Носталгично: за Комлука и неговите мигранти

За онези, които не знаят, Комлука днес е известен като ромския (циганския – зависи от гледната точка) квартал на Бургас. Той си няма история. Защото е по-добре да го забравим. Намира се между центъра на Бургас и разклона за Южното ни Черноморие. И вероятно е един от най-старите квартали на града. Но паметта за него не е за пазене, тя е там, докато хората, които я носят, ги има. А те, един по един, си отиват. Надалеч или към Отвъдното.

Комлука е временно място, малко са хората, прекарали целия си живот там. То е място на преход: идваш от някъде, заселваш се в нищото, местните не те приемат, адаптираш се бавно, с или без късмет, знаеш, че има и по-добри места, мечтаеш за тях и при първа възможност напускаш Комлука. Носталгията и роднините винаги те водят там, сънуваш ги, посещаваш ги, но временно. Комлукът е нито града, нито селото. Хората там нямат градинки за повече от една кошница домати, няма канализация и забавления. Имат къщи. И път, към града. Пътуваш до Комлука с автобус и си само на две спирки от центъра. Преспиваш в Комлука и ти е хубаво. Но си тръгваш. Заради по-доброто бъдеще. Твоето и на децата ти.

Местните твърдят, че Комлукът няма бъдеще. Защото там са циганите. Българи не останаха, казват. Защото няма канализация. Е, вече има. И утре щял да я открие не кой да е, а премиерът на България (Бойко Борисов - бел. моя). Канализацията на Комлука е обещанието на ХХ век. Дядо ми не доживя да се ползва от това удобство на цивилизацията. Обещавали му го, откак се е родил в 1926 г. Почина през 2009 г., а каналите бяха стигнали до улицата преди неговата. В същото време връщащите се отново в Комлука от идеалния соц-жилищен комплекс Меден Рудник роми, наричащи себе си турци, купиха и къщата до дядовата. Защото постепенно всички тракийци измряха. И децата им не се върнаха да живеят в домовете от своето детство. Продадоха къщите. На следващите, за които Комлука ще е стъпка към адаптиране към живота в града. На две спирки от центъра.

Горната импресия бе изписана не само защото Комлука е любимото място на моето детство. Причината е отсъствието му от официалния локален разказ и историческия календар, в който, нормално, присъстват "големите събития", правени от "големите хора". Утре и Комлука ще попадне за ден в обектива на медиите. Заради премиера и канализацията. Но по-сигурно е това, че проблемите на и спомените за квартала никога няма да си пробият път към официалната история, само защото в Комлука са се случвали все всекидневни неща от обикновени хора. Ако има велики личности (знам само за Кичка Бодурова), то те са се родили в Комлука и са творили по-късно някъде на по-добро място.

А историята на квартала накратко е следната. В 20-те години новодошлите тракийци строят къщите си, учат се на "градски" професии - на пристанището и във фабриките, опитват се да се установят. През 60-те години други новодошли пренасят покъщнината си от селата, в които не искат повече да живеят след колективизацията и са принудени, от живота или от някой друг, да се адаптират към градския начин на живот. Говорят различно, но не са от най-различните - живеещите до морето, ромите (или циганите, в зависимост от гледната точка). А те, макар и дошли почти едновременно с тракийците, никога не биват приети като част от комлушката общност на българите. Вероятно в отговор и циганите/ ромите не желаят да се интегрират в тази доминантна, макар и вече малцинствена в квартала група. Пресечените точки на "различните" хора в Комлука са много - в местната баня, на пазара, на спирката, но страхът съветва, разстоянието при общуването им да не се скъсява.

В този смисъл Комлукът е огледало за града и вече сигурно ви става ясно защо градът не иска да се огледа в него. Официалният разказ показва това, което искаме да сме, а не същността ни. Искаме да сме толерантни, но всекидневно обиждаме поне един различен. Искаме да сме граждани, но по улиците ни хвърчат разпилени торбички с боклук. Уж сме на тази земя от векове, но се задържаме тук за кратко. Защото тази земя е все на две спирки разстояние от по-добрия живот.

Slavery and the Natural World

Slavery and the Natural World е интересен пример за рефлексивен поглед върху колекциите на музеите, които често се оказват забравени в хранилищата или неудобни (дори политически) за експониране (подробностите ще откриете в pdf-файловете тук). Не държа да бъда критична или да генерализирам, но ще спомена, че музеите в България не се обръщат назад към миналото си посредством музеологични методи, освен в случаите, когато открито се самопохвалват с някоя изложба на "най-красивото" от фондовете си.

В този смисъл проектът за робството показва "тъмната" страна от историята на музейното колекциониране, при което за събирането на материали са използвани принудително или не местни хора от колониите на империята. Проектът разказва за процеса на събиране като не особено лека задача, с всекидневните проблеми на събиращите, дори болестите и лечението им. Процесът е представен през призмата на антропологията, като публиката едновременно се запознава с историята на колекцията, с подробностите около "правенето" на музей и преди всичко със събраните колекции. Достатъчно любопитни теми, за да попадне проекта във фокуса на блога Museum matters.

Не по-малко интригуващ е примерът за интердисциплинарност, който предлага много възможности за съвместна работа между отделите на регионалните музеи в България например. Музеите имат обикновено отдели Археология, Природа, Етнография и Исторически - Възраждане и Нова и най-нова история, които напоследък се конкурират по интересен за музеолозите начин. Освен това от времето на социализма са им известни едни и същи методи на работа, така че спойката между отделите не би била трудна. Но това е тема на друг пост :)

Историите на един пенсиониран куфар

Той се крие в килера на апартамента, където съм се родила. Там сега живеят мама, татко и баба. Аз не живея там от 1997 г., когато заминах за София, а после, през 2007 г. заминах за Лайден.

За куфара бях съвсем забравила, докато не стана въпрос за “Музей в куфар”, проекта на учениците ми в българското училище. Търсих в интернет картинки на куфари, пълни с нещо. Намерих много и много интересни. От приказка на приказка си спомних за куфарите, които майка ми понякога вади от килера. Вади ги, когато дойда отдалеч и няма пантофи за мен.

Куфарът, за който се сетих първо, е пенсиониран от години. Никой никъде не пътува с него вече. Той лежи на втория рафт във вградения гардероб на коридора, наричан за кратко “килер”. Куфарът има няколко истории, които ако поровиш, ще изскочат. Или ако се заслушаш, докато го отваря и затваря, майка ми ще ти ги разкаже. Ако не тя, баба ми ще я замести.

Този куфар е малък, жълтеникав, от изкуствена кожа, но още здрав. Защо тогава сме го пенсионирали ли? Защото е старомоден. И е малък, точно за ръчен багаж. А според някои куфарите се ползват за далечно пътуване, затова не става. За близки разстояния, като София и Айтос, по-удобни са саковете. Въпрос на гледна точка. В последните две-три години пътуваме често и със самолет, пътуваме с ръчен багаж само и най-удобен за случая е малкият куфар.

Така стигаме до първата история на куфара. Тя се развива някъде в 50-те или ранните 60-те години. През далечната 1960-та или 1956-та дядо ми е купил куфара, защото му е трябвал. За какво ли? Ами да пътува. А той пътувал често. На партийни събрания, на инструктажи, на семинари и командировки. По партийна линия. Дядо ми не помня много. Починал е, когато съм била на три. Но от баба знам, че е ходил в Банкя, чаак до София, на тримесечни курсове или обучения. Вероятно с жълтия куфар е пътувал. Какво са обучавали дядо ми там, не знам. Може би да следва правилната линия на Партията, да агитира и пропагандира вярно комунистическата идеология. Доколкото знам, той това е и работил на различни места в Бургас. Тази е най-мъгливата история на куфара, най-приглушено се чува и по правило е най-кратка. Обикновено завършва с “не знам повече, не ме питай”.

Как и кога куфарът се озовава в килера за по-дълго, също не знаем. Той е там откакто се помня. Пенсиониран. Защо пък е пенсиониран? Защото, когато бях малка никой не пътуваше на далеч. Веднъж в годината ходехме на близкото ни море в Созопол, не че в Бургас нямаше море, но... на почивка. А дядо вече го нямаше, за да пътува. Куфарът надживя дядо. И вероятно още дълго ще живее в килера скрит.

Там куфарът заема място, но и осигурява място. За огромната колекция терлици на мама. Защо са й на мама толкова много терлици? Ами не по нейно желание ги събира там. Ето я и втората история в куфара: терлиците са плетени от баба. През всичките тези години откак се помня. Всеки месец-два баба произвеждаше по един чифт терлици. Да ни е топло, така казва. Затова ги правела, защото от краката най-много се изстивало. Тази ми баба като млада била вечно болнава. Все кашляла, не можела да си поема въздух. Но плетяла. Да има. Терлиците са различни модели, от различни шарки и бог знае къде събирани прежди. Не са особено дебели, не и колкото днешните купешки пантофи, та вече никой не иска да ги носи. И стоят в жълтия куфар на дядо. Баба само предава терлиците на мама и й поръчва да ги носят. Така мине се не мине време, мама вади куфара и скатава нови терлици при старите.

Ето я и третата история от куфара. Терлиците носи само мама, за да има полза от плетенето на баба. И за да ги “износваме, какво иначе ще ги правим”, казва мама. Затова, като дойда аз или брат ми отдалеч, мама вади куфара и ни предлага терлици. И разказва историите, докато показва най-добрите и най-подходящи за моя крак терлици. Терлиците нямат износване. Не само защото са много, но и защото всеки скъсан терлик се носи на тази или на другата ми баба, да го "преплете". Тя запълва дупката с каквато прежда има под ръка, съчетава добре цветовете и не пропуска да преплете и здравия терлик, за да стане пак чифт, леко изменен спрямо предишния. Затова терлиците нямат свършване в нашия жълт куфар. Другата ми баба пък отдавна не плете терлици по този начин. Плете по-едри неща, одеалца. По много – за мен, за мъжа ми, брат ми, братовчедка ми и нейния мъж, тяхното дете, за мама, татко, та дори и за себе си. Огромен труд, много прежда, много време. И много приказки са се изприказвали, докато изплете толкова метри плетка, много колумбийски сериали ще завършат, докато баба изплете и последното одеалце. Обаче и тя има предадени терлици в колекцията на мама в куфара. Да не се объркате, че бабите ми са се специализирали – едната в плетене на терлици, а другата – в плетене на одеалца. Няма такова нещо. А историята на износването на терлиците, за да не даваме пари за пантофи, е типична за България и моето детство. Тя е история на хора, живяли в криза и оцеляли, въпреки държавата си. Така и нашият куфар, макар и излишен, не бива хвърлен на боклука или предаден на други, по-бедни от нас. Той се пази, не се знае за кои, по-страшни от сегашните години. Че за какво им е на по-бедните от нас? Ние не пътуваме, че те ли...

Направи-си-сам музей

Ето и презентацията за вдъхновение за учениците ми от българското училище в Лайден.

Тук можете да видите още presentations от мен в SlideShare.

Музей в куфар

Откак работя в българското училище в Лайден, усилията и мисленето ми са ориентирани към демитологизиране на съдържанието на учебниците по история, търсене на различни и атрактивни за децата методи на преподаване, както и на задачки-закачки, по които те да работят по-дългосрочно. В училището ни отдавна се предлага възможност на учениците да работят по собствен годишен или семестриален проект и да го презентират пред публика веднъж или два пъти през годината. Това е поводът да дам задача на изучаващите с мен история на България деца във 2, 3, 4 и 5 клас (на възраст между 8 и 13 г.) да направят свой "музей в куфар". Ето как виждам аз структурата на музея:

Музеят в куфар: три перспективи

Музеят разказва историите на емигрантите и техните деца, които го създават на практика. Логически той се поделя на три части, свързани помежду си:

1. Връзката на емигрантите с миналото и с България – чрез родовата история и родословните дървета, като същевременно подчертаваме факта, че миграциите не са ново явление, а хората от всяко поколение мигрират, макар и на кратки

разстояния и в страна, която в близкото минало е ограничавала волните миграции. Тук търсим влиянието на произхода върху емигрантските истории.

2. Връзката на емигрантите с бъдещето – чрез историята на тяхната улица и холандската култура, от която те не само получават, но и дават. Тук също ще се подчертае наличието (или липсата) на различни по етнически, религиозен и социален признак хора на една и съща улица. Улицата и държавата Холандия са жив пример за история на миграциите. Тук целим да покажем влиянието на околната среда.

3. Емоционалното състояние на емигрантите тук и сега - чрез лексикона на бг емигранта, който ще е интерактивния момент в изложбата. Ще има 5-8 попълнени и окачени на въже с щипки и още толкова оставени като въпросници на масите, за да могат хората да ги попълнят на място и да ги окачат до другите. Тук търсим действието на носталгията и обмена между българската и холандската култура.

Децата получиха инструкции и въпросници, които да им помогнат в събирането на историите. Мултиперспективността е в основата на музея в куфар: разказването на истории, събрани от едно дете и показани според неговия вкус и желание в пространството на един куфар, сборът от няколко подобни куфарни истории ни осигурява някаква, макар и малка представителност на "проучването", а според възрастта си учениците получават различни задачи: съставяне на лексикон на българина зад граница, рисуване на родословно дърво от най-малките, събиране на родови истории с акцент върху преместването от село в град или друга държава, истории от улицата с идеята да се проследи процеса на интеграция. Трудностите пред проекта са много: децата, които събират родови истории нямат достъп до информация от по-възрастни роднини, баби и дядовци, тъй като живеят тук с родителите си; децата, които събират истории от улицата си отказват да говорят със съседите си, които сами определят като странни или некомуникативни. Разбира се, всичко това също е резултат за проекта, тъй като скъсването на нишката на родовата история понякога е причинено именно от миграцията и желанието за промяна, а интеграцията често е мъчителен процес, протичащ в изолация, носталгия и принудителна промяна на личността.

Но по-добре да погледнем инструкциите:

Музей в куфар: на езика на децата

В часовете “Човекът и обществото” и “Роден край” учим за България и нейното минало. Опитваме се да разберем как живеят (и са живели) хората, защо избират точно този начин на живот и място за живеене, как хората общуват помежду си, как си влияят и как се разбират.

Къде, освен от книгите, можем да научим много за миналото? От филмите, игрите и в музея. За да покажем какво сме научили през годината, обикновено правим проект, който представяме пред всички.

“Да си направим музей” е нашия проект тази година. Всички ние пазим някаква връзка с България, защото родителите ни или самите ние сме дошли оттам и сме се заселили в Холандия. В нашия музей ние ще разказваме за себе си, за България и за Холандия, за спомените си и за спомените на хората около нас. В музея можем не само да показваме предмети, но най-вече да разкажем истории. Можем да покажем картинки, снимки, карти, презентации и филми. Всичко това заедно прави музей. С музея можем да свържем хората – тези, които ни помагат да намерим историите и тези, които идват да ги видят.

Нашият музей си няма къща, няма постоянно място, както хората, за които се разказва в него. Затова той е музей в куфар или пътуващ музей. Вашата задача е да направите музея.

Как се прави музей (указания за 3, 4 и 5 клас):

Той ще бъде музей от няколко куфара или няколко кутии за преместване (verhuisdoos). Всеки един от вас ще приготви своята кутия със свои истории. В нея може да сложите всичко, което е свързано с темата и което ще ви помогне да разказвате. Може да подготвите презентация или филмче или просто да нарисувате своята история, да направите карта на улиците (града или държавите) или малък макет. Всичко това трябва да се побере във вашата кутия (с изключение на филма или презентацията, които ще могат да се гледат на екран на стената с помощта на мултимедиен проектор). Можете дори да предложите игра или да раздавате разпечатана рецепта за нещо вкусно, за да привлечете посетителите.

За да намерите историите си, трябва да говорите с хората около вас. Да намерите по-възрастни хора, които помнят и искат да разкажат спомените си. Да отидете при съседите си, за да ги питате, какво те помнят. Да помолите родителите си, да споделят родовите истории. Някои родове имат дълга история, други не пазят много от своята. Трети просто не мислят, че е ценна. Вашата задача е да намерите историята, да я разберете и да я разкажете по най-интересния възможен начин. По-долу ще намерите въпроси, които можете да зададете на подбраните от вас хора, за да съберете информация за бъдещия музей.

Предметите могат да бъдат всякакви: от терлици, дрехи, сувенири, покривки, чаши, списания или книги, или дори тетрадка с рецепти на бабините вкусотии. Неща, които свързвате с рода си и с България.

Снимките може да подредите в албум или на картон, за да се разглеждат удобно. Картите и рисунките – също. Ако имате начин да запишете гласовете на своите разказвачи (с помощта на диктофон или друго записващо устройство), може дори да предложите на посетителите на музея да чуят сами автентичния разказ.

Powerpoint-презентациите и филмчетата трябва да подготвите така, че да разказват вместо вас. Защото вие не винаги ще бъдете до вашия музей в куфар, така както музейните уредници не ви помагат лично да разгледате изложбата им.

Музеят ще открием заедно пред родители и гости в края на учебната година. Дотогава трябва да планирате така времето си, за да съберете материалите и да измислите своя начин на представяне. Помнете, че музеят трябва да бъде максимално интересен, за да не отегчи посетителите си.

Задача за 4 и 5 клас:

!!!Важно!!! Можете да изберете един от вариантите на проекта и да работите по него. Желателно е да покажете не само вашата лична история, а и тази на още някой (съсед, родител, приятел)! Въпросникът по-долу ще ви помогне да се справите. Можете да добавите и свои въпроси. Или да оставите хората да ви разкажат, без да ги прекъсвате с питане.

Варианти на проекта:

· Нашата улица

· Нашите улици (улици, където сте живели преди и улицата, на която живеете сега)

· Всекидневен маршрут

· Един ден на... (Един петък на 2004 г.; Един понеделник на 2010 г.; Една събота на 2009 г.)

Лексикон на БГ-емигранта (задача за 2 клас)

Децата преписват въпросите на цветен картон размер А4, като оставят достатъчно място за попълване на отговорите (два листа, обърнати хоризонтално, т.е. “landscape”, са достатъчни). Децата подготвят лексикона графично и го предоставят на родителите. Родителите попълват въпросника индивидуално в къщи и го предават на детето.

Лексикон на БГ-емигранта

Пред лексикона всички сме честни и всички послъгваме по малко..., надничаме в страничката пред нас, преписваме отбора, който другите масово харесват, но все с нещо гледаме да се отличим от тълпата.

Ето, сега е твой ред да отговориш на въпросите, с което ще засвидетелстваш своето приятелство пред мен, БГ Емигранта. Тук не е нужно да издадеш самоличността си, но е задължително да споделиш чувствата си. Вероятно всички ние ги споделяме...

И... не забравяй любопитството си! Ела да откриеш и другите си приятели по чувства... ☺

Родословно дърво (задача за 2 клас)

За да научим родовата ни история, трябва първо да познаваме хората, които я правят. Тях можем да запомним, като ги подредим в родословно дърво. Всеки човек от рода ви ще получи своето място. Дървото можете да нарисувате върху цветен картон, за да го включим в бъдещия пътуващ музей.

Задача за 2 и 3 клас

Варианти на проекта:

· Къде, какво, кога... за моя род

· Пътя на моя род

В рода има най-различни хора – такива, с които се гордеем, такива, които много работят, други, които обичат да си почиват. Някои много пътуват, други никога не се местят извън своя квартал. Всеки пази своята история и обича да я разказва, но само пред доверени хора. Целта на нашия пътуващ музей е да намерим истории за пътуващи и не толкова пътуващи хора от рода ни, да ги разкажем по най-интересния начин, да свържем Холандия с България и да покажем предмети, които свързваме с пътуванията до България или които пазят историята на рода ни. Задачата ни е да запишем историите, да съберем снимките на хората, да намерим предметите (ако са ценни – да ги нарисуваме или снимаме), да подредим всичко в кашон или куфар, за да могат посетителите на музея да го разгледат.

***

Накратко, това са инструкциите. Отделно децата получиха въпросници, които да им бъдат в помощ, но те касаят пряката работа, а не идеята, която се опитвам да представя тук. Целта на споделянето на проекта в блога е да се получи обратна връзка, да се доразвият и обогатят идеите. Презентацията на проектите е насрочена за юни 2011 г. в българското училище в Лайден. На нас ни остава да се надяваме, че децата разбират езика на нашата комуникация и се вдъхновяват от картинките, които подбрах за тях при първата ми презентация-импресия на тема "как може да изглежда нашия музей в куфар". Нея можете да видите тук.

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem)

(част първа)

Холандия от миналото видяна днес

Холандският музей на открито е правен по модел на известния Сканзен, който в края на 19 век се появява да очертае границите и дефинира нацията.

Преди повече от век много нации в Европа са имали нужда от подкрепата на музеите, за да защитят позициите си, но в началото на 21 век музей на открито звучи екзотично, като от миналото. Дали защото музеите на открито са си свършили работата или защото по правило с представянето на традицията в застинал вид са загубили връзката си с настоящето? Двете хипотези работят заедно против съществуването на музеите на открито. В Холандия дори е имало дебат по въпроса да закрият или да оставят своя музей на открито. Имат ли нужда от него, когато в Европейския съюз идеолозите обявяват национализма за мъртъв? На кого служи и каква е съвременната му мисия. За мое щастие (не бях виждала цял музей на открито), са го запазили.

Знаех, че Етъра в България е бледо подобие на идеята за музей на открито, който накратко казано събира, описва и показва типични сгради и интериори, както и начина на живот в и край тях от различните области, вместващи се в границите на въображаемата общност. По правило в музея на открито има доброволци, които възстановяват в максимално близък вид дейностите на хората от забравеното време. В Етъра има няколко неща: къщи, които представят високите постижения на традиционната архитектура по българските земи; църква, която е по-скоро нетипична, отколкото широко разпространена; занаятчийски работилници, които работят; кафене, магазинчета, механа и разни тепавици, воденици и други уреди, работещи с вода. Има улици и мост. По-дълъг е списъка на липсващите потенциални обекти. Не е ясна концепцията – какво точно се заема да представя музея и какво преживяване цели да предостави на посетителя. Цялостното усещане е за някаква “селска” култура от миналото, толкова далечна и романтична, че независимо от нагласата и липсата на съществени знания, хората излизат с приятни спомени за зеленина и кебапчета. Важно е да уточним, че Лазар Донков е изработил план за музей, представящ региона, а не националната територия. В това до известна степен е успял, съобразявайки плана с мястото.

В Етъра съм се разхождала за 2-3 часа с пиенето на кафе и купуването на лакомства плюс разговори с колеги. Ако човек не остане да опита от скарата и типичната българска шопска салата на механата, е готов да се качи обратно в колата и да напусне романтичното място. За сравнение в музея в Арнем останахме 6 часа, като обиколихме едва две трети от площта му на открито. Не успяхме да гледаме някои от видеоинсталациите, не посетихме нито експозицията на закрито, нито HollandRama (http://www.openluchtmuseum.nl/pid/83/) (high-tech панорама-представление в специална сграда, в което посетителите се включват на малки групи и “се пренасят” в живота от миналото). Да не кажа, че нямахме време и за кафепауза или обяд в ресторант от музейните. А денят предразполагаше към почивка на слънце.

Но нека зададем въпросите: представителен ли е холандския музей на открито? За кого? Как става или не представителен? Променя ли се музеят на открито? Кое го променя?За първоначална ориентация и добиване на представа какво е то музей на открито, при наличието на пътеводител и карта, времето бе достатъчно.

Музеят на открито: конкретни проблеми, конкретни решения

Музеят, казват музеолозите, е органически свързан с обществото, служи му и се променя в синхрон с промените в заобикалящия го свят. С други думи институцията провокира и бива провокирана от нейните общности.

Отидох да проверя как се променя музеят спрямо постоянния поток от мигранти – към и от Холандия навън. Темата на годината в музея е “Новите съседи: истории на имигранти”. Всяка група имигранти е представена от един разказващ собствената си история. Историите не са изолирани в отделна сграда, на закрито или в отделна част от парка на музея. Те са пръснати из областите, живеят редом до работниците холандци или се женят за дъщерите им и наследяват семейния бизнес.

Имиграцията е представена като продължителен процес, белязал цялата холандска история от времето на Златния век до съвременността: Migratie is van alle tijden - Expositie - Entreepaviljoen (Миграция има във всички времена – Входен павилион, експозиция).

В същата връзка степента на интеграция е символно изразена и чрез постройката, в която са поместени имигрантските истории. Най-новите имигранти са “настанени” в импровизирани къщички от леки материали, а не в старите ферми или работническите жилища в музея. Те са представени с видео и предмети, както и с кратко стандартно биографично интервю под формата на помощен текст. Въпросите са кратки и не особено конкретни: кой си; как изглеждаше живота ти; как пристигна в Холандия; какво правеше в началото (при пристигането си).

Включването на лични истории улеснява възприемането на общата история на групата, но и акцентира върху индивидуалността. Групата не е идентична с индивида, но той се идентифицира с нея, неговият образ е до известна степен обобщаващ за стереотипното възприемане на общността от посетителите на музея. В зависимост от моментната нагласа персоналната биография може да промени или засили стереотипа на посетителя за групата.

Историите на имигрантите в музея бяха следните:

Warm bloed in een koel land - Utrecht/Suriname, 1956


Гореща кръв в една студена земя – Утрехт/ Суринам 1956 г.

Een succesvol onderneemster - Arnhem / Turkije, 1970


Една успешна предприемачка – Арнем/ Турция 1970 г.

Nederland als inspiratiebron voor design - Rotterdam / Slowakije, 2004


Холандия като извор на вдъхновение за дизайн – Ротердам/ Словакия 2004 г.

Geluk zit in een mooi overhemd - Amsterdam / Marokko, 1973

Щастието се състои в една красива риза – Амстердам/ Мароко 1973 г.

Een beetje regelmaat en geluk - Tilburg /Angola, 2000

Малко упоритост и късмет – Тилбург/ Ангола 2000 г.

Op zoek naar werk - een kok uit China - China/Amsterdam, 1949


В търсене на работа – един готвач от Китай – Китай/ Амстердам 1949 г.

Nieuwe Buren in het kamp | Molukken 1954-1962 | Molukse barak - Molukse Nederlanders in Lage Mierde

Новите съседи в лагера/ Молуките 1954- 1962 г./ Молукска казарма – Молукските холандци в Lage Mierde

Met argwaan bekeken | Woonwagens Zaanse brug - Zigeuners, ambulante handelaren en andere woonwagenbewoners

Гледани със съмнение/ Фургони при Заанския мост – Цигани, амбулантни търговци и други живущи във фургони

Een zwarte bladzijde | Suriname v.a. 1774 | Koopmanswoning - De keerzijde van koopmansdrift en kapitaalzucht

Една тъмна страница/ Суринам от 1774 г./ Домът на търговеца – Тъмната страна на меркантилността и капитала

Naar de Chinees | ca 1960 | Koopmanswoning - Een kijkje in de keuken

При китайския/ ок. 1960 г./ Домът на търговеца – надникване в кухнята

Een beter leven in Holland | Duitsland 1779 | Wasserij - Een Duitse boerenzoon wordt koopman, fabrikant en garenbleker

Един добър живот в Холандия/ Германия 1779 г./ Пералнята – един немски син на фермер става търговец и фабрикант

Ontvangen als helden | Hongarije 1956 | Rietveld Vakantiehuisje - Hongaarse vluchtelingen in Nederlandse vakantiehuizen

Пристигнали като герои/ Унгария 1956 г./ Вила Rietveld – Унгарски бежанци в холандските вили

We brachten cultuur en techniek | Vlaanderen ca 1600 | Papiermolen - Vlaamse en Brabantse papiermakers op de Veluwe

Ние донесохме култура и техника/ Фламандци ок. 1600 г./ мелницата за хартия – Фламандски и Брабантски майстори на хартия във Veluwe

Een warm welkom | Turkije ca 1970 | Tilburg - Gastvrije contacten tussen Tilburgers en Turkse gastarbeiders

Едно топло посрещане/ Турция ок. 1970 г./ Тилбург – Гостоприемни отношения между тилбургци и турските гастарбайтери

Van aardappels naar rijsttafel | Indonesie 1950-1960 | Indisch Achtererf - Mary Brückel-Beiten en de Indische eetcultuur in Nederland

От картофи към оризова кухня/ Индонезия 1950-1960/ Индонезийски заден двор - Mary Brückel-Beiten и индонезийската култура на хранене в Холандия

Заглавията и датировките очертават основните периоди на значително прииждане на мигранти към Холандия, както и източниците на човешки капитал. Списъкът не претендира да е окончателен и пълен, а щрихира модел, според който историите се вписват във вече изградената с годините структура на музея. Историите, подобно на техните носители, попадат във вече присъстващи сгради в музея, те изместват предходни истории, така както мигрантите заместват бившите ползватели на имота. Процесът на представянето на имиграцията изглежда почти толкова “естествен”, колкото е явлението в действителност. Личните истории допълват усещането. Не мога да преценя дали териториалното разпределение на презентациите отговаря на процентното разпространение на групите в реалността, но вероятно специалистите са взели и това предвид.

Експозицията изглежда твърде успешна, когато отбелязваме синхронизирането й с претенциите на музеолозите по списък.

Мултикултурализъм – да; Интеграция – да; Персонализиране на разказа – да; историчност – да… Проблеми обаче неминуемо съществуват. Нека започнем с най-видимия: подборът на личностите, през биографиите на които е представена групата. Моментът определено е субективен, но критериите за подбор не са ни известни, тях само кураторите могат да знаят. Моето лично усещане бе за затвърждаване на стереотипите, което е сигнал за търсене на “усреднен” разказ, близък до представите на холандския гражданин, посетител на музея (далеч съм от мисълта, че алохтонното население на Холандия попада в графата “обикновен” посетител). Мароканецът е доволен да подобри материалното си състояние, да доведе жена си и децата си тук и продължава да изпитва носталгия към Мароко. Индонезийката е от елита на общността, която успява да утвърди индонезийската кухня през 60-те, като основава женски клубове за дами от хайлайфа на Холандия. Тя никога не е готвила в Индонезия, имала е прислуга и е била прогонена, заради брака си с холандски функционер. Типично… и не чак толкова. Дали групата има думата при избора на биографична история или кураторът взима сам решението? В повечето случаи съм склонна да приема втората версия. Манипулирането на презентацията не е изключение, всеки музей има подобна практика. Проблемът е в това, че идеализирането на някои моменти се явява средство за покриване на не особено приятни събития от общата, холандска история. Връщането на холандците от Индонезия е дълбоко обвързано с техните действия в бившата колония столетия назад, но за това няма и дума в индонезийския разказ. Вероятно трябва да слушаме и “четем” между редовете. Подобен е случаят и със суринамецът футболист, който не би могъл да е усреднен образ (всички новопристигнали в Холандия суринамци, наследници на бившите роби на холандците, имат щастливата съдба да станат футболисти!?), а подкрепя хипотезата за субективния и базиран на стереотипите подбор на представители.

Опитът да се реабилитира образа на живеещите във фургони, най-често определяни като цигани, е отишъл до крайност. Живеещата уж във фургона жена чистеше непрекъснато и подреждаше и без това идеално обзаведения подвижен дом. Още една романтизирана представа.

Прави чест обаче споменаването на робския труд в историята с търговеца и собственик на плантации в Суринам. Неизвестно защо обаче Холандия е представена като само приемаща, но не и отдаваща мигранти.

Темата за и-мигрантите дооформя и без това широкотиражирания образ на обществот като изначално толерантно, а нацията – като идеална гражданска формация от множество различни, но взаимнопопиващи се, неконфликтни култури. Не съм и очаквала друго. Музеят не е променил мисията си, просто е адаптирал презентацията си към съвременната политическа идеология. Кураторите също са се представили добре, като познаващи и спазващи съвременните тенденции в музеологията.

Лица, манекени и музея Хинделопен

Помните ли манекените на онзи безименен турски майстор, описан от Орхан Памук в Черната му книга? Срещнах ги... Съвсем неочаквано. В Музея на Хинделопен, във Фризланд. Там си седят, зад стъклото на витрината, застинали в характерната им поза...

Според Орхан Памук, фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'… Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.

Бизнесът на майстора бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. "...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78.

Но защо все пак музеите от близкото и не толкова близко минало избрали тези манекени, за да показват културата на околността? Защото вярвали в онази невинност на старата култура, за която още Иван Шишманов се тревожи?

“Стоим ние на прага на две култури, които се борят за първенство. Безмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения ще може вечно да противостои на новата, който нахлува през всички пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що наскоро ни отделяше от външния свят. С освобождението, с новия държавен строй, с новите железни линии се въвежда и нов чужд дух в народния живот. Нашите градища и паланки се надпреварват да поглъщат новата евтина манна, която им хвърчи от всички страни под етикета на съвременна култура. Няма да се мине много време и колибите ще отворят врата на тоя нов елемент, който като еренде изстъргва всяка типичност, всяка оригинална черта в бита на народа.”

Хинделопен е малко китно село на брега на Айселмеер, привличащо туристи с особената си култура от миналото. Влязох в музея в 5 без 10 следобед, 10 минути преди затварянето му. Не с намерението да го посетя, защото мислех, че е твърде късно и ще ме отпратят. Напротив, след като благодарих за ползването на тоалетната, жената на касата ме помоли да взема ламинирания лист-пътеводител из музея и да надникна в залите му, които според нея били достатъчно малко, като за 10-минутно посещение. Да, гледах да не се отплесвам с дълго четене на холандски (той все пак ми отнема малко повече време), но обиколих всичките 5-6 зали с възстановки на интериори и заниманията на хората през отделните сезони. След последната реставрация на вътрешната част на сградата, музеят е реорганизиран. Концепцията следва четирите годишни сезона. Зад стъкло може да се видят няколко помещения с типична мебелировка (рисуваните мебели се оказаха запазена марка на Хинделопен) и... типични манекени в типични носии. Типично, като за музеите, които аз знам, си казах. И този е правен като за туристи. Местните само допринасят отвреме навреме с някой предмет, разказват вероятно каквото не са разказли вече и се радват да бъдат уважени от някой заблуден късен посетител като мен.

Бях удивена от образите на тези гипсови кукли в човешки ръст. Не можех да повярвам, че виждам онова, което никой от колегите ми не е имал щастието да види с очите си в нашия Национален етнографски музей преди бомбардировките от 1943-та. Буквално изхвърчах от залите и стоварих куп въпроси на жената зад касата. Кога е последното преподреждане на експозицията? Откога имате тези манекени в музея? Те претендират ли да повтарят антропологични типове от региона? Това знаех за нашите манекени, изгорели заедно със сградата срещу Народното събрание. Излезе уредник от кабинетите, но и тя не знаеше с точност датировката. Беше сигурна само в едно. Тези манекени са там поне от средата на 70-те години, когато местният уредник ги договорил и доставил от музея на открито в Арнем. Явно там са поръчани и направени, явно в 70-те вече са били демоде и за музея на открито... Но определено експозицията в Хинделопен има висока историческа стойност за музеологията в Европа.

В същия момент от архива на ЕИМ “се появиха” снимки от старата експозиция на музея от преди бомбардировките. Заедно с описание на експозицията от самия Христо Вакарелски, списание Сердика, 1939 г. Невероятно какво още неоткрито стои в историята на софийския музей...