Две кратки истории, едно дете и една опера

Плат, ножица, картон, креда. Дизайн.

Поредното предизвикателство пред ръцете и мозъка ми дойде с новината, че трябва да се кроят яки и костюми за децата от първи и втори клас, грубо 120 на брой, за да участват в операта Турандот. Това е един образователен проект на "Еuropa in Canto" за превръщане на класическата музика в интересна и достъпна за ученици.  

Правенето на костюмите се оказа доброволческа работа на група майки, които могат, искат и намират време. Екипна работа, при която много хора действат във конкретни дни и часове в малка учебна стаичка, с подръчни инструменти, каквито сами си снабдим. Форматът ни е познат от традиционната култура: седянка, при която ръцете и устите не спират. Действа се, но и се говори.

Приех предизвикателството по две причини и това са две дълги истории, които ще нарека история “Минало” и история “Бъдеще”. Те се срещат тук и сега, във Флоренция, в католическото училище, в италианскиговореща среда.

История “Минало”: баба ми

Винаги съм искала да се науча да правя дрехи, да работя с плат, да режа и кроя. Повече от двайсет години назад, в средата на 90-те, в България бе криза. Нямаше много магазини за дрехи, но пък наличните или ни идваха прескъпи или бяха втора употреба, откъдето майка ми бе категорично против да купувам. В къщи имахме куфари със стари дрехи от младостта на мама, леля и баба. Те бяха старомодни, но пък с добри платове, а някои – останали от 60-те години още дори можеха да минат за съвременни. С някои дребни поправки. Баба ми правеше това за мен. Взимаше мярка, питаше какво искам, сядаше и с ножицата и иглата правеше чудеса. Шевната машина бе вторият й приятел. Първият бе пишещата машина, нали бе юрист. Баба ми имаше и друга слабост. Навремето, когато тя е била млада, в следвоенните години, ранния комунизъм донесъл бедност и еднаквост на хората. В магазините нямало нищо, конфекцията съдействала на унификацията на вкусовете и всекидневието. Баба ми искала да е различна. И започнала да си шие сама. Платовете може да са били еднакви, но кройките били нейни. Тя бе жена със страст към модата и външния вид до последно. Така прекрояваше старите дрехи за мен, новите, които купувах, все искаха някакви корекции. Тя ме подкрепяше в търсенето на нещо различно в магазините втора употреба, тайно от мама. Там нещата бяха уникати, при това евтини. Тя буташе тайно сгънати банкноти в ръцете ми и казваше: “Отиди и си купи този пуловер”. Но заради една нейна мъдрост не успях да взема занаята от нея. Тя не даваше да работи внучката й. Цял живот това ще правиш, казваше баба. Затова сега остави чиниите на мен, чети книги, отивай да учиш.

Още нещо от живота на баба ми ме подтикна да се включа в проекта. Тя никога не стоеше с празни ръце в свободното си време. Както и устата й не млъкваше. Непрекъснато разказваше истории, кой се оженил, кой се развел (била е бракоразводен съдия известно време), даваше житейски примери и дуднеше на колко трябва да се оженя, за да не остана стара мома. Критикуваше, но работеше с тия ръце. Все шиеше, плетеше или кроеше нещо, готвеше, действаше.

Така отидох на сбирките на майките по повод костюмите за “Турандот” с идеята, че ако не сколасаме добре с костюмите, поне ще поговорим, къде на италиански, къде на английски с малкото говорещи чужд език в Италия.

Историята “Бъдеще”: едно стъпало нагоре

Проектът за правене на костюмите предостави още една възможност за мен: да опитам да проговоря италиански, да натрупам лексика, макар и предимно в областта на шивашките дейности. На кой ли му трябва такава лексика ;) Както и с идеята, че доброволстването е обратно на бездействането.

Ако не сътворим костюмите, операта “Турандот” няма да е на сцена, децата няма да могат да участват в подобно предизвикателство, няма да пеят (опера) на сцена, да пеят на италиански, няма да гледат опера от зад кулисите, няма да се гримират и преобличат в гримьорна. Няма никога да получат шанс да заобичат операта, изкуството и въобще културата в тесния й смисъл. А най-маловажното: няма да имат любопитен факт да разкажат във важни моменти от живота си, като на защита на дипломна работа или на сватбата си.

Проектът като възможност за бъдещето на дъщеря ни ме хвърли в размисъл: какво ако не бяхме тук в този момент, какво ако не бяхме дали този шанс на децата. Нищо. Пак щяха да пораснат, както и аз съм пораснала. 
В един голям град от тогава комунистическа България. До нас имаше опера, най-новата и футуристична сграда наоколо. От училище ни водеха на почти всяко представление, защото беше на една крачка, защото учителката ни бе упорита и консервативна, но много енергична. Но не харесах операта. Който имаше възможност, в антракта бягаше и се прибираше вкъщи. Такива бяха годините. Ако не избягаш, оставаш до края в скуката, стискаш зъби и търпиш. Не говоря за операта и отношението ми към нея. Говоря за времето и реакциите на хората към режима, към порядките тогава. Дъщеря ми наистина ще порасне и без това участие, но с него ще е една стъпка нагоре. Така вярвам аз.

Проектът отвори още един шанс за мен. В личен план да срещнеш хора на същия акъл, със същата мисловна настройка, за които помагането е важно, които оценяват високо доброволческия труд, е голяма работа. Да срещнеш хора, с които ножиците и плата ще те сближат, с които и да мълчите, ще усещаш близост. Но да не забравяме, това е седянка. Това е шанс за моите познания по италиански език, култура, манталитет, ако щете.

На седянка

При срещите се появиха различни хора. Италианци? Оказа се, че всеки е от някъде дошъл. Чуваш, че едната брои: “уно, дуе, тре, четири” и си викаш – боже, това не може да не е славянското четири. Жената е сръбкиня, от Белград. На първата среща не спряхме да дърдорим, все мигрантски истории, кой откъде е, накъде е тръгнал, защо, какво по пътя го е спряло тук и какво там. На втората среща същата жена ме запрегръща силно, разцелува, сякаш винаги сме били заедно.

С другата рязахме плат мълчаливо в продължение на десет минути, след което се отвори приказка. Тя е от другия край на Земята. Нюфаундленд. Остров в Канада. Защо стана дума ли? Споменах баба ми като вдъхновение да държа ножицата сега. Споменах и беднотията на 50-те години, когато в града е имало сигурно един магазин за дрехи и ако искаш да си различен, шиеш сам. На нейния остров в Канада било същото. Малко градче, с един магазин в центъра. Ако искаш да си различен, шиеш. Баба й шиела, толкова добре, че шиела булчинските рокли на хората наоколо.

Истории от тук и оттам. Опера в центъра на Флоренция, в най-стария театър Пергола. За едни деца и тяхното бъдеще.

Огледалото на една експозиция

Да се говори за новаторство в българските музеи е като да се говори за деколонизация в музея Quai Branley или British museum. То е алогизъм, нонсенс, оксиморон. Всяко правило има изключения. Настоящият случай e oт онези, които потвърждават правилото. Той разказва историята на един град в България. Ще се опитам да запазя анонимността на мястото. Снимки няма да публикувам, понеже снимането е забранено (или позволено срещу заплащане).

Какво разбрах за града по експозицията в музея

Градът е известен още от времето на неолита, там има минерални извори и за тях се говори из цяла Европа (по цитати на пътешественици от XV век в експозиционните текстове). Римляните са построили улици, площади, амфитеатри, въобще целия град. Картината е много стройна, животът кипи, имали са къщи, вили дори, въобще богата работа. Но неизвестно защо, тъкмо с началото на Ренесанса по тези земи, градът изчезва. Остават само християнски обители, манастири, църкви, обикновените хора ги няма или се превръщат всички в монаси? Усещането е за тъмнина, мрак, неизвестност. Няма и следа от минералната вода вече. След което изведнъж скачаме във време светло, с аристократи, каляски в злато и скъпоценности, в града пристига негово величество Царят и управлява, но кого, не става ясно. Блясък, злато и сребро навсякъде. Освен монархa със семейството му е имало някъде и едни евреи наоколо, защото са оставили предмети след себе си. Нататък животът е все така прекрасен, с музика и бални рокли и костюми. Хората явно добре са живели в този град, бил е нещо като затворена крепост сигурно, само със заможни хора, които имат мебели по последна мода, внос от Западна Европа, прескъпи автомобили и се возят в първа класа в градския транспорт. Дали се къпят в минерална вода обаче не е ясно. Според цитатите в текстовете петдесет години назад е било все така (значи до към 70-те години, смятано от настоящия ни момент). Времето изглежда да е спряло, модата е застинала в първата половина на ХХ век, а градът, за който разказва експозицията, не съществува днес. Поне не става ясно в последните петдесет-седемдесет години какво са правили хората, как са се обличали, дали ги е имало или са съблекли балните си рокли и са се пренесли в друго измерение.

Е, познахте ли града? Едва ли. Това е град на мечтите. Град, който помнят малцина или поне са чели за него, град, който не е възможно да съществува в реалността. Нещо ни липсва в картината.

Експозицията е решена в контрасти: светлина и мрак. Тя в най-чист вид демонстрира как кураторите искат да ни видят чужденците – като хората от баловете от първата половина на века, като каращи мерцедеси и спящи в луксозни спални, като царя в каляската. Това, което не дава експозицията обаче е обяснение на явленията, логика на случването. Тя внушава на посетителя представата за “произвола на съдбата”, предлага една удобна невинност на редовия гражданин като не-участник в събитията.

Кой решава в музея: рамките и отговорностите

Експозицията на този музей (и на много негови подобия из България) е най-вече история на ограниченията, в които съществуват уредниците. Това е реакционизма на първо място (обръщане на соц-ценностите), монархизма, стремежа към академизъм (видим най-често в археологическата част) и политиките за експониране на османския период, свързани с недоизказан национализъм. И от тази експозиция излиза, че мястото на селото, на носиите и фолклорната (народната, ако щете) култура е в етнографските музеи, а в историческите – на градската, елитарната култура. Разделение, останало от времето на социализма.

Известно е, че в социалистическите музеи следите от монархията са били дълбоко потулени в хранилищата. Тридесет години по-късно, музеите са се освободили от идеологията на комунизма и е време да ги освободят и тях. Аналогично, дошло е време да бъде потулена срамната част от най-новата ни история: демографските, икономически и културни преобращения на социализма. 

Моето (опростено) разбиране за правене на музей в XXI век

Когато експозицията не съществува от години и хората са забравили за съществуването на музея дори, не излизаме на показ със съдържанието на колекцията си, а с мисъл, с мечтите си, подредени в концепция. Kато седнем да правим музей, първо се питаме какво сами виждаме и искаме. После неизбежно питаме околните (не близки и роднини, а мислещите хора в този град, който ще експонираме): какво те искат, какво виждат като свой град. Защо да ги питаме ли? Първо, защото са данъкоплатци, а ние (общински и държавни музеи) се издържаме от тяхните данъци. И второ, защото ако не ги питаме, те ще дойдат веднъж в музея, ще го видят и ще си кажат – това не е моят град и не е моето мислене, и никога няма да се върнат, ни сами, ни с чужденците си гости. На практика с питането и вграждането на желанията на посетителя музейният екип си “купува” подкрепата на данъкоплатеца, превръща го в посетител, понякога и в постоянен такъв.

Защо е необходимо да “мечтаем” в концепцията? Защото рано или късно се явяват орязванията на мечтите – чрез споменатите бюджет, колекции, експозиционно пространство. И ако не успеем да мечтаем, да изложим на хартия мечтите си, не спрямо бюджета, колекциите или сградата, а спрямо своето лично разбиране за музея, не е редно ние да го правим.