7 Feb 2017

Zoom-in: малко музеология за археолози

На фона на атрактивните египетски саркофази и мумии изложби със заглавие "Археология на Холандия" не биха привлекли вниманието на средностатистическия посетител. Защо? Няма нищо красиво, шокиращо, мистериозно в заглавието. Няма подразбиращи се истории за принцеси, Холандия не е известна с кой знае какви съкровища в археологическия спектър на ценното. Наистина, в залите беше спокойно, за половин час там не срещнах повече от две-три двойки посетители. Докато долните два етажа от Националния археологически музей в Лайден са препълнени с хора, заради историите от древен Египет и Римската империя, на последния етаж беше най-интересно откъм музеологични решения и информация. Доколкото познавам музея, преди пространството на коментираната изложба бе място за временни изяви, а сегашната изложба излиза със заявка за "постоянност". Там последно бе експонирана изложбата "Маас и хората", разказваща за живота по протежението на река Маас през вековете. Като цяло разказът за река Маас и хората е вграден в новата постоянна експозиция "Археология на Холандия", като са добавени някои елементи в началото (снимки от 2 до 5). Стената с чекмеджета за отваряне предизвиква любопитството на посетителя, независимо в каква възрастова група е, а организацията на предметите под формата на таблица демонстрира първичните опити на изследователите за систематизиране на находките. Някои от чекмеджетата са празни, което се съотнася към необходимостта от нови археологически проучвания в отделни региони на страната. Подредбата на находките е по региони и селища, а заглавието на тази част от експозицията е: Археология от задния двор. Претенцията на кураторите тук е да заинтересуват посетителите сами да търсят, да откривателстват и да увеличат любопитството им към предмети с историческа стойност. Както виждаме от надписа над шкафа, разнообразието от находки е невероятно. Модерността е част от експозицията. Тя е разходка не само в подземното пространство, но и в пълното протежение на хронологията до ден днешен. Само една кратка препратка към българския опит в археологическото експониране: интересът на археолозите в България приключва някъде около 16-17 век с османската история. Оттам нататък е правото на историците да експонират познанията си, без да си сътрудничат със сродни дисциплини. 
За да обяснят на обикновения човек къде са границите на търсенето на науката археология, кураторите са добавили в интериора серия от мъдри мисли на публични личности или анонимни като тази: Оne man's trash is another man's treasure (свободен превод: боклукът на един човек е съкровище за другия, сн. 19). Или: L.P. Hartley "The past is a foreign country, they do things differently there." (свободен превод: Миналото е чужда страна, там нещата се правят по различен начин. Сн. 21). На практика търсенията на археолозите в тази страна изглеждат безгранични. 
Най-ценните антични предмети-украшения са изложени по традиционен начин и в опозиция на чекмеджетата във витрини (вертикални и хоризонтални, сн. 2 и 9). Видяното дотук хоризонтално/ вертикално линеарно експониране в познати средства (витрини, шкафове) се прелива в нетрадиционния дизайн на изложбата за река Маас като частен случай на археологията в Холандия. Там е запазена формата на реката като бяло платно с всевъзможни извивки, разположено на нивото на гледане на възрастен посетител. В тази пластмасова бяла "река" символично следваме хронологичната организация на разказа, стартираща от наши дни назад до каменната епоха. Защо не започва от най-ранни времена? Според мен мисленето на хората за миналото и причините за промяна минава в обратен ред - от нашето най-близко минало, през миналото на тези около нас, до все по-назад във времето и все по-назад във времето и все по-далеч в пространството. Както и търсенето на археолозите разкрива пласт по пласт историята - от най-повърхностния до най-дълбокия. Посетителят разполага с предмети, намерени в обсега на реката, с видео, показващо гледки от реката (сн. 14), звуци от конкретното време (падащи бомби през Втората световна война), както и видеоразкази по различни теми от конкретно време (срещи с хора от Средните векове, сн. 10). посетителят може да седне на огромен речен камък, за да изгледа видеото. Най-ценните находки са скрити зад завеса от ресни, където трябва сам да отгърнеш, за да откриеш (сн. 15). Други пък са експонирани върху имитация на черен речен пясък (сн. 12). 
Най-интерактивното преживяване в изложбата е скрито под нивото на "реката", където стрелка показва възстановка на спалня на рибар, викинги или спалня в замък по поречието на Маас (сн. 16, 17, 18). Там посетителят може с навеждане и пълзене да стигне до въпросното легло, да легне и да се завие в завивките на хората от миналото. Преживяване на миналото е подходящият подход, помагащ на посетителя максимално да се включи в изложбата и да се потопи във времето, да влезе в роля, да си представи живота на прадедите си. Постепенно получаваме пълна картина на историята, доизграждаме усещането си за живота тогава. 
На финал ще се опитам да сравня преживяването на посетителя в две различни части на музея: изложбата за Древен Египет и тази за археологията на Холандия. В изложбата за Древен Египет може да видиш най-ценните находки, да прочетеш за миналото, да се насладиш на изкуството. Но при Археология на Холандия можеш да научиш много за търсенията на археолозите, за границите на науката, да се научиш сам себе си да търсиш и любопитстваш, да отвориш всичките си сетива за миналото, да се насладиш на възстановки във видео-формат, да преживееш сам момент от живота на човека от миналите векове. Да слееш в едно картини от природата и действията на хората. Подобни успехи не се постигат само с гледане и наслаждаване на най-ценни експонати от колекцията на музея, а с подходящи музеологични подходи, включване на разнообразни средства за информация и използване максимално на експозиционното пространство. Разбира се, и с много пари, бихме добавили, но идеите не струват пари. Тях или ги има, или не. 

1

2

3: Археология от задния ви двор

4: Всеки предмет от този шкаф произхожда от едно от близо 400 селища в Холандия. Заедно находките показват разнообразието на холандската археология, от прибори за огнището и римски накити до модернo въоръжение. В следващите години празните чекмеджета ще бъдат напълнени, докато накрая можете да намерите предмет от почти всеки заден двор. 

5: някои чекмеджета са празни, за да бъдат попълнени в бъдеще


6: други чекмеджета са пълни

8: всички възрасти са заинтересувани да търсят

7: дизайн на изложбата
9: дизайн на изложбата

10: дизайн на изложбата. Видеоразказ за Меровингите, речни камъни за сядане. 

11: дизайн на изложбата, видове експонати, експониране на нива
12: дизайн на изложбата
12: дизайн на изложбата, експонати, експониране на нива

14: дизайн на изложбата, мултимедия

15: дизайн на изложбата, съкровища, чакащи да бъдат открити

16: търсене и пипане, две немислими действия в традиционния музей. Как са спели викингите, може да откриете вие или детето ви под нивото на импровизираната река. На леглото може да се легне, т.е. дава се възможност за влизане в ролята на викинг. леглото не е видимо от височината на възрастен човек, но стрелката с надпис подканва да се търси. 

17: тук можеш да легнеш 
18: спалня в замък


19: мъдри мисли 

20: мъдри мисли

21: мъдри мисли

16 Nov 2012

Симпозиум: Какво е автентичност?

Проблеми на автентичността и доказването й в етнографските музеи

На 30 ноември 2012 г. в Националния етнографски музей в Лайден, Холандия, ще се проведе симпозиум на тема "Какво е автентичност?". В сутрешната сесия ще се обсъжда автентичността като концепция и теоретичен проблем. Какво означава автентичност в контекста на етнографските музеи и антропологията? Различава ли се тази концепция от тази, възприемана в музеите за история на изкуството и галериите? Какво е разбирането за автентичност по отношение на нематериалното наследство? Лекторите са: prof. Rosemary Joyce (UC Berkeley), Prof. Sally Price (College of William and Mary) en Dr. Wim van Zanten (Universiteit Leiden/UNESCO). 
Втората част на симпозиума съдържа емпирични доклади, разглеждащи конкретни случаи на доказване на автентичност по отношение на предмети от музейни колекции или във връзка с търговията с произведения на изкуството. Лектори са: prof. Oliver Watson (University of Oxford), Dr. Cristiana Panella (KMMA, Tervuren), Drs. Francien Brinkgreve (Rijksmuseum Volkenkunde) и Martin Berger MPhil (Rijksmuseum Volkenkunde).
Очаквайте скоро в блога подробности от симпозиума... А програмата може да отворите оттук.

5 Apr 2012

Разказът от първо лице: няколко възможности (2)

Етнографски музей на открито в Арнем

Постоянната експозиция на Музея на открито в Арнем през 2010 година беше организирана около една нова тема, Новите съседи: разкази на имигранти (Nieuwe Buren: Verhalen van Immigranten), изцяло изградена върху лични истории. Повечето от тях бяха от първо лице: 6 от 8 разказа бяха предадени с видео, в което имигрантът разказва за своите очаквания, мечти и личен опит в Холандия. Интервютата са кратки и са водени по стандартизиран въпросник, което улеснява сравнението между случаите впоследствие. Имигрантите са подбрани според принципа за представителност по отношение на етническите групи и емигрантските вълни през различните времеви периоди от историята на Холандия. Всеки разказ се съотнася с времето и мястото, но като цяло те рисуват една картина на успешния имигрант, позитивно настроен, който се утвърждава в новата среда и не споменава за проблеми във връзка с адаптацията си. Съответно картината на съвместното съжителство в Холандия придобива един “безоблачен”, идеалистичен вид, който заличава особеностите на отделните периоди и исторически наслагвания. Акцентът в експонирането на имигрантските истории е върху признаването на различието и съхраняването на индивидуалните културни особености в рамките на по-широката “нидерландска” идентичност.

По отношение на разказите от първо лице специално място трябва да отделя на една експозиция, изградена изцяло въз основа на лични истории: “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde). Тя представя няколко примера за частни колекции и сравнява отношението на собствениците им към предметите с това на музея към културното наследство. Няколко човека са предоставили своите лични сбирки, всяка от които заема по една зала в експозицията. Предметите обаче не са същността на презентацията. С по-голяма тежест в нея са разказите на колекционерите за личните им мотиви да съберат, трудностите пред попълването на сбирките и удоволствието от притежаването на предметите. Всички те се отнасят с прилежност към класифицирането, описването и попълването на колекциите си. Изложбата е подготвяна с помощта на специално проучване на колекционерските нагласи и новосъбран материал, като музеят заема временно сбирките и разказите към тях. Собствеността върху колекциите не преминава в ръцете на музея, но вероятно разказите остават документирани и архивирани. В описания случай се вижда изместването на отношението на музея към културните ценности от материалните свидетелства към нематериалното наследство.

Към същата експозиция е представена и една особена група предмети, която едва ли може да получи етикета “колекция” с оглед на подхода към събирателската работа. Kastanjelaan 28. Четири поколения любов към вещите” е последната част от личните истории в експозицията, където на стената вертикално е закрепено цялото съдържание на таванското помещение от къщата на улица Кастание’ 28. Четири поколения са трупали своите вещи там, така че таванската сбирка документира историята на всекидневието от последните 80-100 години. Собствениците са предоставили събираното през десетилетията на музея.

Подборът на предметите в случая се свързва с психологическата нагласа на много от възрастните, която предотвратява изхвърлянето на ненужни предмети, като се взима предвид сантименталната стойност на предмета, а не историческото му значение. Лишаването на семейството от цялата сбирка наведнъж говори за скъсване с традициите, смяна на поколенията и техните психологически нагласи към собствеността. В този случай предметите имат повече стойност за семейната и родовата история, отколкото за музея, в който попадат накрая на живота си. Краят на експозицията е посветен на събирателската работа на музея през последните 100 години, като са представени групи предмети, илюстриращи моменти от живота в Холандия. Тази част се помещава в едно от депата на музея, където посетителите имат шанса да се разходят сред вертикално съхраняваните по стилажите колекции и да се информират чрез помощен текст за начина, по който музеят акумулира колекции.

По принцип музейният подход към артефактите пренебрегва сантименталната стойност или значението за семейната история, като превръща материалното свидетелство в културна ценност. Но както виждаме, употребата на лични истории в музейната експозиция тотално преобръща гореописания подход. Етикетът културна ценност’ вече се съотнася не с материалното свидетелство, а с разказа зад него.

Снимките са от “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde):

'Кастаниелаан 28': четири поколения любов към вещите

Повече за Музея на открито в Арнем може да прочете в един от старите постове в блога:

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem).

2 Apr 2012

Разказът от първо лице: няколко възможности (1)

Разказването от първо лице има широко приложение в музеологията по света – от археологически експозиции до онези за близкото минало. Ситуацията в България обаче е различна. Музеолозите са свикнали да разделят експозиционните похвати спрямо предмета на дейност на музея. Археологическите музеи работят с най-далечното минало, за което рядко има налични описания в текстове, какво остава за лични истории. Историческите експозиции също се поделят според хронологичния си обхват.


Онези, представящи Средновековието, разчитат предимно на интерпретиращи текстове, подготвяни от уредниците, докато в презентациите, разказващи за периодите следXVII-ХVIII век се опират на свидетелства за времето от типа на мемоарите. Етнографските музеи, независимо че теренната работа включва пряк контакт с носителите на културата, до скоро разчитаха на два типа текстове: фолклорни песни и легенди или интерпретационни текстове, съставени от уредниците, в които те често преразказват записаната на терен информация.


За да разберем различните възможности за употреба на подхода, в следващите постове в блога ще разгледаме няколко случая, сред които попадат археологически (Rijksmuseum van Oudheden, Лайден), етнографски музей (Openluchtmuseum, Арнем) и исторически музей, занимаващ се с най-нова история (Arbetets museum, Норшопинг).


Mузеят на старините в Лайден: Древен Египет


Постоянната експозиция в него е подредена около подбрани типични образи, разказващи лица, които съпътстват посетителя с личните си истории от първо лице единствено число, като го потапят в епохата, с нейните проблеми и особености. Водачи из отделните периоди на развитие на Древен Египет са: земеделец, писар, пазител на хазната, жената-фараон Хатшепсут, имигрант и египетско момиче в Римската империя. Кураторите са се стремили да открият представителни фигури, за да разкажат темите през живота на героите. Емигрантът споделя историята на рода си и накратко описва етническата картина в Египет, както и войните, които са променили страната. Накрая обяснява, как е бил погребан според египетския ритуал, какво означават надписите по саркофага му. Египетско момиче пък разказва какво се е случило в държавата след пристигането на римляните, то споделя собственото си впечатление за промяната и запазването на традициите. Тези два разказа контрастират спрямо другите, от които научаваме за правилата в Египет, за различното всекидневие на героите и за професиите им, както и за живота край Нил. Сред разказващите откриваме представители на специалните професии (писар и пазител на хазната), на аристокрацията (жената-фараон) и на селяните (земеделец). В подбора на герои преобладават мъжките образи, но и жените са добре представени.


Героите в случая са измислени или усреднени, с някои изключения. Със сигурност техните разкази от първо лице са фикция, която не е непременно основаваща се на конкретен древноегипетски текст. Липсата на автентичност на историите на героите не е пречка пред възприемането на експозиционното послание. Ако се търси автентичност, тя е налице при експонатите, илюстриращи експозиционния наратив.


Музей на старините в Лайден: Древен Рим


По същата логика в експозицията за Древен Рим имаме още подобни разкази. Например този на Gummattius, представител на германите, но погребан като истински поданик на Римската империя, описва вярванията относно живота след смъртта и погребалните обичаи. Той говори от Отвъдното, има надгробен паметник и се представя с конкретното си име, заявява очакванията си за изразяване на почит към личността му от страна на живите. През неговия образ се проследява дори разликата между социалните прослойки в Древен Рим, отразена в декорацията на надгробните паметници. Друг подобен образ е жената от Симпълфелд, която заявява своята социална роля, както и тази на прислужницата й и очакванията спрямо нея в епохата, когато е живяла. Жената описва дома си, луксозно обзаведена римска вила, както и всекидневието си. Стилът на разказите от първо лице единствено число е семпъл, пригоден за разбиране от ученици на възраст 10-12 години. Същевременно като съдържание текстовете са достатъчно пълноценни за възприемане на особеностите на мястото и времето, което описват.


Музей на старините в Лайден: Древна Гърция


Гидове из историята и археологията на Древна Гърция са богове и митични герои от гръцката митология. Всеки от тях – пет на брой (Ахил, Хермес, Атина, Нике и Артемида), е “отговорен” за отделна подтема. Например Нике, богинята на победата има няколко задачи: да ни въведе в периода на Александър Македонски, да разкаже за древните гърци в преход, за промяната на религията с въвеждането на много нови богове и промяната в изкуството на каменоделците, които изобразяват боговете като статуи с човешки форми. Ахил е натоварен със задачата да сподели тревогите си покрай Троянската война, да обясни ролята на героите и митовете в Древна Гърция и реалността зад митичния свят, като даде кратко описание на Микена и Крит по времето на Минойската ера. Всеки текст е съставен от три параграфа, всеки от които с големина от по две до пет прости изречения. Лекотата на изказа съпровожда всеки един от текстовете в експозиция, макар допълнителните тематични интерпретативни текстове да подават много повече информация по отделните експозиционни сегменти. В сравнение с тях, разказите от първо лице единствено число, които описахме, са опростени едновременно откъм съдържание и откъм лексика и синтаксис. Те са само гидове, маркери на големите теми, въвеждащи и обобщаващи едновременно.


За по-подробна представа относно съдържанието на текстовете в експозицията на Музея на старините в Лайден може да разгледате снимките по-долу:




Жената-фараон Хатшепсут


Писарят


Пазителят на хазната


Земеделецът


Имигрантът



Египетското момиче в Римската империя


Гидовете в експозицията за Древна Гърция


Нике разказва



Ахил разказва


Жената от Древен Рим


Погребаният германец от Римската империя

25 Mar 2012

Историите на една необикновена метална кутия

Преди време ви разказах за металните кутии от моето детство. Една от тях бе по-специална, оставила следа и в сънищата ми. Розовата кутия с каляски отстрани и принцеса с чадърче на капака. Беше пълна с пирони у нас. Именно тя е вдъхновила първия ми запомнен и до днес сън. Запечатала съм един образ – на дамата с чадърчето в каляската. Отварям очи и поглеждам света през решетките на детската си кошара. Съзнателно или не, съм търсила кутията из магазините за втора употреба (kringloopwinkels в Холандия) и никога не съм се сещала да я потърся у дома, когато се прибирам.

Находката

Онзи ден открих кутията в един магазин за стари вещи. Беше déjà vu. Познах я веднага. Дамата с чадърчето. Купих кутията за смешната сума от 20 цента. Така тя стана един от експонатите със сантиментална стойност в моята лична колекция. Ето и паспорта на предмета: Mackintosh’s Quality street Chocolates and Toffees. Производител: Rowntree Mackintosh Limited, York, England. Датирана: 1969-1988. Според Wikipedia марката Mackintosh е създадена през 1936 г. През 1969 г. Mackintosh се слива с Rowntree, а от 1988 г. бонбоните стават продукт на Nestlе, което променя дизайна на кутиите.

(снимката е от Flickr на WongKingFai)

Пуснах търсене в Google с марката и разглеждах снимките, които излязоха, за да открия същата кутия. Така и не открих точната. Търсих и онази от спомените си, защото мисля, че тя е по-розова от купената наскоро. От наличните за продаване в нета няма една с друга повтарящи се. Но доста изглеждат подобно на моята нова кутия. Според eBay, Etsy и други сайтове за антикварни предмети излиза, че има запазени кутии из целия свят: в Хонг Конг, в Малайзия, в Салем, Масачузец, в Белгия, в Тел Авив, в Ню Йорк, в Шотландия и... дори две в София.

В един блог дори прочетох история, подобна на моята, на момиче от Малайзия, чиято леля два пъти донесла от Англия такива бонбони. Момичето помнело само вълшебния вкус на шоколада от детството си и с години издирвало в Google чрез образи кутията, но не я откривало. Накрая достигнало до фрагменти от надписа по кутията и намерило марката в интернет. Друга подобна история от Тексас разказва за бащата, който работел в Европа и носел отвреме навреме европейски стоки, които изглеждали екзотични и интересни.

Кутията с три живота

Кой и как е донесъл кутията при моите родители, никой вече не помни. Никой, освен мен и майка ми, не разпозна дори кутията. Напразно описвах с подробности съдържанието (пирони) и показвах находката си. Брат ми каза, че е по-вероятно да помни пироните вътре, отколкото кутията.

Майка ми единствена потвърди за нейното съществуване и евентуална локация. Но и тя не я е срещала скоро. Възможно е кутията да е била в апартамента, където израснах, а впоследствие да е била отнесена на вилата. Оттам вече вероятно е била изхвърлена при прочистване и ремонти в последните години. Но все пак е възможно да се крие и някъде в избата на апартамента, например. И никой да не подозира за съществуването й там.

Кутията остава жива в моите спомени, след като е изживяла два живота в два различни свята и е преминала през кой знае колко ръце. Да, предметите имат повече животи от нас, хората. А понякога и повече “работни места”. Първо е работила като опаковка за бонбони, които някой е произвел в далечна Англия. Пропътувала е неотворена до България в неизвестен куфар или съдържанието й е било изядено по пътя, а кутията впоследствие е заела второто си работно място – у нас. Като кутия за пирони. Възможно е да е имала и други функции: като кутия за бисквити или кутия за бижута. Никога няма да разберем. Предметите не говорят. Вместо тях разказваме ние.

Произход

Но как се е озовала точно у нас и кой я е пренесъл до България? Няма спомен. Само предположения. Това е продукт на Запада и във времето, когато кутията се е озовала в Бургас, България е била затворена държава с комунистически режим, където западноевропейските стоки се възприемали като символи на капитализма и заразявали с упадъчност докосналите се до тях. Източници на такива стоки в България са били хора с професии в туризма (камериерки, продавачки в Кореком), транспорта (тираджии и моряци) и единиците туристи, които са можели да пътуват свободно на Запад, отвъд Желязната завеса. Така пътищата за попадане на кутията в нашия български дом са няколко. Възможно е баба, която е работила сезонно като камериерка в хотели в Слънчев бряг, да я е получила като благодарност от някое английско семейство, а после да я е дала на мама, да я употреби според желанията си. Възможно е кутията да е била подарена на другата ми баба от нейната племенница, която е била певица в България, пяла е в чужбина и после се е оженила там. Възможно е също баща ми да е получил кутията от приятел-тираджия, докато е работил в СО МАТ в края на 70-те години на ХХ век. Или от някой моряк по-късно, когато работи на пристанището в Бургас. Ако кутията е попаднала у мама или баба първо, предполагам, че трудно би се озовала в шкафа, пълна с пирони. По-вероятно е да я ползват те самите, а не баща ми. Защото металните чуждоземни кутии са почти толкова ценни, колкото бижутата на баба и мама и се пазят, въпреки неугледния си външен вид. Аз самата дори не съм знаела, че кутията е била от бонбони. Вкусът на Запада се изчерпваше с шоколадово яйце веднъж годишно, ако ни посети роднината-моряк или дъвки, подарени на баща ми пак от моряците.

Как и защо аз съм си играла с кутията, пълна с пирони в най-ранните си години, за да сънувам после съня с каляската, е необяснимо също. Но едно е ясно. Не са били много картинките с принцеси, до които съм се докосвала тогава, за да се запечата именно тази от кутията в спомените ми. Все пак като повечето момичета и аз съм сънувала своята каляска. Интересно, принц не си спомням. Поне не от сънищата си.

18 Mar 2012

История от първо лице, единствено число

Надничането в прозореца на съседа, желанието да опознаеш другия, да се сравниш с него, споделянето на личната история, за да ти разкаже и той своята са все психологически нагласи, породили появата на телевизионни шоупрограми от типа на Big Brother и Море от любов, вестници като Лична драма и Жълт труд. Най-лесното себеоткриване се случва през огледалото на другия. Медиите добре са опознали целевите си групи, а музеите в България, уж функциониращи като медиатори между минало и настояще, между една и друга култура, все още генерализират и официализират един единствен разказ за миналото. При това поднесен в неутралната, пасивна форма на изказ, сякаш събитията се случват независимо от хората, сякаш времето прави историята. Целевите аудитории на музеите вероятно не са реформулирани, за да включват критично мислещите индивиди или не се интересуват достатъчно от въздействието на разказа си върху посетителите*. Проблемът на разказите в музея е, че историите рядко са конкретни, цитиращи. Ако има такива, те се отнасят до известни фигури от местно или национално значение. Историите им по правило също са преразказани от уредника. Какво обаче провокира споделянето тук на наблюденията ми?

Аз, разказващият

Наложи се наскоро в текст да защитавам идеята за ползата за експозицията от разказването на истории в първо лице единствено число. Има мнения, разбира се, които го отричат като форма на разказване, но на практика, то е средство за силно въздействие върху аудиториите. Затова тук започнах с употребата му в медиите, където е най-видимо: особено в предавания с телефонни контакти със зрители и слушатели. Идеята е, че с помощта на разказа предметите в експозиция могат да получат нова интерпретация, да оживеят.
Най-прекият пример в употребата на този тип лични истории в музей е виртуалния "Музей от първо лице", където са събрани множество образи на предмети (или просто снимки), които хората споделят заедно с историята на предмета, своите предпочитания, спомени и лични усещания. Там може да се забавлявате, да се сетите за свой подобен предмет или пък да намерите алтернативно приложение на своите спомени и вещи. С други думи, единствения инструмент, който ни подава въпросният музей, е психологическата рефлексия върху самия себе си. Разбира се, встрани от простото забавление. Нещo като Фейсбук на предметите. Галерия без основна тема, където важното е споделянето. Всъщност предметите не са важни, те са визуализация на личната история, на разказа от първо лице единствено число. Образите са обект на съвсем лека интерпретация, обединяването на историите в теми, но и тя е въпрос на избор - ако пожелаеш, можеш да я изключиш. Подреждането на образите и историите към тях прави посетителят: той може да разглежда галерията по теми, да види само най-новите попълнения, или да подреди предметите по тип.
Нека се върнем към офлайн музеите в България и техните експозиции. Докато предметите във виртуалния "Музей от първо лице" са събирани наскоро, с ясната идея, че ще бъдат експонирани с разказ и интерпретирани така, реалните музеи като Националния етнографски музей в София притежават огромни фондове с артефакти без лична история. Анонимни. Експонирането в реалните музеи се случва по правило на базата на наличните колекции, с леки попълнения от съвременността. Това прави невъзможно или поне не особено лесно включването на истории от първо лице. Самият процес на събиране и попълване на фонда има своя история и характеристика спрямо отделните периоди от съществуването на институцията. Ако погледнем инвентарните книги, те предполагат попълването на графа "история на предмета", но какво точно да включва тя и какъв тип история следва да се запише, интерпретациите зависят от нагласата на конкретния уредник. Много често графата е оставена празна. Парадоксът се засилва с времето, когато предметът остарява и излиза от употреба, наличен е само в музея и дори самите музейни специалисти не знаят за какво се е ползвал. Световната практика споделя най-различни решения за съживяването на анонимните и мъртви предмети в колекциите и всички те разчитат на съдействието на публиката, на хората извън музея. Добавянето на лична история, на история от първо лице, която не е изначално свързана с конкретния предмет, не създава пречки пред приемането му от публиката, а напротив, съживява го и отваря възможност за дискусия.

(Авто)биографите на миналото

В България извън музеите обаче похватът "разказ в първо лице" не е непознат. Във връзка с експонирането и публикуването на истории за близкото минало ползването на похвата е широко разпространено. Най-ранен е опитът да се съберат спомени за комунизма под формата на лични истории, разказани от първо лице, часто от които бяха публикувани в сборник, а друга - на сайт, който вече не съществува (www.spomeniteni.org). Продължението на инициативата сега е в ръцете на Института за изследване на близкото минало, неправителствена организация за академични проучвания върху периода 1944-1989 година в България. ИИБМ провежда няколко пъти конкурс на тема "Това е моето минало", като част от разказите публикува в сборници**. Другите остават вероятно в архива на ИИБМ. Даниела Колева, подкрепена от същия институт, инициира проект "Разбудената памет: гласовете отдолу" за събиране на лични истории от социализма в няколко града, като след интервюирането и публикуването на историите, събира респондентите на няколко срещи за обсъждане на резултатите от проучването***.
Алтернатива на офлайн музеите в България предлагат интернет инициативите в посока архивиране на спомени за близкото минало. Такъв е сайтът Нашето детство, където регистрирани потребители могат да добавят снимки и лични истории, разказани от първо лице, документиращи периода на социализма. Условието е разказващите да споделят своя история, следователно да са родени в периода на социализма и да са го преживели сами. Като неформален опит за музей сайтът е много подробен, организиран и популярен сред споменатата целева аудитория. Той е по-скоро "от нас за нас", но може да се ползва като добър източник за материали за експониране или преподаване на историята на периода. Претенцията да създава "виртуален музей на българския комунизъм" предлага и сайтът Държавна сигурност, основан от журналиста Христо Христов. За съжаление предвидените рубрики "Култура" и "Лична история" остават празни, т.е. музеят оперира в сферата на социално-политическото с акцент върху идеологията и политиките отгоре.

На финал от първо лице

Опитът за обобщаване на употребите на похвата показва, че разказването от първо лице е трудоемко от гледна точка на събирането на историите и зависимо от волята на собствениците на спомените. Предлаганата анонимност от страна на интернет сайтовете вероятно е удобна за разказващите, чиято самоличност иначе остава на показ след записването на разказа. Похватът изисква и количество търпение от страна на записващия историите. Същевременно разказването от първо лице остава най-лесно съхранено под формата на аудио файл или публикувано на хартия - две средства, които технически затрудняват експонирането им в офлайн музеите в България. Музейните институции очевидно имат поне няколко проблема с употребата на похвата: 1. Малко са архивираните лични истории от първо лице; 2. Малко са личните истории на предметите във фондовете; 3. Музеите не са особено активни в интернет пространството, където може да се реши проблема с ограничението на реалното им пространство.
Поместването на лични истории в експозиция на пръв поглед изглежда само допълнение спрямо усвоените и прилагани методи на експониране в българските музеи днес. Следователно то "изяжда" допълнително пространство от така и така малкото налично. Малко са и опитите да се излезе на терен за събиране на истории преди откриване на нова експозиция. Времето от подаването на идеята за нея до реализирането й в залите обикновено е не повече от няколко месеца, което превръща теренната работа в прекалено времеемко усилие. Разликите при планирането на изложби спрямо практиката в музеите в чужбина са огромни. Похватът остава определено подценен в музейните среди в България, докато в музеите извън нея се ползва със завидна популярност.

***

Очаквайте скоро нови постове в блога за употребата на разказа от първо лице в Националния археологически музей в Лайден и в Музея на открито в Арнем. Те ще са по-практически насочени с описания и фото-документиране на похвата. А тук можете да видите клипчето със събрани истории от проекта "Музей в куфар" на учениците в Българското училище в Лайден.

*Книгите за впечатления са източник само на похвали, не защото всеки, посетил музея, е останал доволен от него, а защото оставянето на мнение се провокира от крайни настроения. Недоволните изразяват мнението си по-често устно, директно на място или в писмен вид до ръководството на институцията.
**Например Знеполски, И. (2010) Това е моето минало. Спомени, дневници, свидетелства (1944-1989), т.2, изд. Сиела.