“Два свята, единият е излишен”: На кого са нужни такива експозиции?

Някъде там по via del Proconsolo в романтична Флоренция, между величието на Дуомо и Паладзо Векио, тълпите от въодушевени и уморени туристи заблудено подминават наредените в редичка ренесансови дворци, кой от кой по-стари и по-важни. Вторият от тях, паладзо Нонфинито, недовършеният, крие ведомствения Museo Di Storia Naturale на Университета на Флоренция, и по-точно секцията му “Етнология и антропология”. Дали без право го подминават или наистина не си заслужава? Накратко, флорентинските музеи са известни с неприятното усещане на задух, пренаселеност, тълпи туристи. Институциите не са способни да контролират интереса и по мое лично мнение са занемарили до крайност грижата за комфорта на посетителя, за да се фокусират върху сигурността (в музея и на експонатите), за която тълпите по правило са заплаха.

Когато в последните месеци и години слушаш и четеш основно за иновациите в музеите, за свързаност, включеност, осмисляне на музеите за хора от всякакъв социален статус и възможности, за нови медии и съвсем нов тип публичност, които предизвикват отново промени в основополагащата дефиниция на ИКОМ и в този специален ред на мисли се срещнеш с етнографския музей във Флоренция, оставаш за минути безмълвен. Не знаеш от кой свят идваш и в кой отиваш. По думите на Смирненски: “два свята, единият е излишен”.

Защо?

На пръв поглед експозицията е чаровно остаряла и дезорганизирана. Разположена в Паладзо, касата е вляво от входа, само една от залите, за Индия е след нея, а за да разгледаш всичко останало, трябва да излезеш отново през касата (и магазин), да слезеш и качиш нови стълби един етаж нагоре. Следва кръгово движение, зали преходни една към друга и завършващи с изход към същото стълбище. Проверяващият билетите стои в последната зала, а не в първата. Витрините преднамерено не са подменяни, имат историческа стойност, както и металните надписи по тях. Усвояването на помещенията е максимално, в ъгли и подтаванни пространства има разположени текстове, карти, картини, снимков материал.

Към чара на експозицията и духа на времето, в което са формирани колекциите на музея ще добавя два любопитни факта: директорът на музея от 30-те години на ХХ век Нелло Пучони е представен чрез платно-портрет с рамка в стил ар нуво, нарисуван като екстравагантен тип, с книга и череп в скута, и с палец в очната кухина на черепа. Очевидно препратката е към неговите постижения в антропологията, но усещането за власт над тленното е повече от осезаема. И другия: основателят на музея през 1869 г. Паоло Мантегаца, чийто ученик е Нелло Пучони, e вдъхновен от своя обект на изследване в Южна Америка да експериментира върху себе си ефекта на листата от растението кока, резултат от което е книгата му Sulle Virtù Igieniche e Medicinali della Coca e sugli Alimenti Nervosi in Generale („Върху хигиенните и медицински измерения на коката и за подхранването на нервите като цяло“). Следващия откъс от нея можете да намерите и в Уикипедия:

„... Присмивах се на бедните смъртни, осъдени да живеят в тази долина на сълзите, докато аз, понесен на крилете на две листа от кока, летя през пространствата на 77 438 думи, всяко по-прекрасно от предходното... Един час по-късно бях достатъчно спокоен, за да запиша тези думи със сигурна ръка: Бог е несправедлив, защото е направил човека неспособен да поддържа ефекта на коката през целия си живот. Бих предпочел да живея само десет години с кока, отколкото 10 000 000 000 000 000 000 000 века без кока.“

На втори план: не по-маловажна е темата за антропология на расите, с която се срещам още в първа зала. Тук откривам историите от музейните експедиции, по време на които изследователите са създали забележителна колекция от гипсови отливки на лица от Африка, Далечния изток и тропическите гори на Амазонка. Текстовете подават минимална информация за контекста на експедициите, а самите пътувания са представени като чисто научни, с цел събиране на материал за изграждане на мощни за времето си антропологични теории. Темата и текстовете в тази част на експозицията едва ли винаги са били такива. Политическата коректност наскоро е насочила криви огледала към посетителя, с надпис, обявяващ многообразието за ценностно, а посетителя – като част от това многообразие.

Но историята на проучванията в тази посока е изключително хлъзгава. Една дума и потъваш в дебрите на политическата некоректност. Сякаш издаваща тайна, но без коментар от кураторите, е една снимка на двама изследователи, които правят гипсова отливка на лице на тъмнокож мъж. Позирането, както и разположението на индивидите демонстрира физически упражняване на власт. Разбира се, във времето на експедицията, властта е налична, тя е реална и осъзнавана, макар и все още не натоварена със смисъла, който днес полагаме върху нея. Тя позволява на въпросните учени да събират информация, материали и да обогатяват колекции, каквито например в държави като България нямаме. Пак по политически причини. Колониалното наследство е (било) част от империализма и амбициите за власт в отдалечени, неевропеизирани региони от света.

Това, което оправдава упражняването на власт в полза на науката е разбирането за традицията и местните култури като застинали, непроменящи се във времето и неповлияни от външни фактори или миграции. Съзнанието, че насилственото често установяване на европейската власт над местните общности обрича на изчезване някои от тях, се превръща в мощна мотивация за етноложки и антроположки интервенции, които сами по себе си също променят културите-обект. Въпросната представа е описана във всеки текст към залите на експозицията. Тя присъства във всяка биография на изследовател или директор на музея, като за пред кураторите и за времето на трупане на колекции вероятно е била оправдана. Идеята, че културите от миналото са на изчезване, че традицията отмира (не, че се променя), не е (била) чужда на ни един етнографски музей. На практика обаче това действие (формирането на колониалните колекции) лишава местните общности от техните културни артефакти и ги изнася в посока Европа, за да придобият смисъл на изкуство и радват отбран кръг от посетители, изследователи и колекционери. 

Между предметите, които основно запълват витрините срещам поглед с манекени от различните периоди на развитие на музея, най-ранните от които съвсем реалистично следва да представят персонажи от културата на показ. Манекените също са представители на различни периоди в експонирането: най-ранните, гипсови са с максимално точни антропологични черти на лицето и тялото, други са с обем и движение на крайниците, трети – само статичен контур на тяло. Това отново са подбрани лица, най-впечатляващите от местните, най-често воини с военни атрибути или особени черти като мъжа с гигантизъм от Патагония. Представянето не цели да опише културата, а да впечатли с различност посетителите, както при проучването са били впечатлени изследователите. Външният поглед на изследователя формира нагласи и стереотипи у посетителя, затвърждава образа на "туземеца", а не добавя познание, за да го облагороди.

На следващо ниво идват надписите и подредбата във витрините. Те са сами по себе си история на експонирането. Витрините са запълнени максимално на принципа на кунсткабинетите, където всичко, засягащо региона - природни и културни обекти, е изложено, без особена логика на пръв поглед, вътре във витрината. 

Тематичните текстове към залите понякога подават информация за съдържанието на витрините: “в тази зала най-интересните експонати са...” (т.е. някои експонати дори не са достойни за вниманието на посетителя?). Те насочват посетителя, но не го информират за истории на предмети, културен контекст или други подробности. Друг случай са биографиите на изследователите, присъстващи в почти всяка зала. Те също са селективни и формират представа у посетителя за високите социални позиции на инциаторите на етноложките проучвания, но не загатват защо именно тези личности са избрани за участие в експедициите, кой финансира пътуванията им или в какъв политически контекст пътуват. Не дават информация и за екипажите около експедицията, които правят възможен контакта с местните, нито за връзката с властите по места и в Италия. Не на последно място текстовете към залите не добавят никакви знания към географското разположение на културите днес или в миналото, когато се е формирала колекцията.

Надписите към експонатите единствено ни обогатяват с информация относно материалите, цветовете и мястото на придобиване на предмета, макар да са подробни и двуезични.

Не се забелязва старание по реновиране на вътрешността на витрините, нито по аргументиране реда на подредба, нито по пренареждане на линията на експониране. Надписът, заявяващ процес на работа по реновиране на експозицията в една от залите, е застинал във времето от преди година и все така не е премахнат. Превърнал се е сам по себе си в история на “усилията” на уредниците да реорганизират поне парче от видимото за посетителя.

Не на последно място идва усещането, че си сам. Изоставен от тълпите туристи, изоставен от уредниците, от основателите на музея, за идеите на които трябва да разказват уж (а са безмълвни) експонатите, от притежателите на културните артефакти. Следен си сякаш само от погледа на воините “туземци” (както присъства в надписите) и се чувстваш единствения останал виновен за изтръгването на парчетата култура от ръцете им, насилственото сваляне на гипсови отливки от лицата им, неравностойната замяна на ценности срещу европейски стъклени мъниста... Вината на италианския колониализъм в постколониалната епоха тежи върху собствените ти рамене.

Списъкът може лесно да се продължи, но на кого е нужен този тип публичност на музея? Подлежи ли той на дефиниране по ИКОМ или не го интересува предоговарянето на полетата на съвременните музеи. Кръгът от потенциални интересуващи се е твърде тесен, формиран от специалисти музеолози, занимаващи се с история на колекциите и експонирането и етнолози, интересуващи се от материалното наследство. При първично търсене в Гугъл излизат коментари на посетители, които акцентират единствено и само върху стойността на експонатите, а единици от тях отбелязват и липсата на тълпи туристи в залите като възможност за отпочиване на сетивата във Флоренция. Видимо е, че усилията на уредниците на музея не са насочени към повишаване на посещаемостта, нито към задоволяване на необходимостта от по-подробна и разнопосочна информация.

Музеят не е изолиран случай в Европа и света, има претенции за висок принос към науката и общественото развитие, но как успява да предаде тази важност на постиженията от миналото на съвременните поколения? Обществено значим ли е днес? Има ли нужда от мен и останалите редови посетители или за неговите уредници бройката билети няма значение за успеха? Като по думите на Яра Бубнова, директор на Националнатагалерия в България: “Аз не мисля, че посещенията и продажбата на билетите могат да повлияят сериозно на бюджета, а и хубаво би било да не влияят.”

Разказът от първо лице: няколко възможности (2)

Етнографски музей на открито в Арнем

Постоянната експозиция на Музея на открито в Арнем през 2010 година беше организирана около една нова тема, Новите съседи: разкази на имигранти (Nieuwe Buren: Verhalen van Immigranten), изцяло изградена върху лични истории. Повечето от тях бяха от първо лице: 6 от 8 разказа бяха предадени с видео, в което имигрантът разказва за своите очаквания, мечти и личен опит в Холандия. Интервютата са кратки и са водени по стандартизиран въпросник, което улеснява сравнението между случаите впоследствие. Имигрантите са подбрани според принципа за представителност по отношение на етническите групи и емигрантските вълни през различните времеви периоди от историята на Холандия. Всеки разказ се съотнася с времето и мястото, но като цяло те рисуват една картина на успешния имигрант, позитивно настроен, който се утвърждава в новата среда и не споменава за проблеми във връзка с адаптацията си. Съответно картината на съвместното съжителство в Холандия придобива един “безоблачен”, идеалистичен вид, който заличава особеностите на отделните периоди и исторически наслагвания. Акцентът в експонирането на имигрантските истории е върху признаването на различието и съхраняването на индивидуалните културни особености в рамките на по-широката “нидерландска” идентичност.

По отношение на разказите от първо лице специално място трябва да отделя на една експозиция, изградена изцяло въз основа на лични истории: “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde). Тя представя няколко примера за частни колекции и сравнява отношението на собствениците им към предметите с това на музея към културното наследство. Няколко човека са предоставили своите лични сбирки, всяка от които заема по една зала в експозицията. Предметите обаче не са същността на презентацията. С по-голяма тежест в нея са разказите на колекционерите за личните им мотиви да съберат, трудностите пред попълването на сбирките и удоволствието от притежаването на предметите. Всички те се отнасят с прилежност към класифицирането, описването и попълването на колекциите си. Изложбата е подготвяна с помощта на специално проучване на колекционерските нагласи и новосъбран материал, като музеят заема временно сбирките и разказите към тях. Собствеността върху колекциите не преминава в ръцете на музея, но вероятно разказите остават документирани и архивирани. В описания случай се вижда изместването на отношението на музея към културните ценности от материалните свидетелства към нематериалното наследство.

Към същата експозиция е представена и една особена група предмети, която едва ли може да получи етикета “колекция” с оглед на подхода към събирателската работа. “Kastanjelaan 28. Четири поколения любов към вещите” е последната част от личните истории в експозицията, където на стената вертикално е закрепено цялото съдържание на таванското помещение от къщата на улица ‘Кастание’ 28. Четири поколения са трупали своите вещи там, така че таванската сбирка документира историята на всекидневието от последните 80-100 години. Собствениците са предоставили събираното през десетилетията на музея.

Подборът на предметите в случая се свързва с психологическата нагласа на много от възрастните, която предотвратява изхвърлянето на ненужни предмети, като се взима предвид сантименталната стойност на предмета, а не историческото му значение. Лишаването на семейството от цялата сбирка наведнъж говори за скъсване с традициите, смяна на поколенията и техните психологически нагласи към собствеността. В този случай предметите имат повече стойност за семейната и родовата история, отколкото за музея, в който попадат накрая на живота си. Краят на експозицията е посветен на събирателската работа на музея през последните 100 години, като са представени групи предмети, илюстриращи моменти от живота в Холандия. Тази част се помещава в едно от депата на музея, където посетителите имат шанса да се разходят сред вертикално съхраняваните по стилажите колекции и да се информират чрез помощен текст за начина, по който музеят акумулира колекции.

По принцип музейният подход към артефактите пренебрегва сантименталната стойност или значението за семейната история, като превръща материалното свидетелство в културна ценност. Но както виждаме, употребата на лични истории в музейната експозиция тотално преобръща гореописания подход. Етикетът ‘културна ценност’ вече се съотнася не с материалното свидетелство, а с разказа зад него.

Снимките са от “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde):

'Кастаниелаан 28': четири поколения любов към вещите

Повече за Музея на открито в Арнем може да прочете в един от старите постове в блога:

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem).

Разказът от първо лице: няколко възможности (1)

Разказването от първо лице има широко приложение в музеологията по света – от археологически експозиции до онези за близкото минало. Ситуацията в България обаче е различна. Музеолозите са свикнали да разделят експозиционните похвати спрямо предмета на дейност на музея. Археологическите музеи работят с най-далечното минало, за което рядко има налични описания в текстове, какво остава за лични истории. Историческите експозиции също се поделят според хронологичния си обхват.

Онези, представящи Средновековието, разчитат предимно на интерпретиращи текстове, подготвяни от уредниците, докато в презентациите, разказващи за периодите следXVII-ХVIII век се опират на свидетелства за времето от типа на мемоарите. Етнографските музеи, независимо че теренната работа включва пряк контакт с носителите на културата, до скоро разчитаха на два типа текстове: фолклорни песни и легенди или интерпретационни текстове, съставени от уредниците, в които те често преразказват записаната на терен информация.

За да разберем различните възможности за употреба на подхода, в следващите постове в блога ще разгледаме няколко случая, сред които попадат археологически (Rijksmuseum van Oudheden, Лайден), етнографски музей (Openluchtmuseum, Арнем) и исторически музей, занимаващ се с най-нова история (Arbetets museum, Норшопинг).

Mузеят на старините в Лайден: Древен Египет

Постоянната експозиция в него е подредена около подбрани типични образи, разказващи лица, които съпътстват посетителя с личните си истории от първо лице единствено число, като го потапят в епохата, с нейните проблеми и особености. Водачи из отделните периоди на развитие на Древен Египет са: земеделец, писар, пазител на хазната, жената-фараон Хатшепсут, имигрант и египетско момиче в Римската империя. Кураторите са се стремили да открият представителни фигури, за да разкажат темите през живота на героите. Емигрантът споделя историята на рода си и накратко описва етническата картина в Египет, както и войните, които са променили страната. Накрая обяснява, как е бил погребан според египетския ритуал, какво означават надписите по саркофага му. Египетско момиче пък разказва какво се е случило в държавата след пристигането на римляните, то споделя собственото си впечатление за промяната и запазването на традициите. Тези два разказа контрастират спрямо другите, от които научаваме за правилата в Египет, за различното всекидневие на героите и за професиите им, както и за живота край Нил. Сред разказващите откриваме представители на специалните професии (писар и пазител на хазната), на аристокрацията (жената-фараон) и на селяните (земеделец). В подбора на герои преобладават мъжките образи, но и жените са добре представени.

Героите в случая са измислени или усреднени, с някои изключения. Със сигурност техните разкази от първо лице са фикция, която не е непременно основаваща се на конкретен древноегипетски текст. Липсата на автентичност на историите на героите не е пречка пред възприемането на експозиционното послание. Ако се търси автентичност, тя е налице при експонатите, илюстриращи експозиционния наратив.

Музей на старините в Лайден: Древен Рим

По същата логика в експозицията за Древен Рим имаме още подобни разкази. Например този на Gummattius, представител на германите, но погребан като истински поданик на Римската империя, описва вярванията относно живота след смъртта и погребалните обичаи. Той говори от Отвъдното, има надгробен паметник и се представя с конкретното си име, заявява очакванията си за изразяване на почит към личността му от страна на живите. През неговия образ се проследява дори разликата между социалните прослойки в Древен Рим, отразена в декорацията на надгробните паметници. Друг подобен образ е жената от Симпълфелд, която заявява своята социална роля, както и тази на прислужницата й и очакванията спрямо нея в епохата, когато е живяла. Жената описва дома си, луксозно обзаведена римска вила, както и всекидневието си. Стилът на разказите от първо лице единствено число е семпъл, пригоден за разбиране от ученици на възраст 10-12 години. Същевременно като съдържание текстовете са достатъчно пълноценни за възприемане на особеностите на мястото и времето, което описват.

Музей на старините в Лайден: Древна Гърция

Гидове из историята и археологията на Древна Гърция са богове и митични герои от гръцката митология. Всеки от тях – пет на брой (Ахил, Хермес, Атина, Нике и Артемида), е “отговорен” за отделна подтема. Например Нике, богинята на победата има няколко задачи: да ни въведе в периода на Александър Македонски, да разкаже за древните гърци в преход, за промяната на религията с въвеждането на много нови богове и промяната в изкуството на каменоделците, които изобразяват боговете като статуи с човешки форми. Ахил е натоварен със задачата да сподели тревогите си покрай Троянската война, да обясни ролята на героите и митовете в Древна Гърция и реалността зад митичния свят, като даде кратко описание на Микена и Крит по времето на Минойската ера. Всеки текст е съставен от три параграфа, всеки от които с големина от по две до пет прости изречения. Лекотата на изказа съпровожда всеки един от текстовете в експозиция, макар допълнителните тематични интерпретативни текстове да подават много повече информация по отделните експозиционни сегменти. В сравнение с тях, разказите от първо лице единствено число, които описахме, са опростени едновременно откъм съдържание и откъм лексика и синтаксис. Те са само гидове, маркери на големите теми, въвеждащи и обобщаващи едновременно.

За по-подробна представа относно съдържанието на текстовете в експозицията на Музея на старините в Лайден може да разгледате снимките по-долу:

Жената-фараон Хатшепсут

Писарят

Пазителят на хазната

Земеделецът

Имигрантът

Египетското момиче в Римската империя

Гидовете в експозицията за Древна Гърция

Нике разказва

Ахил разказва

Жената от Древен Рим

Погребаният германец от Римската империя

История от първо лице, единствено число

Надничането в прозореца на съседа, желанието да опознаеш другия, да се сравниш с него, споделянето на личната история, за да ти разкаже и той своята са все психологически нагласи, породили появата на телевизионни шоупрограми от типа на Big Brother и Море от любов, вестници като Лична драма и Жълт труд. Най-лесното себеоткриване се случва през огледалото на другия. Медиите добре са опознали целевите си групи, а музеите в България, уж функциониращи като медиатори между минало и настояще, между една и друга култура, все още генерализират и официализират един единствен разказ за миналото. При това поднесен в неутралната, пасивна форма на изказ, сякаш събитията се случват независимо от хората, сякаш времето прави историята. Целевите аудитории на музеите вероятно не са реформулирани, за да включват критично мислещите индивиди или не се интересуват достатъчно от въздействието на разказа си върху посетителите*. Проблемът на разказите в музея е, че историите рядко са конкретни, цитиращи. Ако има такива, те се отнасят до известни фигури от местно или национално значение. Историите им по правило също са преразказани от уредника. Какво обаче провокира споделянето тук на наблюденията ми?

Аз, разказващият

Наложи се наскоро в текст да защитавам идеята за ползата за експозицията от разказването на истории в първо лице единствено число. Има мнения, разбира се, които го отричат като форма на разказване, но на практика, то е средство за силно въздействие върху аудиториите. Затова тук започнах с употребата му в медиите, където е най-видимо: особено в предавания с телефонни контакти със зрители и слушатели. Идеята е, че с помощта на разказа предметите в експозиция могат да получат нова интерпретация, да оживеят.

Най-прекият пример в употребата на този тип лични истории в музей е виртуалния "Музей от първо лице", където са събрани множество образи на предмети (или просто снимки), които хората споделят заедно с историята на предмета, своите предпочитания, спомени и лични усещания. Там може да се забавлявате, да се сетите за свой подобен предмет или пък да намерите алтернативно приложение на своите спомени и вещи. С други думи, единствения инструмент, който ни подава въпросният музей, е психологическата рефлексия върху самия себе си. Разбира се, встрани от простото забавление. Нещo като Фейсбук на предметите. Галерия без основна тема, където важното е споделянето. Всъщност предметите не са важни, те са визуализация на личната история, на разказа от първо лице единствено число. Образите са обект на съвсем лека интерпретация, обединяването на историите в теми, но и тя е въпрос на избор - ако пожелаеш, можеш да я изключиш. Подреждането на образите и историите към тях прави посетителят: той може да разглежда галерията по теми, да види само най-новите попълнения, или да подреди предметите по тип.

Нека се върнем към офлайн музеите в България и техните експозиции. Докато предметите във виртуалния "Музей от първо лице" са събирани наскоро, с ясната идея, че ще бъдат експонирани с разказ и интерпретирани така, реалните музеи като Националния етнографски музей в София притежават огромни фондове с артефакти без лична история. Анонимни. Експонирането в реалните музеи се случва по правило на базата на наличните колекции, с леки попълнения от съвременността. Това прави невъзможно или поне не особено лесно включването на истории от първо лице. Самият процес на събиране и попълване на фонда има своя история и характеристика спрямо отделните периоди от съществуването на институцията. Ако погледнем инвентарните книги, те предполагат попълването на графа "история на предмета", но какво точно да включва тя и какъв тип история следва да се запише, интерпретациите зависят от нагласата на конкретния уредник. Много често графата е оставена празна. Парадоксът се засилва с времето, когато предметът остарява и излиза от употреба, наличен е само в музея и дори самите музейни специалисти не знаят за какво се е ползвал. Световната практика споделя най-различни решения за съживяването на анонимните и мъртви предмети в колекциите и всички те разчитат на съдействието на публиката, на хората извън музея. Добавянето на лична история, на история от първо лице, която не е изначално свързана с конкретния предмет, не създава пречки пред приемането му от публиката, а напротив, съживява го и отваря възможност за дискусия.

(Авто)биографите на миналото

В България извън музеите обаче похватът "разказ в първо лице" не е непознат. Във връзка с експонирането и публикуването на истории за близкото минало ползването на похвата е широко разпространено. Най-ранен е опитът да се съберат спомени за комунизма под формата на лични истории, разказани от първо лице, часто от които бяха публикувани в сборник, а друга - на сайт, който вече не съществува (www.spomeniteni.org). Продължението на инициативата сега е в ръцете на Института за изследване на близкото минало, неправителствена организация за академични проучвания върху периода 1944-1989 година в България. ИИБМ провежда няколко пъти конкурс на тема "Това е моето минало", като част от разказите публикува в сборници**. Другите остават вероятно в архива на ИИБМ. Даниела Колева, подкрепена от същия институт, инициира проект "Разбудената памет: гласовете отдолу" за събиране на лични истории от социализма в няколко града, като след интервюирането и публикуването на историите, събира респондентите на няколко срещи за обсъждане на резултатите от проучването***.

Алтернатива на офлайн музеите в България предлагат интернет инициативите в посока архивиране на спомени за близкото минало. Такъв е сайтът Нашето детство, където регистрирани потребители могат да добавят снимки и лични истории, разказани от първо лице, документиращи периода на социализма. Условието е разказващите да споделят своя история, следователно да са родени в периода на социализма и да са го преживели сами. Като неформален опит за музей сайтът е много подробен, организиран и популярен сред споменатата целева аудитория. Той е по-скоро "от нас за нас", но може да се ползва като добър източник за материали за експониране или преподаване на историята на периода. Претенцията да създава "виртуален музей на българския комунизъм" предлага и сайтът Държавна сигурност, основан от журналиста Христо Христов. За съжаление предвидените рубрики "Култура" и "Лична история" остават празни, т.е. музеят оперира в сферата на социално-политическото с акцент върху идеологията и политиките отгоре.

На финал от първо лице

Опитът за обобщаване на употребите на похвата показва, че разказването от първо лице е трудоемко от гледна точка на събирането на историите и зависимо от волята на собствениците на спомените. Предлаганата анонимност от страна на интернет сайтовете вероятно е удобна за разказващите, чиято самоличност иначе остава на показ след записването на разказа. Похватът изисква и количество търпение от страна на записващия историите. Същевременно разказването от първо лице остава най-лесно съхранено под формата на аудио файл или публикувано на хартия - две средства, които технически затрудняват експонирането им в офлайн музеите в България. Музейните институции очевидно имат поне няколко проблема с употребата на похвата: 1. Малко са архивираните лични истории от първо лице; 2. Малко са личните истории на предметите във фондовете; 3. Музеите не са особено активни в интернет пространството, където може да се реши проблема с ограничението на реалното им пространство.

Поместването на лични истории в експозиция на пръв поглед изглежда само допълнение спрямо усвоените и прилагани методи на експониране в българските музеи днес. Следователно то "изяжда" допълнително пространство от така и така малкото налично. Малко са и опитите да се излезе на терен за събиране на истории преди откриване на нова експозиция. Времето от подаването на идеята за нея до реализирането й в залите обикновено е не повече от няколко месеца, което превръща теренната работа в прекалено времеемко усилие. Разликите при планирането на изложби спрямо практиката в музеите в чужбина са огромни. Похватът остава определено подценен в музейните среди в България, докато в музеите извън нея се ползва със завидна популярност.

***

Очаквайте скоро нови постове в блога за употребата на разказа от първо лице в Националния археологически музей в Лайден и в Музея на открито в Арнем. Те ще са по-практически насочени с описания и фото-документиране на похвата. А тук можете да видите клипчето със събрани истории от проекта "Музей в куфар" на учениците в Българското училище в Лайден.

*Книгите за впечатления са източник само на похвали, не защото всеки, посетил музея, е останал доволен от него, а защото оставянето на мнение се провокира от крайни настроения. Недоволните изразяват мнението си по-често устно, директно на място или в писмен вид до ръководството на институцията.

**Например Знеполски, И. (2010) Това е моето минало. Спомени, дневници, свидетелства (1944-1989), т.2, изд. Сиела.

***Виж Колева, Д., съст. (2007) Върху храстите не падат мълнии: Комунизмът - житейски съдби, изд. Сиела

"Жив музей" обединява спомени в разделения Мостар

В град, където историята сама по себе си е място на битки, група млади хора се опитват да създадат отворен архив, който да помага на хората да си спомнят какъв е бил градът им и какъв би могъл да бъде отново. Проектът на Абарт "Да съберем Мостар (отново)" има за цел да създаде живо депо за спомени, свързани с града. Той е финансиран по програмата "Култура за развитие" на UNDP Millennium Development Goals Fund.

Изправени пред липсата на работни места в музеите или въобще липсата на съществуващите музеи да се ангажират с подобни идеи, групата е решила да създаде свое музейно пространство. Важен етап от проекта е обучаването на студенти в изследване на града и в опазване на историите. Идеята е самите студенти да се превърнат в мобилни живи архиви, разнасящи новооткритото знание за Мостар из всичките му части.

Експонирането на архивните материали е било временно приютено в Младежкия културен център Абрашевич в Мостар миналия месец. Сега се търси постоянен дом за колекцията. В интернет работите могат да бъдат видяни и чути на www.abart.ba.

Повече за проекта можете да прочетете тук (in English).