10 ноември 2009 г., градската библиотека в Амстердам: група българи-имигранти в Холандия се събират да отбележат падането на комунистическия режим в България. В програмата има от всичко по малко – музика, филми, бг рокзвезда и политически дебат. Закъснявам малко. Пристигам точно за началото на филма и сядам на предпоследния ред. Двама мъже зад мен се оплакват през цялото време от „свобода” на словото и поведението, която дори тук и сега, в Холандия не им била предоставяна. Непрекъснатото мърморене на висок глас дразни околните. Но те упорито коментират „изкуственото мълчание” на зрителите по време на филма, който предизвиква емоциите им. Те искат да ръкопляскат, а общността на присъстващите отхвърля като непривично поведението им. „За какво бяха революционните събития от 1990-та? Защо емигрирахме?” Неудобната ситуация поставя мълчаливо под въпрос понятието за свобода на присъстващите в залата. Предизвиква ли емоция припомнянето на случилото се през 1989-та и 1990-та година? Празник ли е 10 ноември за българите? Защо всички тези хора избраха да присъстват в залата?
На път за библиотеката си мислех, че не знам друг българин в Холандия, освен Даниела, който би се заел смело с организацията на подобно събитие. Не си го и представях по друг начин. Непременно с политически дебат и с ретроспекция, а след като ще е празник – и с музика. Не си представях и Васко Кръпката в библиотека може би, но Амстердамската библиотека е отвъд нормалната представа за институцията. Така че – всичко е възможно. Все пак стереотипната идея на не-холандците за Холандия се изчерпва с буквалното определение „свободна страна”.
Филмът определено беше най-силната част на събитието. Не можех да повярвам, че е правен в ранните 90-те години. Сепията на картинта подсказваше възрастта на лентата, но споделените мнения звучаха като съвременни или провиденчески, като „отгатнали” бъдещето. Неувереността на първия образ, жената-инженер в панелен апартамент, както и меланхолията на художничката... Техните мечти отпреди 89-та са се срутили изведнъж, съвременната им ситуация е нестабилна, революционна, разрушителна, но не и непременно градивна. Хората емигрират! Добре ли е да имаме свобода на пътуване, като приятелите ни напускат? 20 години по-късно, в България се е променило само едно – липсва ентусиазмът на промяната.
След постигането на голямата външнополитическа мечта – признанието от Старата Европа, вече и посока нямаме. Мечтите ни не са ориентирани към бъдещето, гледаме само назад към миналото. Дискусията ме остави с неприятното усещане, че българската демокрация в лицето на „революционерите” от 1990-та и Едвин Сугарев, също гледа с носталгия назад, към своята революция. Когато е имала мисията, да разруши комунистическите институции и да отстрани „враговете” от властта. Дебатът не беше особено жив, но така или иначе, българите не обичат някой друг да им говори за политика. Предпочитат те да я коментират. За мен дискусията постави проблема за „близостта” на гледните точки на Запада и Изтока. Макар на теория да имаме общи европейски ценности, дори на една маса ние се гледаме от двата й различни края. 20 години по-късно двете части на Европа все още не се познават, търсят общи черти, но откриването им изглежда трудно. Това не е скептицизъм. В залата хората ръкопляскаха на своите и коментираха обидено чуждите, на чиято земя резидират. Едва Васко Кръпката, т.е. носталгията на българите по общите забавления в миналото, тушира политическите различия. Така пак се върнахме в миналото, което си остава общо. А бъдещето? Тук всеки се справя със своето бъдеще. За щастие, емигрантите не зависят от държавата България.
Може би точно заради независимостта си, българите-емигранти имат причина да изберат 10 ноември за свой празник. Никога не съм се замисляла, защо тази дата не е празник в държава, която е отхвърлила тоталитаризма. Хората все по-малко знаят за не-свободата по време на социализма. Всекидневната история на 45-годишния режим се помни, но не се говори за нея. Тя е тема-табу. Табуто е нещо опасно за общността. Но заради мълчанието, никой вече не помни, кое точно е опасното и защо е необходимо екстра-внимание, предпазни мерки, почукване на дърво, подръпване на ухото, за да „не чуе дявола”. И когато мине време, и всички забравят същността на опасността, тя не предизвиква страх. Тогава миналото бива лесно реабилитирано. Затова съвременното общество употребява празниците, за да си припомни грешки като войните или Холокоста и те да не бъдат повтаряни.
На 10 ноември в България не се случи нещо кой знае какво: един дългогодишен владетел беше подменен. Но датата-символ разделя епохи в мисленето и поведението. Материализирането на страховете на образите от филма на Иглика Трифонова все още не позволява на българите да се зарадват и да празнуват свободата си. Усещането, че „не сме готови за Европа” не е валидно само за Ф. Болкенстейн. Не е приятно, когато чуеш коментар за себе си и знаеш, че е това е истината. Но на холандците не им пречи, да ни го кажат в очите.
23 Nov 2009
18 May 2009
Историята с микро и макроелементи
5 март 2009 г., 4 без 5, необичайно слънчев и топъл следобед. Едно момиче с голяма чанта и бележник, сяда на пейката пред блока на оживения от коли и автобуси булевард в Димитровград. На отсрещната пейка можем да видим видимо трудно подвижен мъж на около 80 години, който се чуди, какво ли търси тази девойка тук. От Енергото ли е, или от ВиК, сигурно пак пари ще иска... Другите мъже наоколо, бъбрещи на крак със съседа, бавно се приближават и насядат на отсрещната пейка. "Кога ли ще се осмелят да седнат и до мен?", пита се момичето. Да, като свършат местата до познатия. Бавно и пейката на момичето се пълни, докато пенсионерите стават 6, а девойката е сама. Сега вече любопитните погледи се срещат нетърпимо често. Кой ще е първи? Кой ще я заговори? Момичето съм аз. Загубила съм рефлексите си на изследовател, в главата ми е само етиката на етнолога и не смея да проговоря. Срам ме е, че уж изучавам социализма, а хора като тези около мен на пейките знаят толкова повече. Страх ме е от пропагандата, а тя не боляла. Никога няма да забравя първите разменени реплики. "От тук ли сте?", попитах пушещия до мен дядо (определено бих могла да съм му внучка). "Хехе, оттук!? Момиче, тука няма местни, всички сме дошли от някъде." Това изречение прозвуча като изначална истина за миг. В цялата си десетгодишна практика на етнолог, на терен не съм чувала подобно "признание". От година чета форумите в интернет-изданията и под всяка статия има гореща борба между местни и кореняци софианци. Според тях да си кореняк е безспорно по-добре. Вероятно не питах правилния човек, ако насреща ми беше внук му, той сигурно щеше да твърди, че е кореняк.
Всъщност се зарадвах да чуя точно този отговор. Той беше като загубено парче от пъзела на миграциите, който редя от две години сама пред себе си. В Лайден, където се преместих да живея, в изложбата за града в местния музей пред една врата с много различни фамилии на пощенските й кутии видях един особен поглед към градското население. Според текста до вратата историята на града е историята на мигрантите. Хората идват и си отиват. Някои остават по-дълго, други отпътуват бързо. Доскоро мислехме да отпътуваме след близо две години престой. Сега оставаме. За още три. Дали това е кратко или не, зависи от гледната точка.
В Лайден, като цялата Холандия, ниската земя в Нидерландия, трудно можеш да разпознаеш кой е "местен". Дали Димитровград изглеждаше така? Не, там със сигурност има местни и няма новодошли днес. В 1947 г. е било точно обратното. Стартът на бригадирското движение, което строи заводите в района, довежда маси хора от различните краища на България. Тези заводи привличат работна ръка доброволно или по задължение. Според официалния разказ на музея на Димитровград строителите на промишлените обекти са тези, които издигат искането на голото пространство да се построи град с името на вожда. Дали това е така или новият град е планиран от Партията и спуснат на бригадирите чрез поставени лица, не можем да знаем.
По времето на социализма има само официална история. Неофициалните, устни разкази са толкова силно манипулирани от пропагандата и съвременността ни, че е трудно да се разследва подобен момент. По-интересното е точно това движение на хора, мотивирано или не, принудително или не, пулсиращо с различна сила през различните етапи от управлението на БКП. Така репликата на този случаен човек от пейката пред блока разбуди мислите относно уседналостта и миграциите, които делят хората на кореняци и новодошли и превръщат социалните категории "селяни" и "граждани" в морални. Колко често ни се налага да се местим? Кой е по-уседнал - ние или мислените за "номади" по природа цигани? На тези въпроси ще се опитам да отговоря в следващи статии тук с две истории: моята родова история (личен прочит) и тази на една възрастна копанарка от село Кръстина до Бургас (нейния разказ).
Дали историята на Европа като "стария континент" е история на уседналост, разказана от кореняци европейци или миграциите движат събитията и променят културата? Заслужава ли Европа своя "музей на миграциите" и къде трябва да бъде той? (Тези въпроси бяха обсъждани в работни групи на конференцията в Берлин през ноември 2008 г.) Допустимо ли е да предаваме собствената си идеология на национализма за една нова и трудна теория за европейската общност като изначално мигрантска? Тази теория определено приравнява разликите между стария и новите континенти, изградени и изграждани от мигранти. Ние избираме: различното или общото?
28 Apr 2009
Изложба на забравени игри
От Лора Филева, препечатано от в. Дневник, 28 април 2009
Картонени игри и пластмасови играчки, изработени от Трудово-производствена кооперация (ТПК) "Хемус", са подредени в изложба в artnewscafe в Пловдив. В експозицията са включени класическите ''Не се сърди човече'', ''Черен Петър'', ''Погледни и нареди'', "Послушай картата", излезли на пазара в годините на социализма, в детството на авторите на проекта - фотографът Никола Михов и архитектът Валери Гюров, който и рисува графити.
"Валери подготвяше изложба и си търсеше мозайка с пластмасови елементи. Така научи, че в склада на ТПК "Хемус" са останали много игри, които се продават между 30 и 70 стотинки", разказва Никола Михов. Според него забравените вече забавления са своеобразна история на промените в ценностите на хората.
Валери Гюров и Никола Михов са съученици от първи клас и са "преживели много неща заедно". "Като видях всичките игри и се върнах в детството ми, дори изрових някакви мои стари", продължава Михов. Любимата му, на която и сега играят, е "Рали" - зарчета с различни цветове се надпреварват, участват и пионки.
В изложбата са включени рисуваната от холандския дизайнер Дик Бруна ''Картинно лото'', както и ''Животът на Исус'', ''Междузвездни войни'', ''Сам с крадец в къщата'' и ''Аз имам фирма''.
"Когато искате да се забавлявате в почивните дни или търсите подходящ подарък за вашите близки, класическите картонени игри на ТПК "Хемус" са чудесен избор, защото дават незаменимата радост на общуването, създават приятна атмосфера и събират цялото семейство заедно." Това е цитат от рекламна брошура на трудовата кооперация.
Повечето от помещенията й се отдават под наем, производството е спряно. "Когато отидохме, директорът, който си е същият, се учуди, като видя колко сме ентусиазирани", си спомня Михов. Там беше и същата счетоводителка.
Изложбата, която ще продължи до 30 май, беше открита със спортен полуден, като пред галерията посетителите играха и на други позабравени игри от детството като "ръбче'', скачане на ластик и федербал. За фон звучеше музиката от "Войната на таралежите'', ''Васко да Гама от село Рупча'', ''Неочаквана ваканция''.
Картонени игри и пластмасови играчки, изработени от Трудово-производствена кооперация (ТПК) "Хемус", са подредени в изложба в artnewscafe в Пловдив. В експозицията са включени класическите ''Не се сърди човече'', ''Черен Петър'', ''Погледни и нареди'', "Послушай картата", излезли на пазара в годините на социализма, в детството на авторите на проекта - фотографът Никола Михов и архитектът Валери Гюров, който и рисува графити.
"Валери подготвяше изложба и си търсеше мозайка с пластмасови елементи. Така научи, че в склада на ТПК "Хемус" са останали много игри, които се продават между 30 и 70 стотинки", разказва Никола Михов. Според него забравените вече забавления са своеобразна история на промените в ценностите на хората.
Валери Гюров и Никола Михов са съученици от първи клас и са "преживели много неща заедно". "Като видях всичките игри и се върнах в детството ми, дори изрових някакви мои стари", продължава Михов. Любимата му, на която и сега играят, е "Рали" - зарчета с различни цветове се надпреварват, участват и пионки.
В изложбата са включени рисуваната от холандския дизайнер Дик Бруна ''Картинно лото'', както и ''Животът на Исус'', ''Междузвездни войни'', ''Сам с крадец в къщата'' и ''Аз имам фирма''.
"Когато искате да се забавлявате в почивните дни или търсите подходящ подарък за вашите близки, класическите картонени игри на ТПК "Хемус" са чудесен избор, защото дават незаменимата радост на общуването, създават приятна атмосфера и събират цялото семейство заедно." Това е цитат от рекламна брошура на трудовата кооперация.
Повечето от помещенията й се отдават под наем, производството е спряно. "Когато отидохме, директорът, който си е същият, се учуди, като видя колко сме ентусиазирани", си спомня Михов. Там беше и същата счетоводителка.
Изложбата, която ще продължи до 30 май, беше открита със спортен полуден, като пред галерията посетителите играха и на други позабравени игри от детството като "ръбче'', скачане на ластик и федербал. За фон звучеше музиката от "Войната на таралежите'', ''Васко да Гама от село Рупча'', ''Неочаквана ваканция''.
6 Feb 2009
За битието и съзнанието:
дали предметите ни карат да вярваме (в разказите за миналото)
Онзи ден попаднах на материал, който разказва куриозен случай с намерен случайно апартамент в бившия източен Берлин, изоставен от обитаващия го още през 1988 година, преди да падне стената. В него архитектът намерил мебели и предмети, всички произведени в ГДР, в кухнята - хлебчета от времето на социализма, само един флакон дезодорант бил “западен” или вносен, както казвахме преди. Архитектът признава, че при отварянето на апартамента се почувствал като археолог, попаднал на гробницата на Тутанкамон. Като цяло темата е интересна за степента на автентичност, при която хората се дивят. Интересна е и поради изравняването в стойност на соц-наследството с онова на Древен Египет примерно. Същото онова соц-наследство, което у нас, в България се счита за срамно и бива покрито. Но не демонстративно, в черно като Ентропичната тоалетна в Брюксел.
Тези редове бяха провокирани и от един коментар под превода на статията в www.dnes.bg. В него анонимен автор бе изложил предложение апартамента да бъде превърнат в музей. Хората явно много имат нужда от автентичност. И от история към нея. Събитието с апартамента само по себе си повтаря модела на официализирания вече разказ на музеите в Берлин, занимаващи се със социализма: в апартамента има предмети от онова време, мухлясали хлебчета като доказателство за автентичност. Има и добавена история: за напусналия малко преди падането на стената човек, който вероятно е имал проблеми с властите.
**
Мрежата от музеи в Берлин, дебатиращи темата, прави точно това - разказва история за репресии, история за конфликт между държава и граждани и като бонус - посивяло всекидневие. Музеите са устроени на местата на стари ГДР-институции и на практика усвояват пространството, като го превръщат в наследство. Назидателно наследство, с каквото впрочем Германия е осеяна надлъж и нашир. Мислех си, че разказът за Германия в последните 80 години от ХХ век е изцяло негативен. Той е дидактичен, на места дори ултимативен. Не оставя наследството на мира, а го “претопява” и отлива в нов калъп от гледната точка на съвременността. Разбира се, един такъв разказ обикновено е конфликтен, той не поражда съгласие, той провокира и наставлява. Едната половина от населението е засегната като “лоша” и представлява обект на експониране, а другата е тържествуващата. На пръв поглед нищо ново. Цяла индустрия бълва символи, разкази и картини от и за онова време. Ост-алгията е обхванала не само Германия, “западните” туристи са основните й жертви. В резултат на тиражирането на модела се получава едногласност на интерпретациите, разказът за социализма се взима едва ли не наготово като калъп, попълва се с локални предмети (за автентичност, разпознаваема за местните) и “пропагандира” правилната версия за възприемане на миналото. Опасното според мен е, че наличната в музеите версия не решава проблема, а просто пуска на туристическия пазар нов тираж “наследство”.
Докато гледах обаче музеите за ГДР и четох за апартамента, който гъмжи от автентичност, си мислех, че това не е нашата, българската история.
Сигурно по същата причина не разпознах като свой и разказа в музея на Прага. Няма как да бъде. Всички те представят соца като завършен процес, като минало, а при нас - той е жив. Може би нашият разказ е различен от тяхния, защото нашата история е малко по-различна. Ние нямаме истинска Пражка пролет'68, нямаме и внушително бутната Берлинска стена, нямаме организирано дисиденство. Имаме само политическа “приемственост”, управленско "съгласие" и други подобни, които не позволяват соца да бъде “закопан” в гробницата на Тутанкамон и след 20 години открит.
**
Всъщност като копират модела на ГДР-музея, Г. Господинов и Яна Генова не успяха да вместят нашата собствена история в Инвентарния си склад. Господинов повтаряше как соца е в мазетата и в таванските помещения, мухлясал и забравен едва ли не, а после се учуди на осезаемата носталгия у посетителите (друг е въпросът дали реакцията на посетителите беше "носталгия").
Ако се опитаме да възстановим в главите си образа на изложбата, наречена “Инвентарен склад на социализма” (Червената къща, 2007) ще видим, че тя беше изкуствено откъснато парче, с рязка и неоправдана граница. Периодизацията на нашия всекидневен социализъм слабо се влияе от падането на Берлинската стена. В Берлин това събитие беляза не само държавното управление, то беше събитие и на всекидневно ниво. За сравнение у нас свалянето на Тодор Живков от поста си остана лично негова драма.
Инвентарният склад (и книга) на социализма не разказа тихите разкази на множеството хора в и извън София, които си пазят пюрените бурканчета от “Булгарплод” и си съхраняват още домашно варената лютеница в тях, карат си ладите и вярват, че това е по-добрата и по-евтината кола, харчат ограничено като навик от времето на дефицита и философстват, как “сега има стока, а нямаш пари да си я купиш, пък тогава колко пари имахме, а който искаше, се снабдяваше по втория начин”. Тази история е дори по-страшна от германската с преследваните от агентите на ЩАЗИ, щото тя показва приемственост и възпроизводство на модела в години на демокрация. По-страшни са обитаваните апартаменти от онези, които са стояли заключени 20 години и обрасли в паяжини. А собственикът им е избягал на по-доброто място и сигурно е "бизнесмен" както викат българите на успелите. Това според мен е много важното присъствие на социализма във всекидневието у нас (а защо не и другаде?). Той не е показан в нито един конвенциален музей още. Живият днес соц, трансформираният соц не е онзи соц, погребан в историята. Но в този жив соц всъщност липсва адреналина на трилъра: историята няма тръпка, екшън и хепи енд. Тя все пак провокира, но изглежда по-затворена като шансове за успех от другата, германската, която пък е дълбоко трагична. Всички разпознаха предметите от по-късния социализъм в Инвентарния склад. Дори брат ми, който беше на шест, когато режимът на Живков бе подменен. Просто соцът все още е жив в домовете ни.
**
А както твърди Маркс, “битието определя съзнанието”...
Аз бих добавила: кокошката ли, или яйцето...
Публикуваните фотоси са на Berliner Morgenpost.
Онзи ден попаднах на материал, който разказва куриозен случай с намерен случайно апартамент в бившия източен Берлин, изоставен от обитаващия го още през 1988 година, преди да падне стената. В него архитектът намерил мебели и предмети, всички произведени в ГДР, в кухнята - хлебчета от времето на социализма, само един флакон дезодорант бил “западен” или вносен, както казвахме преди. Архитектът признава, че при отварянето на апартамента се почувствал като археолог, попаднал на гробницата на Тутанкамон. Като цяло темата е интересна за степента на автентичност, при която хората се дивят. Интересна е и поради изравняването в стойност на соц-наследството с онова на Древен Египет примерно. Същото онова соц-наследство, което у нас, в България се счита за срамно и бива покрито. Но не демонстративно, в черно като Ентропичната тоалетна в Брюксел. Тези редове бяха провокирани и от един коментар под превода на статията в www.dnes.bg. В него анонимен автор бе изложил предложение апартамента да бъде превърнат в музей. Хората явно много имат нужда от автентичност. И от история към нея. Събитието с апартамента само по себе си повтаря модела на официализирания вече разказ на музеите в Берлин, занимаващи се със социализма: в апартамента има предмети от онова време, мухлясали хлебчета като доказателство за автентичност. Има и добавена история: за напусналия малко преди падането на стената човек, който вероятно е имал проблеми с властите.
**
Мрежата от музеи в Берлин, дебатиращи темата, прави точно това - разказва история за репресии, история за конфликт между държава и граждани и като бонус - посивяло всекидневие. Музеите са устроени на местата на стари ГДР-институции и на практика усвояват пространството, като го превръщат в наследство. Назидателно наследство, с каквото впрочем Германия е осеяна надлъж и нашир. Мислех си, че разказът за Германия в последните 80 години от ХХ век е изцяло негативен. Той е дидактичен, на места дори ултимативен. Не оставя наследството на мира, а го “претопява” и отлива в нов калъп от гледната точка на съвременността. Разбира се, един такъв разказ обикновено е конфликтен, той не поражда съгласие, той провокира и наставлява. Едната половина от населението е засегната като “лоша” и представлява обект на експониране, а другата е тържествуващата. На пръв поглед нищо ново. Цяла индустрия бълва символи, разкази и картини от и за онова време. Ост-алгията е обхванала не само Германия, “западните” туристи са основните й жертви. В резултат на тиражирането на модела се получава едногласност на интерпретациите, разказът за социализма се взима едва ли не наготово като калъп, попълва се с локални предмети (за автентичност, разпознаваема за местните) и “пропагандира” правилната версия за възприемане на миналото. Опасното според мен е, че наличната в музеите версия не решава проблема, а просто пуска на туристическия пазар нов тираж “наследство”.
Докато гледах обаче музеите за ГДР и четох за апартамента, който гъмжи от автентичност, си мислех, че това не е нашата, българската история.
Сигурно по същата причина не разпознах като свой и разказа в музея на Прага. Няма как да бъде. Всички те представят соца като завършен процес, като минало, а при нас - той е жив. Може би нашият разказ е различен от тяхния, защото нашата история е малко по-различна. Ние нямаме истинска Пражка пролет'68, нямаме и внушително бутната Берлинска стена, нямаме организирано дисиденство. Имаме само политическа “приемственост”, управленско "съгласие" и други подобни, които не позволяват соца да бъде “закопан” в гробницата на Тутанкамон и след 20 години открит. **
Всъщност като копират модела на ГДР-музея, Г. Господинов и Яна Генова не успяха да вместят нашата собствена история в Инвентарния си склад. Господинов повтаряше как соца е в мазетата и в таванските помещения, мухлясал и забравен едва ли не, а после се учуди на осезаемата носталгия у посетителите (друг е въпросът дали реакцията на посетителите беше "носталгия").
Ако се опитаме да възстановим в главите си образа на изложбата, наречена “Инвентарен склад на социализма” (Червената къща, 2007) ще видим, че тя беше изкуствено откъснато парче, с рязка и неоправдана граница. Периодизацията на нашия всекидневен социализъм слабо се влияе от падането на Берлинската стена. В Берлин това събитие беляза не само държавното управление, то беше събитие и на всекидневно ниво. За сравнение у нас свалянето на Тодор Живков от поста си остана лично негова драма.
Инвентарният склад (и книга) на социализма не разказа тихите разкази на множеството хора в и извън София, които си пазят пюрените бурканчета от “Булгарплод” и си съхраняват още домашно варената лютеница в тях, карат си ладите и вярват, че това е по-добрата и по-евтината кола, харчат ограничено като навик от времето на дефицита и философстват, как “сега има стока, а нямаш пари да си я купиш, пък тогава колко пари имахме, а който искаше, се снабдяваше по втория начин”. Тази история е дори по-страшна от германската с преследваните от агентите на ЩАЗИ, щото тя показва приемственост и възпроизводство на модела в години на демокрация. По-страшни са обитаваните апартаменти от онези, които са стояли заключени 20 години и обрасли в паяжини. А собственикът им е избягал на по-доброто място и сигурно е "бизнесмен" както викат българите на успелите. Това според мен е много важното присъствие на социализма във всекидневието у нас (а защо не и другаде?). Той не е показан в нито един конвенциален музей още. Живият днес соц, трансформираният соц не е онзи соц, погребан в историята. Но в този жив соц всъщност липсва адреналина на трилъра: историята няма тръпка, екшън и хепи енд. Тя все пак провокира, но изглежда по-затворена като шансове за успех от другата, германската, която пък е дълбоко трагична. Всички разпознаха предметите от по-късния социализъм в Инвентарния склад. Дори брат ми, който беше на шест, когато режимът на Живков бе подменен. Просто соцът все още е жив в домовете ни.
**
А както твърди Маркс, “битието определя съзнанието”...
Аз бих добавила: кокошката ли, или яйцето...
Публикуваните фотоси са на Berliner Morgenpost.
3 Feb 2009
Порнографският "Ад" на Париж изложен в метрото
Франция показа шокираща тайна еротична сбирка, трупана в продължение на 170 години
(Статията е препечатана от e-vestnik (10.12.2007), оригиналът е на в. Индипендънт, а подчертаванията в оранжево из текста са мое дело)
Шшшт! Искате ли няколко мръсни книги и картини? Официалната сбирка на Франция от еротика и порнография, събирана с любов от Националната библиотека в продължение на 170 години, беше открита за пръв път за жадните очи на публиката. Академично подробната, но често откровено порнографска изложба в продължение на три месеца представя повече от 350 книги и отпечатъци от забранената секция на държавната библиотека. Тя е известна като L’Enfer, което означава ад.
Експонатите често са прекрасно изпълнени, понякога сюрреални, понякога много забавни, понякога брутални. Те са пропити от френската (и британска) история. Много от тях не са подходящи за деца или за хора със слаби сърца. Френските власти са толкова убедени, че изложбата няма да засегне френскатa нравственост, че решиха да я анонсират в изоставена метростанция. От 17 декември до 15 януари пътниците по линия 10 между Sèvres –Babylon и Mabillon преоткриха неизползваемата спирка Croix Rouge, превърната в еротично влакче на ужасите. Големи репродукции на развратни стари отпечатъци просветваха за секунди пред прозорците на мотрисите.
Секцията Enfer на Националната библиотека съдържа книги, отпечатъци и снимки, купувани, конфискувани или дарявани в продължение на почти два века. Счита се, че колекцията е една от най-големите и богати сбирки на порнографски и еротични материали в света. Твърди се, че тайната сбирка на Ватикана е още по-голяма, но най-вероятно тя никога няма да бъде показана пред публика.
Какво може да е влиянието на експонатите? Като имаме предвид какво може да се види в Интернет, по кабелната телевизия или дори на страниците на спортните вестници, възможно ли е да бъдем шокирани от изтънчено, но доста подробно порно от 17-ти век? Отговорът е да. Изложбата е откровение: спокойно и интелигентно представено, но все пак е ослепителен рог на изобилието от садизъм, мазохизъм, бестиализъм, скатология, задници, цици и широко отворени гениталии. Тя е също така забавно и понякога прекрасно пътуване през тъмните и лъкатушещи коридори на човешката психика.
Еротизирането или изпълването с порнография на Интернет беше неизбежно. Всяка предишна технологична или литературна стъпка напред в човешката комуникация – от печата до романа, литографията, фотографията и киното – беше използвана от човешкия (може би повече от мъжете?) импулс да споделят или да се полигавят с нашата сексуалност. Дори утвърдени писатели или артисти са писали тайно мръсни истории или са рисували мръсни рисунки, вдъхновени от любовния акт. Изложбата включва образци от поета Шарл Бодлер и от сюрреалиста Ман Рей.
В ерата на DVD и Интернет цинизмът или еротиката са достъпни за всички. По-голямата част от експозицията в библиотеката Франсоа Митеран в Париж е създадена тайно, най-вече за образовани и благосъстоятелни клиенти. Има една серия от детайлни, но по-скоро забавни отпечатъци, която се състои от скечове на гостни или коридори с врати, които се отварят към сцени на енергична поквара. Някога те са принадлежали на Леон Гамбета, високо уважаван министър-председател на Франция от края на 19-и век.
Дали това е типичното френско двуличие? Едва ли. Някои от най-красиво изпълнените, стилизирани, но брутално прями отпечатъци в изложбата са от Япония през 19-ти век. Сбирката съдържа серия от прекрасни пасторални сцени от началото на 19-ти век, изобразяващи купи сено, ниви и покрити гребни лодки. Ако ги повдигнете срещу светлината, ще видите в сеното страстни двойки в нещо, което кураторите сдържано наричат „благоприятни пози”. Това е т.нар. „английска колекция” – всички отпечатъци са създадени в Англия по времето на Джейн Остин. Има цяла поредица, посветена на „садистичните романи”, които са описани в каталога като „английски специалитет”, внесен във Франция в края на 19-и век. По-голямата част от експонатите произхождат от Франция. Маркиз дьо Сад е представен с три витрини, включително ръкописа на Les Infortunes de la Vertu, написан докато е бил затворен в Бастилията през 1787 година.
Досега до колекцията L’Enfer са имали достъп само научни работници. Вездесъщието на еротични или порнографски образи в модерния свят обаче убеди Френската национална библиотека, че е допустимо да отвори вратите на „Ада”. „Преди 20 години подобна изложба би била немислима, още по-малко щеше да е възможно да е организирана от държавна институция като Националната библиотека”, каза Мари-Франсоа Киняр, която е един от двамата куратори. „Съдържанието на L’Enfer е обект на митове и фантазии от много години. Хората, особено журналистите, винаги са искали да надникнат в него. Днес обаче отношението към сексуалността и еротиката се промени. Има голям интерес към връзките между литературата, изкуството и порнографията. Библиотеката реши, че изложбата ще е приемлива и комерсиално успешна.”
Изложбата изследва и историята на самата колекция. Защо държавна библиотека ще събира подобни творби и след това ще ги крие? Подобно нещо съществува и в Британската библиотека в Сент Панкрас, която никога не е показвала пред публика колекцията си Private Case. Националната библиотека има установен със закон дълг да събира всички книги, публикувани във Франция. Огромното количество съвременни еротични и порнографски текстове обаче не влизат в Enfer. Те отиват за общо ползване в библиотеката. Enfer е съставена предимно от работи, публикувани тайно от средата на 17-и до 19-и век. Тя съдържа също така няколко редки първи издания на еротични творби като садо-мазохистичната класика на Полин Реаж „Историята на О”, публикувана през 1954 г. „Събирането на работите е започнало в средата на 18-и век от кралски библиотекари”, казва Реймон-Жозе Зекел, другият куратор на изложбата. „Те смятали, че националната библиотека е длъжна да събира всичко, което в бъдеще може да представлява културен или исторически интерес за учените.”
След революцията кралската библиотека се превръща в национална. През 1830 г. тя създава отделна затворена секция за подчертано сексуални материали. Името L’Enfer й е дадено приблизително около 1840 г. От самото начало единствените външни лица, които са имали достъп до „Ада” са били научни работници, които успявали да убедят ръководството на библиотеката, че имат нужда да разгледат определен отпечатък или книга. Ровенето и четенето за удоволствие са били забранени.
Колекцията съдържа над 1700 книги и много отпечатъци и памфлети. Тя е попълвана и чрез конфискации и набези. Голяма част идва от частната библиотека на политическия опонент на император Наполеон ІІІ, който бил обискиран от полицията през 1866 г. в търсене на антиимперски трактат. Полицаите намерили стотици стари трудове, които били квалифицирани като „противоречащи на добрия обществен морал”. Съд наредил книгите да бъдат изгорени, но след това един от ръководителите на Националната библиотека настоял да бъдат съхранени за идните поколения.
Изложбата разкрива някои интересни исторически различия в еротичните вкусове. Най-ранните материали – от 17-и и 18-и век – се спират на недвусмислените удоволствия на плътта. Тържеството на удоволствието от болката – причинена или изтърпяна – започва с Маркиз дьо Сад в края на 18-и век. Порнографията от периода на Френската революция е предимно политическа, като особено вулгарни са намеците за сексуалните желания и фантазиите на Мария Антоанета. 19-и век се концентрира върху крещящата сексуалност, криеща се под суровата консервативност на живота.
„Не сме упражнявали цензура. За щастие, има малко такива неща в колекцията, като например педофилията, казва Мари-Франсоа Киняр. А когато разгледаш цялата сбирка, разбираш колко повтарящи се са нашите сексуални фантазии и интереси. Намираш същите образи и теми, същото фиксиране върху женските и мъжките гениталии, същия интерес към необичайните начини да се прави секс. Накрая или ставаш нечувствителен от всичко това, или просто започваш да се смееш.”
„От друга страна, това е библиотека и в края на краищата това е литературна експозиция. Забавно е да видиш по колко различни начини писатели, включително прочути традиционни автори като Жорж Батай, Гийом Аполинер, Пиер Луи, подхождат към еротичната литература – някои отчайващо сериозно, а други много забавно.”
В края на краищата има ли нещо, което може да шокира тези, които ще разгледат една от най-прочутите колекции еротика в света? „Да, казва Зекел. По-голямата част от Сад е по свой начин елегантна и пуританска, но „120-те дни на Содом” е, честно казано, отвратителна – нищо повече от сране и пикаене”. „Да, казва и Киняр. Има снимки на орален секс от Ман Рей. Тук някъде в каталога са…” Тя прелиства страниците на каталога. Седим във фоайето на главния вход на библиотеката и привличаме погледите на любопитните. „Ето я, казва тя като показва близък план на фелацио. По някаква причина ми се струва, че това отива твърде далеч. Може би защото е снимка и е толкова реална, докато гравюрите или литографиите предоставят някаква дистанция и идеализация. Тук Ман Рей се изправя директно срещу теб с нещо, което може би би трябвало да остане интимно.”
Подобно нещо може да се каже за почти всичко друго в пленителната, но смущаваща изложба. В края на краищата повечето експонати би трябвало да се разглеждат в крайно усамотение. Да ги гледаш в трезвото обкръжение на националната библиотека е възпитателно, но дълбоко смущаващо.
Изложбата L’Enfer de la Bibliotheque, Eros au secret е била отворена до 2 март (2008 година). Входът за деца под 16 години е бил забранен. А от 17 декември 2007 г. само срещу едно билетче за метро всеки, включително тези под 16, са можели да надникнат в Ада по линия 10 на метрото.
(Статията е препечатана от e-vestnik (10.12.2007), оригиналът е на в. Индипендънт, а подчертаванията в оранжево из текста са мое дело)
Шшшт! Искате ли няколко мръсни книги и картини? Официалната сбирка на Франция от еротика и порнография, събирана с любов от Националната библиотека в продължение на 170 години, беше открита за пръв път за жадните очи на публиката. Академично подробната, но често откровено порнографска изложба в продължение на три месеца представя повече от 350 книги и отпечатъци от забранената секция на държавната библиотека. Тя е известна като L’Enfer, което означава ад.
Експонатите често са прекрасно изпълнени, понякога сюрреални, понякога много забавни, понякога брутални. Те са пропити от френската (и британска) история. Много от тях не са подходящи за деца или за хора със слаби сърца. Френските власти са толкова убедени, че изложбата няма да засегне френскатa нравственост, че решиха да я анонсират в изоставена метростанция. От 17 декември до 15 януари пътниците по линия 10 между Sèvres –Babylon и Mabillon преоткриха неизползваемата спирка Croix Rouge, превърната в еротично влакче на ужасите. Големи репродукции на развратни стари отпечатъци просветваха за секунди пред прозорците на мотрисите.
Секцията Enfer на Националната библиотека съдържа книги, отпечатъци и снимки, купувани, конфискувани или дарявани в продължение на почти два века. Счита се, че колекцията е една от най-големите и богати сбирки на порнографски и еротични материали в света. Твърди се, че тайната сбирка на Ватикана е още по-голяма, но най-вероятно тя никога няма да бъде показана пред публика.
Какво може да е влиянието на експонатите? Като имаме предвид какво може да се види в Интернет, по кабелната телевизия или дори на страниците на спортните вестници, възможно ли е да бъдем шокирани от изтънчено, но доста подробно порно от 17-ти век? Отговорът е да. Изложбата е откровение: спокойно и интелигентно представено, но все пак е ослепителен рог на изобилието от садизъм, мазохизъм, бестиализъм, скатология, задници, цици и широко отворени гениталии. Тя е също така забавно и понякога прекрасно пътуване през тъмните и лъкатушещи коридори на човешката психика.
Еротизирането или изпълването с порнография на Интернет беше неизбежно. Всяка предишна технологична или литературна стъпка напред в човешката комуникация – от печата до романа, литографията, фотографията и киното – беше използвана от човешкия (може би повече от мъжете?) импулс да споделят или да се полигавят с нашата сексуалност. Дори утвърдени писатели или артисти са писали тайно мръсни истории или са рисували мръсни рисунки, вдъхновени от любовния акт. Изложбата включва образци от поета Шарл Бодлер и от сюрреалиста Ман Рей.
В ерата на DVD и Интернет цинизмът или еротиката са достъпни за всички. По-голямата част от експозицията в библиотеката Франсоа Митеран в Париж е създадена тайно, най-вече за образовани и благосъстоятелни клиенти. Има една серия от детайлни, но по-скоро забавни отпечатъци, която се състои от скечове на гостни или коридори с врати, които се отварят към сцени на енергична поквара. Някога те са принадлежали на Леон Гамбета, високо уважаван министър-председател на Франция от края на 19-и век.
Дали това е типичното френско двуличие? Едва ли. Някои от най-красиво изпълнените, стилизирани, но брутално прями отпечатъци в изложбата са от Япония през 19-ти век. Сбирката съдържа серия от прекрасни пасторални сцени от началото на 19-ти век, изобразяващи купи сено, ниви и покрити гребни лодки. Ако ги повдигнете срещу светлината, ще видите в сеното страстни двойки в нещо, което кураторите сдържано наричат „благоприятни пози”. Това е т.нар. „английска колекция” – всички отпечатъци са създадени в Англия по времето на Джейн Остин. Има цяла поредица, посветена на „садистичните романи”, които са описани в каталога като „английски специалитет”, внесен във Франция в края на 19-и век. По-голямата част от експонатите произхождат от Франция. Маркиз дьо Сад е представен с три витрини, включително ръкописа на Les Infortunes de la Vertu, написан докато е бил затворен в Бастилията през 1787 година.
Досега до колекцията L’Enfer са имали достъп само научни работници. Вездесъщието на еротични или порнографски образи в модерния свят обаче убеди Френската национална библиотека, че е допустимо да отвори вратите на „Ада”. „Преди 20 години подобна изложба би била немислима, още по-малко щеше да е възможно да е организирана от държавна институция като Националната библиотека”, каза Мари-Франсоа Киняр, която е един от двамата куратори. „Съдържанието на L’Enfer е обект на митове и фантазии от много години. Хората, особено журналистите, винаги са искали да надникнат в него. Днес обаче отношението към сексуалността и еротиката се промени. Има голям интерес към връзките между литературата, изкуството и порнографията. Библиотеката реши, че изложбата ще е приемлива и комерсиално успешна.”
Изложбата изследва и историята на самата колекция. Защо държавна библиотека ще събира подобни творби и след това ще ги крие? Подобно нещо съществува и в Британската библиотека в Сент Панкрас, която никога не е показвала пред публика колекцията си Private Case. Националната библиотека има установен със закон дълг да събира всички книги, публикувани във Франция. Огромното количество съвременни еротични и порнографски текстове обаче не влизат в Enfer. Те отиват за общо ползване в библиотеката. Enfer е съставена предимно от работи, публикувани тайно от средата на 17-и до 19-и век. Тя съдържа също така няколко редки първи издания на еротични творби като садо-мазохистичната класика на Полин Реаж „Историята на О”, публикувана през 1954 г. „Събирането на работите е започнало в средата на 18-и век от кралски библиотекари”, казва Реймон-Жозе Зекел, другият куратор на изложбата. „Те смятали, че националната библиотека е длъжна да събира всичко, което в бъдеще може да представлява културен или исторически интерес за учените.”
След революцията кралската библиотека се превръща в национална. През 1830 г. тя създава отделна затворена секция за подчертано сексуални материали. Името L’Enfer й е дадено приблизително около 1840 г. От самото начало единствените външни лица, които са имали достъп до „Ада” са били научни работници, които успявали да убедят ръководството на библиотеката, че имат нужда да разгледат определен отпечатък или книга. Ровенето и четенето за удоволствие са били забранени.
Колекцията съдържа над 1700 книги и много отпечатъци и памфлети. Тя е попълвана и чрез конфискации и набези. Голяма част идва от частната библиотека на политическия опонент на император Наполеон ІІІ, който бил обискиран от полицията през 1866 г. в търсене на антиимперски трактат. Полицаите намерили стотици стари трудове, които били квалифицирани като „противоречащи на добрия обществен морал”. Съд наредил книгите да бъдат изгорени, но след това един от ръководителите на Националната библиотека настоял да бъдат съхранени за идните поколения.
Изложбата разкрива някои интересни исторически различия в еротичните вкусове. Най-ранните материали – от 17-и и 18-и век – се спират на недвусмислените удоволствия на плътта. Тържеството на удоволствието от болката – причинена или изтърпяна – започва с Маркиз дьо Сад в края на 18-и век. Порнографията от периода на Френската революция е предимно политическа, като особено вулгарни са намеците за сексуалните желания и фантазиите на Мария Антоанета. 19-и век се концентрира върху крещящата сексуалност, криеща се под суровата консервативност на живота.
„Не сме упражнявали цензура. За щастие, има малко такива неща в колекцията, като например педофилията, казва Мари-Франсоа Киняр. А когато разгледаш цялата сбирка, разбираш колко повтарящи се са нашите сексуални фантазии и интереси. Намираш същите образи и теми, същото фиксиране върху женските и мъжките гениталии, същия интерес към необичайните начини да се прави секс. Накрая или ставаш нечувствителен от всичко това, или просто започваш да се смееш.”
„От друга страна, това е библиотека и в края на краищата това е литературна експозиция. Забавно е да видиш по колко различни начини писатели, включително прочути традиционни автори като Жорж Батай, Гийом Аполинер, Пиер Луи, подхождат към еротичната литература – някои отчайващо сериозно, а други много забавно.”
В края на краищата има ли нещо, което може да шокира тези, които ще разгледат една от най-прочутите колекции еротика в света? „Да, казва Зекел. По-голямата част от Сад е по свой начин елегантна и пуританска, но „120-те дни на Содом” е, честно казано, отвратителна – нищо повече от сране и пикаене”. „Да, казва и Киняр. Има снимки на орален секс от Ман Рей. Тук някъде в каталога са…” Тя прелиства страниците на каталога. Седим във фоайето на главния вход на библиотеката и привличаме погледите на любопитните. „Ето я, казва тя като показва близък план на фелацио. По някаква причина ми се струва, че това отива твърде далеч. Може би защото е снимка и е толкова реална, докато гравюрите или литографиите предоставят някаква дистанция и идеализация. Тук Ман Рей се изправя директно срещу теб с нещо, което може би би трябвало да остане интимно.”
Подобно нещо може да се каже за почти всичко друго в пленителната, но смущаваща изложба. В края на краищата повечето експонати би трябвало да се разглеждат в крайно усамотение. Да ги гледаш в трезвото обкръжение на националната библиотека е възпитателно, но дълбоко смущаващо.
Изложбата L’Enfer de la Bibliotheque, Eros au secret е била отворена до 2 март (2008 година). Входът за деца под 16 години е бил забранен. А от 17 декември 2007 г. само срещу едно билетче за метро всеки, включително тези под 16, са можели да надникнат в Ада по линия 10 на метрото.
Subscribe to:
Posts (Atom)