Вчера бяхме на гости на приятели в Утрехт, където ни
нагостиха с холандската amandelstaf, италианската pizza и гръцко
бяло "нещо" (“подводница” му викали). Накратко, не знаех какво сервират на
финал на децата за десерт. Приятелката ни, гъркиня по произход, но израсла в Холандия, извади кутия с нещо бяло като сладолед, загреба с
лъжица и постави бялото нещо с лъжицата в чаша студена вода. “Искате ли onderzeeer?” попита
децата си тя и те скочиха от радост. Само бях чувала истории за баби в
България, които като млади момичета се събирали на следобедно гости в Бургас
или Созопол и си сервирали бяло сладко по гореописания начин. Опитах за първи
път, усетих вкуса на мастика, както бе описано на опаковката, но и далечен
познат вкус на натурална дъвка. Бях дъвчила такава като дете, баба ми я криеше
в дъното на бюфета със стъклените витрини, в малка чашка и я даваше при болки в
корема като лекарство, на децата, да дъвчат. Молеше племеника си моряк да й донесе
следващия път още малко дъвка. Внос. За бялото сладко като социализиращ,
слепващ механизъм, при дамски, градски сбирки, само бях чувала. Но никой не
намери за необходимо нито през социализма, нито след това, да ме почерпи с тази
изчезнала от рафтовете на бюфета стока, нито дори да ми опише вкуса й.
Изненадах се от вкуса на дъвката. Елени, гъркинята, знаеше за дъвката и я беше
вкусвала по идентичен повод като дете. Невероятно усещане за близост между две
жени, израсли в два различни политически режима, в две различни културни
ситуации и имащи слепващ спомен на натурална дъвка в детството.
А историята, която изникна в главата ми моментално при
вкуса на бялото сладко, бе за това, че най-накрая ще разбера, защо баба Станка,
сестрата на дядо ми, го подгонила да го бие. Бялото сладко е виновно. Дядо ми,
по-малък от нея, обичаше, с риск за гръбнака си, до последно да се катери на
стол, за да стигне скритата върху гардероба от баба ми кутия с шоколадови
бонбони “за гости”. Явно от дете е бил гонен буквално и преносно от жени за
страстта си към сладкото. Един хубав за него ден, в детските му години, намерил
буркана с бяло сладко, което кака му крила в дълбините на бюфета. “За гости”.
Бялото сладко не е за наши, то е за другите, за гостите. Намерил го той,
излапал всичкото и скрил обратно буркана. Сестра му поканила приятелки на “жур”,
ще се гощават с бяло сладко и ще клюкарят около масата, неженени, влюбени
вероятно... момичета в разцвета на младостта. Пристигнали те, сервирала Станка
всичко и потърсила буркана с бялото сладко. Празен. Погледнала дядо ми, а той
прихнал да се смее и хукнал да бяга. Хукнала и тя след него, зарязала гостенките,
с бухалката в ръка, да го бие, задето я посрамил. До края на живота си дядо ми
разказваше през смях за покойната си вече кака, която го настигнала и му “теглила
един бой” заради бялото сладко.
