“No bears have come because there’s no ice, and there’s no ice because there’s too much wind, and there’s too much wind because we mortals have offended the powers.” (Shaman Sorkrak talking to the Danish anthropologist Hans Steensby, 1910)
That’s how it all started.
It is a white story. You enter the exhibition space and find a white piece of ice depicted on the wall. But it’s not alone. There are tens or even hundred pieces of ice on all the walls around.
There is not only one single story told inside the exhibition. The stories are as many as the words for ice on the walls.
Then you go further, you come across the big hall with the polar circle in it. You look around and see how different, but how simple the polar sites are. They are all about snow and ice and the way people live with it. Not despite of it, but along with the snow. It has always been the major linkage of their lives.
It is not only polar way of life on show there. You could see how bound it is with all the nature around – the white bears, dogs and deer. They all live in the same snow-white tale.
That’s how it has been by now. But it wouldn’t any more. The modernization process has started long, long time ago from southwards. Slowly but surely the small things changed but the big relation to the snow stayed as strong as it had always been.
And now it comes – the climate change. It is the true big story of the exhibition. If the modernization is the “good hero”, the climate change plays the bad guy. It is a disaster that makes their “world” drown. The exhibition story tells how polar people have ever complied with nature around. The nature has been “defeated” by men and now it is nature’s turn to give it back.
At the end the exhibition becomes a huge blue story about an ocean drowning the land. It is not a local problem any more. It affects us globally. Especially the low lands of the
The exhibit does not show us "the way out". It does not teach its visitors how to overcome the problem or to stay safe. No green lifestyle "rituals" around, no preaching, just expressing different points of view and letting the audience understand. And by understanding the visitor instinctively gets involved.
Photo credits: Museum Volkenkunde and Radostina Sharenkova
Докато ледът се топи...
“Няма мечки, защото няма лед, а няма лед, защото има много вятър, а има толкова вятър, защото ние, смъртните, обидихме силите.”
(разговор на шаман Sorkrak с датския антрополог Hans Steensby, 1910)
“Имало едно време...” Това е една бяла приказка. Влизаш в изложбената зала и откриваш бяло парче лед, нарисувано на стената. То не е едно. Има десетки, дори стотици парчета лед с различна форма и различно име по всички стени наоколо. Разбираш, че не само една приказка е разказана в изложбата. Историите са почти толкова много, колкото наименования на леда има в езиците на полярните народи.
Продължаваш, влизаш в голяма зала с полярната окръжност вписана в пространството й. Оглеждаш се и виждаш колко са различни, но и еднакви полярните гледки. На всички има сняг и лед. Те показват как хората живеят в снега и с леда. Не въпреки тях. Снегът и ледът са били винаги спойката на техния живот.
Не само полярният начин на живот е показан в изложбата. Там можеш да видиш как народите са органически свързани с околната среда – с белите мечки, елените и кучетата. Всички те живеят заедно в същата снежнобяла приказка. Така е било до сега. Очевидно няма да е за дълго. Модернизацията е започнала много, много отдавна от юг. Бавно, но упорито се променя светът на вещите, но връзката със снега остава толкова силна, колкото е била винаги.
После идва глобалното затопляне – най-важната от историите в изложбата. И ако модернизацията е представена в “добра” светлина, промяната на климата е “злото”, бедствие, което затрива целия “полярен свят”. Изложбата разказва как полярните народи винаги взаимно са се допълвали с природата. Природата някакси е била победена от хората и сега е неин ред да се наложи.
На края изложбата се превръща всъщност в голяма “синя” история за водата, която потапя земята. Това не е локален проблем, а засяга всички нас глобално. Особено ниската земя на Холандия. Изложбата започва с образа на зимата в холандската култура и с отношението на холандците към снега и леда. В края – няма зима, нито сняг, само “синя” вода и земя под водата. Земята, която е била извоювана от морето в продължение на векове. Въпрос на личен избор за посетителя е дали остава пасивен или се чувства солидарен с проблема.
Изложбата не предоставя “изход”, тя не предлага решения, нито наставлява публиката. Не пропагандира зелени “ритуали”, не проповядва “правилен” начин на живот. Тя просто изказва на глас различните гледни точки и предоставя шанс на зрителя да разбере проблема. И дори само чрез разбирането – да стане съпричастен.
Фотографии: Museum Volkenkunde и Радостина Шаренкова
