Когато падна Стената, т.е. комунизмът, трябва да съм била някъде около 3-ти клас. Това са първите ми ученически години, страшно обичах да ходя на училище. Сигурно защото е било като манна небесна пред ужасяващата ме детска градина, нещо като попадане в Рая след като си живял 80 бедни години на Земята. Училището беше като предизвикателство – всеки път не знаеш какво ще ти се случи. А и беше до нас, на същата улица.
Досега си мислех, че спомени за социализма нямам, доколкото мисля, че са откъслечни и всеки мой съученик би разказал точно същото. Не е така и затова сега пиша това, което се е запечатало дори само със статичен образ върху лентата на миналото ми, дори и образът да не се движи, заслужава да бъде описан. Доколкото не всичко може да се документира на видео или фотография. Колкото и количествено да нарастват, спомените на родените в късния социализъм за него ще са винаги откъслечни, но необходими за преосмислянето на прехода. Те имат едновременно много силна връзка с демокрацията от 90-те и с възпитанието в 80-те години. Писах тези спомени с мисълта, че сме хибридното поколение на социализма, кръстосан с постсоциализма.
Нека спомените ми вървят като сериал към блога, за да държа жив интереса на четящите го.
1 comment:
„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.”
Х.Смирненски
Ето така нашепваше романтичният социализъм. Бабите, седянките, чиковците които носеха във вътрешният джоб на протритото си костюмче зеленият паспорт и членската карта на "отрядник". Бяха романтични години .. Морето, плажът и хилядите честни работнически семейства замъкнали чаршафите от в къщи. Задължителните сини панталончета с които ходихме на училище, гордата стъпка на бай Иван "Оф-ето", който гледаше всички в махалата един път с укор и втори път с лека но добре подчертана надменност, понеже се изживяваше, като представител на българската комунистическа партия на ниво "нашта махла". Фабриките в които работеха по 15 000 жени и произвеждаха по 7000 чифта "качествени" къси чорапи за руският пазар. Научно техническите съюзи и обединения, които респектираха с направата на фотографски лаборатории в малки помещения, без осветление, състоящи се от "леген" за промиване на снимките с отрова и дървена стойка,.. а и десетина щипки за пране да съхнат лентите. "Ладата", онзи неизменен символ на лукса и успеха, достояние за нормално семейство едва след 15 годишно чакане и "когато ти излезе вноската". Този титан на автомобилната технология - предизвикваше искрена завист в очите на поне три жилищни блока и даваше повод за тържество голямо поне колкото 6 сегашни студентски сватби! Но това е нищо! Ами да ти дадат карта за почивка .. на море…А? 15 дена . на Китен ..! Мога ли да ви опиша онзи трепет от товаренето на касетки с домати и краставици в бездънният багажник на москвич дванайстак "дефорсиран". ннеее това е нирвана .. сърцето ме боли като си спомня радостта на децата, когато някой им купеше вафлена фуния с две топки сладолед с неопределен вкус от количката на някой мазен "мангал", който с тънки мустачки и мазна престилка "оригинално бяла" се надвесваше с въпроса "Како стана ве мойту дите?". А оня сектор от социалистическата икономика, чийто представители като безспирни труженици обикаляха села и паланки с гордият вик:
" - Едъъър печен!, Печени семки - дъфки БиБип"
, баси ще се разплача!! Мръсните капиталисти затриха цял един отрасъл на народното стопанство.
Да не си спомням още че ми домъчнява.. Имаше един голям магазин в центъра на родният ми град, голям ...голям ..половин декар , на два етажа. На долният етаж продаваха кофи и гумени ботуши, на горният 3 модела обувки и от сините панталончета. Всъщност по улиците имахме шанса да познаем някой, само ако го видим в лице, понеже инак много си приличахме...бяхме като братя и сестри. ... добре че дойдоха виетнамците, които още не бяха баш социалисти та да се вредим на някой друг чифт дънки, които пазехме само за "излизане". Оххх мъка ми е сега за тоя магазин дето ви разправям, ……… сега го гледам барнали от долу три банки, отгоре две кафета и един малък цум.. ….къде им е акъла ..? А гумени бутуши няма нали!!! мани мани..
Кво ли ви занимавам ама се сетих и за друго нещо... Праща ме майка ми за хляб. Взимам от закачалката в антрето плетената пазарска чанта слагам вътре две бурканчета от кисело мляко и хуквам. Бягам щото хляба в 11 часа свършва. Отивам а там опашката е 25 метра в тройна редица. И като "захвана да чакам" в 9.30, до 11 без 10 ми е дошъл реда. И купувам един хляб "Добруджа", може и "Бял", само да не е "Типов", понеже тогава "Типовият" хляб беше предимно за хора, които гледат животни, да си хранят "добитъка" с него. По сигурни данни поне 40% от производството на хляб в хлебозаводите беше от типа "Типов". Ще кажете …ама хората имаха работа ... нали?! Не е като сега!!. Сълзите ми капят вече ... сега какво е а? Влизаш в един магазин вътре - два магазина за хляб .. баси ... и този сектор на народната икономика унищожихме... нали!! А прасета , ….. а ? Мисли ли сега някой за прасенцата? Знаете ли колко харесваха "типовия" хляб прасетата. Ама така е, като на никой не му пука и като гласувате за онези с брадите! Нооо „замълчи сърце”, както е казал поета! Двадесет години по късно още не мога да осъзная факта защо така тотално сбъркаха административните процедури, задължителни за всеки един български гражданин. И за да не съм голословен ви давам пример:
Още в крехка предучилищна възраст всички, бяхме до болка привикнали на сакралният въпрос „Како работът майкъ ти и баща ти?”. Отговорите бяха заучавани старателно в семеен кръг. Сякаш го е еня някой сега кво са работили майка ми и баща ми?. Но основата на този въпрос беше не самият отговор, а твърдението съдържащо се в него, което недвусмислено казваше, че така или иначе майка ми и баща ми работят! Все съм си мислил, като ученик … ей ся като ме питат „Како работът майка ти и баща ти”, ще се изцепа – „баща ми е зам. председател на Окръжният комитет на партията”, ама си мислех че тоя мой отговор ще отвори проблеми на татко … така че се въздържах. Сега, като си спомня … прав съм бил. По разбираеми причини, като основна форма на „документ – автобиография” се възприемаше следният логически анонс „ Роден съм в работническо семейство … и т.н и т.н.” С документа вървеше и справка от кварталната организация на „ОФ” / бай Иван ОФ-ето /, като общо взето от тази справка зависеше дали мога да бъда допуснат, например до изпит за висше учебно заведение.
Ей такъв „силен”административен ред имаше в държавата! А сега какво е … хвърляш едно CV и айдееее .А? Сега .. да не забравя, хубаво беше в автобиографията да се впише ако някой роднина е член на българската комунистическа партия, в противен случай се пишеше че е „безпартиен”. Какво извратено разбиране за партийност а? Добре, че не писах в някоя автобиография „дядо ми е бил никола петковист ама кумунягите се го пребили и са му взели всичко” , със сигурност щях да завърша най много до десети клас. Абе ред имаше, администрация, държавност. А сега какво е?
И щях да си стоя тука завинаги /не че съм тръгнал на някъде/, ама имаше тогава „гражданство” .. не можеш ако си от Варна да живееш в Бургас. А гражданство се взимаше трудно. „Доволните” жители на околните села, чакаха с години за „гражданство”. Ей на това му викам ред . Като си се родил в Долна Оряховица, там ще умреш. Къв ще го търсиш в Полски Тръмбеш ?!
Разсипаха административното разделение на родината, и гражданството отмениха! Пфу да му се не види!
Аз и на екскурзия съм ходил. Мдааа! Всеки можеше да ходи на екскурзия, ама не само до „Царевец” или в Плевен на „Панорамата”, можеше да отиде дори и в Москва или Ленинград. Така де това са цели две дестинации. Ходили сме и в Унгария, но поради поради факта, че Унгария и Австрия са прекалено близо, за по сигурно ни пуснаха без малката ми сестра, да не вземем да се объркаме и да хванем пътя за някоя загнила капиталистическа държава. Така е… ред имаше в туризма. Туризма се развиваше, а сега го разсипаха мръсниците… ей на и туризъм нямаме вече….
Сетих се за daymare и развитото селско стопанство .. Бреййй ей ся вече не издъжах. Да ви разказвам ли, да не ви ли разказвам … ама почнал съм ще разказвам. Имам следният въпрос на колко години е нормално едно дете в 9 клас . Някъде около 14 – 15 мисля, да не смятам. Понеже всички деветокласници, ходеха поне на една, а някой и на две бригади годишно в селското стопанство. Бригадите представляваха „кърски” труд от 7 сутринта до 5 – 6 вечерта. Имаше норма. Например 60 касетки грозде на човек. Беряхме „гьотарджийската”, колкото да изпълним нормата, която не беше много малка, но след нас лозята оставаха инвалидизирани за поне 2 години. Произвеждаха се предимно „прости консерви” от праскови, буркани от краставици и други от тоя род. Всичко това заминаваше пак за Русия. Друг едва ли би го купил на каквато и да е цена. Всичко това се случваше постоянно с помощта на детски труд. Затова ми беше смешно като ни обясняваха как при социализма не се експлоатирал детският труд. Да бе! Селскостопанската техника беше от руски комбайни и детски труд! Егати механизацията! Ебати научно техническият прогрес!
....както казваше един приятел " - Мерси, викам аз на такъв секс, брато!"
Post a Comment