За едни червени сандали, мечтите и предметите през социализма

През настоящата 2019 година ще се навършват 30 години от падането на Берлинската стена. Прибрах се за лятото и разрових наличните кутии с мои сандали в апартамента в Бургас и попаднах на чифт червени, винтидж, много eighties’: сандалите на баба. Изглеждат недокоснати, сякаш никога не са били на нечий крак. 

Винтидж-сандалите

Историята им обаче ни отвежда 35 години назад, в късния социализъм. Баба ги получава като подарък от майка ми и баща ми. Донесли са два еднакви чифта – едните за мама, другите за баба. Платили 102 дойчемарки за чифт, купили ги от далечния Източен Берлин, витрината на комунистическия блок. Сандалите надживели баба ми, отговарят на желанието ми за retro look и елегантност в едно и пасват идеално на моя крак. Но какво помнят те, какво са видели през всичките тези 35 години?

Назад във времето, в далечната 1985-та, сандалите са стоели на витрината в един берлински магазин, по-лъскав от българските му събратя тогава. Туристи от соцлагера минали покрай нея, отбили се и купили два чифта, еднакви. Туристите били майка ми и баща ми, на гости при свои приятели от Източен Берлин, с които се познавали от 1964 г. Германците посещавали често Бургас, на всеки 4 години били там, а българите, като по-бедни в “равенството” на онзи строй, можали само два пъти да върнат визитата от 1964-та до 1989-та г. 

Вторият път, само четири години преди падането на Берлинската стена, майка ми заминала с баща ми, брат си и неговата жена. Отнесли сандалите към България с жигулата, която освен тях четиримата трябвало да побере още масички две и столове 8 броя, за пикник, четири рокли, якета и обемни кожени чанти със светлоотразителни закопчалки за първокласничките в семействата, куфари и кой знае още какво.

Когато пристигнаха, при бабите ми бяхме всичките четири наследника, подскачащи от нетърпение да пренесат и разгледат съдържанието на подвижния Кореком. Все така соцстоки, но от чужди, далечни земи. Така сандалите пропътували пътя от Берлин до Бургас, за да ги разхождат оттук нататък все до крайморския парк на Бургас и обратно, на краката на баба ми, после и на моите.

Цената им все така стои блестяща, гравирана на подметката, макар не всички да разбират стойността й за времето. А етикетът: интернационален дизайн, подсказва съдбата им на преносители на щастие между нациите. Годините днес не са същите, интернационалният дизайн е навсякъде и лесно достъпен, но емоционалната стойност на тази двойка червени обувки е все така висока за мен като поредния техен носител.

Некермански мечти 

Отраснало с цветните мечти от Некерманите, нашето поколение помни оскъдицата на стоки, пътеките за сдобиване с чуждоземни материални блага и йерархиите, които тези блага поддържаха. Некерманите, носени през 80-те г. от тираджия-познат на семейството, стоят старателно подвързани с дебели корици редом до албуми с музейни колекции от Ермитажа. Подредени така, образите от техните страници се изравняват по стойност с тези на изкуството на фламандските майстори от депото на ленинградската тогава галерия. Колкото недостижими са моделите на европейското изкуство, толкова недостъпни бяха и дрехите от страниците на каталога. Тях, както вероятно и принцеските рокли от картините, можеше да поръчаш на шивачката, да ушие с наличните в соцмагазините платове. Мечтаех си за бельото на моделите, обувките и тениските, знаех на коя страница е любимата ми играчка, която никога няма да имам. Обожавах да разлиствам с приятелки тънките и лъскави листи, заплювахме си любими картинки, стояхме и съзерцавахме цветовете и формите от каталога. 

Днес намерих на страниците на Некермана същата кожена обемиста чанта за първокласник като моята, донесена през 1985-та от Източен Берлин заедно със сандалите на баба. Некерманът, с който съм израснала, се оказа по ирония на съдбата холандски, от 1982-ра. А поръчването на стоките от каталога в Холандия ставало тогава по телефона, онези телефони с бутони, които дойдоха при нас непосредствено преди падането на Берлинската стена.

Почти четиридесет години след издаването на Некермана холандските стоки са ми на една ръка разстояние, не ги смятам за ценни, не ги търся по хартиени каталози, поръчвам ги за минути през интернет и то само по необходимост. Отношение, което холандските жени през 80-те години са имали към предметите от същия този Некерман. Разглеждали са го, поръчвали са, изхвърляли са го за отпадъци: нещо немислимо в нашето соцвсекидневие.

Ето как един чифт червени сандали успя да ме накара да изровя мечтите си от соца, припомни за непреходността на предметите, но за преходността на отношението ни към тях и на стойността им във времето и пространството.