8 Mar 2019

Огледалото на една експозиция

Да се говори за новаторство в българските музеи е като да се говори за деколонизация в музея Quai Branley или British museum. То е алогизъм, нонсенс, оксиморон. Всяко правило има изключения. Настоящият случай e oт онези, които потвърждават правилото. Той разказва историята на един град в България. Ще се опитам да запазя анонимността на мястото. Снимки няма да публикувам, понеже снимането е забранено (или позволено срещу заплащане).

Какво разбрах за града по експозицията в музея

Градът е известен още от времето на неолита, там има минерални извори и за тях се говори из цяла Европа (по цитати на пътешественици от XV век в експозиционните текстове). Римляните са построили улици, площади, амфитеатри, въобще целия град. Картината е много стройна, животът кипи, имали са къщи, вили дори, въобще богата работа. Но неизвестно защо, тъкмо с началото на Ренесанса по тези земи, градът изчезва. Остават само християнски обители, манастири, църкви, обикновените хора ги няма или се превръщат всички в монаси? Усещането е за тъмнина, мрак, неизвестност. Няма и следа от минералната вода вече. След което изведнъж скачаме във време светло, с аристократи, каляски в злато и скъпоценности, в града пристига негово величество Царят и управлява, но кого, не става ясно. Блясък, злато и сребро навсякъде. Освен монархa със семейството му е имало някъде и едни евреи наоколо, защото са оставили предмети след себе си. Нататък животът е все така прекрасен, с музика и бални рокли и костюми. Хората явно добре са живели в този град, бил е нещо като затворена крепост сигурно, само със заможни хора, които имат мебели по последна мода, внос от Западна Европа, прескъпи автомобили и се возят в първа класа в градския транспорт. Дали се къпят в минерална вода обаче не е ясно. Според цитатите в текстовете петдесет години назад е било все така (значи до към 70-те години, смятано от настоящия ни момент). Времето изглежда да е спряло, модата е застинала в първата половина на ХХ век, а градът, за който разказва експозицията, не съществува днес. Поне не става ясно в последните петдесет-седемдесет години какво са правили хората, как са се обличали, дали ги е имало или са съблекли балните си рокли и са се пренесли в друго измерение.
Е, познахте ли града? Едва ли. Това е град на мечтите. Град, който помнят малцина или поне са чели за него, град, който не е възможно да съществува в реалността. Нещо ни липсва в картината.
Експозицията е решена в контрасти: светлина и мрак. Тя в най-чист вид демонстрира как кураторите искат да ни видят чужденците – като хората от баловете от първата половина на века, като каращи мерцедеси и спящи в луксозни спални, като царя в каляската. Това, което не дава експозицията обаче е обяснение на явленията, логика на случването. Тя внушава на посетителя представата за “произвола на съдбата”, предлага една удобна невинност на редовия гражданин като не-участник в събитията.

Кой решава в музея: рамките и отговорностите

Експозицията на този музей (и на много негови подобия из България) е най-вече история на ограниченията, в които съществуват уредниците. Това е реакционизма на първо място (обръщане на соц-ценностите), монархизма, стремежа към академизъм (видим най-често в археологическата част) и политиките за експониране на османския период, свързани с недоизказан национализъм. И от тази експозиция излиза, че мястото на селото, на носиите и фолклорната (народната, ако щете) култура е в етнографските музеи, а в историческите – на градската, елитарната култура. Разделение, останало от времето на социализма.
Известно е, че в социалистическите музеи следите от монархията са били дълбоко потулени в хранилищата. Тридесет години по-късно, музеите са се освободили от идеологията на комунизма и е време да ги освободят и тях. Аналогично, дошло е време да бъде потулена срамната част от най-новата ни история: демографските, икономически и културни преобращения на социализма. 

Моето (опростено) разбиране за правене на музей в XXI век

Когато експозицията не съществува от години и хората са забравили за съществуването на музея дори, не излизаме на показ със съдържанието на колекцията си, а с мисъл, с мечтите си, подредени в концепция. Kато седнем да правим музей, първо се питаме какво сами виждаме и искаме. После неизбежно питаме околните (не близки и роднини, а мислещите хора в този град, който ще експонираме): какво те искат, какво виждат като свой град. Защо да ги питаме ли? Първо, защото са данъкоплатци, а ние (общински и държавни музеи) се издържаме от тяхните данъци. И второ, защото ако не ги питаме, те ще дойдат веднъж в музея, ще го видят и ще си кажат – това не е моят град и не е моето мислене, и никога няма да се върнат, ни сами, ни с чужденците си гости. На практика с питането и вграждането на желанията на посетителя музейният екип си “купува” подкрепата на данъкоплатеца, превръща го в посетител, понякога и в постоянен такъв.
Защо е необходимо да “мечтаем” в концепцията? Защото рано или късно се явяват орязванията на мечтите – чрез споменатите бюджет, колекции, експозиционно пространство. И ако не успеем да мечтаем, да изложим на хартия мечтите си, не спрямо бюджета, колекциите или сградата, а спрямо своето лично разбиране за музея, не е редно ние да го правим.




20 Feb 2019

За предците на кураторите, политиката и картография: Palazzo Vecchio

Stanza del Guardaroba e възможно най-интересното място в Паладзо Векио (Palazzo Vecchio). Макар че всяко помещение в него е само по себе си произведение на изкуството, залата на географските карти съхранява многопластова информация за бившите обитатели на двореца, Медичите. В Google Art Project можете да откриете всички изображения от мястото в много висока резолюция. 

На входа й има въвеждащ текст за намеренията на Козимо I да обзаведе залата с мебели, гардероби, които да поберат движимото имущество на Съвета, управляващ града. Но какво включва това движимо имущество е указано само в общи линии: текстилни пана, други предмети за окачване и текстилни изделия, злато и сребро, както и стари оръжия. Това описание не ни подготвя за особената връзка между съдържанието на гардеробите от времето на Козимо и изображенията на вратите им.

Наименованието на залата идва от желанието на Козимо я посвети на космологията. Поръчението му, реализирано и преразказано от архитекта и художник Giorgio Vasari, е да изрисуват вратите на мебелите с карти (дело на Egnazio Danti и Stefano Bonsignori), описващи света в кръг около посетителя. В центъра на помещението е разположен глобус в огромен размер, изработен специално за мястото. Намерението на Козимо е да има и втори, висящ от тавана глобус, както и планетарен часовник (дело на Lorenzo dellaVolpaia), който показва позицията на планетите спрямо Земята. Освен тях планирани са 300 портрета на известни исторически личности и бюстове. Възстановка на залата според поръчението на Козимо I можете да видите тук

Картите са заимствани от Географията на Птолемей от 2 век сл. Хр. Добавени са детайли в зависимост от съвременните (на художниците) знания. По картите се срещат особености на флората и фауната на места.

Влизането в залата е само по себе си зареждащо, заради очакването да разбереш с какъв запас от знания по география са живели местните управляващи Медичите. Изграждането на гардеробите става между 1561 и 1565 г., изрисуването на картите отнема още две десетилетия.

Какъв обхват е имал техният свят, къде са се простирали интересите им (политически и търговски, банкерски), до каква степен са познавали отдалечени места по света (Индия, Африка, Индонезия, Америките)?

На пръв поглед в залата всеки посетител е заинтригуван, търси по картите, взира се, снима неизбежно интересните му, неговите места. Естествената светлина, смесена с недобре насочено изкуствено осветление не улеснява гледането, стъклата върху картите допълнително отразяват и препятстват възприемането на детайлите.
Сред поредицата карти на части от Европа, се заглеждам в една, на която пише България. Годината е 1585-та. Тогава България не съществува като политическа сила, нито във времето на Птолемей от 2 век сл. Хр. я има. Следва втора карта, където държавите са отбелязани в червено, територията е българската, но там пише Гърция. Няма и следа от Османска империя. За да е пълно учудването ми, на север от река Дунав (най-ясно маркирания обект на нашата част от картата) територията отново е с име България. Със същия шрифт и размер са споменати Мизия, Тракия, Македония, в различни части от картата. Какво ли са искали да маркират: политически, географски обекти или величия от миналото? Имената на селищата също са трудно разпознаваеми, единствено Свищов и Силистра са същите, но последната не на мястото си. макар че на картата на Германия всички холандски днес градове фигурират със същите като днешните си имена (Амстердам, Хорн, Харлем и т.н.).


Сред първите двадесет по важност откривам територии на бившата Римска империя: Британия, Испания, Франция, Германия, Египет както и цялата позната тогава Африка. Любопитно е, че на мястото на Сомалия и Етиопия стои името Троглодитика, вероятно така е присъствала територията в картата на Птолемей. Сред по-далечните и по-непознати са Балканите, Литва и Латвия, територии около Северния полюс, Русия, Анатолия, Южна Африка и Скандинавия. Там са още Калифорния, Мадагаскар, Гренландия и Мексико. Следващата група карти стига до Централна и Южна Америка, Близкия Изток и земите на Пакистан и Индия. Финалът са островите Малуку и Филипините, Индокитай и Индонезия, Китай и Япония.


По-детайлна информация за залата откривам впоследствие. Оказва се, че картите съответстват на съдържанието на гардеробите, където са били разположени колекции от различни части на света.

Картографията подпомага организирането и класифицирането по географски признак на артефактите. Намерението на Косимо I да създаде зала едновременно за гардероб и география придоби смисъл. За времето на средата на XVI век, когато музеи не съществуват в публичния им вид, управляващият поставя основите на хранилище, едно от типичните за Късния Ренесанс curiosity cabinets. Отличителна черта на този конкретен кабинет обаче е връзката му с представителните помещения в сградата, а не с личния апартамент на Козимо. Количеството изкуство по гардеробите е за посетители, външни лица, но и за уредниците, да се ориентират в пространството и в колекциите. Замисълът за експониране на картите, глобусите и мерителните инструменти с пространство за движение на посетители около тях, както и присъствието на образите, които са допринесли за формирането на знанието през вековете подготвя помещението за музей с образователни функции. 

Колекциите са били поддържани и категоризирани от специални уредници и реставратори (guardarobiere). Еволюцията на музейната професия от това време насам не е огромна: и сега музейните специалисти много често сами носят, подреждат и познават в детайли артефактите. При липсата на комуникационни канали като днешните мащабът на знанията на самия Козимо и хората, които го заобикалят, специално подбирани и спонсорирани за целта, е трудно обозрим. Достъпът на гардеробиерите-уредници до колекциите и картите сам по себе си е привилегия. От българска гледна точка заслужава адмирации обаче подхода за категоризиране и реда в това хранилище, което ако можеше да се пренесе в съвременен музей, много лесно би било превърнато в open space депо.


Колкото по-редки и далечни предметите, толкова по-интересни за колкеционерите. Картите очертават пътя на обмяната, на търговията между Стария и Новия свят в XVI век, както и властовите възможности, които парите предоставят на фамилията банкери. Медичите разполагали с множество ценни предмети от Новия свят (особено артефакти от пера, изключително трудни за съхранение: наметало от пера от тяхната колекция с датировка средата на XVI век може да се види в експозицията на Музея за етнология и Антропология във Флоренция). Събирането, съхраняването и експонирането на целия познат до това време “космос” съвсем съзнателно е предназначено да демонстрира властта и мощта на Медичите и Козимо I в частност, власт, зададена му още от раждането с името му.


Днес съдържанието на гардеробите, портретите на исторически фигури и бюстовете, както и планетарният часовник са в други публично достъпни музеи (Ufizzi и Museo Galileo), а залата с картите е отворена за посетителите на Palazzo Vecchio.



13 Feb 2019

“Два свята, единият е излишен”: На кого са нужни такива експозиции?


Някъде там по via del Proconsolo в романтична Флоренция, между величието на Дуомо и Паладзо Векио, тълпите от въодушевени и уморени туристи заблудено подминават наредените в редичка ренесансови дворци, кой от кой по-стари и по-важни. Вторият от тях, паладзо Нонфинито, недовършеният, крие ведомствения Museo Di Storia Naturale на Университета на Флоренция, и по-точно секцията му “Етнология и антропология”. Дали без право го подминават или наистина не си заслужава? Накратко, флорентинските музеи са известни с неприятното усещане на задух, пренаселеност, тълпи туристи. Институциите не са способни да контролират интереса и по мое лично мнение са занемарили до крайност грижата за комфорта на посетителя, за да се фокусират върху сигурността (в музея и на експонатите), за която тълпите по правило са заплаха.


Когато в последните месеци и години слушаш и четеш основно за иновациите в музеите, за свързаност, включеност, осмисляне на музеите за хора от всякакъв социален статус и възможности, за нови медии и съвсем нов тип публичност, които предизвикват отново промени в основополагащата дефиниция на ИКОМ и в този специален ред на мисли се срещнеш с етнографския музей във Флоренция, оставаш за минути безмълвен. Не знаеш от кой свят идваш и в кой отиваш. По думите на Смирненски: “два свята, единият е излишен”.
Защо?

На пръв поглед експозицията е чаровно остаряла и дезорганизирана. Разположена в Паладзо, касата е вляво от входа, само една от залите, за Индия е след нея, а за да разгледаш всичко останало, трябва да излезеш отново през касата (и магазин), да слезеш и качиш нови стълби един етаж нагоре. Следва кръгово движение, зали преходни една към друга и завършващи с изход към същото стълбище. Проверяващият билетите стои в последната зала, а не в първата. Витрините преднамерено не са подменяни, имат историческа стойност, както и металните надписи по тях. Усвояването на помещенията е максимално, в ъгли и подтаванни пространства има разположени текстове, карти, картини, снимков материал.
Към чара на експозицията и духа на времето, в което са формирани колекциите на музея ще добавя два любопитни факта: директорът на музея от 30-те години на ХХ век Нелло Пучони е представен чрез платно-портрет с рамка в стил ар нуво, нарисуван като екстравагантен тип, с книга и череп в скута, и с палец в очната кухина на черепа. Очевидно препратката е към неговите постижения в антропологията, но усещането за власт над тленното е повече от осезаема. И другия: основателят на музея през 1869 г. Паоло Мантегаца, чийто ученик е Нелло Пучони, e вдъхновен от своя обект на изследване в Южна Америка да експериментира върху себе си ефекта на листата от растението кока, резултат от което е книгата му Sulle Virtù Igieniche e Medicinali della Coca e sugli Alimenti Nervosi in Generale („Върху хигиенните и медицински измерения на коката и за подхранването на нервите като цяло“). Следващия откъс от нея можете да намерите и в Уикипедия:

„... Присмивах се на бедните смъртни, осъдени да живеят в тази долина на сълзите, докато аз, понесен на крилете на две листа от кока, летя през пространствата на 77 438 думи, всяко по-прекрасно от предходното... Един час по-късно бях достатъчно спокоен, за да запиша тези думи със сигурна ръка: Бог е несправедлив, защото е направил човека неспособен да поддържа ефекта на коката през целия си живот. Бих предпочел да живея само десет години с кока, отколкото 10 000 000 000 000 000 000 000 века без кока.“

На втори план: не по-маловажна е темата за антропология на расите, с която се срещам още в първа зала. Тук откривам историите от музейните експедиции, по време на които изследователите са създали забележителна колекция от гипсови отливки на лица от Африка, Далечния изток и тропическите гори на Амазонка. Текстовете подават минимална информация за контекста на експедициите, а самите пътувания са представени като чисто научни, с цел събиране на материал за изграждане на мощни за времето си антропологични теории. Темата и текстовете в тази част на експозицията едва ли винаги са били такива. Политическата коректност наскоро е насочила криви огледала към посетителя, с надпис, обявяващ многообразието за ценностно, а посетителя – като част от това многообразие.
Но историята на проучванията в тази посока е изключително хлъзгава. Една дума и потъваш в дебрите на политическата некоректност. Сякаш издаваща тайна, но без коментар от кураторите, е една снимка на двама изследователи, които правят гипсова отливка на лице на тъмнокож мъж. Позирането, както и разположението на индивидите демонстрира физически упражняване на власт. Разбира се, във времето на експедицията, властта е налична, тя е реална и осъзнавана, макар и все още не натоварена със смисъла, който днес полагаме върху нея. Тя позволява на въпросните учени да събират информация, материали и да обогатяват колекции, каквито например в държави като България нямаме. Пак по политически причини. Колониалното наследство е (било) част от империализма и амбициите за власт в отдалечени, неевропеизирани региони от света.
Това, което оправдава упражняването на власт в полза на науката е разбирането за традицията и местните култури като застинали, непроменящи се във времето и неповлияни от външни фактори или миграции. Съзнанието, че насилственото често установяване на европейската власт над местните общности обрича на изчезване някои от тях, се превръща в мощна мотивация за етноложки и антроположки интервенции, които сами по себе си също променят културите-обект. Въпросната представа е описана във всеки текст към залите на експозицията. Тя присъства във всяка биография на изследовател или директор на музея, като за пред кураторите и за времето на трупане на колекции вероятно е била оправдана. Идеята, че културите от миналото са на изчезване, че традицията отмира (не, че се променя), не е (била) чужда на ни един етнографски музей. На практика обаче това действие (формирането на колониалните колекции) лишава местните общности от техните културни артефакти и ги изнася в посока Европа, за да придобият смисъл на изкуство и радват отбран кръг от посетители, изследователи и колекционери. 
Между предметите, които основно запълват витрините срещам поглед с манекени от различните периоди на развитие на музея, най-ранните от които съвсем реалистично следва да представят персонажи от културата на показ. Манекените също са представители на различни периоди в експонирането: най-ранните, гипсови са с максимално точни антропологични черти на лицето и тялото, други са с обем и движение на крайниците, трети – само статичен контур на тяло. Това отново са подбрани лица, най-впечатляващите от местните, най-често воини с военни атрибути или особени черти като мъжа с гигантизъм от Патагония. Представянето не цели да опише културата, а да впечатли с различност посетителите, както при проучването са били впечатлени изследователите. Външният поглед на изследователя формира нагласи и стереотипи у посетителя, затвърждава образа на "туземеца", а не добавя познание, за да го облагороди.

На следващо ниво идват надписите и подредбата във витрините. Те са сами по себе си история на експонирането. Витрините са запълнени максимално на принципа на кунсткабинетите, където всичко, засягащо региона - природни и културни обекти, е изложено, без особена логика на пръв поглед, вътре във витрината. 
Тематичните текстове към залите понякога подават информация за съдържанието на витрините: “в тази зала най-интересните експонати са...” (т.е. някои експонати дори не са достойни за вниманието на посетителя?). Те насочват посетителя, но не го информират за истории на предмети, културен контекст или други подробности. Друг случай са биографиите на изследователите, присъстващи в почти всяка зала. Те също са селективни и формират представа у посетителя за високите социални позиции на инциаторите на етноложките проучвания, но не загатват защо именно тези личности са избрани за участие в експедициите, кой финансира пътуванията им или в какъв политически контекст пътуват. Не дават информация и за екипажите около експедицията, които правят възможен контакта с местните, нито за връзката с властите по места и в Италия. Не на последно място текстовете към залите не добавят никакви знания към географското разположение на културите днес или в миналото, когато се е формирала колекцията.
Надписите към експонатите единствено ни обогатяват с информация относно материалите, цветовете и мястото на придобиване на предмета, макар да са подробни и двуезични.
Не се забелязва старание по реновиране на вътрешността на витрините, нито по аргументиране реда на подредба, нито по пренареждане на линията на експониране. Надписът, заявяващ процес на работа по реновиране на експозицията в една от залите, е застинал във времето от преди година и все така не е премахнат. Превърнал се е сам по себе си в история на “усилията” на уредниците да реорганизират поне парче от видимото за посетителя.


Не на последно място идва усещането, че си сам. Изоставен от тълпите туристи, изоставен от уредниците, от основателите на музея, за идеите на които трябва да разказват уж (а са безмълвни) експонатите, от притежателите на културните артефакти. Следен си сякаш само от погледа на воините “туземци” (както присъства в надписите) и се чувстваш единствения останал виновен за изтръгването на парчетата култура от ръцете им, насилственото сваляне на гипсови отливки от лицата им, неравностойната замяна на ценности срещу европейски стъклени мъниста... Вината на италианския колониализъм в постколониалната епоха тежи върху собствените ти рамене.

Списъкът може лесно да се продължи, но на кого е нужен този тип публичност на музея? Подлежи ли той на дефиниране по ИКОМ или не го интересува предоговарянето на полетата на съвременните музеи. Кръгът от потенциални интересуващи се е твърде тесен, формиран от специалисти музеолози, занимаващи се с история на колекциите и експонирането и етнолози, интересуващи се от материалното наследство. При първично търсене в Гугъл излизат коментари на посетители, които акцентират единствено и само върху стойността на експонатите, а единици от тях отбелязват и липсата на тълпи туристи в залите като възможност за отпочиване на сетивата във Флоренция. Видимо е, че усилията на уредниците на музея не са насочени към повишаване на посещаемостта, нито към задоволяване на необходимостта от по-подробна и разнопосочна информация.


Музеят не е изолиран случай в Европа и света, има претенции за висок принос към науката и общественото развитие, но как успява да предаде тази важност на постиженията от миналото на съвременните поколения? Обществено значим ли е днес? Има ли нужда от мен и останалите редови посетители или за неговите уредници бройката билети няма значение за успеха? Като по думите на Яра Бубнова, директор на Националнатагалерия в България: “Аз не мисля, че посещенията и продажбата на билетите могат да повлияят сериозно на бюджета, а и хубаво би било да не влияят.”










7 Feb 2017

Zoom-in: малко музеология за археолози

На фона на атрактивните египетски саркофази и мумии изложби със заглавие "Археология на Холандия" не биха привлекли вниманието на средностатистическия посетител. Защо? Няма нищо красиво, шокиращо, мистериозно в заглавието. Няма подразбиращи се истории за принцеси, Холандия не е известна с кой знае какви съкровища в археологическия спектър на ценното. Наистина, в залите беше спокойно, за половин час там не срещнах повече от две-три двойки посетители. Докато долните два етажа от Националния археологически музей в Лайден са препълнени с хора, заради историите от древен Египет и Римската империя, на последния етаж беше най-интересно откъм музеологични решения и информация. Доколкото познавам музея, преди пространството на коментираната изложба бе място за временни изяви, а сегашната изложба излиза със заявка за "постоянност". Там последно бе експонирана изложбата "Маас и хората", разказваща за живота по протежението на река Маас през вековете. Като цяло разказът за река Маас и хората е вграден в новата постоянна експозиция "Археология на Холандия", като са добавени някои елементи в началото (снимки от 2 до 5). Стената с чекмеджета за отваряне предизвиква любопитството на посетителя, независимо в каква възрастова група е, а организацията на предметите под формата на таблица демонстрира първичните опити на изследователите за систематизиране на находките. Някои от чекмеджетата са празни, което се съотнася към необходимостта от нови археологически проучвания в отделни региони на страната. Подредбата на находките е по региони и селища, а заглавието на тази част от експозицията е: Археология от задния двор. Претенцията на кураторите тук е да заинтересуват посетителите сами да търсят, да откривателстват и да увеличат любопитството им към предмети с историческа стойност. Както виждаме от надписа над шкафа, разнообразието от находки е невероятно. Модерността е част от експозицията. Тя е разходка не само в подземното пространство, но и в пълното протежение на хронологията до ден днешен. Само една кратка препратка към българския опит в археологическото експониране: интересът на археолозите в България приключва някъде около 16-17 век с османската история. Оттам нататък е правото на историците да експонират познанията си, без да си сътрудничат със сродни дисциплини. 
За да обяснят на обикновения човек къде са границите на търсенето на науката археология, кураторите са добавили в интериора серия от мъдри мисли на публични личности или анонимни като тази: Оne man's trash is another man's treasure (свободен превод: боклукът на един човек е съкровище за другия, сн. 19). Или: L.P. Hartley "The past is a foreign country, they do things differently there." (свободен превод: Миналото е чужда страна, там нещата се правят по различен начин. Сн. 21). На практика търсенията на археолозите в тази страна изглеждат безгранични. 
Най-ценните антични предмети-украшения са изложени по традиционен начин и в опозиция на чекмеджетата във витрини (вертикални и хоризонтални, сн. 2 и 9). Видяното дотук хоризонтално/ вертикално линеарно експониране в познати средства (витрини, шкафове) се прелива в нетрадиционния дизайн на изложбата за река Маас като частен случай на археологията в Холандия. Там е запазена формата на реката като бяло платно с всевъзможни извивки, разположено на нивото на гледане на възрастен посетител. В тази пластмасова бяла "река" символично следваме хронологичната организация на разказа, стартираща от наши дни назад до каменната епоха. Защо не започва от най-ранни времена? Според мен мисленето на хората за миналото и причините за промяна минава в обратен ред - от нашето най-близко минало, през миналото на тези около нас, до все по-назад във времето и все по-назад във времето и все по-далеч в пространството. Както и търсенето на археолозите разкрива пласт по пласт историята - от най-повърхностния до най-дълбокия. Посетителят разполага с предмети, намерени в обсега на реката, с видео, показващо гледки от реката (сн. 14), звуци от конкретното време (падащи бомби през Втората световна война), както и видеоразкази по различни теми от конкретно време (срещи с хора от Средните векове, сн. 10). посетителят може да седне на огромен речен камък, за да изгледа видеото. Най-ценните находки са скрити зад завеса от ресни, където трябва сам да отгърнеш, за да откриеш (сн. 15). Други пък са експонирани върху имитация на черен речен пясък (сн. 12). 
Най-интерактивното преживяване в изложбата е скрито под нивото на "реката", където стрелка показва възстановка на спалня на рибар, викинги или спалня в замък по поречието на Маас (сн. 16, 17, 18). Там посетителят може с навеждане и пълзене да стигне до въпросното легло, да легне и да се завие в завивките на хората от миналото. Преживяване на миналото е подходящият подход, помагащ на посетителя максимално да се включи в изложбата и да се потопи във времето, да влезе в роля, да си представи живота на прадедите си. Постепенно получаваме пълна картина на историята, доизграждаме усещането си за живота тогава. 
На финал ще се опитам да сравня преживяването на посетителя в две различни части на музея: изложбата за Древен Египет и тази за археологията на Холандия. В изложбата за Древен Египет може да видиш най-ценните находки, да прочетеш за миналото, да се насладиш на изкуството. Но при Археология на Холандия можеш да научиш много за търсенията на археолозите, за границите на науката, да се научиш сам себе си да търсиш и любопитстваш, да отвориш всичките си сетива за миналото, да се насладиш на възстановки във видео-формат, да преживееш сам момент от живота на човека от миналите векове. Да слееш в едно картини от природата и действията на хората. Подобни успехи не се постигат само с гледане и наслаждаване на най-ценни експонати от колекцията на музея, а с подходящи музеологични подходи, включване на разнообразни средства за информация и използване максимално на експозиционното пространство. Разбира се, и с много пари, бихме добавили, но идеите не струват пари. Тях или ги има, или не. 

1

2

3: Археология от задния ви двор

4: Всеки предмет от този шкаф произхожда от едно от близо 400 селища в Холандия. Заедно находките показват разнообразието на холандската археология, от прибори за огнището и римски накити до модернo въоръжение. В следващите години празните чекмеджета ще бъдат напълнени, докато накрая можете да намерите предмет от почти всеки заден двор. 

5: някои чекмеджета са празни, за да бъдат попълнени в бъдеще


6: други чекмеджета са пълни

8: всички възрасти са заинтересувани да търсят

7: дизайн на изложбата
9: дизайн на изложбата

10: дизайн на изложбата. Видеоразказ за Меровингите, речни камъни за сядане. 

11: дизайн на изложбата, видове експонати, експониране на нива
12: дизайн на изложбата
12: дизайн на изложбата, експонати, експониране на нива

14: дизайн на изложбата, мултимедия

15: дизайн на изложбата, съкровища, чакащи да бъдат открити

16: търсене и пипане, две немислими действия в традиционния музей. Как са спели викингите, може да откриете вие или детето ви под нивото на импровизираната река. На леглото може да се легне, т.е. дава се възможност за влизане в ролята на викинг. леглото не е видимо от височината на възрастен човек, но стрелката с надпис подканва да се търси. 

17: тук можеш да легнеш 
18: спалня в замък


19: мъдри мисли 

20: мъдри мисли

21: мъдри мисли

16 Nov 2012

Симпозиум: Какво е автентичност?

Проблеми на автентичността и доказването й в етнографските музеи

На 30 ноември 2012 г. в Националния етнографски музей в Лайден, Холандия, ще се проведе симпозиум на тема "Какво е автентичност?". В сутрешната сесия ще се обсъжда автентичността като концепция и теоретичен проблем. Какво означава автентичност в контекста на етнографските музеи и антропологията? Различава ли се тази концепция от тази, възприемана в музеите за история на изкуството и галериите? Какво е разбирането за автентичност по отношение на нематериалното наследство? Лекторите са: prof. Rosemary Joyce (UC Berkeley), Prof. Sally Price (College of William and Mary) en Dr. Wim van Zanten (Universiteit Leiden/UNESCO). 
Втората част на симпозиума съдържа емпирични доклади, разглеждащи конкретни случаи на доказване на автентичност по отношение на предмети от музейни колекции или във връзка с търговията с произведения на изкуството. Лектори са: prof. Oliver Watson (University of Oxford), Dr. Cristiana Panella (KMMA, Tervuren), Drs. Francien Brinkgreve (Rijksmuseum Volkenkunde) и Martin Berger MPhil (Rijksmuseum Volkenkunde).
Очаквайте скоро в блога подробности от симпозиума... А програмата може да отворите оттук.

5 Apr 2012

Разказът от първо лице: няколко възможности (2)

Етнографски музей на открито в Арнем

Постоянната експозиция на Музея на открито в Арнем през 2010 година беше организирана около една нова тема, Новите съседи: разкази на имигранти (Nieuwe Buren: Verhalen van Immigranten), изцяло изградена върху лични истории. Повечето от тях бяха от първо лице: 6 от 8 разказа бяха предадени с видео, в което имигрантът разказва за своите очаквания, мечти и личен опит в Холандия. Интервютата са кратки и са водени по стандартизиран въпросник, което улеснява сравнението между случаите впоследствие. Имигрантите са подбрани според принципа за представителност по отношение на етническите групи и емигрантските вълни през различните времеви периоди от историята на Холандия. Всеки разказ се съотнася с времето и мястото, но като цяло те рисуват една картина на успешния имигрант, позитивно настроен, който се утвърждава в новата среда и не споменава за проблеми във връзка с адаптацията си. Съответно картината на съвместното съжителство в Холандия придобива един “безоблачен”, идеалистичен вид, който заличава особеностите на отделните периоди и исторически наслагвания. Акцентът в експонирането на имигрантските истории е върху признаването на различието и съхраняването на индивидуалните културни особености в рамките на по-широката “нидерландска” идентичност.

По отношение на разказите от първо лице специално място трябва да отделя на една експозиция, изградена изцяло въз основа на лични истории: “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde). Тя представя няколко примера за частни колекции и сравнява отношението на собствениците им към предметите с това на музея към културното наследство. Няколко човека са предоставили своите лични сбирки, всяка от които заема по една зала в експозицията. Предметите обаче не са същността на презентацията. С по-голяма тежест в нея са разказите на колекционерите за личните им мотиви да съберат, трудностите пред попълването на сбирките и удоволствието от притежаването на предметите. Всички те се отнасят с прилежност към класифицирането, описването и попълването на колекциите си. Изложбата е подготвяна с помощта на специално проучване на колекционерските нагласи и новосъбран материал, като музеят заема временно сбирките и разказите към тях. Собствеността върху колекциите не преминава в ръцете на музея, но вероятно разказите остават документирани и архивирани. В описания случай се вижда изместването на отношението на музея към културните ценности от материалните свидетелства към нематериалното наследство.

Към същата експозиция е представена и една особена група предмети, която едва ли може да получи етикета “колекция” с оглед на подхода към събирателската работа. Kastanjelaan 28. Четири поколения любов към вещите” е последната част от личните истории в експозицията, където на стената вертикално е закрепено цялото съдържание на таванското помещение от къщата на улица Кастание’ 28. Четири поколения са трупали своите вещи там, така че таванската сбирка документира историята на всекидневието от последните 80-100 години. Собствениците са предоставили събираното през десетилетията на музея.

Подборът на предметите в случая се свързва с психологическата нагласа на много от възрастните, която предотвратява изхвърлянето на ненужни предмети, като се взима предвид сантименталната стойност на предмета, а не историческото му значение. Лишаването на семейството от цялата сбирка наведнъж говори за скъсване с традициите, смяна на поколенията и техните психологически нагласи към собствеността. В този случай предметите имат повече стойност за семейната и родовата история, отколкото за музея, в който попадат накрая на живота си. Краят на експозицията е посветен на събирателската работа на музея през последните 100 години, като са представени групи предмети, илюстриращи моменти от живота в Холандия. Тази част се помещава в едно от депата на музея, където посетителите имат шанса да се разходят сред вертикално съхраняваните по стилажите колекции и да се информират чрез помощен текст за начина, по който музеят акумулира колекции.

По принцип музейният подход към артефактите пренебрегва сантименталната стойност или значението за семейната история, като превръща материалното свидетелство в културна ценност. Но както виждаме, употребата на лични истории в музейната експозиция тотално преобръща гореописания подход. Етикетът културна ценност’ вече се съотнася не с материалното свидетелство, а с разказа зад него.

Снимките са от “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde):

'Кастаниелаан 28': четири поколения любов към вещите

Повече за Музея на открито в Арнем може да прочете в един от старите постове в блога:

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem).