Уважаеми сънародници

Людмил Станев,
в. Дневник, 28.12.2008

Ако някога много оглупея и стана президент, никога няма да ходя на спортни събития и да се усмихвам нелепо, като придобия част от успеха на спортистите за себе си, никога няма да ходя на църква и да се кръстя, никога няма да ползвам европейски мошеници за дарители и много други неща няма да правя, ако бях президент. Но това е изключено, няма да оглупея чак дотам. Предпочитам да си пиша тихо и да кажа като Едит врабчето - оставете ме да мечтая. Затова няма да пиша тъпизми, а просто ще ви подаря един разказ:

СПАСИТЕЛЯТ В РЪЖДА

Малко ми е неудобно, че перифразирам Селинджър, но самата история напълно отговаря на това заглавие. Сега, когато вече е зима, започвам да се сещам за лятото и за някои летни истории - абсурдни, разбира се. Лято е. Отивам с приятели да видя друг приятел. Той работи на яхтеното пристанище в корабостроителния завод.

Като последния пазител на Граала пази яхтите или праща спасителни команди на бедстващи плавателни съдове. Първият абсурд е, че заводът отдавна не работи, всичко е в ръжда и само двама-трима специално наети за целта хора отривисто псуват и блъскат с чукове по 100-тонните кранове. Това се прави с цел да се заблудят циганите, че заводът работи, за да не го изнесат за скрап.

Моят приятел Евгени е огромен, направо великан, с най-хубавата усмивка, която съм виждал. Помещението, в което ни кани, е малко по-голямо от асансьор, с голяма мъка се напъхваме вътре. Евгени сяда зад нещо като радиостанция и ми обяснява, че оттам приема сигналите за бедствие, на които задължително отговаря.

Срещу бюрото му е залепен голям лист, на който пише някакъв текст, какъв - ще разберете накрая. "Вижте какво, казва Евгени, постоянно се обаждат - SOS, SOS, искат ми я дълбачка, я влекач, я противопожарен кораб. Обаче нали виждате каква свинщина е тук - нямам абсолютно нищо.

Затова вземам парлангото и им чета ето този лист." На листа пише: "ДЕСЕТТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ НА МАЙКА ТЕРЕЗА". Тези изречения Евгени четеше на бедстващите, с което поне морално ги утешаваше. И когато му се обадиха за пожар, той се усмихна тихо, взе микрофона и им каза: Абсолютно нищо не мога да ви помогна, но според майка Тереза, ако днешният ден е лош, вярвай в себе си и вярвай, че утре светът ще бъде по-хубав.
Така де, и аз това искам да ви кажа.

А и никога не съм обичал политиците, защото политиката не решава нашите проблеми. Тя е един от тях. Ако президентите са политици и те не ми се нравят. Особено българските. Не зная какво точно би казал президентът. Не познавам човека, който му пише текстовете. Вероятно нещо абстрактно, мъгляво и позитивно. Толкова позитивно, че не е за вярване.

Аз знам, че след смъртта няма живот, и всички тези думи не ме интересуват. Бих пуснал вместо него в дванадесет без пет монолога на финала от филма на Чарли Чаплин "Великият диктатор" (то е заимстван от "Венецианският търговец" на Уилям Шекспир). А когато свърши това послание (вземете си филма), ви предлагам песента на Луис Армстронг, ето какво казва тя:

КАКЪВ ПРЕКРАСЕН СВЯТ
(Джордж Вайс/ Боб Тийле)
Виждам зелени дървета и червени рози,
виждам как цъфтят за мен и теб
и си казвам "Какъв прекрасен свят".

Виждам синьо небе и бели облаци,
благословен слънчев ден, свещена тъмна нощ
и казвам "Какъв прекрасен свят".

Цветовете на дъгата, толкова красиви в небето,
виждам и по лицата на хората край мен,
Здрависват се приятели, казват "Здравей",
а всъщност си казват "Обичам те".

Чувам бебета, които плачат, гледам как растат,
те ще научат много повече, отколкото аз някога ще знам,
и си казвам "Какъв прекрасен свят",
да, и си казвам "Какъв прекрасен свят".

Благодаря за вниманието. Але хоп. Пожелавам ви да останете нормални през новата година. В страната, в която живеем, това е много трудно и самотно занимание.

За идолите и светините на историята (балканския синдром)

Дали балканските национализми са в процес на преосмисляне, дали изживяват криза или хората имат нужда да говорят, за да се чувстват сплотени? Историята предлага много възможности. Добре е, че се намира кой да провокира разговорите.
Дали идолите имат право на личен живот, личен избор и право на грешки? Не. Всичко човешко им е чуждо, в името на народа.
Дали имаме право да задаваме въпроси и да изследваме безвъпросното в миналото си?
Въпросите са същите като в статията за превода на "Време разделно" по-долу в блога.

Ето един добър пример от съседна Турция, копиран от Нетинфо:

Противоречив филм за Ататюрк разказва и за българския му период

10.11.2008

Турски документален филм за бащата на съвременна Турция предизвика буря от противоречиви реакции в страната, тъй като показва "човешката" страна на Мустафа Кемал Ататюрк (Ataturk.com) - неговата депресия, любов към чашката и страст към жените.

Лентата "Баща на турците" е дело на известния турски журналист, писател и документалист Джан Дундар (CanDundar.com.tr). Премиерната й прожекция беше на 28 октомври, в деня на 85-ата годишнина от основаването на Република Турция. Музиката към филма е написана от световноизвестния сръбски музикант и композитор Горан Брегович.

Само през първите пет дни от прожекциите филмът беше гледан от половин милион турци, предимно ученици и студенти. През 1993 г. филм от същия режисьор за последната година от живота на Ататюрк спечели международно признание и бе показван и изучаван в училищата.

Оценките за новата творба на режисьора обаче са противоречиви

Историята във филма започва от усилията на едно младо момче да бъде прието във военна академия въпреки несъгласието на майка му. Мустафа е описан като амбициозен студент, който мечтае да промени страната си.

Лентата представя зрелия Ататюрк като авторитарна личност и военен гений, чиято реформаторска енергия довежда до издигането на модерната светска държава от руините на Османската империя.

Той обаче е показан и като меланхоличен човек, пристрастен към цигарите и алкохола, заради който получава цироза на черния дроб и умира едва 58-годишен.

Дълбоко депресиран, откъснат от народа, той прекарва последните си дни, търсейки утеха в компанията на различни жени. Филмът показва как Мустафа обикаля разочарован из Анкара и Истанбул, пушейки и пиейки непрекъснато... и плачейки.

Именно този образ разпали страстите между ислямисти и кемалисти

Последните дори говорят за "заговор на Запада" с цел отслабване светския характер на турската държава.

"САЩ се отнесоха с войниците ни в Ирак като с обикновени престъпници. Въпросният филм е част от същата стратегия", смята журналистът от в. "Ватан" Йийит Булут, припомняйки за ареста на турски войници през 2003 г.

Според него филмът омаловажава значението на Ататюрк, подкопава имиджа му сред младите турци и може само да послужи на интересите на ислямистите, докато все още съществува напрежение между светски настроените и поддръжниците на консервативното проислямско правителство в страната.

"Ататюрк е представен като един самотен и отчаян женкар, който изпива по шише ракия на ден и се разкайва за постъпките си. Всичко това не е вярно", възмущава се и Дениз Байкал, лидер на основаната от Ататюрк Народно-републиканска партия.

В същия дух двама видни лекари обявиха вчера, че ще заведат дело срещу създателя на филма, защото творбата рекламира пушенето и то с помощта на един "национален символ".

Това е моят Ататюрк - искрен и чувствителен

настоява обаче Джан Дундар, който съжалява, че в цяла Турция няма нито един музей, посветен на нейния създател.

Режисьорът критикува експлоатирането на култа към "Великия спасител", особено по време на третия и последен военен преврат в страната през 1980 г. Според него ефектът е принизяване на философията на Ататюрк чрез превръщането й в догма - т.е. по-трудна за разбиране.

Този подход на неприкосновеност само отблъсква хората от Ататюрк, докато той всъщност е бил революционер, радикал, изоставен през годините от най-близките си поддръжници, които не са успели да проумеят дълбочината и обхвата на неговия идеал.

Турският министър на културата също се противопостави на критиките срещу биографичната лента, подчертавайки, че някои хора явно искат да си представят Ататюрк като "някакъв безпогрешен супермен".

Той е човешко същество като всички нас - със своите надежди, разочарования, моменти на гняв и щастие, отбеляза той.

За първи път в Турция филмът слиза до балканските корени на Мустафа Кемал, съобщавайки факти и от юношеските и младежките му години в Солун, Македония и в София.

Една част от несъгласията на критиците се отнасят именно за периода от живота му в българската столица. Както е известно, през 1913 г. Ататюрк е

назначен за военен аташе в София и остава 18 месеца в България

Много популярна е историята за сърдечната му връзка с дъщерята на ген. Стефан Ковачев - Мити Ковачева, за която Мустафа уж искал да се ожени.

Джан Дундар твърди обаче, че в София не са успели да намерят конкретни доказателства за този роман.

"Срещнахме се с дъщерята на госпожа Ковачева. Не намерихме нито един ред, нито една снимка, която да документира тази "безнадеждна, голяма любов". Дали наистина Ататюрк е обикнал българката или дружбата с нея е била само част от службата му", се пита режисьорът.

Опонира му друг известен изследовател на живота на Ататюрк - Ерол Мютерджимлер. В интервю за в. "Ватан" той разказва:

"В България Ататюрк има връзка с дъщерята на един български генерал. Двамата обаче се разделят в деня, който е празник на розата в България. Той дава всичките си пари и изпраща кола с рози на любимата българка."

Мютерджимлер твърди също, че Ататюрк не е бил влюбен в съпругата си Латифе Ханъм, че бил много романтичен мъж. Пак според него Мустафа Кемал умира не от цироза, а от рак.

"През целия си живот той е самотен като Бетовен, Моцарт или кралица Елизабет. Гениите винаги са самотни. Но ние, турците, сме длъжни да направим един истински филм за Ататюрк, както има филми за Наполеон, за Цезар, за британската кралица", казва той.

Нобелистът Орхан Памук пък преди време бе признал, че "много иска да напише роман за Ататюрк, но това е невъзможно", имайки предвид официалната идеология в Турция.

В Турция Ататюрк има статут на народен герой, неговият лик е навсякъде. Във всяко училище има негов бюст, негови паметници и мемориали - в цялата страна, а всяка година милиони турци се стичат към мавзолея му. Оскверняването на паметта му се смята за престъпване на закона.

Днес в часа на смъртта на Ататюрк - 09.05 ч., в цяла Турция прозвучаха сирени, знамената бяха спуснати наполовина и гражданите почетоха 70-ата годишнина от смъртта му с едноминутно мълчание, съобщава турският телевизионен канал СиЕнЕн-Тюрк.

В двореца Долмабахче в Истанбул се състоя церемония в спалнята, където е починал той. На леглото му, покрито с турското знаме, бяха положени цветя от отговорни представители на парламента, Истанбулското валийство и турските въоръжени сили.

След церемонията много турски граждани, с цветя и турски знамена, посетиха двореца Долмабахче, за да отдадат почит към делото на бащата на турската република.

Възпоменателни тържества имаше и в столицата Анкара, турския парламент и всички училища.

My Second Life - the video diaries of Molotov Alva

Преди два дни по една от холандските телевизии (Nederland 2) попаднах на документален филм за Second Life. С всяка минута се изумявах все повече какви фундаментални философски тези се налага да преосмисляме с нахлуването на глобалната виртуална мрежа в животите на всеки от нас. Казвам животите - защото по време на филма се замислих дали всеки от нас не живее поне два живота в този единствен, който си е мислел, че му е спуснат отгоре, от съдбата. Дали виртуалният(те) живот(и) не ни разбиха тотално илюзиите за Онзи, там горе, който определя линията на събития, които живеем? Изобщо - и вашите въпроси ще се разбунтуват, само гледайте филма. За съжаление наличното видео е само интро.

Време разделно за българите-имигранти в Ниската земя

Като стане въпрос за имигранти, в съзнанието ни изниква идеята за общност. Веднага след това си представяме символи, обединяващи общността. Общностите, както казва Бенедикт Андерсън в книгата си, са въображаеми, а обединението - прекалено мъгливо. Всъщност силата, която успява да сплоти имигрантите, обикновено е външна, притискаща и групираща ги според стереотипи, нарупвани бавно, но сигурно.
Българските имигранти в Холандия са аморфна група, трудно разпознаваема по външни белези. Бъркат ни с поляци (заради езика), с турци, заради външния вид, а доста често ни заговарят на холандски.
Българите си имат символи: знамето, киселото мляко и Мадарския конник. Достатъчно е да се спомене за нещо турско, за да изникне образът на насилието и “османското робство” като имагинерна категория, бетонирана още в началното училище. Представата за “османското робство” има ясни, цветни визуални измерения - тя е червена като носията на Елица и кръвта на Манол и черна като фереджетата на “помъчените” родопски християнки и като расото на поп Алигорко. Тя е рязка, крещяща и безкомпромисна. Тя е контрастна - като християнския мъченик, изправен пред ятагана на исляма.
Няма по-добра метафора от “Време разделно”, описваща състоянието на съвременното общество в България и нейните емигранти. Етническата толерантност си остана политически мит, в който след 2001 дори политиците не вярват. Расизмът и отрицанието на другостта приемат гротескни форми в иначе европейска България.
Популяризирането на националната култура се счита за част от интеркултурния обмен. Дали обаче българските имигранти в Холандия имат нужда от демонстрация на идентичност? Предполага се - да. Те имат свои училища за изучаване на езика и магазини с изцяло български стоки. И двете са продукт на частна инициатива. Държавата в лицето на посолството се опитва да консолидира тези индивиди, ходещи из Ниската земя и говорещи български език. Опитите се ограничават до сбирки веднъж годишно, на 24 май, празника на писмеността в България. Отново езикът е спояващ елемент. Дали държавата обаче се грижи и за другите си емигранти - онези, чийто майчин език не е българският? И тук отговорът е кратък и ясен - не.

***
Поводът да мислим върху проблемите на въображаемата българска общност в Холандия се оказа представянето на превода на романа “Време разделно”, в посолството, състояло се на 2 ноември 2008 г. Само ден след празника на будителите, който отскоро празнуваме в България. Трудно е да се обясни на чужденец що е то будител. Това не са мъченици на вярата, а герои на езика. Да, отново езика. Сигурно само той ни е останал.
Срещата с автора на книгата, Антон Дончев, събра на едно място българи-имигранти с различен опит и престой в Холандия. Очакването на писателя предизвика бурни страсти в интернет-пространството, размяна на идеи за книгите му и тяхната употреба, върна на преден план спомена за стари взаимотношения между очакващите го.
Тръгнах към срещата с една торба въпроси:
дали литературата произвежда светини, които не подлежат на размисъл, а само на почитание от страна на публиката;
какво общо имат литературните произведения на историческа тематика с историографията и с публичното говорене за историята;
редно ли е да търсим историческа истина, след като всеки от нас по различен начин възприема събитията в зависимост от собствената си идентичност;
не е ли редно да се съобразява подбора на литературни произведения за превод с публиката, т.е. дали “Време разделно” е най-подходящата книга от българската класика за пред холандската публика;
каква е целта на превода и на неговите инициатори...
За мен въпросите от преди представянето на холандския превод на книгата се умножиха след срещата. Въпреки че речта на писателя беше дълга и непоколебима в “истината”, чийто семена се опитваше да “посее” в главите на аудиторията. През цялото време авторът (със странна титла "академик") се държа като мисионер, дошъл да проповядва “правилната” вяра на “партийно” събрание. Държа се с нас като със самозабравили се ученици, сигурно защото сме напуснали майка България. Превъзходството му се дължеше на някакво убеждение за “шаманска” връзка с духовете от историята.
Целта на гостуването му беше да убеди нас, “еретиците”, в уникалността на нацията. Аргументите варираха в широк диапазон: от превъзходството по красота на търновските девойки над с гъркините, през жертвената същност на народа, който благодарение на тежката си съдба генерирал гении, та до даровете на съдбата (в това число шевиците и пояса като уникално български), с които разполагаме. Това, което владеем, не само е неповторимо и наше, то е нещо, което другите нямат. Затова сме длъжни да го показваме на останалите (в случая холандците), за да ги направим малко по-щастливи.
Литераторът, който отрече да е историк, говори дълго за историческата “истина” и непоколебимост, за това що е “свято” в историята и за изменническите посегателства на българите върху Батак и Шипка. Прав е писателят-пророк, че холандците са загубили онази нетолерантност и отрицание на другия, които той диктува като висша морална ценност. Той не пропусна и новаторските идеи за 4000 години българска държавност и за “ българската държава на духа”, подкрепена с авторитета на президента-агент.
Всъщност това, което беше събрало емигрантите в посолството, беше не беседата за историята, а книгите и героите на Антон Дончев. Многословието на автора преля чашата на търпението. Досущ като в романа “Време разделно”. Започна битка между автора и съ-авторите на книгата (както той ги нарече), неговите читатели. Академикът, като виден представител на Академията (БАН), не отстъпи думата, не прие аргументите на събеседника си, не пожела дори да чуе неговата теза. Със същия хъс събеседникът пък продължи да упорства в истинността на своята интерпретация. Бяхме свидетели на смутно време-разделно, на разделен език и кръстосали шпаги идентичности. За да е пълна картинката, част от залата остракира събеседника с различната позиция. Точно като на партийно събрание.
Същата тази Партия в 1964 г. поръчва книгата на писателя, а той срещу “само 75 лв. командировъчни” успява да обиколи Родопите и да прозре у мюсюлманите българското, да запише разказите за насилието и да си въобрази жестокостите до степен перверзия. Написването на романа е странно (според други - похвално) експедитивно - за 45 дена се случва проучването на терена, на историческия документ (доказан по-късно фалшификат от 19 век) за насилственото обръщане на помаците в исляма и физическото изписване на текста. Бих казала, това е достойно за рекорд. Наградата обаче не е за писателя, ако изключим командировки за държавна сметка в продължение на 44 години. “Наградата” е за онези, които са разказали на писателя родовата си история. Политиката за промяна на имената на помаците преминава през няколко пика, един от които е в края на 60-те години.
Нещото, което ме накара да се срещна очи в очи с писателя и преводача на холандското издание на “Време разделно”, бе употребата на книгата в политическите стратегии на Партията. Няма човек в България, който да не е чувал за едноименния екшън с елементи на ужаси от средата на 80-те, послужил за масово оръжие на пропагандата срещу българските турци. 300 хиляди емигранти в посока Турция бяха изпратени с облекчението, че в България сме останали само “чисти българи”. Успокоението идва именно от тезите на филмираната книга, чийто автор преди дни стоеше пред нас с “чиста” съвест. И проповядваше неотстъпчивост, втвърдяване на националните сили и безкомпромисност спрямо различните. А, и да не забравя за поръчението към българите в Холандия: да защитават “северната граница (Северното море) на българската държава на духа”.
С риск да завърша с плагиатство (виж статията на Мария Тодорова), ще спомена, че сред публиката присъстваше едно момиче, туркиня, от България. Тя лично благодари на журналистката Даниела Горчева, която единствена се опита да пребори крайно националистическата позиция на Антон Дончев с валидни исторически тези и доказателства. Защото срещата не беше за българската литература, както всички очакваха. Срещата се оказа за оръжията на балканския национализъм.
Тръгнах си доволна, защото успях да получа отговор на въпросите, кой е поръчал настоящия превод на холандски и кой е направил избора на книга за холандските читатели. Инициативата е на посланика, бивш съветник на президента, а финансирането - по комуникационната стратегия на Министерство на външните работи. Преводът е на Юлия Квак-Стоилова, дългогодишен имигрант в Холандия, чиито представи за страната и холандците са крайно негативни. Точно както очаквах. Все пак книгата не е преведена за емигрантите от България, а за холандците, които не подкрепят прояви на краен национализъм. Инициаторите просто не са преценили потенциалната си аудитория. Изданието е финансирано единствено с цел легитимиране на държавната доктрина.
За финал бих оставила отворени въпросите:
докога с политическите употреби на литературата, спекулациите с историята и жертвената съдба на българите...
докога с мълчанието срещу и съзерцанието спрямо псевдоинтелектуалците...
докога с остракирането на различните...
докога с безвъпросното почитане на историята...

***
За събитието можете да прочетете на няколко места, но под едно съобщение ще срещнете следните коментари:

28.10.2008 14:12
Osman : "Vreme razdelno",e nai brutalnata izmislica na DS,prez cialoto i sashtestvuvane.Nizkite dushici,sazdadoha tozi mit i sled tova predprieha vazroditelnia proces,misleiki si che sled kato sa zabludili cast ot stadoto,mogat da zabludiat i sveta.Da,ama ne.Bulgaria dulgo oshte shte plashta greha na durvenite glavi i jestokostta na satrapite ot DS.

28.10.2008 18:23
Иван : Османе, що си не затвориш мръсната уста(клавиатура). За милиони хора, които са чели тази великолепна книга, е голямо творение, само за урод като тебе е ДС измислица! Кретен!

http://www.online.bg/kultura/my_html/2223/razdel.htm

Великите българи в детските очи

Кой е Христо Ботев? Кой е Иван Вазов? Кой е Аспарух? А кой е Паисий Хилендарски?
Мислите си, че знаете? Едва ли.
Историята може да има и друг вариант. Детският. И е по-хубав от истинския, на големите. Повярвайте ми. Гледайте клипчето, което ме разсмя до сълзи...
Кога друг път сме се забавлявали с историята си?

Приказка за дупката 2 вместо абсурдите на ръководството на ЕИМ

Невидимото става видимо... през дупката.
Здрава дупка - в здраво тяло...
Чрез светла дупка - към светло бъдеще...
Деветата дупка на кавала...
Голямата дупка слепи ги ражда...
Бързата дупка - срам за майстора...
Капка по капка - дупка става...
На това място вчера имаше пост за абсурдите на ръководството на Етнографски институт с музей (ЕИМ) към БАН, който беше свален, за да не навреди на дейността на екипа на Националния етнографски музей. Постът разказваше за едно решение на директора на ЕИМ, с което той съвсем ясно демонстрира представата си за музей, а именно - СКЛАД НА ВЕЩИ. Като спекулира с правомощията си, директорът на ЕИМ буквално ампутира публичната дейност на музея. Въпросът ми е: В коя епоха живее въпросният директор на ЕИМ и докога ще се заблуждава, че тоталитаризмът е жив?

Изложбата, чието мото виждате по-горе, очаква вас, посетителите, за да постигне целите си. А именно – гласност и прозрачност на случващото се с паметниците на културата.

Музей на секса

Амстердам

(виж историята във видео)

Нетипично за живеещите на Ниската земя, вкупом с приятели, дошли на туризъм, се озовах в Музея на секса. Обикновено музеолозите рядко обръщат внимание на нискотехнологичните, предназначени за атракция тип “Макдоналдс” музеи (това последното е от жаргона на гилдията). Тъкмо от гледна точка на крайностите, до които може да се простира музейната презентация тази би представлявала интерес и за изследователите, наравно с туристите. Музеят на секса, както очаквах предварително, претендира да провокира традиционните представи за институцията, мислена като хранител на ценностите. Доколкото сексът като удоволствие и извън естественото “възпроизводство” остава извън крепостта на целомъдрието, посвещаването на “музей” на темата изглежда крайно предизвикателно. То се вписва в изграждането на идентичността на града като пространство на разкрепостеността. Може би и затова туристите, привлечени за кратко от греховния Амстердам, и обикновено пропускащи места като Кралския музей, на път за гарата се отбиват в отворения до среднощ музей срещу твърде скромната сума от 3 евро. Та музеите в България дори са по-скъпи!

Странно е какво привлича туристите, при положение че в съседната пряка могат да се нагледат на достатъчно количество и разнообразно качество женска плът. При това на крачка от музея сексът е реален и, срещу определена сума, осезаем. От друга страна новите медии и технологиите буквално застрашават актуалността на музея. Всичко, което може да види на място в експозиция, туристът може да си набави пред компютъра.

Експозицията, рекламирана на улицата от копия на антични каменни статуи с фалоси, предлага да разкрие на посетителя тайните на секса през вековете. Както сподели една от приятелките ми, “музеят доказва, че нищо не се е променило с времето”. Така единствената важна задача пред уредниците му – да разбият мита за целомъдрието на миналото, е решена успешно. Тези, които имат лични съмнения относно приемствеността на непозволеното, след разходка в Квартала на червените фенери, се отбиват в музея, да погълнат своята доза историческа “истина”. Доколко би могло да е истина показаното в експозицията, не е въпрос за всеки посетител. Но и за търсещите автентичност музеят също представлява провокация. Да вземем за пример “оригинален каменен фалос от римската епоха”, внушаващ по размерите си и детайлите си, но недатиран и с неизвестен произход. Това едва ли е проблем за хората – те търсят атракцията. Дошли са в Амстердам да бъдат впечатлени и си тръгват с това усещане. Музеят сравнително успешно шокира “здравия” разум с тоновете актови фотографии, но в минимални размери, за да се трупа количество. Към тях може да се добавят и восъчните фигури и възстановки на сцени от живота на квартала на платената любов.

Трите етажа не са хронологично подредени, а залите носят имена на известни “греховници”. Зала “Маркиз дьо Сад” е възтясна, задушна и вечно пренаселена, с две предупредителни табели на входа: “Влезте, но на своя отговорност. Може да бъдете шокирани (моля, без оплаквания).”; “Внимание: джебчии!”. Първото предупреждение би било похвално, ако не оставяше посетителя без право на мнение. Доскоро предполагах, че музеите толерират обратната връзка, но тук очевидно не е така. Борбата със собственото целомъдрие е лична борба. Екипът на музея не желае да бъде въвличан в нея. Втората табелка за опасността от джебчии е повече от комична. Досега все мислех музеите за застрашени от недобронамерени външни лица, но в този случай не музейните ценности, а посетителите и техните лични вещи са тези, които се излагат на опасност с влизането във въпросната зала. Възможно е да излезеш от Сексмузея с разбити илюзии, сърце и без портфейл. Въпреки че това е мястото на освободените от задръжки, уредниците поставят и ограничителни табелки: “Забранено е пушенето на цигари, марихуана и лули вътре в залите”. Порнографията обаче не е оградена в червено.

Очакванията на посетителите са интересен въпрос. Един от моите приятели призна, че не е бил особено впечатлен от музея, защото "всъщност какво друго да покажат? Това все пак е музей". Уредниците са се опитали да визуализират само част от разбирането за секс - удоволствието, отделено от всекидневието. Акцентът пада върху сексът на модерното време, извън дома, дори извън кръга на общността, с която общуваме. Така конструираните рамки приютяват хаоса на неясно организираните теми в експозицията. Предметите във витрините представят включването на горещи сцени в декорацията на не-утилитарни предмети. Графиките, комиксите и рекламите засягат както европейските представи за удоволствието, така и екзотичните за европейците азиатски "достижения" в областта. В карикатурите виждаме дори централни фигури от християнството и исляма в позорни за религиите пози. Границите са заличени в музейната презентация. Изображението стои над всичко. Не по-малко впечатляващи са анимираните манекени на ексхибициониста и Мата Хари, които се движат, издават звуци и стряскат минаващия наблизо посетител. Манекените макар и изкуствено, визуализират скритото, случващо се по тъмно, зад стените на обществената тоалетна между нормална, хетеросексуална двойка, понякога придружена от трето лице, което "свети". Те представят работещите момичета и техните клиенти или сутеньори - мъже. Екипът очевидно нехае за равенството на половете. Облеклото не е централна тема за сметка на разголването. Инвентарът на сексуалната игра, както и бельото са слабо представени за сметка на самия акт.

Целта на музейния екип да шокира онези, които са избрали музея пред Червените фенери, е трудно постижима във времето на технологиите и триумфа на образите. Затова пък посетителите се забавляват публично с изображенията и ретро ефектите. Като последното евтино удоволствие преди отпътуване.

Приказка за дупката

или Магията, която срути един паметник на културата

На 6 май 2008 година в централните новини от 19.00 часа bTV излъчи репортаж за рушащото се източно крило на бившия Княжески дворец, където се помещава Националният етнографски музей. Експозицията му е затворена за посетители, защото сградата е категоризирана от експертна комисия на БАН и НИПК като опасна. По този повод на 22 май 2008 година уредниците на НЕМ ще открият
изложба на тема "Дупката".

Имало едно време един музей. Той носел гордото име “Национален етнографски музей”, без да му тежи. Неговите основатели вярвали в силата на традицията и строго охранявали нейните проявления, като ги прибирали за по-сигурно в музейните фондове. Националният етнографски музей се бил сгушил съвсем в центъра на София, в източното крило на така наречения Княжески дворец, по-известен като Националната галерия. Малцина предполагали за неговото съществуване доскоро и по-добре, защото така животът му се удължил с още няколко десетилетия. Докато не зейнала Дупката. С нея свършва приказката за величието на една нация и започва сериозния разказ за “магията”, която погубва едновременно музея и Двореца-паметник на културата.

В приказката за светлото минало на българите, разказвана от музея, се срещат фрази като: национална съкровищница (1994), “Красота и тайни” (1999), “Свещенният път” (1998), “Жива вода” (1997), “Магия за любов” (1995), “Цветна магия” (2002), “Надежда за добруване” (1996)... Всички те са (част от) заглавия на изложби, съзнателно възвеличаващи миналото (и на музейните колекции), защото, уви, от настоящето на институцията нищо не си заслужава да бъде показано. Вместо да пазят надеждата си за бъдещо добруване, уредниците бавно започват да си повтарят предупреждението на Данте: “надежда всяка тука оставете”. Магията за любов се превръща в черна магия, а живата вода помътнява с всяка изминала година. Красотите на културното ни наследство, пазени в продължение на столетие в Националния етнографски музей (НЕМ), по-вероятно ще останат тайна за бъдещите поколения. Защото свещеният път на националната ни съкровищница потъва все по-дълбоко в ДУПКАТА.

Колкото и апокалиптично да звучи въпросния разказ в момента, той нито започва с оголилата се наскоро в гредореда на зала 1 от експозицията пропаст, нито ще свърши там. Въпросите, които стоят пред управниците на Националния етнографски музей (НЕМ) сега са два: причините и решението. Анализът на опита прави възможно изграждане на стратегия за справяне с проблема.

За ритмичността в историята на музея

За първия проблем, причините, информацията трябва да се търси в административния архив на НЕМ, в папки с етикети: “НЕМ-сграда” и “НЕМ-статут”. Двете датират от едно и също време – първата половина на 90-те години на XX век, и съдържат подробна кореспонденция между тогавашното ръководство на музея и висшестоящите спрямо него управници, а именно: директорът на Етнографски институт с музей, Президиума на БАН, съответната дирекция на Министерство на културата, Комисията по култура на Народното събрание, Президента на републиката и други, експерти и недотам експерти в културния мениджмънт. В папките се разказва история, подобна на случващата се в последния месец. В 1988 г. експозицията на НЕМ е затворена за неопределено време, заради пропадналия гредоред в зала 3. Дотогава НЕМ не е оставал недостъпен за публиката си. В продължение на близо две години в него и извън него кипят дебати (не, не се бъркайте, не публични) за бъдещето му – дали да е музей в смисъл на културен център, или да бъде само “съкровищница”, т.е. хранилище на предмети от миналото. Второто въплъщение несъмнено иска площ, но първото е още по-лакомо, то иска много място за различни инициативи. Като ще е музей, да е истински музей, в услуга на обществото и за негово развлечение (ако следваме принципите на ICOM, международната организация на музеите). Но при всяка следваща авария в сградата, уредниците поставят на първи план съхраняването на културното наследство, а публичността остава за по-добри времена. Това е най-лесното решение за момента, въпреки че музейните специалисти оценяват в перспектива затварянето на експозицията като поражение за музея. Тъй като сградата не разполага с достатъчно пространство за ефективно опазване и експониране, удачното решение е търсенето на допълнително място за строеж на депо или преместването на фонда в друга сграда.

Още в началото на 90-те години е предложен втори вариант – изнасянето на цялата институция, за да се реставрира Двореца основно. Срещу него винаги има вътрешномузейна опозиция, заради централното й разположение и защото сградата привлича апетита на много институции.

В целия почти 55-годишен период на своето "съжителство" сградата на Княжеския дворец и Националният етнографски музей са в постоянно противоборство. Друг е въпросът, дали сблъсъкът на "висока" и "ниска" култура не е целенасочено планиран още с разрешението от 1954 г. за нанасяне на музея. Подобна хипотеза страда от много слабости, докато не бъде подкрепена с документи. "Високата (“аристократичната”) култура преборва цървулите и носиите", "Дворецът срещу селото": това са все потенциални заглавия на неслучили се журналистически разследвания. А моментът ги изисква – застрашени са както сградата като паметник на културата, така и музеят като неин хранител и медиатор.

Кулминацията, срутването на гредореда в 1988 г., потвърждават написаното от комисия на НИПК преди това: „Констатираното бедствено положение на фонда на Етнографския музей се дължи на традиционното подценяване на проблема по опазването, консервацията и реставрацията на музейните ценности у нас и все още непризнаването й като основна музейна дейност.”

Натрапчивото усещане, че историята се повтаря ритмично, не е измамно. Освен Дупката, с която не успяват да се справят дългосрочно, в 1990 година, на 18 май, празника на музеите, Националният етнографски музей отваря врати за хората, но само за един ден. “Елате и вижте” е инициатива, използваща музейни подходи за представяне на актуални проблеми на съвременността, с която ръководството и екипа на НЕМ целят да привлекат общественото и най-вече вниманието на властта към състоянието на културните ценности. Те показват документи от периоди на величие на музея, неговите богатства, скрити в раклите на хранилищата и... тайните дотогава “дупки” по сградата.

Дотук премълчавахме един важен епизод от историята на съжителството Дворец - музей. Надали и двете са били обект на властови интерес по времето на комунистическото управление в България, ако съдим по мащабните планове от края на 70-те години за преустройство на центъра на столицата, които предвиждат изличаване на Двореца като буржоазен остатък. Сградата е спасена по чудо, неизвестно с чия помощ (ако искаме, можем да се доверим на митовете, свързващи успеха с всемогъщата Людмила Живкова като протектор на културата в късната ни история). Обаче “спасена” не е коректно определение, доколкото оцеляването на сградата е оставено на произвола на съдбата. Ние, българите вярваме в силата на съдбата и често викаме неволята, но в случая ни една от двете не успява да “спаси” Двореца от вечните течове. Проблемите с водосточната инсталация, която се оказва крайно загадъчна за специалистите, при липсата на архитектурните планове не могат да бъдат решени и буквално “довършват” живота на княжеските покои. Изчезването на плановете на сградата много бихме желали да не приписваме като вина на световната конспирация, но безспорно комунистическото управление на архивите е отговорно и за това.

За отговорността и други магии

След като открихме за читателите странното повторение на събитията, се налага да отбележим резултата от кореспонденцията на високо ниво в началото на 90-те години. Най-очевидно е оставането на музея в сградата. Също толкова ясно е и нейното състояние днес - крайно критично. Не толкова видим обаче е фактът, че именно директорът на НЕМ, извадил за първи път в началото на 90-те проблемите на опазването на културното наследство на показ, бива принуден да напусне поста си в кратък срок, защото действията му са "във вреда на институцията". Оставката й е поискана след дълги консултации, вътрешно и извън-институционални (на ниво БАН), от ръководството на Етнографски институт с музей към БАН, част от който е Националният етнографски музей. Пасивността е избрана като по-удобната политика. Целта е да не се руши имиджа на Академията като "стожер на нацията". Типично като за предходния период отпреди 1989-та, макар да претендираме вече за "демократично" управление. И тук не мога да спестя още два факта от биографията на институцията. Същото ръководство на ЕИМ, пожелало оставката на директора на НЕМ в 1994 година, наскоро беше преизбрано за четвърти мандат. Същевременно директорът на музея беше сменен при последните избори след почти 15-годишно управление. През същите тези 15 години със съдействието на същите двама дългогодишни директори протича една от най-мащабните реставрации на сградата, чийто възложител е Министерство на културата, а изпълнител - фирма ЕКСА (виж проекта). В резултат НЕМ отново потъна в Дупката.

Пиша тези редове със съзнанието, че вината си има име - "престъпна небрежност". Както впрочем и отговорността. Зная, и че документите, също както хората с техните спомени, могат да бъдат манипулирани. Решението за съдбата на сградата не е само в ръцете на управниците на НЕМ и ЕИМ. Но то е изключително и само тяхна отговорност. Доколкото те са онези, които следва да алармират обществеността и властта за проблемите си. Покриването им оставя и музея, и Двореца-паметник на културата на произвола на съдбата. А тя, както видяхме вече, работи на принципа на естествения подбор.

Епизод 6: Розовата кутия и пръстенът с пеперудата

Първият изобщо спомен, към който лично успях да се върна, а не с помощта на околните, не мога точно да датирам. Става въпрос за детски сън, трябва да е бил някъде около третата ми година, преди да се роди брат ми. Тогава още спях в кошарата, така викахме на леглото с решетка отпред, в което едва се побирах вече. Сънят е нищо повече от една последователна картина, запечатала се в съзнанието ми – с каляски и жени в дълги рокли, с огромни шапки и слънчобрани. Картината е мътна, обгърната в розов облак, вероятно защото тогава много си играех с една кутия. Тя беше прекрасна – розова, метална, кръгла, от някакви чуждоземни бисквити сигурно, не зная точно. Затова и е била запазена от баба ми. Вторичната употреба на кутията беше за съхраняване на пирони на вилата. Очевидно е била доста стара, за да е била запратена на това място. На вилата отиваха всички ненужни вещи. Всеки път я търсех и разглеждах с огромен интерес. По стената имаше изрисувани сцени с каляски, жени и мъже в аристократични одежди. Като в приказките. Подобни кутии наистина бяха рядкост и винаги оставаха в къщата след изяждането на бисквитите или бонбоните в тях. Пък и бяха несравними по външен вид с нашенските метални кутии. Та какво продаваха в метални кутии по това време – само “Тахан халва” и сирене в големи тенекии, а дизайнът им беше безумно грозен.

Наскоро открих друга една кутия от бисквити, за която като малка не подозирах, че е такава. Все пак бисквитите у нас ги продаваха само в картонени или целуфанени опаковки. И тази кутия изглежда особено – тя пък е червена, с триъгълна форма и някакви геометрични фигури по капака. Като малка помня, че не можех да я отварям. Тя заяжда, наистина. А беше наредена сред съкровищата на майка ми – кутиите с гердани, обеци и всякакви накити. Тя дрънчеше особено. В нея майка ми държеше един кожен колан, доста обемен. И беше официално наредена на тоалетката в спалнята. Пазенето на кутии от вкусотии очевидно е забавлявало не само мен. Баща ми имаше куп кутийки от кафе, от бонбони, от лешници и други такива в личното си шкафче. Умирах си от любопитство да надничам в стаята, когато той рови по кутиите си. В тях държеше всякакви джунджурийки – дребни остатъци от електрически уреди, значки, пагони, дори и един много красив детски пръстен от тел. Беше във формата на пеперуда с много различни цветове по крилата й. Толкова исках да го нося, но той не ми разрешаваше, защото съм била малка и съм щяла да го изгубя. Както онова пръстенче с калинка, дето ми го бяха купили на панаира в някакво село. Заслужих пръстена съвсем наскоро, когато отново “шпионирах” постарому ровенето на татко в съкровищата му. Поисках си го, знаех, че няма как да ми откаже – нали съм голяма вече. Заръча много да го пазя. Така и не знам историята му. Защо ли е такава ценност за него?

Тъгата

...по Орхан Памук. фоторазказ от Анкара за наследството на Империята. фотография: Mozart

Обича ме, не ме обича...

история с неизвестен край
някъде в Анкара
фотография: Mozart
p.s. напомня ми изоставената къща на обесения евреин в "Името ми е Червен" на Орхан Памук

Епизод 5: Подигравките с идеологията

С правилата и символите е най-лесно и забавно да се смееш. Особено когато са силни. Е, вероятно в последната година на социализма, 1989, не са били никак толкова силни, колкото имитираха пред нас, децата. На летния лагер в Старозагорските минерални бани ни строяваха за вечерна проверка във формата на П. Бяхме три отряда от три или повече училища, не знам. Началник на лагера беше заместник-директорката, майката на онова момиче от нашия клас. Бяхме шест момичета от класа и не помня колко момчета, защото те спяха в отделно бунгало, а ние – момичетата дори в една стая, до която беше стаята на класната ни и дъщеря й. Това лято бяхме особено задружни, сигурно заради лагера. Научихме за 15 дена ‘мръсната’ версия на лагерната песен, която се пееше при всяка вечерна проверка. Ето я и нея:

“Ясна вечер спуска звезден кош (тенджера с боб)/ лека нощ, другари, лека нощ./ В лагера любим, с песен да заспим – (нека да пърдим) другари – с песен да заспим./ Спят овчари сладко, спи косач, спят орачи в падналия здрач, лека нощ – другари – лека нощ...”

В хор с останалите около 100-тина деца пеехме нашия ‘конспиративен’ вариант и се надявахме с усмивка да ни чуят, да стане скандал. Е, стана. Изправиха ни 6-те пред всички в центъра на П-то и искаха обяснения. Кой ни е научил на текста и дали знаем колко е опасно това, което правим, подиграването със символите. Знаехме, но по-добре знаехме, че сме неуязвими. В прав текст си казахме, че началникът на лагера ни е научил. Всичките 100 човека се поспогледаха, та прихнаха да се смеят, веднага след като началникът на лагера, другарката Петрова, започна да се тресе от смях, и тя в центъра на П-то, сред разследващите случая. Тя не знаеше вината си, но пое цялата отговорност, с което даде непоколебимо знак, че идеологията не е това, което е и че когато си със силните на деня, нямаш проблеми. Лайт-мотив на социализма. И на постсоциализма. Затова сигурно нямаме усещането за скъсване с онова време, нямаме и желание да го ‘изхвърлим’ в музея и по белите листи на признатите си и произнесени спомени.

Не по-малка гавра със свещеността на синята връзка беше дъвченето на единия й край, при което оверлогът се разнищваше, а изкуствената коприна се втвърдяваше. Прибирах се в къщи с изядени краища на връзката и всеки път имаше по 10 минути лекция за символиката на трите края на връзката, от които аз бях изяла вече двата. Защото третият беше недосегаем (там е Партията, все пак, да си имаме уважението), на най-сигурното място – зад врата. Двата висящи отпред всъщност бяха по-различни от третия. Ръбести, остри, а третият, заоблен, най-тъп от всички ъгли на триъгълника. Ръбестите упорито “заоблях” с дъвчене, както Партията се опитваше да “заобли” съзнанието ми като чавдарче и пионерче. Подсъзнателно съм възприела правилния подход.

Епизод 4: Срещи с идеологията

Чавдарската шапчица с лъвчето и особената мекота на агнешката кожа беше най-голямата ми мечта в първи клас, като ни приеха чавдарчета. И тя беше сред дефицитните стоки. Не всяко чавдарче можеше да се сдобие с нея. Мисля, че я получих в наследство от кака ми, 10 години по-голяма от мен. А и не се носеше редовно, не беше като връзката – всекидневна и скучна. Шапката беше и гордост да я носиш, заради националните герои Ботев и сие, които вече познавахме и които нарочно избрали зеления цвят, за да са като гората зелени и да не ги разпознават турците. Демек и те са търсили камуфлажа като настоящите ни военни. Свързвах я и с Левски, заради лъвчето. Друго обаче не помня от чавдарските си години, е, освен “10-те чавдарски заповеди”, дето да правим път на ближния си, но не на всеки, а само на старите хора, да се трудим, затова носех с баща ми наравно вторичните суровини, намирах го за тежко, следователно – работа.

Истинската среща с идеологията обаче дойде от страна на двете жени в семейството – майка ми и леля ми. Майка ми връчи книгата за Митко Палаузов, но едва след като бях преминала изпитанието. А то беше изчитане на друга, по-дебела два пъти може би и по скучна книга – за овчарчето Калитко. За него нищичко не помня, дали беше ятак или имаше просто истории за овце, не помня. Нито ред, но помня друго – как бях обещала и най-чинно изпълнявах обещанието си. Да прочета книгата по време на екскурзионното летуване, което беше цели 20 дни в Странджа, и, това не е всичко – да докладвам своевременно в писма на леля ми, докъде съм стигнала и какво съм запомнила. Изпитваха ме дали съм годна за следващата степен и аз точно така мислех четенето на тези две сравнително скучни книги, като някакво изпитание, не като удоволствие. Истината беше, че доста бързо четях за годините си и не бяха проблем страниците. Притесняваше ме това, дали ще запомня и най-вече дали правилно ще разкажа съдържанието на книгата. Същият кошмар после ме преследваше и в 7 клас с подготовката по сбит преразказ за кандидатстване за гимназиите. Очевидно съм растяла по програма. Неусетно за мен. Едва сега го разбирам, докато сглобявам парчетата от детския си ‘пъзел’.

Не беше толкова невзрачен обаче образът на Митко Палаузов. Много реално сякаш виждах пред очите си ямата, до която пишеше, че е застрелян, както и ситуацията наоколо. Никакви ястребинчета обаче не помня и не помня изобщо някой да ми е разказвал тази история.

Епизод 3: Лъжите

Първите лъжи вероятно мога да датирам още в първи клас. Не зная дали това има нещо общо с идеологията, но има много общо с личната свобода и правото на свободно движение. Учениците бяхме подложени на режим – никакво напускане на дома между 2 и 5 следобед, когато се предполагаше, че ще си учим уроците сами. В къщи трябва да е нямало никого, за да съм излизала безпроблемно. Майка ми трябва да е била на работа точно до 5, защото бързах да се прибера дотогава. Излизахме точно в 2 и се прибирахме в 5 без 5 в къщи. Беше много рискована ситуация, защото трябваше да пресечем почти целия квартал, големия булевард през подлеза и да се настаним на мраморните перила на стълбищата му, където се пързаляхме цели три часа всеки ден. Много пъти се крихме от учителката ни, която се прибираше от училище в тези часове покрай подлеза, освен това, трябваше да я подслушваме, за да знаем, кога тръгва по домовете на проверки. Проверяваха ни ‘отгоре’, т.е. учителите, дали изпълняваме режима. Наричаха го точно така – режим. Вероятно и затова беше голямо геройство да го надлъжеш, да надлъжеш онези, които го подкрепяха. Родителите и учителите. Именно срещу тях вече в първи клас се осъзнавахме като общност. После разделяхме общността, но винаги бяхме солидарни срещу ‘враговете’ – онези поддръжници на режима.

Епизод 2: Моето училище и джендър-отрядите

Въобще училището беше и доста страшничко за мен. Децата много се блъскаха, биеха, а стълбището беше изтрито от пързалящи се ученици. При това само от едната страна – където се слизаше. Имахме учител по история, Станко Кралев, истинско ‘страшилище’ за децата, защото беше един от двамата мъже-учители изобщо в сградата, а и беше в истинския смисъл мъж – страшен. С брада, макар и без една ръка и дребен, с гласа си и погледа си всяваше страх у всички. Той следеше за реда при слизането и качването – от “правилното” стълбище. Поведението му беше деспотично. После станах една от любимите му ученички, а той за мен – първият силно уважаван преподавател по история.

Едно нещо не му харесвах на нашето училище и то превърна живота ни (в класа) в малък кошмар. Лицемерието. Нито момичето, заради което се противопоставяхме всички един на друг и мразехме силно учители и съученици наред, беше виновно, нито неговата майка, която се оказа забележителен човек. Но като дете не го знаех.

Още се учехме да разпознаваме ‘добро’ и ‘зло’, наше и чуждо; играехме на война, като момчетата бяха лошите, а момичетата добрите; формирахме своеобразни джендър фракции и се борехме за равенство на половете (странно поведение за време дори преди оформянето на вторичните полови белези на тялото). Борбата за власт и правото по произход ме влудяваха. Момичето просто беше дъщерята на заместник-директорката на училището. Беше красива, властна, упорита и всичко, което кажеше – ставаше на секундата. Всички бяха в краката й. Не исках да съм там и аз, както и още една-две от приятелките ми. Всъщност те затова станаха мои приятелки, предполагам. Войната беше на всяко ниво – в часовете, съперничество за знания, в игрите – коя ще има повече дрехи за куклата си, във войната с момчетата – кой ще ръководи нашата ‘чета’ (сигурно сме й викали чета, защото чавдарчетата се деляха на чети, като възрожденските ни герои, а пионерите – на отряди). Борбата после прерастна в състезание за постове в пионерската организация. Тя, разбира се, по право стана отряден председател, а всеки, в зависимост от близостта си до нея, получаваше по-добрия пост в ръководството на отряда. Най-близката й приятелка получи отговорността за учебната дейност. Носеше дневника. Най-голямата привилегия, защото можеха да го разглеждат двете в междучасието. А дневникът беше като предмет от друго измерение – достъпът до него беше едва ли не свещен. Тогава никой още не си и помисляше за ‘драскане’ в дневника – поправки на оценки и отсъствия. Това дойде по-късно, с демокрацията. Както хаосът настъпва след разпада на тоталния ред.

***

Войната против момчетата беше първото ми осъзнаване вероятно за социална роля. Не знаехме защо воюваме против тях – воювахме просто защото бяха различни от нас. И на това ако не му се казва първично съзнание, стереотипизиране на представата за свое и чуждо, за близко и далечно. Всички момичета срещу всички момчета. Разбира се – намираха се и ‘предатели’, съседка на три от момчетата, по-голяма от нас с година, се биеше с тях против нас. Единодушно момичетата я определяхме като мъжкарана, такава, с която никой не иска да има нищо общо. Търсехме знаци в гласа, поведението и външния й вид. Мразехме я. Откровено. Странно колко силна може да е омразата в толкова ранна възраст. Може би тогава съм я израстнала, сега не умея сякаш да мразя. Тогава не помня да съм обичала някого. Сигурно съм била привързана към майка си и баща си, към семейството, но чак пък да ги обичах, както сега, не помня. Но мразех много силно. До рев. Мразех момчетата и нея – онова момиче, дъщерята на замдиректорката. После, в гимназията и след нея станахме приятелки, макар че трудно можах да й простя за онова време.

Четите на двата пола водеха всекидневно няколкочасова война по улиците на центъра на Бургас. Строявахме се в две колони, със знаменосец и войвода отпред, местата които бяха отново повод за борба между двете фракции на момичетата. Момчетата бяха по-единни, макар че и те не понасяха отношението към дъщерята на заместничката. Биехме се не наистина, не в ръкопашен бой, но с домати, яйца и какви ли не други чудесии – фунийки за стрелба, водни струи от шишета за веро, джидживки... Не помня да сме се били чак с камъни, не помня и да е ставал проблем от войната. Никой не ни правеше забележка, освен бабите в градинките, че крещим по улиците. Родителите ни вероятно са се забавлявали с нас. А на нас ни беше безумно забавно.

Епизод 1: Руският език и вторичните суровини

С руския ни занимаваха от предучилищната (годината преди 1 клас, когато ме преместиха вече в училището). Помня как ни извеждаха една групичка от пет-шест деца в коридора, при шкафчетата, където си оставяхме торбичките. Там сядахме на едни дървени пейки и рецитирахме руски стихотворения. От руския, въпреки че всички учителки по руски ми бяха любими, не помня и ред.

***

Денят за предаване на вторични суровини беше празник за мен. Страхотно предизвикателство отново – да се състезаваш с другите колко килограма хартия ще пренесе баща ти до училищния камион в двора. Мерят я публично и обявяват победителя. Не помня да съм била чак победител, но винаги помагах на татко, да я пренесем на два пъти, защото беше повече от 20 кг. Така помня. А може да е била примерно 2 кг, от малка съм склонна да преувеличавам значително, когато разказвам. Е, в предаването на кестени не бях много добра. Улицата на училището беше цялата в кестенови дървета. Открай до край. Около училището обаче кестените бяха буквално обрани. Обикновено малко преди първия учебен ден започваха да падат узрелите кестени. Събирахме ги от земята, дърветата бяха ужасно високи, за да се катериш по тях или да ги брулиш. Та за падналите кестени падаше такъв бой... Не бях от децата, които се борят за един нищо и никакъв кестен. Гледах ги отдалеч и събирах тогава, когато по улицата почти няма хора. Никога след училище.

Социализмът в мен – съзнателно за несъзнаваното

няколко думи вместо увод

Когато падна Стената, т.е. комунизмът, трябва да съм била някъде около 3-ти клас. Това са първите ми ученически години, страшно обичах да ходя на училище. Сигурно защото е било като манна небесна пред ужасяващата ме детска градина, нещо като попадане в Рая след като си живял 80 бедни години на Земята. Училището беше като предизвикателство – всеки път не знаеш какво ще ти се случи. А и беше до нас, на същата улица.

Досега си мислех, че спомени за социализма нямам, доколкото мисля, че са откъслечни и всеки мой съученик би разказал точно същото. Не е така и затова сега пиша това, което се е запечатало дори само със статичен образ върху лентата на миналото ми, дори и образът да не се движи, заслужава да бъде описан. Доколкото не всичко може да се документира на видео или фотография. Колкото и количествено да нарастват, спомените на родените в късния социализъм за него ще са винаги откъслечни, но необходими за преосмислянето на прехода. Те имат едновременно много силна връзка с демокрацията от 90-те и с възпитанието в 80-те години. Писах тези спомени с мисълта, че сме хибридното поколение на социализма, кръстосан с постсоциализма.

Нека спомените ми вървят като сериал към блога, за да държа жив интереса на четящите го.

За морския слон Роланд и неговите съкровища

Историята на морския слон Роланд и неговите съкровища е художествена измислица. Разказва я Дубравка Угрешич в книгата си "Музеят на безусловната капитулация" (София 2004, с. 11). Само че историята не свършва с публикуването на книгата, дори напротив - започва именно там, за да продължи в зала на Историческия музей, Русе. Според разказаното от Дубравка Угрешич, морският слон починал в Берлинския зоопарк на 21 август 1961 година, осем дни след издигането на Берлинската стена. На 1 април 2008 година същият зоопарк, където симпатичното животинче с впечатляващи размери е живяло живота си, "гостува" на музея в Русе с изложба, представяща съдържанието на неговия търбух. А то не е малко:

„... розова запалка, четири клечки от сладолед (дървени), метална брошка с форма на пудел, отварачка за бирени бутилки, дамска гривна (вероятно сребърна), шнола за коса, молив, пластмасово детско пистолетче пръскачка,, пластмасов нож, слънчеви очила, верижка, пружина (малка), гумено колело, парашут-детска играчка (липса), желязна верижка 40 см., четири пирона (големи), пластмасова зелена количка, метален гребен, пластмасова значка, кукличка, бирена кутия (Пилзен 0,33l), кибритена кутия, детски пантоф, компас, автомобилен ключ, четири монети, нож с дървена дръжка, биберон детски, връзка ключове (пет броя), катинар, пластмасов несесер за игли и конци.“

Тутакси интересът на морското животинче към предмети от различен цвят, калибър и материал предизвиква питането: Може ли Роланд да бъде нает за музеен работник? Очевидно той има слабост към събирането на предметите, грижи се да бъдат на сигурно място, освен това не се знае дали поглъща всичко, което му попадне. В раздадената анкета към изложбата при тези твърдения за слона някои заключили, че очевидно е клептоман. А повечето от анкетираните посетители били единодушни - да, Роланд е годен за музеен работник. Което някакси поставя друг един въпрос за връзката между клептомана и музейния работник. Очевидно хората имат различна представа за професията, при това доста компрометираща. Разбира се, коментарът ми за имиджа на уредника като крадец-маниак не би трябвало да се приема насериозно и с безпокойство. Той е нищо повече от безобидна шега, въпреки твърденията на културолога Алберт Бенбасат (2003) преди време, че професията "уредник" е "диагноза" и "състояние на духа". По-обезпокояващо е, че категоричното приемане на Роланд в музейната гилдия свежда работата на музейния работник само до придобиването и охраняването на някакви предмети. Точно толкова безразборно подбрани, колкото у въображаемия морски слон. Оттук извличаме и образа на музея - като съкровищница-склад на (бих добавила, дори съмнително) национално богатство, валиден с пълна сила за нашите земи. Тази представа, създадена в зората на национализма и поддържана ревниво именно от музейните работници (държа на това наименование от времето на социализма, защото то ги принизява до обикновени технически лица без мислене), се оказа, предизвиква учудване сред западните музеолози, които до вчера смятали, че музеят-съкровищница е мъртъв, погребан в миналото, за да отстъпи място на музея-медия, място за интеркултурен диалог. Мнението цитирам по спомен с препратка към конференцията за "разказите в националните музеи", проведена преди месец в Норшопинг, Швеция. Уви, желязната завеса се оказа доста непрозрачна и непропусклива, при това почти двадесет години след вдигането й.
Изложбата - измислена да провокира "автентичността" на музея на 1 април, безспорно е добре планирана PR-акция, която утре ще отшуми. И за да не е безрезултатен смеха на публиката, анкетата, проблематизираща състоянието на музейната професия, идва да покаже слабостта на музея в България. А именно - музейният служител има още много да работи, за да стане осезаемо отварянето на институцията към обществото. За да се отвори и то за нея.