Музей на комунизма в Прага

Експозицията през моите очи,
видяна в края на юни'07
(РР-презентация с коментари)

Als het ijs smelt... (As the ice melts...)

“No bears have come because there’s no ice, and there’s no ice because there’s too much wind, and there’s too much wind because we mortals have offended the powers.”

(Shaman Sorkrak talking to the Danish anthropologist Hans Steensby, 1910)

That’s how it all started.

It is a white story. You enter the exhibition space and find a white piece of ice depicted on the wall. But it’s not alone. There are tens or even hundred pieces of ice on all the walls around.

There is not only one single story told inside the exhibition. The stories are as many as the words for ice on the walls.

Then you go further, you come across the big hall with the polar circle in it. You look around and see how different, but how simple the polar sites are. They are all about snow and ice and the way people live with it. Not despite of it, but along with the snow. It has always been the major linkage of their lives.

It is not only polar way of life on show there. You could see how bound it is with all the nature around – the white bears, dogs and deer. They all live in the same snow-white tale.

That’s how it has been by now. But it wouldn’t any more. The modernization process has started long, long time ago from southwards. Slowly but surely the small things changed but the big relation to the snow stayed as strong as it had always been.

And now it comes – the climate change. It is the true big story of the exhibition. If the modernization is the “good hero”, the climate change plays the bad guy. It is a disaster that makes their “world” drown. The exhibition story tells how polar people have ever complied with nature around. The nature has been “defeated” by men and now it is nature’s turn to give it back.

At the end the exhibition becomes a huge blue story about an ocean drowning the land. It is not a local problem any more. It affects us globally. Especially the low lands of the Netherlands. The display starts with images of winter in Dutch culture, the Dutch way of coping with snow and ice. And it ends with no winter at all, no snow, just blue water and the land under water. The land that has been claimed from the sea for centuries. It’s upon you, the visitor, to get involved or stay passive.

The exhibit does not show us "the way out". It does not teach its visitors how to overcome the problem or to stay safe. No green lifestyle "rituals" around, no preaching, just expressing different points of view and letting the audience understand. And by understanding the visitor instinctively gets involved.

Photo credits: Museum Volkenkunde and Radostina Sharenkova

Докато ледът се топи...

“Няма мечки, защото няма лед, а няма лед, защото има много вятър, а има толкова вятър, защото ние, смъртните, обидихме силите.”

(разговор на шаман Sorkrak с датския антрополог Hans Steensby, 1910)

“Имало едно време...” Това е една бяла приказка. Влизаш в изложбената зала и откриваш бяло парче лед, нарисувано на стената. То не е едно. Има десетки, дори стотици парчета лед с различна форма и различно име по всички стени наоколо. Разбираш, че не само една приказка е разказана в изложбата. Историите са почти толкова много, колкото наименования на леда има в езиците на полярните народи.

Продължаваш, влизаш в голяма зала с полярната окръжност вписана в пространството й. Оглеждаш се и виждаш колко са различни, но и еднакви полярните гледки. На всички има сняг и лед. Те показват как хората живеят в снега и с леда. Не въпреки тях. Снегът и ледът са били винаги спойката на техния живот.

Не само полярният начин на живот е показан в изложбата. Там можеш да видиш как народите са органически свързани с околната среда – с белите мечки, елените и кучетата. Всички те живеят заедно в същата снежнобяла приказка. Така е било до сега. Очевидно няма да е за дълго. Модернизацията е започнала много, много отдавна от юг. Бавно, но упорито се променя светът на вещите, но връзката със снега остава толкова силна, колкото е била винаги.

После идва глобалното затопляне – най-важната от историите в изложбата. И ако модернизацията е представена в “добра” светлина, промяната на климата е “злото”, бедствие, което затрива целия “полярен свят”. Изложбата разказва как полярните народи винаги взаимно са се допълвали с природата. Природата някакси е била победена от хората и сега е неин ред да се наложи.

На края изложбата се превръща всъщност в голяма “синя” история за водата, която потапя земята. Това не е локален проблем, а засяга всички нас глобално. Особено ниската земя на Холандия. Изложбата започва с образа на зимата в холандската култура и с отношението на холандците към снега и леда. В края – няма зима, нито сняг, само “синя” вода и земя под водата. Земята, която е била извоювана от морето в продължение на векове. Въпрос на личен избор за посетителя е дали остава пасивен или се чувства солидарен с проблема.

Изложбата не предоставя “изход”, тя не предлага решения, нито наставлява публиката. Не пропагандира зелени “ритуали”, не проповядва “правилен” начин на живот. Тя просто изказва на глас различните гледни точки и предоставя шанс на зрителя да разбере проблема. И дори само чрез разбирането – да стане съпричастен.

Фотографии: Museum Volkenkunde и Радостина Шаренкова

На панаир като на панаир

Има някаква носталгия в панаирите. Странно как все ги помним със сладкия вкус в устата, задушливия мирис на скара и усещането за пренаселеност (като че ли 'калабалък' е по-точната дума тук). Спомените не са конкретни. Те са по-скоро шумни, заради срещите с хора, музиката или объркани от многото образи, преминаващи наоколо.
Панаирите от моето детство са шарени. Така са останали запечатани като картинки на сергиите с фиби, шноли, гривни и пръстени, с които по соцвреме нямаше откъде другаде да се сдобиеш. Балони и пищящ хаос от свирки, гайди и "народна музика". Не че сега много са се променили. Усещането, което оставят, е същото.
На панаирите и преди, и сега съм винаги чужда, външна спрямо местните, онези, които имат нужда от тях, за да посрещнат децата си или да научат новини от първа ръка. Нас, гостите, все ни гледат с изумление, какво ли търсим там, когато това е тяхно събитие, кои сме, по-точно чии сме и как сме научили за празника. Ясно е, че се интересуваме от тях, но защо? На панаира обикновено слушам, наблюдавам и се опитвам да правя, каквото те правят. Вероятно стремеж да не се отличаваш, но при всичките ми опити съзнавам, че е непостижим и така дори ставам по-забележима.
Веселийския панаир това лято като всяко друго беше около Преображение, в началото на август, събота, за да присъстват роднини отблизо и далеч. Имаше песни, танци, сергии с какво ли не, бира, скара, семки и захарен памук... а, и нестинари. Нестинари - защото сме в Странджа, защото е древен и е ритуал, защото така казват етнографите, а и защото нестинарите вече са етикет, равнозначен на "българи". Колкото по-големи стават буквите на този етикет, толкова по-опростено става съдържанието и се подменя смисъла на действията. Нестинарката танцува в точен час, покрай, а не във жаравата, "гълта огън", а не го помита с танца. Демонстрира, а не преживява екстаза на ритуала. Пък и защо трябва да е ритуал, като нито е на мястото си, нито е във времето си? Атракцията "нестинарка" е точното определение и така следва да бъде. Хората нямат нужда от повече. И без това за тях тази традиция е чужда.
И музиката беше очаквано различна от преди, съобразена с публиката наоколо. Вместо обичайните застаряващи, "култови" местни, "народни" певици, на сцената най-дълго се застоя млада фолк-звезда, заобиколена от внуците на живеещите в селото. Смяната на поколенията подменя и героите на панаира.
Остават неподменени сергиите с какво-ли-не, е, значките на Майкъл Джексън от 80-те са разпродадени отдавна, на тяхно място са наредили маски на Спайдърмен и Батман, но пък домашните престилки и размера на бельото, етническата принадлежност на гастролиращите продавачи и вкусът на захарния памук не са се променили много... от 80-те насам. Да не говорим за захаросаните ябълки и петлета, цветните бастунчета, балоните и въртележките, димът от кебапчетата... приглушената светлина... и микрофонията.

Снимките са както винаги на Mozart.

образите на нашата идентичност

Докато писах постинга за манекените в Черната книга на Орхан Памук, си мислех за промяната на образите в експозициите на Националния етнографски музей в София. До бомбардировките през Втората световна война в неговите зали човек е можел да срещне "истинските" восъчни лица на българина. Ако може да се говори за такъв обобщен тип и за "истински", пък изобретени антропологични образи. Все пак те претендират за близост до "оригинала", защото авторите им обикалят българските села и градове и рисуват избрани лица на място. Стремежът на управляващите музея тогава е да се съхрани онова типичното, което ни отличава от околните етнически общности. Те осъзнават "спасяването" на традиционната култура като своя мисия, очертават географски и хронологични граници на националните ни претенции и съзнателно противостоят на модернизационния поток, нахлуващ от Западна Европа.
Промяната на идеологическите нюанси и съответно управлението на България след 1944 година, случайно или не, е съпроводена с нови стандарти за експониране на облекло в музеите. Манекените вече са без лица, не изобразяват антропологични типове, не задават образ, а по-вероятно търсят такъв. Идеологията налага скъсване с миналото като деградивно и спъващо строителството на новото комунистическо общество. В началото на 80-те години носиите се полагат върху специално изработени манекени (като тези от снимката). Те не изразяват никаква емоция или жест. Напротив - контрастират и дори пречат на експонирането на облеклото в неговата цялост. Схематизират и превръщат наследството в сувенир, подобно на тиражираните национални кукли.
Случайно или не, в западните музеи върху подобни манекени се представят експонати от чужди култури. Те извеждат експоната в центъра на изложбата, но и извън културния контекст, в който е съществувал. С това започва неговия нов живот - на парче от нещо минало, далечно, екзотично, чуждо.
В тази връзка мисля, че е странно отношението на българските етнографски музеи към собствената ни култура. Вместо да изграждат "мостове" между поколенията, да предават най-пълноценно информацията, те дистанцират посетителя от предмета на показ. Съзнавам, че въпросът е спорен. Вероятно е просто модернизационна тенденция, засегнала музеите ни. А вероятно музеите ни стават все по-трудно актуални на процесите на промяна в обществото? Кога "средностатистическият" българин влиза в етнографския музей в собствения си град?

Памук, манекени и музеи

В една от книгите на Орхан Памук, "Черната...", която четох лятото, имаше една история за възрастен турчин, който се ентусиазирал да прави восъчни фигури-двойници на своите сънародници. Не помня откога точно, приблизително от времето на началото на републиката. Фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни според него пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото
мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. Обаче бизнесът му не само не успял, ами бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. Това желание отворило вратите на европейското влияние, което обезличило обикновения
турчин. ("...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78)
Накрая манекените били толкова много, а и никой не се интересувал от тях, че създателят им ги поместил в подземието на къщата си, мазето, което било свързано със съседните къщи чрез коридори, хиляди коридори. Представете си - застиналото минало. В подземието. Никому ненужно. ("'Баща ми винаги е вярвал, че един ден на витрините ще сложат неговите манекени. Той не престана да се надява, че един ден хората ни ще бъдат толкова щастливи, че няма да имат нужда да подражават на другите.", с. 83. И още: "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'... Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.)
Защо ли правя асоциация с музеите в България? Сигурно защото начинът, по който съхраняват миналото е подобен? Убедена съм, че подходът към него е остатък от социализма, когато неудобното минало е било съзнавано като пречка пред "светлото" несъстояло се комунистическо бъдеще. И като такова, натиквано в мазета и коридори, фондове, крайно неподходящи за съхранение на културни ценности, с цел не да бъде запазено, а просто събрано и въдворено в 'музей'. В 80-те години същото това минало стана удобен параван за прикриване на загниващото настояще.

а за фотографията на без-личните манекени от Националния етнографски музей в София съм искрено и лично благодарна на Иван Михов ;) Благодаря ти, Ваньо!

ново място, нов късмет

Лайден е мястото, където се преместих да живея от края на май 2007. Хората казват: "Ново място, нов късмет". Приемам изместването от Изток на Запад като невероятен шанс да усетя отблизо другата култура, издиганата в култ "западна култура", както и да опозная по-подробно музеите там, където са се зародили като институции за хората. Етнологията може и да отваря очите на хората, но опитът от първа ръка е незаменим. Има какво да научим от холандците, ние, "свръхтолерантните" българи.

фотографията е oт Mozart