Корона-ситуация, чистене и пропаганда от миналото

В коронавирус ситуация, в кашон сред непотребни книги открих изненадващо купчина книжлета от моето детство. Трудно е да си представи човек как са се озовали там, тъй като кашонът е в Холандия, а аз съм израсла в България.

Книжлетата са от библиотека „Славейче“, десетки на брой, джобен формат с не повече от 10-тина листа. Добри рисунки и много текст, но всички са като по поръчка писани. Издания от ранните 70 години на 20 век, не са били купувани за мен, предполагам. Вероятно са били поне втора употреба, докато стигнат до мен, събирани прилежно и предадени на следващото дете в рода, родено в късните 70 години. Помня всяка рисунка в тях, всяко заглавие, а сигурно и текстовете ще разпозная. Помня и любимите си сред тях, поне десетина. На пръв поглед идеални: носиш ги лесно със себе си навсякъде, има истории, има много картинки, т.е. много часове забавление. Изключително приятна изненада до тук.

Втори поглед обаче разкрива друг пласт от историята: две от заглавията издават „тайния замисъл“ на библиотеката. „Владо комунистът“, историята за един болен строител и неговото дете, както и стихосбирката „Сякаш съм звездичка“ с начално стихотворение „Девети септември“, няколко рисунки на въоръжени до зъби мъже с червена петолъчка и заводи на заден план. Бегъл анализ на съдържанието разкрива способите на комунистическата пропаганда за навлизане в дълбочината на детската психика, за методите на възпитание в онова време, в което и аз съм расла, за всекидневието на хората, толкова видимо, благодарение на социалистическия реализъм. Смесица от горчив смях, заради лъжите и празните надежди на пропагандата, както и страх от дълбочината на пробива в детската психика, жертвите, които хората правят със себе си в първите години на следвоенно, комунистическо управление, омаловажаването на човешките болки и чувства, буквалното жертването на животи. Но най-невероятното и потресаващо бе постфактум, след падането на режима, да прочета разговора относно Владо между колегата на Владо и детето му: „Ама той е такъв, защото е добър“, казва детето. „Добър е, защото е комунист“, казва колегата на Владо.

Преразказването на реалистични истории от първо лице единствено число, от дете за дете, е изключително силен метод за завладяване на психиката. За асоцииране на детето-читател с детето-разказвач, за приемането на казането за чиста монета, за живата истина. Тази книга лично аз не я помня, но е в купчината от силно въздействали образи, запечатали се в моята индивидуална памет. Както помня другите, така вероятно съм можела да бъда убедена в преобръщането на етическите норми: добър е, защото е комунист. А не защото е човек, защото е добър строител и защото жертва живота си за построяването на комина на завода.

Не по-малко втрещяваща е структурата на стихосбирката „Сякаш съм звездичка“. На корицата е момиченце с усмивка на фона на димящи заводи, многоетажни панелки и кранове, полета с цветя. Отгръщам: стихотворението „Девети септември“, а до него картинка на войник, въоръжен до зъби, с шмайзер и блестяща червена петолъчка на гърди, а на шапката му с големи букви изписано „ОФ“. Краят на стихотворението гласи: „Ний с тебе (б.а. – с девети септември) тридесет лета вървим към върховете“. Следва стихотворение за партизани и отряди, мъж крачи отново с огромна пушка към планините, после „Землянка“ буквално ни разказва за прехода във времето на тези обекти и туристическия поток, който ги обживява в момента на писане. На двойна страница по средата ни се усмихва, готов за прегръдка отново въоръжения до зъби с шмайзер на преден план ОФ-герой, а на заден план грее огромно слънце върху блокове многоетажни, кранове и заводи с димящи комини. Следват две стихотворения за дечица, бягащи и облечени добре, очакващи топла стая и нова радост в детски дом – вероятно детската градина, която толкова много ненавиждах в детството си. Стихотворение след това възпява работниците с електрожени върху бетонно скеле, сред които детето е звездичка, за да се стигне до финалния, сюблимен момент с космическия кораб, който „носи светлина, защото е създаден / в съветската страна.“ Оптимизмът на строителството, с който се оправдават жертвите и наличието на оръжие на три от страниците в детската книжка, е империалистично устремен и финално издаден: той е на „съветската страна“. В този момент обаче на никого не му е пречело това, че друг се намесва в суверенните дела на една България и предопределя посоката и силата на оптимизма на децата в тази страна.

А сега това ми звучи стряскащо. Извадено от контекст, дистанцията на времето и знанията за режима, едновременно пречат за разбирането на чувствата на читателите тогава, техните нагласи и ефекта на пропагандата, но подпомагат да прочетем стихотворенията между редовете, да провидим във всеки ред и картинка дългата ръка на идеологическата машина.

Все пак някой се е погрижил книжната колекция да стигне до Холандия в момент, когато децата ми имат нужда от книжки за четене на български (подозирам родителите ми, дошли веднъж с куфар, пълен с хавлии от чеиза ми и вероятно купчината детски книжки). Затова се опитвам да пресея купчината с книжки и да рециклирам съдържанието, за да не отива напразно труда на всички автори на текстове и рисунки, за да може и моите деца да усетят спомените на майка си, да ги интегрират в своята памет, в нейното „колективно“ чекмедже.

Есхатология през погледа на дете

Четем книжка за динозаврите, първите животни след тях и първите хора. След главата за човекоподобните маймуни детето на 5 години до мен заключава: "Значи има три вида маймуни: обикновени, като човека и ние". Eдва не прихвам от смях. Поздравявам я за способността да обобщава и за това, че е слушала и запомнила, пращам я при баща й, да сподели с него и оставям детето на 7 години до мен да обобщи, какво е разбрала. Тя повтаря историята за произхода от маймуните в опит да се убеди сама в твърденията си. А аз я провокирам: "А какво стана с Адам и Ева?" Тя ме поглежда смутено, объркано, сякаш изведнъж се срути увереността й в маймунския й прародител. След минутка светва. Измислила го е:

      "Мамо, нали знаеш онази черта, която разделя планетата на две?"

-        "Екватор." - добавям аз.

-       "Да. Значи на юг от нея хората са произлезли от маймуните, а на север, т.е. ние – от Адам и Ева, направил ни е “Дио”"(наименованията на библейски герои все още по естествен път изникват в мозъка й от италианското училище).

Е, да ми се обясни и на мен генеалогията на човешкия род. С полъх на евроцентризъм, доза расизъм и с еклектизма на вярванията в детските учещи мозъци. В последните месеци, да не кажа година (в Италия обучението по религия съвпадна с етапа от развитието на 7-годишната, в който се интересува от космология и есхатология) все ми върви на спорове с деца (до 10-годишни) относно произхода на човека, звездите и планетите. Дали Бога или Майката Природа, дали еволюцията или някакъв вид чудо (чудото на зачатието) са в началото на началата. Една от ученичките ми, дошла наскоро в Холандия от България, не искаше да “повярва” (буквално) на всички мои доводи за еволюцията на организмите и човекоподобната маймуна като роднина на човека. Защо? Защото мама й била казала, че Бог е създал хората. При децата наистина е въпрос на вяра, на доверие. Опитах да поставя книгите на пиедестал, над върховенството на майка й, музеите, с техните реални находки и доказателства за първите хора, учените и проучванията. Безуспешно. “Отказвам да повярвам.”, каза тя. “Дори да пипна, откъде да знам, че не ме лъжат, че тази кост е истинска?”