаше и друга слабост. Навремето, когато тя е била млада, в следвоенните години, ранния комунизъм донесъл бедност и еднаквост на хората. В магазините нямало нищо, конфекцията съдействала на унификацията на вкусовете и всекидневието. Баба ми искала да е различна. И започнала да си шие сама. Платовете може да са били еднакви, но кройките били нейни. Тя бе жена със страст към модата и външния вид до последно. Така прекрояваше старите дрехи за мен, новите, които купувах, все искаха някакви корекции. Тя ме подкрепяше в търсенето на нещо различно в магазините втора употреба, тайно от мама. Там нещата бяха уникати, при това евтини. Тя буташе тайно сгънати банкноти в ръцете ми и казваше: “Отиди и си купи този пуловер”. Но заради една нейна мъдрост не успях да взема занаята от нея. Тя не даваше да работи внучката й. Цял живот това ще правиш, казваше баба. Затова сега остави чиниите на мен, чети книги, отивай да учиш.

Още нещо от живота на баба ми ме подтикна да се включа в проекта. Тя никога не стоеше с празни ръце в свободното си време. Както и устата й не млъкваше. Непрекъснато разказваше истории, кой се оженил, кой се развел (била е бракоразводен съдия известно време), даваше житейски примери и дуднеше на колко трябва да се оженя, за да не остана стара мома. Критикуваше, но работеше с тия ръце. Все шиеше, плетеше или кроеше нещо, готвеше, действаше.

Така отидох на сбирките на майките по повод костюмите за “Турандот” с идеята, че ако не сколасаме добре с костюмите, поне ще поговорим, къде на италиански, къде на английски с малкото говорещи чужд език в Италия.

Историята “Бъдеще”: едно стъпало нагоре

Проектът за правене на костюмите предостави още една възможност за мен: да опитам да проговоря италиански, да натрупам лексика, макар и предимно в областта на шивашките дейности. На кой ли му трябва такава лексика ;) Както и с идеята, че доброволстването е обратно на бездействането.

Ако не сътворим костюмите, операта “Турандот” няма да е на сцена, децата няма да могат да участват в подобно предизвикателство, няма да пеят (опера) на сцена, да пеят на италиански, няма да гледат опера от зад кулисите, няма да се гримират и преобличат в гримьорна. Няма никога да получат шанс да заобичат операта, изкуството и въобще културата в тесния й смисъл. А най-маловажното: няма да имат любопитен факт да разкажат във важни моменти от живота си, като на защита на дипломна работа или на сватбата си.

Проектът като възможност за бъдещето на дъщеря ни ме хвърли в размисъл: какво ако не бяхме тук в този момент, какво ако не бяхме дали този шанс на децата. Нищо. Пак щяха да пораснат, както и аз съм пораснала. 
В един голям град от тогава комунистическа България. До нас имаше опера, най-новата и футуристична сграда наоколо. От училище ни водеха на почти всяко представление, защото беше на една крачка, защото учителката ни бе упорита и консервативна, но много енергична. Но не харесах операта. Който имаше възможност, в антракта бягаше и се прибираше вкъщи. Такива бяха годините. Ако не избягаш, оставаш до края в скуката, стискаш зъби и търпиш. Не говоря за операта и отношението ми към нея. Говоря за времето и реакциите на хората към режима, към порядките тогава. Дъщеря ми наистина ще порасне и без това участие, но с него ще е една стъпка нагоре. Така вярвам аз.

Проектът отвори още един шанс за мен. В личен план да срещнеш хора на същия акъл, със същата мисловна настройка, за които помагането е важно, които оценяват високо доброволческия труд, е голяма работа. Да срещнеш хора, с които ножиците и плата ще те сближат, с които и да мълчите, ще усещаш близост. Но да не забравяме, това е седянка. Това е шанс за моите познания по италиански език, култура, манталитет, ако щете.

На седянка

При срещите се появиха различни хора. Италианци? Оказа се, че всеки е от някъде дошъл. Чуваш, че едната брои: “уно, дуе, тре, четири” и си викаш – боже, това не може да не е славянското четири. Жената е сръбкиня, от Белград. На първата среща не спряхме да дърдорим, все мигрантски истории, кой откъде е, накъде е тръгнал, защо, какво по пътя го е спряло тук и какво там. На втората среща същата жена ме запрегръща силно, разцелува, сякаш винаги сме били заедно.

С другата рязахме плат мълчаливо в продължение на десет минути, след което се отвори приказка. Тя е от другия край на Земята. Нюфаундленд. Остров в Канада. Защо стана дума ли? Споменах баба ми като вдъхновение да държа ножицата сега. Споменах и беднотията на 50-те години, когато в града е имало сигурно един магазин за дрехи и ако искаш да си различен, шиеш сам. На нейния остров в Канада било същото. Малко градче, с един магазин в центъра. Ако искаш да си различен, шиеш. Баба й шиела, толкова добре, че шиела булчинските рокли на хората наоколо.

Истории от тук и оттам. Опера в центъра на Флоренция, в най-стария театър Пергола. За едни деца и тяхното бъдеще.

Огледалото на една експозиция

Да се говори за новаторство в българските музеи е като да се говори за деколонизация в музея Quai Branley или British museum. То е алогизъм, нонсенс, оксиморон. Всяко правило има изключения. Настоящият случай e oт онези, които потвърждават правилото. Той разказва историята на един град в България. Ще се опитам да запазя анонимността на мястото. Снимки няма да публикувам, понеже снимането е забранено (или позволено срещу заплащане).

Какво разбрах за града по експозицията в музея

Градът е известен още от времето на неолита, там има минерални извори и за тях се говори из цяла Европа (по цитати на пътешественици от XV век в експозиционните текстове). Римляните са построили улици, площади, амфитеатри, въобще целия град. Картината е много стройна, животът кипи, имали са къщи, вили дори, въобще богата работа. Но неизвестно защо, тъкмо с началото на Ренесанса по тези земи, градът изчезва. Остават само християнски обители, манастири, църкви, обикновените хора ги няма или се превръщат всички в монаси? Усещането е за тъмнина, мрак, неизвестност. Няма и следа от минералната вода вече. След което изведнъж скачаме във време светло, с аристократи, каляски в злато и скъпоценности, в града пристига негово величество Царят и управлява, но кого, не става ясно. Блясък, злато и сребро навсякъде. Освен монархa със семейството му е имало някъде и едни евреи наоколо, защото са оставили предмети след себе си. Нататък животът е все така прекрасен, с музика и бални рокли и костюми. Хората явно добре са живели в този град, бил е нещо като затворена крепост сигурно, само със заможни хора, които имат мебели по последна мода, внос от Западна Европа, прескъпи автомобили и се возят в първа класа в градския транспорт. Дали се къпят в минерална вода обаче не е ясно. Според цитатите в текстовете петдесет години назад е било все така (значи до към 70-те години, смятано от настоящия ни момент). Времето изглежда да е спряло, модата е застинала в първата половина на ХХ век, а градът, за който разказва експозицията, не съществува днес. Поне не става ясно в последните петдесет-седемдесет години какво са правили хората, как са се обличали, дали ги е имало или са съблекли балните си рокли и са се пренесли в друго измерение.

Е, познахте ли града? Едва ли. Това е град на мечтите. Град, който помнят малцина или поне са чели за него, град, който не е възможно да съществува в реалността. Нещо ни липсва в картината.

Експозицията е решена в контрасти: светлина и мрак. Тя в най-чист вид демонстрира как кураторите искат да ни видят чужденците – като хората от баловете от първата половина на века, като каращи мерцедеси и спящи в луксозни спални, като царя в каляската. Това, което не дава експозицията обаче е обяснение на явленията, логика на случването. Тя внушава на посетителя представата за “произвола на съдбата”, предлага една удобна невинност на редовия гражданин като не-участник в събитията.

Кой решава в музея: рамките и отговорностите

Експозицията на този музей (и на много негови подобия из България) е най-вече история на ограниченията, в които съществуват уредниците. Това е реакционизма на първо място (обръщане на соц-ценностите), монархизма, стремежа към академизъм (видим най-често в археологическата част) и политиките за експониране на османския период, свързани с недоизказан национализъм. И от тази експозиция излиза, че мястото на селото, на носиите и фолклорната (народната, ако щете) култура е в етнографските музеи, а в историческите – на градската, елитарната култура. Разделение, останало от времето на социализма.

Известно е, че в социалистическите музеи следите от монархията са били дълбоко потулени в хранилищата. Тридесет години по-късно, музеите са се освободили от идеологията на комунизма и е време да ги освободят и тях. Аналогично, дошло е време да бъде потулена срамната част от най-новата ни история: демографските, икономически и културни преобращения на социализма. 

Моето (опростено) разбиране за правене на музей в XXI век

Когато експозицията не съществува от години и хората са забравили за съществуването на музея дори, не излизаме на показ със съдържанието на колекцията си, а с мисъл, с мечтите си, подредени в концепция. Kато седнем да правим музей, първо се питаме какво сами виждаме и искаме. После неизбежно питаме околните (не близки и роднини, а мислещите хора в този град, който ще експонираме): какво те искат, какво виждат като свой град. Защо да ги питаме ли? Първо, защото са данъкоплатци, а ние (общински и държавни музеи) се издържаме от тяхните данъци. И второ, защото ако не ги питаме, те ще дойдат веднъж в музея, ще го видят и ще си кажат – това не е моят град и не е моето мислене, и никога няма да се върнат, ни сами, ни с чужденците си гости. На практика с питането и вграждането на желанията на посетителя музейният екип си “купува” подкрепата на данъкоплатеца, превръща го в посетител, понякога и в постоянен такъв.

Защо е необходимо да “мечтаем” в концепцията? Защото рано или късно се явяват орязванията на мечтите – чрез споменатите бюджет, колекции, експозиционно пространство. И ако не успеем да мечтаем, да изложим на хартия мечтите си, не спрямо бюджета, колекциите или сградата, а спрямо своето лично разбиране за музея, не е редно ние да го правим.

За предците на кураторите, политиката и картография: Palazzo Vecchio

Stanza del Guardaroba e възможно най-интересното място в Паладзо Векио (Palazzo Vecchio). Макар че всяко помещение в него е само по себе си произведение на изкуството, залата на географските карти съхранява многопластова информация за бившите обитатели на двореца, Медичите. В Google Art Project можете да откриете всички изображения от мястото в много висока резолюция. 

На входа й има въвеждащ текст за намеренията на Козимо I да обзаведе залата с мебели, гардероби, които да поберат движимото имущество на Съвета, управляващ града. Но какво включва това движимо имущество е указано само в общи линии: текстилни пана, други предмети за окачване и текстилни изделия, злато и сребро, както и стари оръжия. Това описание не ни подготвя за особената връзка между съдържанието на гардеробите от времето на Козимо и изображенията на вратите им.

Наименованието на залата идва от желанието на Козимо я посвети на космологията. Поръчението му, реализирано и преразказано от архитекта и художник Giorgio Vasari, е да изрисуват вратите на мебелите с карти (дело на Egnazio Danti и Stefano Bonsignori), описващи света в кръг около посетителя. В центъра на помещението е разположен глобус в огромен размер, изработен специално за мястото. Намерението на Козимо е да има и втори, висящ от тавана глобус, както и планетарен часовник (дело на Lorenzo dellaVolpaia), който показва позицията на планетите спрямо Земята. Освен тях планирани са 300 портрета на известни исторически личности и бюстове. Възстановка на залата според поръчението на Козимо I можете да видите тук. 

Картите са заимствани от Географията на Птолемей от 2 век сл. Хр. Добавени са детайли в зависимост от съвременните (на художниците) знания. По картите се срещат особености на флората и фауната на места.

Влизането в залата е само по себе си зареждащо, заради очакването да разбереш с какъв запас от знания по география са живели местните управляващи Медичите. Изграждането на гардеробите става между 1561 и 1565 г., изрисуването на картите отнема още две десетилетия.

Какъв обхват е имал техният свят, къде са се простирали интересите им (политически и търговски, банкерски), до каква степен са познавали отдалечени места по света (Индия, Африка, Индонезия, Америките)?

На пръв поглед в залата всеки посетител е заинтригуван, търси по картите, взира се, снима неизбежно интересните му, неговите места. Естествената светлина, смесена с недобре насочено изкуствено осветление не улеснява гледането, стъклата върху картите допълнително отразяват и препятстват възприемането на детайлите.

Сред поредицата карти на части от Европа, се заглеждам в една, на която пише България. Годината е 1585-та. Тогава България не съществува като политическа сила, нито във времето на Птолемей от 2 век сл. Хр. я има. Следва втора карта, където държавите са отбелязани в червено, територията е българската, но там пише Гърция. Няма и следа от Османска империя. За да е пълно учудването ми, на север от река Дунав (най-ясно маркирания обект на нашата част от картата) територията отново е с име България. Със същия шрифт и размер са споменати Мизия, Тракия, Македония, в различни части от картата. Какво ли са искали да маркират: политически, географски обекти или величия от миналото? Имената на селищата също са трудно разпознаваеми, единствено Свищов и Силистра са същите, но последната не на мястото си. макар че на картата на Германия всички холандски днес градове фигурират със същите като днешните си имена (Амстердам, Хорн, Харлем и т.н.).

Сред първите двадесет по важност откривам територии на бившата Римска империя: Британия, Испания, Франция, Германия, Египет както и цялата позната тогава Африка. Любопитно е, че на мястото на Сомалия и Етиопия стои името Троглодитика, вероятно така е присъствала територията в картата на Птолемей. Сред по-далечните и по-непознати са Балканите, Литва и Латвия, територии около Северния полюс, Русия, Анатолия, Южна Африка и Скандинавия. Там са още Калифорния, Мадагаскар, Гренландия и Мексико. Следващата група карти стига до Централна и Южна Америка, Близкия Изток и земите на Пакистан и Индия. Финалът са островите Малуку и Филипините, Индокитай и Индонезия, Китай и Япония.

По-детайлна информация за залата откривам впоследствие. Оказва се, че картите съответстват на съдържанието на гардеробите, където са били разположени колекции от различни части на света.

Картографията подпомага организирането и класифицирането по географски признак на артефактите. Намерението на Косимо I да създаде зала едновременно за гардероб и география придоби смисъл. За времето на средата на XVI век, когато музеи не съществуват в публичния им вид, управляващият поставя основите на хранилище, едно от типичните за Късния Ренесанс curiosity cabinets. Отличителна черта на този конкретен кабинет обаче е връзката му с представителните помещения в сградата, а не с личния апартамент на Козимо. Количеството изкуство по гардеробите е за посетители, външни лица, но и за уредниците, да се ориентират в пространството и в колекциите. Замисълът за експониране на картите, глобусите и мерителните инструменти с пространство за движение на посетители около тях, както и присъствието на образите, които са допринесли за формирането на знанието през вековете подготвя помещението за музей с образователни функции. 

Колекциите са били поддържани и категоризирани от специални уредници и реставратори (guardarobiere). Еволюцията на музейната професия от това време насам не е огромна: и сега музейните специалисти много често сами носят, подреждат и познават в детайли артефактите. При липсата на комуникационни канали като днешните мащабът на знанията на самия Козимо и хората, които го заобикалят, специално подбирани и спонсорирани за целта, е трудно обозрим. Достъпът на гардеробиерите-уредници до колекциите и картите сам по себе си е привилегия. От българска гледна точка заслужава адмирации обаче подхода за категоризиране и реда в това хранилище, което ако можеше да се пренесе в съвременен музей, много лесно би било превърнато в open space депо.

Колкото по-редки и далечни предметите, толкова по-интересни за колкеционерите. Картите очертават пътя на обмяната, на търговията между Стария и Новия свят в XVI век, както и властовите възможности, които парите предоставят на фамилията банкери. Медичите разполагали с множество ценни предмети от Новия свят (особено артефакти от пера, изключително трудни за съхранение: наметало от пера от тяхната колекция с датировка средата на XVI век може да се види в експозицията на Музея за етнология и Антропология във Флоренция). Събирането, съхраняването и експонирането на целия познат до това време “космос” съвсем съзнателно е предназначено да демонстрира властта и мощта на Медичите и Козимо I в частност, власт, зададена му още от раждането с името му.

Днес съдържанието на гардеробите, портретите на исторически фигури и бюстовете, както и планетарният часовник са в други публично достъпни музеи (Ufizzi и Museo Galileo), а залата с картите е отворена за посетителите на Palazzo Vecchio.

“Два свята, единият е излишен”: На кого са нужни такива експозиции?

Някъде там по via del Proconsolo в романтична Флоренция, между величието на Дуомо и Паладзо Векио, тълпите от въодушевени и уморени туристи заблудено подминават наредените в редичка ренесансови дворци, кой от кой по-стари и по-важни. Вторият от тях, паладзо Нонфинито, недовършеният, крие ведомствения Museo Di Storia Naturale на Университета на Флоренция, и по-точно секцията му “Етнология и антропология”. Дали без право го подминават или наистина не си заслужава? Накратко, флорентинските музеи са известни с неприятното усещане на задух, пренаселеност, тълпи туристи. Институциите не са способни да контролират интереса и по мое лично мнение са занемарили до крайност грижата за комфорта на посетителя, за да се фокусират върху сигурността (в музея и на експонатите), за която тълпите по правило са заплаха.

Когато в последните месеци и години слушаш и четеш основно за иновациите в музеите, за свързаност, включеност, осмисляне на музеите за хора от всякакъв социален статус и възможности, за нови медии и съвсем нов тип публичност, които предизвикват отново промени в основополагащата дефиниция на ИКОМ и в този специален ред на мисли се срещнеш с етнографския музей във Флоренция, оставаш за минути безмълвен. Не знаеш от кой свят идваш и в кой отиваш. По думите на Смирненски: “два свята, единият е излишен”.

Защо?

На пръв поглед експозицията е чаровно остаряла и дезорганизирана. Разположена в Паладзо, касата е вляво от входа, само една от залите, за Индия е след нея, а за да разгледаш всичко останало, трябва да излезеш отново през касата (и магазин), да слезеш и качиш нови стълби един етаж нагоре. Следва кръгово движение, зали преходни една към друга и завършващи с изход към същото стълбище. Проверяващият билетите стои в последната зала, а не в първата. Витрините преднамерено не са подменяни, имат историческа стойност, както и металните надписи по тях. Усвояването на помещенията е максимално, в ъгли и подтаванни пространства има разположени текстове, карти, картини, снимков материал.

Към чара на експозицията и духа на времето, в което са формирани колекциите на музея ще добавя два любопитни факта: директорът на музея от 30-те години на ХХ век Нелло Пучони е представен чрез платно-портрет с рамка в стил ар нуво, нарисуван като екстравагантен тип, с книга и череп в скута, и с палец в очната кухина на черепа. Очевидно препратката е към неговите постижения в антропологията, но усещането за власт над тленното е повече от осезаема. И другия: основателят на музея през 1869 г. Паоло Мантегаца, чийто ученик е Нелло Пучони, e вдъхновен от своя обект на изследване в Южна Америка да експериментира върху себе си ефекта на листата от растението кока, резултат от което е книгата му Sulle Virtù Igieniche e Medicinali della Coca e sugli Alimenti Nervosi in Generale („Върху хигиенните и медицински измерения на коката и за подхранването на нервите като цяло“). Следващия откъс от нея можете да намерите и в Уикипедия:

„... Присмивах се на бедните смъртни, осъдени да живеят в тази долина на сълзите, докато аз, понесен на крилете на две листа от кока, летя през пространствата на 77 438 думи, всяко по-прекрасно от предходното... Един час по-късно бях достатъчно спокоен, за да запиша тези думи със сигурна ръка: Бог е несправедлив, защото е направил човека неспособен да поддържа ефекта на коката през целия си живот. Бих предпочел да живея само десет години с кока, отколкото 10 000 000 000 000 000 000 000 века без кока.“

На втори план: не по-маловажна е темата за антропология на расите, с която се срещам още в първа зала. Тук откривам историите от музейните експедиции, по време на които изследователите са създали забележителна колекция от гипсови отливки на лица от Африка, Далечния изток и тропическите гори на Амазонка. Текстовете подават минимална информация за контекста на експедициите, а самите пътувания са представени като чисто научни, с цел събиране на материал за изграждане на мощни за времето си антропологични теории. Темата и текстовете в тази част на експозицията едва ли винаги са били такива. Политическата коректност наскоро е насочила криви огледала към посетителя, с надпис, обявяващ многообразието за ценностно, а посетителя – като част от това многообразие.

Но историята на проучванията в тази посока е изключително хлъзгава. Една дума и потъваш в дебрите на политическата некоректност. Сякаш издаваща тайна, но без коментар от кураторите, е една снимка на двама изследователи, които правят гипсова отливка на лице на тъмнокож мъж. Позирането, както и разположението на индивидите демонстрира физически упражняване на власт. Разбира се, във времето на експедицията, властта е налична, тя е реална и осъзнавана, макар и все още не натоварена със смисъла, който днес полагаме върху нея. Тя позволява на въпросните учени да събират информация, материали и да обогатяват колекции, каквито например в държави като България нямаме. Пак по политически причини. Колониалното наследство е (било) част от империализма и амбициите за власт в отдалечени, неевропеизирани региони от света.

Това, което оправдава упражняването на власт в полза на науката е разбирането за традицията и местните култури като застинали, непроменящи се във времето и неповлияни от външни фактори или миграции. Съзнанието, че насилственото често установяване на европейската власт над местните общности обрича на изчезване някои от тях, се превръща в мощна мотивация за етноложки и антроположки интервенции, които сами по себе си също променят културите-обект. Въпросната представа е описана във всеки текст към залите на експозицията. Тя присъства във всяка биография на изследовател или директор на музея, като за пред кураторите и за времето на трупане на колекции вероятно е била оправдана. Идеята, че културите от миналото са на изчезване, че традицията отмира (не, че се променя), не е (била) чужда на ни един етнографски музей. На практика обаче това действие (формирането на колониалните колекции) лишава местните общности от техните културни артефакти и ги изнася в посока Европа, за да придобият смисъл на изкуство и радват отбран кръг от посетители, изследователи и колекционери. 

Между предметите, които основно запълват витрините срещам поглед с манекени от различните периоди на развитие на музея, най-ранните от които съвсем реалистично следва да представят персонажи от културата на показ. Манекените също са представители на различни периоди в експонирането: най-ранните, гипсови са с максимално точни антропологични черти на лицето и тялото, други са с обем и движение на крайниците, трети – само статичен контур на тяло. Това отново са подбрани лица, най-впечатляващите от местните, най-често воини с военни атрибути или особени черти като мъжа с гигантизъм от Патагония. Представянето не цели да опише културата, а да впечатли с различност посетителите, както при проучването са били впечатлени изследователите. Външният поглед на изследователя формира нагласи и стереотипи у посетителя, затвърждава образа на "туземеца", а не добавя познание, за да го облагороди.

На следващо ниво идват надписите и подредбата във витрините. Те са сами по себе си история на експонирането. Витрините са запълнени максимално на принципа на кунсткабинетите, където всичко, засягащо региона - природни и културни обекти, е изложено, без особена логика на пръв поглед, вътре във витрината. 

Тематичните текстове към залите понякога подават информация за съдържанието на витрините: “в тази зала най-интересните експонати са...” (т.е. някои експонати дори не са достойни за вниманието на посетителя?). Те насочват посетителя, но не го информират за истории на предмети, културен контекст или други подробности. Друг случай са биографиите на изследователите, присъстващи в почти всяка зала. Те също са селективни и формират представа у посетителя за високите социални позиции на инциаторите на етноложките проучвания, но не загатват защо именно тези личности са избрани за участие в експедициите, кой финансира пътуванията им или в какъв политически контекст пътуват. Не дават информация и за екипажите около експедицията, които правят възможен контакта с местните, нито за връзката с властите по места и в Италия. Не на последно място текстовете към залите не добавят никакви знания към географското разположение на културите днес или в миналото, когато се е формирала колекцията.

Надписите към експонатите единствено ни обогатяват с информация относно материалите, цветовете и мястото на придобиване на предмета, макар да са подробни и двуезични.

Не се забелязва старание по реновиране на вътрешността на витрините, нито по аргументиране реда на подредба, нито по пренареждане на линията на експониране. Надписът, заявяващ процес на работа по реновиране на експозицията в една от залите, е застинал във времето от преди година и все така не е премахнат. Превърнал се е сам по себе си в история на “усилията” на уредниците да реорганизират поне парче от видимото за посетителя.

Не на последно място идва усещането, че си сам. Изоставен от тълпите туристи, изоставен от уредниците, от основателите на музея, за идеите на които трябва да разказват уж (а са безмълвни) експонатите, от притежателите на културните артефакти. Следен си сякаш само от погледа на воините “туземци” (както присъства в надписите) и се чувстваш единствения останал виновен за изтръгването на парчетата култура от ръцете им, насилственото сваляне на гипсови отливки от лицата им, неравностойната замяна на ценности срещу европейски стъклени мъниста... Вината на италианския колониализъм в постколониалната епоха тежи върху собствените ти рамене.

Списъкът може лесно да се продължи, но на кого е нужен този тип публичност на музея? Подлежи ли той на дефиниране по ИКОМ или не го интересува предоговарянето на полетата на съвременните музеи. Кръгът от потенциални интересуващи се е твърде тесен, формиран от специалисти музеолози, занимаващи се с история на колекциите и експонирането и етнолози, интересуващи се от материалното наследство. При първично търсене в Гугъл излизат коментари на посетители, които акцентират единствено и само върху стойността на експонатите, а единици от тях отбелязват и липсата на тълпи туристи в залите като възможност за отпочиване на сетивата във Флоренция. Видимо е, че усилията на уредниците на музея не са насочени към повишаване на посещаемостта, нито към задоволяване на необходимостта от по-подробна и разнопосочна информация.

Музеят не е изолиран случай в Европа и света, има претенции за висок принос към науката и общественото развитие, но как успява да предаде тази важност на постиженията от миналото на съвременните поколения? Обществено значим ли е днес? Има ли нужда от мен и останалите редови посетители или за неговите уредници бройката билети няма значение за успеха? Като по думите на Яра Бубнова, директор на Националнатагалерия в България: “Аз не мисля, че посещенията и продажбата на билетите могат да повлияят сериозно на бюджета, а и хубаво би било да не влияят.”