Историите на една необикновена метална кутия

Преди време ви разказах за металните кутии от моето детство. Една от тях бе по-специална, оставила следа и в сънищата ми. Розовата кутия с каляски отстрани и принцеса с чадърче на капака. Беше пълна с пирони у нас. Именно тя е вдъхновила първия ми запомнен и до днес сън. Запечатала съм един образ – на дамата с чадърчето в каляската. Отварям очи и поглеждам света през решетките на детската си кошара. Съзнателно или не, съм търсила кутията из магазините за втора употреба (kringloopwinkels в Холандия) и никога не съм се сещала да я потърся у дома, когато се прибирам.

Находката

Онзи ден открих кутията в един магазин за стари вещи. Беше déjà vu. Познах я веднага. Дамата с чадърчето. Купих кутията за смешната сума от 20 цента. Така тя стана един от експонатите със сантиментална стойност в моята лична колекция. Ето и паспорта на предмета: Mackintosh’s Quality street Chocolates and Toffees. Производител: Rowntree Mackintosh Limited, York, England. Датирана: 1969-1988. Според Wikipedia марката Mackintosh е създадена през 1936 г. През 1969 г. Mackintosh се слива с Rowntree, а от 1988 г. бонбоните стават продукт на Nestlе, което променя дизайна на кутиите.

(снимката е от Flickr на WongKingFai)

Пуснах търсене в Google с марката и разглеждах снимките, които излязоха, за да открия същата кутия. Така и не открих точната. Търсих и онази от спомените си, защото мисля, че тя е по-розова от купената наскоро. От наличните за продаване в нета няма една с друга повтарящи се. Но доста изглеждат подобно на моята нова кутия. Според eBay, Etsy и други сайтове за антикварни предмети излиза, че има запазени кутии из целия свят: в Хонг Конг, в Малайзия, в Салем, Масачузец, в Белгия, в Тел Авив, в Ню Йорк, в Шотландия и... дори две в София.

В един блог дори прочетох история, подобна на моята, на момиче от Малайзия, чиято леля два пъти донесла от Англия такива бонбони. Момичето помнело само вълшебния вкус на шоколада от детството си и с години издирвало в Google чрез образи кутията, но не я откривало. Накрая достигнало до фрагменти от надписа по кутията и намерило марката в интернет. Друга подобна история от Тексас разказва за бащата, който работел в Европа и носел отвреме навреме европейски стоки, които изглеждали екзотични и интересни.

Кутията с три живота

Кой и как е донесъл кутията при моите родители, никой вече не помни. Никой, освен мен и майка ми, не разпозна дори кутията. Напразно описвах с подробности съдържанието (пирони) и показвах находката си. Брат ми каза, че е по-вероятно да помни пироните вътре, отколкото кутията.

Майка ми единствена потвърди за нейното съществуване и евентуална локация. Но и тя не я е срещала скоро. Възможно е кутията да е била в апартамента, където израснах, а впоследствие да е била отнесена на вилата. Оттам вече вероятно е била изхвърлена при прочистване и ремонти в последните години. Но все пак е възможно да се крие и някъде в избата на апартамента, например. И никой да не подозира за съществуването й там.

Кутията остава жива в моите спомени, след като е изживяла два живота в два различни свята и е преминала през кой знае колко ръце. Да, предметите имат повече животи от нас, хората. А понякога и повече “работни места”. Първо е работила като опаковка за бонбони, които някой е произвел в далечна Англия. Пропътувала е неотворена до България в неизвестен куфар или съдържанието й е било изядено по пътя, а кутията впоследствие е заела второто си работно място – у нас. Като кутия за пирони. Възможно е да е имала и други функции: като кутия за бисквити или кутия за бижута. Никога няма да разберем. Предметите не говорят. Вместо тях разказваме ние.

Произход

Но как се е озовала точно у нас и кой я е пренесъл до България? Няма спомен. Само предположения. Това е продукт на Запада и във времето, когато кутията се е озовала в Бургас, България е била затворена държава с комунистически режим, където западноевропейските стоки се възприемали като символи на капитализма и заразявали с упадъчност докосналите се до тях. Източници на такива стоки в България са били хора с професии в туризма (камериерки, продавачки в Кореком), транспорта (тираджии и моряци) и единиците туристи, които са можели да пътуват свободно на Запад, отвъд Желязната завеса. Така пътищата за попадане на кутията в нашия български дом са няколко. Възможно е баба, която е работила сезонно като камериерка в хотели в Слънчев бряг, да я е получила като благодарност от някое английско семейство, а после да я е дала на мама, да я употреби според желанията си. Възможно е кутията да е била подарена на другата ми баба от нейната племенница, която е била певица в България, пяла е в чужбина и после се е оженила там. Възможно е също баща ми да е получил кутията от приятел-тираджия, докато е работил в СО МАТ в края на 70-те години на ХХ век. Или от някой моряк по-късно, когато работи на пристанището в Бургас. Ако кутията е попаднала у мама или баба първо, предполагам, че трудно би се озовала в шкафа, пълна с пирони. По-вероятно е да я ползват те самите, а не баща ми. Защото металните чуждоземни кутии са почти толкова ценни, колкото бижутата на баба и мама и се пазят, въпреки неугледния си външен вид. Аз самата дори не съм знаела, че кутията е била от бонбони. Вкусът на Запада се изчерпваше с шоколадово яйце веднъж годишно, ако ни посети роднината-моряк или дъвки, подарени на баща ми пак от моряците.

Как и защо аз съм си играла с кутията, пълна с пирони в най-ранните си години, за да сънувам после съня с каляската, е необяснимо също. Но едно е ясно. Не са били много картинките с принцеси, до които съм се докосвала тогава, за да се запечата именно тази от кутията в спомените ми. Все пак като повечето момичета и аз съм сънувала своята каляска. Интересно, принц не си спомням. Поне не от сънищата си.

История от първо лице, единствено число

Надничането в прозореца на съседа, желанието да опознаеш другия, да се сравниш с него, споделянето на личната история, за да ти разкаже и той своята са все психологически нагласи, породили появата на телевизионни шоупрограми от типа на Big Brother и Море от любов, вестници като Лична драма и Жълт труд. Най-лесното себеоткриване се случва през огледалото на другия. Медиите добре са опознали целевите си групи, а музеите в България, уж функциониращи като медиатори между минало и настояще, между една и друга култура, все още генерализират и официализират един единствен разказ за миналото. При това поднесен в неутралната, пасивна форма на изказ, сякаш събитията се случват независимо от хората, сякаш времето прави историята. Целевите аудитории на музеите вероятно не са реформулирани, за да включват критично мислещите индивиди или не се интересуват достатъчно от въздействието на разказа си върху посетителите*. Проблемът на разказите в музея е, че историите рядко са конкретни, цитиращи. Ако има такива, те се отнасят до известни фигури от местно или национално значение. Историите им по правило също са преразказани от уредника. Какво обаче провокира споделянето тук на наблюденията ми?

Аз, разказващият

Наложи се наскоро в текст да защитавам идеята за ползата за експозицията от разказването на истории в първо лице единствено число. Има мнения, разбира се, които го отричат като форма на разказване, но на практика, то е средство за силно въздействие върху аудиториите. Затова тук започнах с употребата му в медиите, където е най-видимо: особено в предавания с телефонни контакти със зрители и слушатели. Идеята е, че с помощта на разказа предметите в експозиция могат да получат нова интерпретация, да оживеят.

Най-прекият пример в употребата на този тип лични истории в музей е виртуалния "Музей от първо лице", където са събрани множество образи на предмети (или просто снимки), които хората споделят заедно с историята на предмета, своите предпочитания, спомени и лични усещания. Там може да се забавлявате, да се сетите за свой подобен предмет или пък да намерите алтернативно приложение на своите спомени и вещи. С други думи, единствения инструмент, който ни подава въпросният музей, е психологическата рефлексия върху самия себе си. Разбира се, встрани от простото забавление. Нещo като Фейсбук на предметите. Галерия без основна тема, където важното е споделянето. Всъщност предметите не са важни, те са визуализация на личната история, на разказа от първо лице единствено число. Образите са обект на съвсем лека интерпретация, обединяването на историите в теми, но и тя е въпрос на избор - ако пожелаеш, можеш да я изключиш. Подреждането на образите и историите към тях прави посетителят: той може да разглежда галерията по теми, да види само най-новите попълнения, или да подреди предметите по тип.

Нека се върнем към офлайн музеите в България и техните експозиции. Докато предметите във виртуалния "Музей от първо лице" са събирани наскоро, с ясната идея, че ще бъдат експонирани с разказ и интерпретирани така, реалните музеи като Националния етнографски музей в София притежават огромни фондове с артефакти без лична история. Анонимни. Експонирането в реалните музеи се случва по правило на базата на наличните колекции, с леки попълнения от съвременността. Това прави невъзможно или поне не особено лесно включването на истории от първо лице. Самият процес на събиране и попълване на фонда има своя история и характеристика спрямо отделните периоди от съществуването на институцията. Ако погледнем инвентарните книги, те предполагат попълването на графа "история на предмета", но какво точно да включва тя и какъв тип история следва да се запише, интерпретациите зависят от нагласата на конкретния уредник. Много често графата е оставена празна. Парадоксът се засилва с времето, когато предметът остарява и излиза от употреба, наличен е само в музея и дори самите музейни специалисти не знаят за какво се е ползвал. Световната практика споделя най-различни решения за съживяването на анонимните и мъртви предмети в колекциите и всички те разчитат на съдействието на публиката, на хората извън музея. Добавянето на лична история, на история от първо лице, която не е изначално свързана с конкретния предмет, не създава пречки пред приемането му от публиката, а напротив, съживява го и отваря възможност за дискусия.

(Авто)биографите на миналото

В България извън музеите обаче похватът "разказ в първо лице" не е непознат. Във връзка с експонирането и публикуването на истории за близкото минало ползването на похвата е широко разпространено. Най-ранен е опитът да се съберат спомени за комунизма под формата на лични истории, разказани от първо лице, часто от които бяха публикувани в сборник, а друга - на сайт, който вече не съществува (www.spomeniteni.org). Продължението на инициативата сега е в ръцете на Института за изследване на близкото минало, неправителствена организация за академични проучвания върху периода 1944-1989 година в България. ИИБМ провежда няколко пъти конкурс на тема "Това е моето минало", като част от разказите публикува в сборници**. Другите остават вероятно в архива на ИИБМ. Даниела Колева, подкрепена от същия институт, инициира проект "Разбудената памет: гласовете отдолу" за събиране на лични истории от социализма в няколко града, като след интервюирането и публикуването на историите, събира респондентите на няколко срещи за обсъждане на резултатите от проучването***.

Алтернатива на офлайн музеите в България предлагат интернет инициативите в посока архивиране на спомени за близкото минало. Такъв е сайтът Нашето детство, където регистрирани потребители могат да добавят снимки и лични истории, разказани от първо лице, документиращи периода на социализма. Условието е разказващите да споделят своя история, следователно да са родени в периода на социализма и да са го преживели сами. Като неформален опит за музей сайтът е много подробен, организиран и популярен сред споменатата целева аудитория. Той е по-скоро "от нас за нас", но може да се ползва като добър източник за материали за експониране или преподаване на историята на периода. Претенцията да създава "виртуален музей на българския комунизъм" предлага и сайтът Държавна сигурност, основан от журналиста Христо Христов. За съжаление предвидените рубрики "Култура" и "Лична история" остават празни, т.е. музеят оперира в сферата на социално-политическото с акцент върху идеологията и политиките отгоре.

На финал от първо лице

Опитът за обобщаване на употребите на похвата показва, че разказването от първо лице е трудоемко от гледна точка на събирането на историите и зависимо от волята на собствениците на спомените. Предлаганата анонимност от страна на интернет сайтовете вероятно е удобна за разказващите, чиято самоличност иначе остава на показ след записването на разказа. Похватът изисква и количество търпение от страна на записващия историите. Същевременно разказването от първо лице остава най-лесно съхранено под формата на аудио файл или публикувано на хартия - две средства, които технически затрудняват експонирането им в офлайн музеите в България. Музейните институции очевидно имат поне няколко проблема с употребата на похвата: 1. Малко са архивираните лични истории от първо лице; 2. Малко са личните истории на предметите във фондовете; 3. Музеите не са особено активни в интернет пространството, където може да се реши проблема с ограничението на реалното им пространство.

Поместването на лични истории в експозиция на пръв поглед изглежда само допълнение спрямо усвоените и прилагани методи на експониране в българските музеи днес. Следователно то "изяжда" допълнително пространство от така и така малкото налично. Малко са и опитите да се излезе на терен за събиране на истории преди откриване на нова експозиция. Времето от подаването на идеята за нея до реализирането й в залите обикновено е не повече от няколко месеца, което превръща теренната работа в прекалено времеемко усилие. Разликите при планирането на изложби спрямо практиката в музеите в чужбина са огромни. Похватът остава определено подценен в музейните среди в България, докато в музеите извън нея се ползва със завидна популярност.

***

Очаквайте скоро нови постове в блога за употребата на разказа от първо лице в Националния археологически музей в Лайден и в Музея на открито в Арнем. Те ще са по-практически насочени с описания и фото-документиране на похвата. А тук можете да видите клипчето със събрани истории от проекта "Музей в куфар" на учениците в Българското училище в Лайден.

*Книгите за впечатления са източник само на похвали, не защото всеки, посетил музея, е останал доволен от него, а защото оставянето на мнение се провокира от крайни настроения. Недоволните изразяват мнението си по-често устно, директно на място или в писмен вид до ръководството на институцията.

**Например Знеполски, И. (2010) Това е моето минало. Спомени, дневници, свидетелства (1944-1989), т.2, изд. Сиела.

***Виж Колева, Д., съст. (2007) Върху храстите не падат мълнии: Комунизмът - житейски съдби, изд. Сиела

Пирон: за музея и музеологията

Миналия месец във виртуалното пространство се появи един изключително любопитен брой на списание "Пирон", софийско студентско електронно списание за изкуства и култура. Издава го Културен център на СУ "Св. Климент Охридски". Той идва като реакция на случващото се в културния ландшафт на София, а именно: откриването на нови музеи, пренареждането на старите в нова "концепция" за столичните музеи, както и начина на взимане на решения и реализирането им от страна на Министерство на културата (МК).

В броя Иван Еленков коментира връзката между настоящата политика на МК и тенденциите в управлението на културата отпреди 1989-та. Светла Казаларска предлага коментар на процеса на музеефикация и въвежда понятията музеен поглед и музеен ефект. За първи път се появява превод на Тони Бенет с неговата "Политическа рационалност на музея". Най-голямата част от статиите са посветени на откриването на музея за съвременно изкуство, лелеяно събитие, което породи само критика и попари очакванията на гилдията.

Всеки от текстовете си заслужава изчитането от край до край. За съжаление Музеят на социалистическото изкуство е останал извън полезрението на броя, но едва ли ще бъде пропуснат в някой от следващите. Макар че лично не съм убедена, че след еуфорията по откриването му, музеят ще предизвиква медийно внимание.

Фотография: Пирон

Museum matters: полезно, лесно, интересно

"Музейни работи" или "музеите имат значение" очевидно е интуитивно заглавие, което пасва на всичко, засягащо музеите. Наскоро открих този блог (in English) със същото име като моя. Той предлага указания, как да се справим с конкретни проблеми на музейното управление, планирането на публична дейност и ползите от обговарянето на идеите. Постовете са базирани на конкретни специализирани заглавия - книги или статии, част от тях достъпни в интернет. Някои от темите са:

More than Opening Hours: Museums and Public Service;

Collections: To Be or Not to Be;

Museums and Diversity in the 21st Century.

Приятно четене!

"Жив музей" обединява спомени в разделения Мостар

В град, където историята сама по себе си е място на битки, група млади хора се опитват да създадат отворен архив, който да помага на хората да си спомнят какъв е бил градът им и какъв би могъл да бъде отново. Проектът на Абарт "Да съберем Мостар (отново)" има за цел да създаде живо депо за спомени, свързани с града. Той е финансиран по програмата "Култура за развитие" на UNDP Millennium Development Goals Fund.

Изправени пред липсата на работни места в музеите или въобще липсата на съществуващите музеи да се ангажират с подобни идеи, групата е решила да създаде свое музейно пространство. Важен етап от проекта е обучаването на студенти в изследване на града и в опазване на историите. Идеята е самите студенти да се превърнат в мобилни живи архиви, разнасящи новооткритото знание за Мостар из всичките му части.

Експонирането на архивните материали е било временно приютено в Младежкия културен център Абрашевич в Мостар миналия месец. Сега се търси постоянен дом за колекцията. В интернет работите могат да бъдат видяни и чути на www.abart.ba.

Повече за проекта можете да прочетете тук (in English).

Музей или арт пространство: Humanity House в Хага

Музеят за правата на човека в Хага (Humanity House) е открит през 2010-та като комплимент за града, приютил the International Court of Justice на ООН и наблюдавал процеси срещу световно известни диктатори. Можете да го откриете в началото на Prinsegracht, на номер 8, в монументална къща тип herenhuis, адаптирана за експозицията. Инициативата е на Червения кръст с подкрепата на Европейския фонд за развитие на регионите и общината на Хага.

Изпитах трудност да преведа името на музея: къща на човечеството, на човечността или на човешките права, според обекта й на интерпретация. Не намерих нито ред написан текст по стените й, отнасящ се до мисията на музея. Сайтът започва със смелата заявка: "Humanity House tells you more than simply the story of emergency aid and humanitarian martial law." Вероятно амбицията е била да разкаже нещо повече, но интерпретаторите са наблегнали на чувствата и усещанията за сметка на ученето и добиването на познание. Това е добър пример за сетивен музей, който предлага възможност за себеоткриване, за търсене и усещане, за изслушване и разглеждане, но не и много повече.

Въпросът е, че не можеш да видиш от улицата музея, да те привлече заглавието, да го посетиш и да разбереш логически посланието му. Но можеш да го напипаш, усетиш, опиташ да разбереш, като поставяш себе си в различни позиции, на мястото на хора с различни роли от двете страни на барикадата. Да се опиташ да бъдеш човек, но и да прозреш многото роли, които човекът избира през живота си. До тук вероятно звуча твърде абстрактно, но вярвам, събудих поне нечие любопитство. Нека споделя личните си преживявания в музейната зала. А после и неудобствата.

индивид vs. група

В музея не пускат групови посещения, не пускат и по двойки дори. Разделиха ме от приятелката ми на входа и пуснаха всяка една поотделно, с "достатъчен" времеви диапазон между влизането на едната в залата и напускането на другата. При влизане нямаш право да оставиш за удобство палтото си, чадъра си или тежката си чанта на съхранение, защото "бежанците нямат това право и ти ще трябва да усетиш как те се чувстват". Ако искаш, получаваш торба, тип карирана, за да носиш все пак вещите си със себе си. Регистрират те, принтират твоя формуляр с трите имена, адрес и дата на раждане, дават ти пропуск и ти "нареждат" да изчакаш сигналната лампа и таблото с поредни номера да дадат знак за влизане в музея. Ти вече си номер. Не човек. "Следвай червената линия и стрелките", звучи последното указание на рецепционистката. Лампата свети, номерът на таблото е моят... влизам.

В първата зала има 4 затворени врати около мен, червената линия води направо. Оглеждам се за миг и а, в стаята влетява писмо през процепа на едната врата. За мен е - с моя адрес и име. Усещаш се наблюдаван и следен. Знаеш, че вече си дал личните си данни и това е първият опит да ги използват.

В плика има виза - за преминаване от зона А към зона Б. Отварям вратата пред себе си. Стая, маса с напусната по спешност вечеря, обърнати чаши, хора няма. Свещите са догорели, радиото съобщава, че всички по спешност трябва да напуснат Хага. Така се предполага, че ще направи и посетителят, но моята приятелка се бе стреснала от обстановката, бе се отнесла във времето на Втората световна война и се опитваше да разбере какво казват по радиото, нищо че говорят на родния й език. Разглеждането на музея поединично определено не бе по вкуса й, заради стресиращата и реалистична възстановка.

Следва дълго лутане по тесни и не добре осветени коридори, при които вместо стени имаме врати, но затворени, без дръжки. Знаеш, че зад тях може да има някой, но не можеш да влезеш. Можеш да гледаш през шпионката. Виждаш умалени модели през нея.

Изходът води до импровизиран архив, стая, оградена с рафтове от всички страни от пода до тавана, с папки, подредени по азбучен ред. Тук трябва да оставиш формуляра с имената си и да продължиш. Предполага се, че в следвоенните години ще могат да те открият по този архив. Едва ли, мислех си аз. Та кой знае накъде ще поема... От архива попадаш в празна зала. С камина и огледало над нея. Поглеждаш в огледалото и там... те няма. Единствения надпис в залата гласи: няма те, защото не съществуваш. Да, без номер и на чуждо място, всеки един би бил никой. Сещаш се за публикации в пресата за хора без паспорти в Индия, за загубили паспортите си и за откраднати самоличности. Хубаво е да си чел преди това, защото иначе симулацията не събужда пряк размисъл. Хубаво е да има на какво да се опреш като факти, да има препратки, но в музея нямаше. Ясно е, че арт инсталациите не допускат да бъдат четени от илитерати, но когато става въпрос за сериозно послание, изглежда несериозно да липсва контекст.

ролеви игри

В следващите зали можеш да играеш емигрант, преминаващ от зона А в зона Б, да усетиш напрежението на разпита в тясната стаичка. Можеш да станеш убиец и да натиснеш спусъка - срещу предишни посетители, срещу мишената, за да се окаже, когато вече не можеш да спреш отката на автомата, че стреляш срещу... самия себе си. Можеш да станеш изследовател и да търсиш измеренията на войната в думите, да търсиш дефинициите й в речници, да бъдеш за малко бежанеца Нарсис, като слушаш историите му за пътя, избора, дома и целта в живота, или за всекидневието му там, преди и тук, сега. Лични аудио или видео-разкази ни дават възможност да срещнем лице в лице хората, които се сблъскват с нарушаване на човешките си права.

изборът

И тогава научаваш нещо важно, напипваш го: че всеки от тях има избор, но и всеки може да бъде притиснат от избора на други. Действието под натиск не те спира да избираш, решенията са своевременни. Имат координати: време и място. На път към изхода холандците ти припомнят, че "Oost, west, thuis best" ("на изток или на запад, у дома е най-добре". В собствената си роля на емигрант в Холандия се досещам, че дом можеш да направиш навсякъде, стига да намериш сходни души и добри условия на живот. Вълнуващото на "дома" е, че никога не знаеш колко е временен. Мислиш си, че си се установил, а в следващия момент по радиото призовават да напуснеш незабавно.

гледна точка или пропаганда

Разбира се, всеки музей изразява мнението на създателите си, а посланието му е адресирано най-вече към местната публика. Преминаваш през убежище за бежанци, с еднакви преносими легла и одеала и изслушваш личните истории на няколко негови обитатели, като за целта трябва да легнеш на леглата им и да долепиш ухо до възглавниците им. В криза всички са равни. Имат еднакви нужди - да оцелеят. Убежището е чисто и подредено. Личи си западния ред. В следващата зала от видеоинсталациите научаваш за няколко спасителни операции, проведени с помощта на организации от типа на Лекари без граници или Червения кръст в региони извън Европа и Щатите. И ето - разбираш кои очи ти предлагат своята гледна точка. Разбираш, че зад себе си в експозицията си оставил историите на все тъмнокожи хора от далечния свят, на белокожи от близкоизточния или балканския регион, все хора, които сами си създават проблеми. Но... добрата новина е, че има кой да им помогне и има други едни бели и благородни хора, с пари и ноу-хау, решения за всяка хуманитарна криза, независимо дали е природно бедствие или човешки конфликт. Дори да приемем, че споделеното е вярно, излиза, че светът се дели на жертви и спасители, на добри и лоши момчета. В крайна сметка ти избираш на чия страна да застанеш.

от другата страна на барикадата

А сега нека си представим, че ТИ си бежанец, че не влизаш в роля, а твоята лична роля е съвпадала (някога) с измислените в музея. Каква би била твоята реакция? Веднага би открил липсата на няколко разказа в музея: на този за бюрократичните процедури, протичащи с години, при които чиновници въз основа на формуляри и номера напасват твоя случай в своите рамки и определят живота ти занапред; на бежанските "затвори" в страни като България и Гърция например, където заловените изчакват решението на чиновника; за процеса на екстрадиране, за живота след екстрадирането... Не, това няма как да го видиш: ако съм екстрадиран, няма да разглеждам музея, сещаш се ти. Това са все ноу-хау схеми на същия този западен човек, който има решения за всяка извънредна ситуация и някакси... не греши.

Разбираме, че в Хюманити хаус има театър с роли, а не балансиран поглед, има идеализиране на образи, а не провокация с проблеми и въпроси. Атракционът, както бих го нарекла, предоставя offline, не-електронна игра на учениците и останалите си посетители, където те трупат точки с покриването на отделните нива, усещат тръпката на играта, но не научават много, не мислят повече от необходимото, за да заемат пак своята удобна позиция в извън-музейния свят. С чаша кафе на финал, в Humanity Cafe.

* Photo credits: Humanity house website

Що е то посетител: за стойността на музейното преживяване

Този текст е спонтанна реакция от едно музейно посещение, случило се в града А, в музея Б и е опит за анализ на позицията на посетителя в музейната обстановка. Започвам анализа с няколко презумпции:

• музеите в България се поделят на две групи според посещаемостта: посещавани и забравени от хората;
• местните жители рядко имат интерес към музеите, а музеите им отговарят със същото отношение;
• музейните мениджъри се фокусират изключително върху туриста като сигурна цел, защото е чужд на средата, която те описват, а музеите рекламират себе си като предлагащи уникални обекти.

Реших да запазя анонимността на музея, за да няма обидени колеги, но съм сигурна, че читателите ще разпознаят в това описание поне една своя визита в музей, при това не задължително в същия. Ще се опитам да проследя отношението на работещите в музея – уредник, продавач на билети, пазител на експозицията, наемател на музейния магазин, към хората, които прекрачват прага на сградата. Как всеки от тях си представя посетителя? Какво очаква от него? Каква е представата за експозицията у обслужващите я? Най-важен въпрос за анализа обаче си остава стойността на музейното преживяване и очакванията на двете комуникиращи страни спрямо експозицията. Как и защо посетителят идва в музея? Какво очаква да види и какво си мисли след посещението? Възможно ли е да се изгради група от музейни ‘фенове’, които да намират удоволствие в посещението, да допринесат за преодоляване на кризата на комуникацията между музея и хората?

Тези и още проблеми изникнаха, когато посетих лично с група приятели музея Б, намиращ се в град А, място на непрекъснат туристически интерес през лятото. В този смисъл музеят Б не е от групата на забравените от хората културни центрове. Ще проследя отношението на работещите за музея спрямо реда на срещите ни с тях.

Продавач на билети

Всъщност посещението ни в музея бе нарочно отклонение от маршрута на пътуване с кола, която едва успяхме да паркираме в една от близките десетина пресечки. Паркингът около музея е предназначен само за автобуси с туристи, а нашата кола возеше скромно петима такива. Пристигнахме около 50 минути преди затварянето на музея и намерихме гишето за продажба на билети празно. Почакахме касиера да се върне, но напразно. Така и не го срещнахме по време на тази ни визита. При това никъде нямаше обозначение, че посетители не се допускат в музея 50 минути преди затварянето му в 17.00 ч. Допускаме, че касиерът не е очаквал интерес или не е желал посетители по това време на деня. Или вероятно е имал по-важна работа. Вместо него ни посрещна

наемателят на музейния магазин

Той ни обясни, че колегата му е в сградата, но вероятно ще е на мястото си по-късно. Музеят, според него, е интересен, макар да е в ремонт частично и да са затворени много от залите на постоянната експозиция. Тази част, която търсехме, бе отворена и бяхме уверЕни от арендатора, че оставащите ни 40 минути ще са достатъчно да разгледаме всичко на показ. След като ни обясни подробно, кое може да видим, а касиерът все още не бе на работното си място, наемателят ни подкани все пак да влезем, макар без билети и да разгледаме, а после да платим. С благодарности за предоставения ни шанс и изцяло добри впечатления за обслужването, се отправихме към експозицията. Човекът очевидно знаеше как да привлича клиенти. А защо да не предположим и че не му бе безразлично, дали музеят е посещаван. В крайна сметка клиентите на музея са негови потенциални клиенти.

Пазител на експозицията

Пред експозицията ни посрещна пазител с въпросителен поглед. Без “добър ден”, директно с невербална комуникация. Почувствах се задължена да й обясня, че не сме си купили билети, но ще го направим на излизане, понеже касиерът не бе на мястото си. И че все пак някой от персонала на институцията ни бе позволил да влезем. Погледът й стана още по-странен, още по-недоумяващ, как си позволяваме подобно действие. С жест на благоволение махна в посока вратата на първата зала и каза: “Това е началото, монети, праистория, златото, останалото са икони... ето там, и малко античност в последната зала”. За кой ли път се почувствахме, сякаш не сме на правилното място в правилното време. Не сме и добре дошли. Защото пазителите се бяха приготвили да си тръгват, с багажите си пред входа на залите, готови, като стане кръгъл час да напуснат моментално пределите на служебното си място. Отчасти ми бе ясно защо – като няма кой да продаде билети, а в залите няма посетители, защо да стоим? За нещастие някой бе объркал сметките на пазителите.

Моят интерес не бе към експонатите, а към организацията на експозицията, към информацията в нея. Тъй като от нито един надпис или табло не личеше историята на експонатите след изкопаването им, в кой музей се съхраняват оригиналите (понеже артефактите от тези разкопки са много и понеже съм ги виждала и в друг музей по подобен начин експонирани), се насочих с въпрос към пазителя. Погледът отново индикираше пълно недоумение, що за въпрос съм задала, а отговорът: разбира се, че тук са оригиналите!! Всичко изложено е оригинал! Почувствах се неловко (това ли бе целта на музейния служител?), поставих под въпрос собствените си спомени и въпреки това, не, сигурна бях, че съм виждала експонатите и другаде. Същите или други от същата находка, но категорично те бяха част от още една експозиция. Повторих въпроса си с уточнението, че няма нищо лошо в това да са копия във витрините, но исках да знам къде са оригиналите. Това крайно потресе събеседничката ми, която не че не знаеше историята на предметите, но не беше нито с нагласата да я сподели, нито според нея това бе важно за един “редови” посетител.

Тук стигаме до въпроса как музейните служители преценяват кога и на кого да поднесат определено количество информация, за която очевидно хората влизат в музея. Не смея да нарека въпросния подбор на посетители дискриминационен. Но си го помислям. Не поставям под въпрос конкретните психоаналитични способности на служителя, но и очаквам да бъда еднакво информирано изпращана от музея, независимо дали идвам с бадж за изследовател-уредник от национален музей или с плажната си рокля и по сандали. След като задава въпроси, посетителят дава сигнал, че иска да получи информация. Не се очаква от всеки пазител да е компетентен по множеството въпроси, свързани с експонатите, но любезното отношение, признание и препратка към специалист биха оставили по-добро впечатление у посетителя. Неслучайно поставям и “препратка към специалист” като вариант за обслужване на посетителя. Всъщност хората, заплатили за билет, плащат не за достъп до сградата или достъп до предметите (ако бе така – защо да не ни допускат направо до хранилищата, т.е. до всички предмети). Те дават парите си за удоволствие и за информация. Тъй като първото трудно може да се постигне със съзерцание, в музеи с липса на интерактивни презентации, а културните институции в България претендират за научност на експозициите, то – подразбира се, че посетителят трябва да получава информация от музея. Това е работата на

музейния специалист-уредник

В подготвените табла с текстове бе предложена съвсем обща информация за региона, периода и мястото на откриване на находките. Информация като за турист, незапознат с околността на град А и неспециалист в историческите процеси. С две думи, текстовете бяха все едно копирани от учебник за средно образование. Надписите също не даваха информация за предметите повече от това, което виждахме или вече бяхме прочели в текста на стената. В същото време текстовете звучаха толкова сухо и научно като лексика и стилистика, че няма как да събудят любопитството на деца. Поднесеното знание ни навежда на мисълта, че целевия посетител, за когото музейният специалист е подготвил текстовете, следва да бъде недостатъчно образован, неспециалист, не-местен и въпреки това склонен да чете, а не само да гледа експонатите.

Ако пък реши да не чете текстовете от постерите, посетителят си остава с чистото съзерцание на предмети, подредени евентуално хронологично, но по-вероятно хаотично, на принципа “да запълним и пространството в центъра на залите”. В този смисъл не разбрах защо монети от четири различни епохи и с най-невероятен географски произход са разположени в зала с праисторически експонати, защо презентацията на икони разделя последователни епохи в експозицията и прочие недоразумения. Оправдавам това с ремонта и спешното усвояване на едни пари, дошли “отгоре” и хванали уредниците неподготвени, при което те затворили залите за ремонт и оставили очевидно на показ онова, което не е за ремонт. В един друг свят подобна “дупка” в презентацията не би била толерирана от мениджъра на културната институция, само защото всеки посетител допринася за финансовото благополучие на музея, следователно не заслужава да си тръгне с неприятно чувство. Гаранцията за посетителски интерес е връщането на посетителя отново в музея, а не осигуряване на автобуси с туристи само през лятото. Аз се върнах и доведох приятелите си с мен, защото предходното ми посещение в музея бе интересно и впечатляващо. Бях го запомнила с добро. Не съм сигурна обаче дали ще препоръчам пак музея, нито дали приятелите ми ще го посетят пак.

***

На финал, след като пазителите ни преследваха до последната зала с багажа си и гасяха лампите в разгледаните зали, за да приключат деня, аз бях ядосана и категорична, че посещението не си заслужава цената на билета. Не ме разбирайте погрешно, аз настоявам категорично на принципа, че културата струва пари и хората трябва да се научат, че за културно преживяване се заплаща, независимо колко. Ние не бяхме платили, нямаше и на кого да платим на излизане отново. Изпрати ни наемателят на магазина, който стоеше плътно до края на работното време. Понеже той не разполагаше с билети, ни предложи да си купим нещо от магазина. За спомен. При това бе компетентен да отговори на всичките ми въпроси относно съдбата на археологическите материали след откриването им. Позитивен финал на посещението. С едно наум за следващия път...