Музеят се намира във фабриката на Шиндлер и предлага синхронизиран разказ за Краков по време на Втората световна война. Синхронизиран, защото в него намираме не само обичайните герои – нацистите и евреите в ролята им на единствени виновници и жертви, в музея успоредно се проследява и промяната на живота на поляците и на Града. Разказът върви много плавно, преходите не са маркирани ясно с натрапчиви и забележими отдалече заглавия. Преходът се усеща – със стъпалата, с очите, с ушите и евентуално с ръцете. Презентацията е навсякъде около посетителя: пространството е използвано максимално, но не по начина, познат ни от миналото на музеографията, когато експонатите излизат извън полезрението на посетителя. Атмосферата от времето, за което разказва експозицията, е пресъздадена със звук, картина (видео и фото, както и артистични инсталации, символика), възстановки на места, но не изолирани и поставени там, където е нямало как да се направи по друг начин. Презентацията е триизмерна в пълния смисъл на думата. Използвани са пода, стените и тавана, покрити с различни настилки в зависимост от разказваната тема.
***
В рамките на едно двучасово посещение разгледахме постоянната експозиция с идеята, че след като е разположена в историческа сграда, има отношение към нея. Ходовата линия върви през лабиринт, посетителят добива усещането, че няма изход от ситуацията. Експозицията е първо хронологична и на втори план тематична, като постепенно въвежда героите като в приказка.
1. Първо срещаме хората, живеещи в Краков, техния начин на живот, забавления, свободно време, работа. Разглеждаме Града като план, обстановка, маркери. Свързваме двете картини в една приятна атмосфера, ретро, заради чара на 30-те години, относително безпроблемна, в която голямата политика липсва. В тази част снимките в албумите нямат надписи, те не говорят за конкретни хора и конкретни съдби, или конкретни сгради и улици. Едва накрая на тази част намираме интерактивна карта на Полша с изобразена разделителната линия, която показва разположението на силите при старта на войната. Така стигаме до темата на музея – Втората световна война (1939-1945).
2. Войната идва внезапно, със стратегически решения и военни изненади за местните хора. Виждаме и чуваме бомбардировките над града като ярки светкавици в бетонната стена на бункера (посетителят следва кръгова линия с бетонни стени и процепи от разрушения, в които в оранжево греят снимки от бомбардировките) и гръмотевици, доставени ни чрез аудио, което обаче не е стряскащо силно. Тук се помества един специален личен разказ за усещането на местните хора, че войната е само временно състояние и ще приключи много бързо. В този момент, а и като цяло в хода на посещението, посетителят не знае колко и какво усилие го очаква до финализирането на експозицията. Въпреки че носих плана на музея с мен, мащабът наживо превзема всички сетива и променя очакванията, базирани на плана.
3. Виждаме марша на германските войски в града, смяната на символите, превземащи целия градски център (свастики дори по плочките по пода, на плакати по стените, знамена, веещи се по пътя), наблюдаваме парада на нацистките сили на видео, вградено в стената. В залата на университета (възстановка) чуваме гласа на офицера, който осъжда опита на професорите да отворят отново Ягелонския университет и виждаме в игрален филм ареста на професорите. Датите са много натрапчиви, като фактите очевидно са изключително важни за проследяване на процеса на окупирането на града. Трансформацията на Краков от полски в германски град става много бързо. Най-важните събития са изнесени подобно на улични табели на стената с точна дата и кратко съобщение.
4. Постепенното преминаване към еврейския въпрос и началото на гоненията се описва в лични разкази, написани на ръка или на машина и вградени в стената. С тях се демонстрира промяната на живота на евреите: ограничаването на движението им, маркирането на поселенията им, насилствените арести и отвеждане на хора, убийствата. Градацията е видима и цветовете в експозицията вече не са триумфални, бели или празнични, каквито бяха в началото й, а постепенно посивяват и потъмняват, докато стигнем до момента на издигането на стената на гетото.
5. В същия, паралелен свят са включени разкази и на поляци, свидетели на събитията, които маркират терора и сенките на всекидневието в ръкописни свидетелства. Четенето на текстовете, които понякога са доста тежки, а и с дребен шрифт, допълва теготата, но и принуждава посетителят да пропуска и да върви напред, да побърза да приключи войната. В този раздел виждаме отделено внимание и на паралелната полска държава (правителство в сянка), чието ръководство е или изнесено в емиграция (в Лондон) или действа тайно от властващите германски войски.
6. В този момент наблюдаваме и построяването на стената на еврейското гето. С въвеждането на темата се сменя и обстановката, като стените вече са реални ограждащи бетонни стени с арки, с истинско неравно покритие от цимент и височина над човешки ръст. Обикалянето на гетото върви отвън, с избледнели сенки на образи в стената, с лични разкази облепени като бележки и разпокъсани, които споделят усещанията на евреите за всекидневието “тук и сега”, трудностите и постоянната неизвестност. Жилищата на евреите (възстановки) не са оставени необживяни. В тях има “хора”, но представени като фигури от бял гипс, които имат лица, индивидуални черти, дрехи и т.н., но без цвят, само с релеф. Бялото засилва внушението, че жертвите са невинни. Те са единствените присъстващи в реален размер герои в експозиция, освен шофьора на трамвая в една от предходните части. Той, за разлика от евреите в гетото, има лице и дрехи в цвят. Очевидна е изключителността на евреите-герои от гетото.
7. С постепенно нарастващото насилие над евреите, стигаме до представянето на сградата и нейната история. Фабриката за емайлирани съдове на Шиндлер като дом на музея не се забелязва до тогава. Да, пространствата са преусвоени, достроени и разместени, стеснени със сигурност, но тук-там се срещат елементи, като врати и прозорци, вградени или нарочно запазени. Шиндлер е представен като отделна фигура сред останалите, чиято лична история е разказана в сиво-бели нюанси. Не особено позитивната му биография вероятно е напомняне за липсата на консенсус и сред признаващите приноса му за спасяването на евреи. И тази част от презентацията свидетелства за сградата само с елементи – бюро и карта... А списъкът на Шиндлер е изписан в мащабна кръгова инсталация от вътрешната страна покрита с имена, от външната със съответен брой емайлирани съдове, произвеждани от работниците.
8. Онези, които не са били спасени, попадат в лагерите за унищожение (Аушвиц-Биркенау) или принудителен труд (Plaszow), където подът е покрит с чакъл, с истинска ограда, вагонетка и мащабни фотографии на експлоатираните в тях евреи, със снимки на масови гробове и обгазени в камерите тела.
9. Следва едно специално помещение, където подът е застлан с гума, под която има нещо меко, а стените са покрити с изключително дебел филц. Усещането е за безтегловност, потъване, но и изплуване. Посетителят върви изцяло в тъмнина, само в стените проблясват в леки светлини снимки. Вероятно желанието на уредниците е да се остави “минута за рефлексия” на посетителя, да изработи собствена оценка на видяното, да си представи края на умиращите и безтегловността на живеещите в лагерите. Следва изцяло светло помещение, облепено напълно (стени и таван) с рефлексии на хора, свидетели на края на окупацията. Представена е възможността за личен избор, но и натрапчивостта на присъствието на различни гледни точки. Езиците са различни, текстовете – в оригинал, непреведени. Целта не е разбирането, а усещането.
10. Между светлото и тъмното помещение е спиралата на края на окупацията, в сиви тонове с множество пропагандни материали и гигантски портрет на Сталин като освободител. Там усещането е за нещо познато, за край, но и недобро ново начало. Плакатите по стените много напомнят онези от началото на войната. Съпоставката е неизбежна.
***
Приятната изненада на тази експозиция е липсата на пълни и целенасочени възстановки (с известни изключения в цялата ходова линия от три етажа: улица, стая на нацистката администрация, университетска зала, жилища в гетото). Вписването на материалите в стените, вграждането им и превръщането им в част от една обща арт-инсталация, но не с цел пълно пресъздаване на обстановка, а доставяне на определено усещане. Експозицията цели възбуждане на сетивата на посетителя, а не телепортирането му на конкретно място и време. Липсата на експозиционна мебел е високо адмирирано, а липсата на манекени в буквалния смисъл е възможно: те са заместени например от стъклени стени с апликации на фотографии на хора в цял ръст, изглеждащи прозрачни.
Движението е много силно предопределено от наличните стени на лабиринта, нишите, които опитвах, за да намеря изход встрани, но се оказваха задънени и тягостното чувство, че експозицията (разбирай и войната) очевидно няма да свърши скоро и няма начин да избягаш от нея (тя е световна).
Музеят притежава най-модерната презентация в комбинация от добре структуриран разказ, връзки между отделните секции и категорично доминиране на артистичните дизайнерски решения над традиционния експозиционен похват, експлоатиращ възстановките и представянето на разказа в текстове. Междувременно експозицията е максимално наситена с факти, документи и дати, подобаващо на историографската традиция на Източна Европа. Традиционен изглежда и подхода: хронологичен с подтеми. Проблем е фактологичното завъртане на експозицията, невъзможността да се избяга от хронологичния подход, но това не е толкова забележително, колкото тежестта на помощните текстове, които с дребния си шрифт и прекалена дължина отегчават посетителя. Четящият се губи в морето от дати и случки, представени понякога в поредица от часове и дни. Поемането на такова количество информация, каквото е представено в музея, е невъзможно в рамките на няколко часа.
Въпреки проблемите, експозицията експлоатира всички сетива и се опитва да предизвиква усещания, дори у незаинтересуваната част от публиката, които не са непременно свързани с крайно негативни емоции от Холокоста и войната, но също и разбиране на промените, на нехуманността на войната по принцип. Чрез експозицията всеки може да направи за себе си паралел между конкретните човешки спомени за преживяването на войната и тези на бежанците в съвременността например. Същевременно да осмисли решенията на управляващите и на обикновените хора. Слабо са представени позициите и избора на подкрепящите режима, но те присъстват, макар и не толкова видимо в представянето на гледната точка на жертвите.
И ако сте стигнали до там по най-лесния начин – с такси, няма да ви се наложи да чакате дълго, за да се приберете отново с такси. Дори и да няма наблизо, рецепционистите ще ви помогнат да извикате кола. Ако разчитате на градски транспорт, очертаващия се като музеен квартал не е добре подсигурен с връзки с другите части на града. Музейния квартал е бивша индустриална зона, адаптирана да приюти не само музея на Краков през втората световна война, но и музея за съвременно изкуство в съседство. Превръщането на градската икономика от индустриална в икономика на знанието съответства на утвърждаващия се образ на Краков като важна туристическа дестинация в рамките на бившия Съветски блок. Той предлага не само архитектурни бисери от минали векове. Акценти са материалните свидетелства за Холокоста (Аушвиц-Биркенау) и идеалните картини на комунизма като Нова Хута, рекламирани като наследство от периода. С Нова Хута, подобно на адаптираната за музей фабрика на Шиндлер културните мениджъри на Краков декларират желание за нов прочит на останките от отминали периоди, които обикновено, оставени на свободния избор на паметта или политическите ветрове, щяха да потънат в забрава.
P.S. фотографии не успях да направя, затова издирих в интернет и подредих за визуална представа няколко снимки, заети от:
http://www.flickr.com/photos/zima80/
http://jewish-heritage-travel.blogspot.com/2010/07/poland-new-schindlers-factory-museum-in.html
http://www.krakow-poland.com/News/Schindler-Factory-Museum-Opened-At-Last,gjg
http://www.oskarschindlersfactory.com/pl/sites/shindlers.htm
