За морския слон Роланд и неговите съкровища

Историята на морския слон Роланд и неговите съкровища е художествена измислица. Разказва я Дубравка Угрешич в книгата си "Музеят на безусловната капитулация" (София 2004, с. 11). Само че историята не свършва с публикуването на книгата, дори напротив - започва именно там, за да продължи в зала на Историческия музей, Русе. Според разказаното от Дубравка Угрешич, морският слон починал в Берлинския зоопарк на 21 август 1961 година, осем дни след издигането на Берлинската стена. На 1 април 2008 година същият зоопарк, където симпатичното животинче с впечатляващи размери е живяло живота си, "гостува" на музея в Русе с изложба, представяща съдържанието на неговия търбух. А то не е малко:

„... розова запалка, четири клечки от сладолед (дървени), метална брошка с форма на пудел, отварачка за бирени бутилки, дамска гривна (вероятно сребърна), шнола за коса, молив, пластмасово детско пистолетче пръскачка,, пластмасов нож, слънчеви очила, верижка, пружина (малка), гумено колело, парашут-детска играчка (липса), желязна верижка 40 см., четири пирона (големи), пластмасова зелена количка, метален гребен, пластмасова значка, кукличка, бирена кутия (Пилзен 0,33l), кибритена кутия, детски пантоф, компас, автомобилен ключ, четири монети, нож с дървена дръжка, биберон детски, връзка ключове (пет броя), катинар, пластмасов несесер за игли и конци.“

Тутакси интересът на морското животинче към предмети от различен цвят, калибър и материал предизвиква питането: Може ли Роланд да бъде нает за музеен работник? Очевидно той има слабост към събирането на предметите, грижи се да бъдат на сигурно място, освен това не се знае дали поглъща всичко, което му попадне. В раздадената анкета към изложбата при тези твърдения за слона някои заключили, че очевидно е клептоман. А повечето от анкетираните посетители били единодушни - да, Роланд е годен за музеен работник. Което някакси поставя друг един въпрос за връзката между клептомана и музейния работник. Очевидно хората имат различна представа за професията, при това доста компрометираща. Разбира се, коментарът ми за имиджа на уредника като крадец-маниак не би трябвало да се приема насериозно и с безпокойство. Той е нищо повече от безобидна шега, въпреки твърденията на културолога Алберт Бенбасат (2003) преди време, че професията "уредник" е "диагноза" и "състояние на духа". По-обезпокояващо е, че категоричното приемане на Роланд в музейната гилдия свежда работата на музейния работник само до придобиването и охраняването на някакви предмети. Точно толкова безразборно подбрани, колкото у въображаемия морски слон. Оттук извличаме и образа на музея - като съкровищница-склад на (бих добавила, дори съмнително) национално богатство, валиден с пълна сила за нашите земи. Тази представа, създадена в зората на национализма и поддържана ревниво именно от музейните работници (държа на това наименование от времето на социализма, защото то ги принизява до обикновени технически лица без мислене), се оказа, предизвиква учудване сред западните музеолози, които до вчера смятали, че музеят-съкровищница е мъртъв, погребан в миналото, за да отстъпи място на музея-медия, място за интеркултурен диалог. Мнението цитирам по спомен с препратка към конференцията за "разказите в националните музеи", проведена преди месец в Норшопинг, Швеция. Уви, желязната завеса се оказа доста непрозрачна и непропусклива, при това почти двадесет години след вдигането й.
Изложбата - измислена да провокира "автентичността" на музея на 1 април, безспорно е добре планирана PR-акция, която утре ще отшуми. И за да не е безрезултатен смеха на публиката, анкетата, проблематизираща състоянието на музейната професия, идва да покаже слабостта на музея в България. А именно - музейният служител има още много да работи, за да стане осезаемо отварянето на институцията към обществото. За да се отвори и то за нея.