Епизод 4: Срещи с идеологията

Чавдарската шапчица с лъвчето и особената мекота на агнешката кожа беше най-голямата ми мечта в първи клас, като ни приеха чавдарчета. И тя беше сред дефицитните стоки. Не всяко чавдарче можеше да се сдобие с нея. Мисля, че я получих в наследство от кака ми, 10 години по-голяма от мен. А и не се носеше редовно, не беше като връзката – всекидневна и скучна. Шапката беше и гордост да я носиш, заради националните герои Ботев и сие, които вече познавахме и които нарочно избрали зеления цвят, за да са като гората зелени и да не ги разпознават турците. Демек и те са търсили камуфлажа като настоящите ни военни. Свързвах я и с Левски, заради лъвчето. Друго обаче не помня от чавдарските си години, е, освен “10-те чавдарски заповеди”, дето да правим път на ближния си, но не на всеки, а само на старите хора, да се трудим, затова носех с баща ми наравно вторичните суровини, намирах го за тежко, следователно – работа.

Истинската среща с идеологията обаче дойде от страна на двете жени в семейството – майка ми и леля ми. Майка ми връчи книгата за Митко Палаузов, но едва след като бях преминала изпитанието. А то беше изчитане на друга, по-дебела два пъти може би и по скучна книга – за овчарчето Калитко. За него нищичко не помня, дали беше ятак или имаше просто истории за овце, не помня. Нито ред, но помня друго – как бях обещала и най-чинно изпълнявах обещанието си. Да прочета книгата по време на екскурзионното летуване, което беше цели 20 дни в Странджа, и, това не е всичко – да докладвам своевременно в писма на леля ми, докъде съм стигнала и какво съм запомнила. Изпитваха ме дали съм годна за следващата степен и аз точно така мислех четенето на тези две сравнително скучни книги, като някакво изпитание, не като удоволствие. Истината беше, че доста бързо четях за годините си и не бяха проблем страниците. Притесняваше ме това, дали ще запомня и най-вече дали правилно ще разкажа съдържанието на книгата. Същият кошмар после ме преследваше и в 7 клас с подготовката по сбит преразказ за кандидатстване за гимназиите. Очевидно съм растяла по програма. Неусетно за мен. Едва сега го разбирам, докато сглобявам парчетата от детския си ‘пъзел’.

Не беше толкова невзрачен обаче образът на Митко Палаузов. Много реално сякаш виждах пред очите си ямата, до която пишеше, че е застрелян, както и ситуацията наоколо. Никакви ястребинчета обаче не помня и не помня изобщо някой да ми е разказвал тази история.