Димитър Тошков, demetriodor@gmail.com
„15 февруари 1810 годинъ. Днес правителството реши да отложи поголовната забрана на употребата на опиум в страната. Депутатите изтъкнаха, че в тези времена на криза, съдържателите на пушилни за опиум ще пострадат неимоверно, което ще доведе до множество фалити в тази и инак трудна икономическа обстановка. Г-н Балкански от Асоциацията за внос и преработка на индо-китайски опиум обяви, че в момента в държавата повече от 10 000 семейства се изхранват от производство и търговия с опиум и всички те ще останат на улицата, ако забраната влезе в сила. Освен това опиумният туризъм, на който бюджетът на страната толкова разчита, ще пострада пагубно. Гражданинът А.А., на излизане от известната столична пушилня „Морфинов рай” сподели, че никой няма право до му отнема правото да употребява опиум и че все още никой не е доказал, че той води до каквито и да е телесни и душевни проблеми. От Сдружението на индустриалците също подкрепиха свободната употреба на опиум на работното място и по обществените заведения, заявявайки, че „ако отнемат опиума от работниците, броженията и конфликтите по фабриките ще станат неуправляеми”.
Тази история е измислена. Най-вероятно подобни чувства ще буди у бъдните поколения, обаче, съвсем реалната история с решението на съвсем реалното 41-то българско Народно събрание да отмени забраната за тютюнопушене на обществени места, която трябваше да влезе в сила от юни 2010г.
Отмяната на забраната е назадничав акт сам по себе си. Още по-тревожни са, обаче, изводите, които човек може да си направи от цялата тупурдия покрай (отмяната на) забраната, за начина, по който публичните политики се изработват, приемат и прилагат в страната. В България всяко решение е предпоследно, няма организации, които да представляват интересите на обикновения човек в законодателния процес, и държавата очаква целите на политиките й да се изпълнят с магическа пръчка в момента, в който законът се публикува в „Държавен вестник”.
Фактът, че забраната на тютюнопушенето на обществени места трябваше да влезе в сила 12 месеца след приемането на закона не е проблем. Даже можеше да е похвален, ако зад него не прозираше зле-прикритото малодушие на предишните управляващи да избегнат негативите от наложената забрана, докато в същото време обират лаврите, че са се заели с проблема. Чисто и просто, отложеното влизане в сила на забраната бе бомба с часовников механизъм, заложена от предишния кабинет. Ако целта на отсрочката е била да се пригоди по-добре страната за новата политика, то резултат няма. Въпреки че има Национална програма за ограничаване на тютюнопушенето, Работна програма към националната програма, Съвет, Програмен съвет, национален координатор и какво ли още не.
Всъщност отчайващата липса на гласа на министерството на здравеопезването (или на който и да е друг глас, отговорен за тази политика в правителството) в обществения дебат по темата е скандална. Никъде в българския печат или електронните медии не е представена ясна, конкретна, и убедителна обосновка, защо забраната е необходима и полезна. Липсата на комуникационна стратегия позволява на противниците на забраната да представят проблема с тютюнопушеното на обществени места като личен проблем на всеки пушач и неговото здраве или като общ икономически проблем за страната. Никой не разясни, че целта на забраната не е да се ограничава свободата на всеки един от нас да се трови както реши за добре, нито да се намали цигарената смрад из столичните ресторанти, нито дори ‘да бъдем европейци’. Целта на забраната е да се предпазят от вредния ефект на цигарения дим тези, които не могат да избират дали да бъдат там, където се пуши. Факт е, че едва когато проблема беше представен в тази перспектива, забраната стана факт из Европа. Едва когато се появиха убедителни изследвания, че в Обединеното Кралство, например, десетки бармани и други заети в хорека-сектора (хотели, ресторанти и кетъринг) умират всяка година от ефекта на вдишания дим от чужди цигари, промяната стана възможна. Целта на забраната за пушене в офиси и ресторанти е да предпази бременната сервитьорката, която работи по осем часа на ден в задименото кафене; да спаси бармана, който има хроничен бронхит, но няма шанс за друга работа; да отърве секретарката от пушека на двете кутии цигари на ден, които нейният шеф бълва.
На кой ли му пука за някаква си сервитьорка ще кажете вие, и ще бъдете напълно прави. Очевидно нито на изпълнителната власт, нито на партиите и техните депутати, нито на неправителствения сектор им дреме за интересите и предпочитанията на обикновения човек (65% от българите по-скоро подкрепят забраната за пушене в ресторантите, според изследване от 2009 г.). Законодателната машина (или цирк, според други) се движи от хора, защитаващи други интереси. Естествено, предпочитанията на цигарените производители и търговци по-лесно намират път до Народното събрание. Все пак, макар и малко на брой, те имат много повече да спечелят или да загубят от забраната от мен или вас. Наивно е да очакваме, че (бивш) търговец на цигари ще подкрепи забраната в парламента: вие бихте ли отрязали клона, на който седите? Проблемът е, че няма организации които да мобилизират милионите, които подкрепят забраната, но не им пука достатъчно за цялата работа, за да направят каквото и да било по въпроса. И да, част от ролята на държавата в обществото е да артикулира и защитава тези интереси в политическия процес и да измъкне законотворчеството от ръцете на лобистите. Не и в нашата страна.
Урокът е, че докато гражданските организации не поемат представителството на тези интереси, промяна няма да има. Навсякъде в Европа, забраната бе извоювана от коалиция между министерствата на здравеопазването, неправителствени организации и лекарското съсловие в противовес на цигарени и хорека интереси, а не бе спусната с постановление на Държавния съвет или нечий кралски указ.
Липсата на каквато и да е дългосрочна политика по въпроса с тютюнопушенето и без това спъва, и ще спъва, дори и мижавите законодателни инициативи в областта. Депутатката Фидосова казва, че забраната по-добре да се отмени, защото така или иначе няма да се спазва. Лошо е, че това го казва представител на законодателната власт. По-лошото е, обаче, че е напълно права! В тази обстановка и при тази подготовка, дори и приета, забраната наистина няма ниакакав шанс да прескочи от света на буквите (били те и държавни) в реалния свят, в който всички ние работим и се забавляваме. То и сега има формално действаща забрана за пушене в закритите работни помещения (чл.56, ал. 1 от Закона за здравето), но 40% от българите заявяват, че са изложени на тютюнев дим на работа.
Българският нормотворец живее с илюзията, че усилията за правене на политика свършват с печата на председателя на Народното събрание под някой закон. Никъде по света това не е така. Навсякъде прилагането на политиките (и законите) иска средства, добра организация, разпределение на отговорностите и хора, които да контролират този процес. Кой ще инспектира стотиците хиляди заведения и офиси? Нови хора ли ще се назначават в инспекторатите или сегашните служители ще получат нови задачи? Как ще се осигури достъп на пострадалите да защитят своите права в съда? Как ще се реагира, ако в първите месеци никой не спазва забраната? Колко големи да са глобите за неспазване, за да работят? Дано да има някой в държавата, който да се буди посред нощ от тези проблеми. Аз силно се съмнявам.
Накрая, за да завършим с нещо приятно, представете си следните картини: (1) Гъста мъгла, през която едва се виждат очертанията на меки хълмове. Отдалеч се чува весела музика. Цялото село се е събрало в кръчмата, където танцува под звуците на цигулка, обвито в облаци цигарен дим и с големи халби тъмен Гинес в ръка. (2) Уютно кафенце покрай спокойните води на амстердамските канали. Младеж с раста до земята и костюмар поразхлабил вратовръзката небрежно пушат по цигара, докато си подават джойнта. (3) Еспресо бар с кафе машини, излъскани до блясък. Покрай бара фигури в тъмни костюми нервно отпиват от късите си кафета и изпускат елегантни струйки цигарен дим. Какво е общото между тези картини? Общото е, че колкото и стереотипни за живота в Ирландия, Холандия, и Италия да ни изглеждат, и трите картини са вече част от миналото, защото обществата в тези три държави решиха и обърнаха гръб на тютюнопушенето на обществени места. Иска ми се да вярвам, че и в България такава промяна е възможна и че обществото може да избяга от плена на недообмислените закони, мърлявото прилагане на правилата, и от цигарения дим в общото ни пространство.
* Стратегиите са достъпни на http://www.aznepusha.bg
** В Европа всъщност има различни политики по отношение на пушенето на обществени места: от пълната забрана в Обединеното Кралство и почти пълната забрана в Италия до по-‘либералните’ режими в Австрия, Дания и Гърция, например. Вследствие на различията, и политиката на ЕС по въпроса е под формата на беззъба Препоръка, а не на задължителната за изпълнение Директива. Въпреки това, следвайки неочаквания, но затова и толкова заразителен, пример на Ирландия от 2004г., почти не остана европейска страна, която да не затегне режима през последните 6 години. Европейските промени следват примера на Калифорния (1995) и Ню Йорк (2003), където все по-често за пушенето се определя като „никотинова епидемия”.
