За онези, които не знаят, Комлука днес е известен като ромския (циганския – зависи от гледната точка) квартал на Бургас. Той си няма история. Защото е по-добре да го забравим. Намира се между центъра на Бургас и разклона за Южното ни Черноморие. И вероятно е един от най-старите квартали на града. Но паметта за него не е за пазене, тя е там, докато хората, които я носят, ги има. А те, един по един, си отиват. Надалеч или към Отвъдното.
Комлука е временно място, малко са хората, прекарали целия си живот там. То е място на преход: идваш от някъде, заселваш се в нищото, местните не те приемат, адаптираш се бавно, с или без късмет, знаеш, че има и по-добри места, мечтаеш за тях и при първа възможност напускаш Комлука. Носталгията и роднините винаги те водят там, сънуваш ги, посещаваш ги, но временно. Комлукът е нито града, нито селото. Хората там нямат градинки за повече от една кошница домати, няма канализация и забавления. Имат къщи. И път, към града. Пътуваш до Комлука с автобус и си само на две спирки от центъра. Преспиваш в Комлука и ти е хубаво. Но си тръгваш. Заради по-доброто бъдеще. Твоето и на децата ти.
Местните твърдят, че Комлукът няма бъдеще. Защото там са циганите. Българи не останаха, казват. Защото няма канализация. Е, вече има. И утре щял да я открие не кой да е, а премиерът на България (Бойко Борисов - бел. моя). Канализацията на Комлука е обещанието на ХХ век. Дядо ми не доживя да се ползва от това удобство на цивилизацията. Обещавали му го, откак се е родил в 1926 г. Почина през 2009 г., а каналите бяха стигнали до улицата преди неговата. В същото време връщащите се отново в Комлука от идеалния соц-жилищен комплекс Меден Рудник роми, наричащи себе си турци, купиха и къщата до дядовата. Защото постепенно всички тракийци измряха. И децата им не се върнаха да живеят в домовете от своето детство. Продадоха къщите. На следващите, за които Комлука ще е стъпка към адаптиране към живота в града. На две спирки от центъра.
Горната импресия бе изписана не само защото Комлука е любимото място на моето детство. Причината е отсъствието му от официалния локален разказ и историческия календар, в който, нормално, присъстват "големите събития", правени от "големите хора". Утре и Комлука ще попадне за ден в обектива на медиите. Заради премиера и канализацията. Но по-сигурно е това, че проблемите на и спомените за квартала никога няма да си пробият път към официалната история, само защото в Комлука са се случвали все всекидневни неща от обикновени хора. Ако има велики личности (знам само за Кичка Бодурова), то те са се родили в Комлука и са творили по-късно някъде на по-добро място.
А историята на квартала накратко е следната. В 20-те години новодошлите тракийци строят къщите си, учат се на "градски" професии - на пристанището и във фабриките, опитват се да се установят. През 60-те години други новодошли пренасят покъщнината си от селата, в които не искат повече да живеят след колективизацията и са принудени, от живота или от някой друг, да се адаптират към градския начин на живот. Говорят различно, но не са от най-различните - живеещите до морето, ромите (или циганите, в зависимост от гледната точка). А те, макар и дошли почти едновременно с тракийците, никога не биват приети като част от комлушката общност на българите. Вероятно в отговор и циганите/ ромите не желаят да се интегрират в тази доминантна, макар и вече малцинствена в квартала група. Пресечените точки на "различните" хора в Комлука са много - в местната баня, на пазара, на спирката, но страхът съветва, разстоянието при общуването им да не се скъсява.
В този смисъл Комлукът е огледало за града и вече сигурно ви става ясно защо градът не иска да се огледа в него. Официалният разказ показва това, което искаме да сме, а не същността ни. Искаме да сме толерантни, но всекидневно обиждаме поне един различен. Искаме да сме граждани, но по улиците ни хвърчат разпилени торбички с боклук. Уж сме на тази земя от векове, но се задържаме тук за кратко. Защото тази земя е все на две спирки разстояние от по-добрия живот.
