Има някаква носталгия в панаирите. Странно как все ги помним със сладкия вкус в устата, задушливия мирис на скара и усещането за пренаселеност (като че ли 'калабалък' е по-точната дума тук). Спомените не са конкретни. Те са по-скоро шумни, заради срещите с хора, музиката или объркани от многото образи, преминаващи наоколо.
Панаирите от моето детство са шарени. Така са останали запечатани като картинки на сергиите с фиби, шноли, гривни и пръстени, с които по соцвреме нямаше откъде другаде да се сдобиеш. Балони и пищящ хаос от свирки, гайди и "народна музика". Не че сега много са се променили. Усещането, което оставят, е същото.
На панаирите и преди, и сега съм винаги чужда, външна спрямо местните, онези, които имат нужда от тях, за да посрещнат децата си или да научат новини от първа ръка. Нас, гостите, все ни гледат с изумление, какво ли търсим там, когато това е тяхно събитие, кои сме, по-точно чии сме и как сме научили за празника. Ясно е, че се интересуваме от тях, но защо? На панаира обикновено слушам, наблюдавам и се опитвам да правя, каквото те правят. Вероятно стремеж да не се отличаваш, но при всичките ми опити съзнавам, че е непостижим и така дори ставам по-забележима.
Веселийския панаир това лято като всяко друго беше около Преображение, в началото на август, събота, за да присъстват роднини отблизо и далеч. Имаше песни, танци, сергии с какво ли не, бира, скара, семки и захарен памук... а, и нестинари. Нестинари - защото сме в Странджа, защото е древен и е ритуал, защото така казват етнографите, а и защото нестинарите вече са етикет, равнозначен на "българи". Колкото по-големи стават буквите на този етикет, толкова по-опростено става съдържанието и се подменя смисъла на действията. Нестинарката танцува в точен час, покрай, а не във жаравата, "гълта огън", а не го помита с танца. Демонстрира, а не преживява екстаза на ритуала. Пък и защо трябва да е ритуал, като нито е на мястото си, нито е във времето си? Атракцията "нестинарка" е точното определение и така следва да бъде. Хората нямат нужда от повече. И без това за тях тази традиция е чужда.И музиката беше очаквано различна от преди, съобразена с публиката наоколо. Вместо обичайните застаряващи, "култови" местни, "народни" певици, на сцената най-дълго се застоя млада фолк-звезда, заобиколена от внуците на живеещите в селото. Смяната на поколенията подменя и героите на панаира.
Остават неподменени сергиите с какво-ли-не, е, значките на Майкъл Джексън от 80-те са разпродадени отдавна, на тяхно място са наредили маски на Спайдърмен и Батман, но пък домашните престилки и размера на бельото, етническата принадлежност на гастролиращите продавачи и вкусът на захарния памук не са се променили много... от 80-те насам. Да не говорим за захаросаните ябълки и петлета, цветните бастунчета, балоните и въртележките, димът от кебапчетата... приглушената светлина... и микрофонията.
Снимките са както винаги на Mozart.
