Историите на една необикновена метална кутия

Преди време ви разказах за металните кутии от моето детство. Една от тях бе по-специална, оставила следа и в сънищата ми. Розовата кутия с каляски отстрани и принцеса с чадърче на капака. Беше пълна с пирони у нас. Именно тя е вдъхновила първия ми запомнен и до днес сън. Запечатала съм един образ – на дамата с чадърчето в каляската. Отварям очи и поглеждам света през решетките на детската си кошара. Съзнателно или не, съм търсила кутията из магазините за втора употреба (kringloopwinkels в Холандия) и никога не съм се сещала да я потърся у дома, когато се прибирам.

Находката

Онзи ден открих кутията в един магазин за стари вещи. Беше déjà vu. Познах я веднага. Дамата с чадърчето. Купих кутията за смешната сума от 20 цента. Така тя стана един от експонатите със сантиментална стойност в моята лична колекция. Ето и паспорта на предмета: Mackintosh’s Quality street Chocolates and Toffees. Производител: Rowntree Mackintosh Limited, York, England. Датирана: 1969-1988. Според Wikipedia марката Mackintosh е създадена през 1936 г. През 1969 г. Mackintosh се слива с Rowntree, а от 1988 г. бонбоните стават продукт на Nestlе, което променя дизайна на кутиите.

(снимката е от Flickr на WongKingFai)

Пуснах търсене в Google с марката и разглеждах снимките, които излязоха, за да открия същата кутия. Така и не открих точната. Търсих и онази от спомените си, защото мисля, че тя е по-розова от купената наскоро. От наличните за продаване в нета няма една с друга повтарящи се. Но доста изглеждат подобно на моята нова кутия. Според eBay, Etsy и други сайтове за антикварни предмети излиза, че има запазени кутии из целия свят: в Хонг Конг, в Малайзия, в Салем, Масачузец, в Белгия, в Тел Авив, в Ню Йорк, в Шотландия и... дори две в София.

В един блог дори прочетох история, подобна на моята, на момиче от Малайзия, чиято леля два пъти донесла от Англия такива бонбони. Момичето помнело само вълшебния вкус на шоколада от детството си и с години издирвало в Google чрез образи кутията, но не я откривало. Накрая достигнало до фрагменти от надписа по кутията и намерило марката в интернет. Друга подобна история от Тексас разказва за бащата, който работел в Европа и носел отвреме навреме европейски стоки, които изглеждали екзотични и интересни.

Кутията с три живота

Кой и как е донесъл кутията при моите родители, никой вече не помни. Никой, освен мен и майка ми, не разпозна дори кутията. Напразно описвах с подробности съдържанието (пирони) и показвах находката си. Брат ми каза, че е по-вероятно да помни пироните вътре, отколкото кутията.

Майка ми единствена потвърди за нейното съществуване и евентуална локация. Но и тя не я е срещала скоро. Възможно е кутията да е била в апартамента, където израснах, а впоследствие да е била отнесена на вилата. Оттам вече вероятно е била изхвърлена при прочистване и ремонти в последните години. Но все пак е възможно да се крие и някъде в избата на апартамента, например. И никой да не подозира за съществуването й там.

Кутията остава жива в моите спомени, след като е изживяла два живота в два различни свята и е преминала през кой знае колко ръце. Да, предметите имат повече животи от нас, хората. А понякога и повече “работни места”. Първо е работила като опаковка за бонбони, които някой е произвел в далечна Англия. Пропътувала е неотворена до България в неизвестен куфар или съдържанието й е било изядено по пътя, а кутията впоследствие е заела второто си работно място – у нас. Като кутия за пирони. Възможно е да е имала и други функции: като кутия за бисквити или кутия за бижута. Никога няма да разберем. Предметите не говорят. Вместо тях разказваме ние.

Произход

Но как се е озовала точно у нас и кой я е пренесъл до България? Няма спомен. Само предположения. Това е продукт на Запада и във времето, когато кутията се е озовала в Бургас, България е била затворена държава с комунистически режим, където западноевропейските стоки се възприемали като символи на капитализма и заразявали с упадъчност докосналите се до тях. Източници на такива стоки в България са били хора с професии в туризма (камериерки, продавачки в Кореком), транспорта (тираджии и моряци) и единиците туристи, които са можели да пътуват свободно на Запад, отвъд Желязната завеса. Така пътищата за попадане на кутията в нашия български дом са няколко. Възможно е баба, която е работила сезонно като камериерка в хотели в Слънчев бряг, да я е получила като благодарност от някое английско семейство, а после да я е дала на мама, да я употреби според желанията си. Възможно е кутията да е била подарена на другата ми баба от нейната племенница, която е била певица в България, пяла е в чужбина и после се е оженила там. Възможно е също баща ми да е получил кутията от приятел-тираджия, докато е работил в СО МАТ в края на 70-те години на ХХ век. Или от някой моряк по-късно, когато работи на пристанището в Бургас. Ако кутията е попаднала у мама или баба първо, предполагам, че трудно би се озовала в шкафа, пълна с пирони. По-вероятно е да я ползват те самите, а не баща ми. Защото металните чуждоземни кутии са почти толкова ценни, колкото бижутата на баба и мама и се пазят, въпреки неугледния си външен вид. Аз самата дори не съм знаела, че кутията е била от бонбони. Вкусът на Запада се изчерпваше с шоколадово яйце веднъж годишно, ако ни посети роднината-моряк или дъвки, подарени на баща ми пак от моряците.

Как и защо аз съм си играла с кутията, пълна с пирони в най-ранните си години, за да сънувам после съня с каляската, е необяснимо също. Но едно е ясно. Не са били много картинките с принцеси, до които съм се докосвала тогава, за да се запечата именно тази от кутията в спомените ми. Все пак като повечето момичета и аз съм сънувала своята каляска. Интересно, принц не си спомням. Поне не от сънищата си.

"Жив музей" обединява спомени в разделения Мостар

В град, където историята сама по себе си е място на битки, група млади хора се опитват да създадат отворен архив, който да помага на хората да си спомнят какъв е бил градът им и какъв би могъл да бъде отново. Проектът на Абарт "Да съберем Мостар (отново)" има за цел да създаде живо депо за спомени, свързани с града. Той е финансиран по програмата "Култура за развитие" на UNDP Millennium Development Goals Fund.

Изправени пред липсата на работни места в музеите или въобще липсата на съществуващите музеи да се ангажират с подобни идеи, групата е решила да създаде свое музейно пространство. Важен етап от проекта е обучаването на студенти в изследване на града и в опазване на историите. Идеята е самите студенти да се превърнат в мобилни живи архиви, разнасящи новооткритото знание за Мостар из всичките му части.

Експонирането на архивните материали е било временно приютено в Младежкия културен център Абрашевич в Мостар миналия месец. Сега се търси постоянен дом за колекцията. В интернет работите могат да бъдат видяни и чути на www.abart.ba.

Повече за проекта можете да прочетете тук (in English).

Носталгично: за Комлука и неговите мигранти

За онези, които не знаят, Комлука днес е известен като ромския (циганския – зависи от гледната точка) квартал на Бургас. Той си няма история. Защото е по-добре да го забравим. Намира се между центъра на Бургас и разклона за Южното ни Черноморие. И вероятно е един от най-старите квартали на града. Но паметта за него не е за пазене, тя е там, докато хората, които я носят, ги има. А те, един по един, си отиват. Надалеч или към Отвъдното.

Комлука е временно място, малко са хората, прекарали целия си живот там. То е място на преход: идваш от някъде, заселваш се в нищото, местните не те приемат, адаптираш се бавно, с или без късмет, знаеш, че има и по-добри места, мечтаеш за тях и при първа възможност напускаш Комлука. Носталгията и роднините винаги те водят там, сънуваш ги, посещаваш ги, но временно. Комлукът е нито града, нито селото. Хората там нямат градинки за повече от една кошница домати, няма канализация и забавления. Имат къщи. И път, към града. Пътуваш до Комлука с автобус и си само на две спирки от центъра. Преспиваш в Комлука и ти е хубаво. Но си тръгваш. Заради по-доброто бъдеще. Твоето и на децата ти.

Местните твърдят, че Комлукът няма бъдеще. Защото там са циганите. Българи не останаха, казват. Защото няма канализация. Е, вече има. И утре щял да я открие не кой да е, а премиерът на България (Бойко Борисов - бел. моя). Канализацията на Комлука е обещанието на ХХ век. Дядо ми не доживя да се ползва от това удобство на цивилизацията. Обещавали му го, откак се е родил в 1926 г. Почина през 2009 г., а каналите бяха стигнали до улицата преди неговата. В същото време връщащите се отново в Комлука от идеалния соц-жилищен комплекс Меден Рудник роми, наричащи себе си турци, купиха и къщата до дядовата. Защото постепенно всички тракийци измряха. И децата им не се върнаха да живеят в домовете от своето детство. Продадоха къщите. На следващите, за които Комлука ще е стъпка към адаптиране към живота в града. На две спирки от центъра.

Горната импресия бе изписана не само защото Комлука е любимото място на моето детство. Причината е отсъствието му от официалния локален разказ и историческия календар, в който, нормално, присъстват "големите събития", правени от "големите хора". Утре и Комлука ще попадне за ден в обектива на медиите. Заради премиера и канализацията. Но по-сигурно е това, че проблемите на и спомените за квартала никога няма да си пробият път към официалната история, само защото в Комлука са се случвали все всекидневни неща от обикновени хора. Ако има велики личности (знам само за Кичка Бодурова), то те са се родили в Комлука и са творили по-късно някъде на по-добро място.

А историята на квартала накратко е следната. В 20-те години новодошлите тракийци строят къщите си, учат се на "градски" професии - на пристанището и във фабриките, опитват се да се установят. През 60-те години други новодошли пренасят покъщнината си от селата, в които не искат повече да живеят след колективизацията и са принудени, от живота или от някой друг, да се адаптират към градския начин на живот. Говорят различно, но не са от най-различните - живеещите до морето, ромите (или циганите, в зависимост от гледната точка). А те, макар и дошли почти едновременно с тракийците, никога не биват приети като част от комлушката общност на българите. Вероятно в отговор и циганите/ ромите не желаят да се интегрират в тази доминантна, макар и вече малцинствена в квартала група. Пресечените точки на "различните" хора в Комлука са много - в местната баня, на пазара, на спирката, но страхът съветва, разстоянието при общуването им да не се скъсява.

В този смисъл Комлукът е огледало за града и вече сигурно ви става ясно защо градът не иска да се огледа в него. Официалният разказ показва това, което искаме да сме, а не същността ни. Искаме да сме толерантни, но всекидневно обиждаме поне един различен. Искаме да сме граждани, но по улиците ни хвърчат разпилени торбички с боклук. Уж сме на тази земя от векове, но се задържаме тук за кратко. Защото тази земя е все на две спирки разстояние от по-добрия живот.

Историите на един пенсиониран куфар

Той се крие в килера на апартамента, където съм се родила. Там сега живеят мама, татко и баба. Аз не живея там от 1997 г., когато заминах за София, а после, през 2007 г. заминах за Лайден.

За куфара бях съвсем забравила, докато не стана въпрос за “Музей в куфар”, проекта на учениците ми в българското училище. Търсих в интернет картинки на куфари, пълни с нещо. Намерих много и много интересни. От приказка на приказка си спомних за куфарите, които майка ми понякога вади от килера. Вади ги, когато дойда отдалеч и няма пантофи за мен.

Куфарът, за който се сетих първо, е пенсиониран от години. Никой никъде не пътува с него вече. Той лежи на втория рафт във вградения гардероб на коридора, наричан за кратко “килер”. Куфарът има няколко истории, които ако поровиш, ще изскочат. Или ако се заслушаш, докато го отваря и затваря, майка ми ще ти ги разкаже. Ако не тя, баба ми ще я замести.

Този куфар е малък, жълтеникав, от изкуствена кожа, но още здрав. Защо тогава сме го пенсионирали ли? Защото е старомоден. И е малък, точно за ръчен багаж. А според някои куфарите се ползват за далечно пътуване, затова не става. За близки разстояния, като София и Айтос, по-удобни са саковете. Въпрос на гледна точка. В последните две-три години пътуваме често и със самолет, пътуваме с ръчен багаж само и най-удобен за случая е малкият куфар.

Така стигаме до първата история на куфара. Тя се развива някъде в 50-те или ранните 60-те години. През далечната 1960-та или 1956-та дядо ми е купил куфара, защото му е трябвал. За какво ли? Ами да пътува. А той пътувал често. На партийни събрания, на инструктажи, на семинари и командировки. По партийна линия. Дядо ми не помня много. Починал е, когато съм била на три. Но от баба знам, че е ходил в Банкя, чаак до София, на тримесечни курсове или обучения. Вероятно с жълтия куфар е пътувал. Какво са обучавали дядо ми там, не знам. Може би да следва правилната линия на Партията, да агитира и пропагандира вярно комунистическата идеология. Доколкото знам, той това е и работил на различни места в Бургас. Тази е най-мъгливата история на куфара, най-приглушено се чува и по правило е най-кратка. Обикновено завършва с “не знам повече, не ме питай”.

Как и кога куфарът се озовава в килера за по-дълго, също не знаем. Той е там откакто се помня. Пенсиониран. Защо пък е пенсиониран? Защото, когато бях малка никой не пътуваше на далеч. Веднъж в годината ходехме на близкото ни море в Созопол, не че в Бургас нямаше море, но... на почивка. А дядо вече го нямаше, за да пътува. Куфарът надживя дядо. И вероятно още дълго ще живее в килера скрит.

Там куфарът заема място, но и осигурява място. За огромната колекция терлици на мама. Защо са й на мама толкова много терлици? Ами не по нейно желание ги събира там. Ето я и втората история в куфара: терлиците са плетени от баба. През всичките тези години откак се помня. Всеки месец-два баба произвеждаше по един чифт терлици. Да ни е топло, така казва. Затова ги правела, защото от краката най-много се изстивало. Тази ми баба като млада била вечно болнава. Все кашляла, не можела да си поема въздух. Но плетяла. Да има. Терлиците са различни модели, от различни шарки и бог знае къде събирани прежди. Не са особено дебели, не и колкото днешните купешки пантофи, та вече никой не иска да ги носи. И стоят в жълтия куфар на дядо. Баба само предава терлиците на мама и й поръчва да ги носят. Така мине се не мине време, мама вади куфара и скатава нови терлици при старите.

Ето я и третата история от куфара. Терлиците носи само мама, за да има полза от плетенето на баба. И за да ги “износваме, какво иначе ще ги правим”, казва мама. Затова, като дойда аз или брат ми отдалеч, мама вади куфара и ни предлага терлици. И разказва историите, докато показва най-добрите и най-подходящи за моя крак терлици. Терлиците нямат износване. Не само защото са много, но и защото всеки скъсан терлик се носи на тази или на другата ми баба, да го "преплете". Тя запълва дупката с каквато прежда има под ръка, съчетава добре цветовете и не пропуска да преплете и здравия терлик, за да стане пак чифт, леко изменен спрямо предишния. Затова терлиците нямат свършване в нашия жълт куфар. Другата ми баба пък отдавна не плете терлици по този начин. Плете по-едри неща, одеалца. По много – за мен, за мъжа ми, брат ми, братовчедка ми и нейния мъж, тяхното дете, за мама, татко, та дори и за себе си. Огромен труд, много прежда, много време. И много приказки са се изприказвали, докато изплете толкова метри плетка, много колумбийски сериали ще завършат, докато баба изплете и последното одеалце. Обаче и тя има предадени терлици в колекцията на мама в куфара. Да не се объркате, че бабите ми са се специализирали – едната в плетене на терлици, а другата – в плетене на одеалца. Няма такова нещо. А историята на износването на терлиците, за да не даваме пари за пантофи, е типична за България и моето детство. Тя е история на хора, живяли в криза и оцеляли, въпреки държавата си. Така и нашият куфар, макар и излишен, не бива хвърлен на боклука или предаден на други, по-бедни от нас. Той се пази, не се знае за кои, по-страшни от сегашните години. Че за какво им е на по-бедните от нас? Ние не пътуваме, че те ли...

Направи-си-сам музей

Ето и презентацията за вдъхновение за учениците ми от българското училище в Лайден.

Тук можете да видите още presentations от мен в SlideShare.

Музей в куфар

Откак работя в българското училище в Лайден, усилията и мисленето ми са ориентирани към демитологизиране на съдържанието на учебниците по история, търсене на различни и атрактивни за децата методи на преподаване, както и на задачки-закачки, по които те да работят по-дългосрочно. В училището ни отдавна се предлага възможност на учениците да работят по собствен годишен или семестриален проект и да го презентират пред публика веднъж или два пъти през годината. Това е поводът да дам задача на изучаващите с мен история на България деца във 2, 3, 4 и 5 клас (на възраст между 8 и 13 г.) да направят свой "музей в куфар". Ето как виждам аз структурата на музея:

Музеят в куфар: три перспективи

Музеят разказва историите на емигрантите и техните деца, които го създават на практика. Логически той се поделя на три части, свързани помежду си:

1. Връзката на емигрантите с миналото и с България – чрез родовата история и родословните дървета, като същевременно подчертаваме факта, че миграциите не са ново явление, а хората от всяко поколение мигрират, макар и на кратки

разстояния и в страна, която в близкото минало е ограничавала волните миграции. Тук търсим влиянието на произхода върху емигрантските истории.

2. Връзката на емигрантите с бъдещето – чрез историята на тяхната улица и холандската култура, от която те не само получават, но и дават. Тук също ще се подчертае наличието (или липсата) на различни по етнически, религиозен и социален признак хора на една и съща улица. Улицата и държавата Холандия са жив пример за история на миграциите. Тук целим да покажем влиянието на околната среда.

3. Емоционалното състояние на емигрантите тук и сега - чрез лексикона на бг емигранта, който ще е интерактивния момент в изложбата. Ще има 5-8 попълнени и окачени на въже с щипки и още толкова оставени като въпросници на масите, за да могат хората да ги попълнят на място и да ги окачат до другите. Тук търсим действието на носталгията и обмена между българската и холандската култура.

Децата получиха инструкции и въпросници, които да им помогнат в събирането на историите. Мултиперспективността е в основата на музея в куфар: разказването на истории, събрани от едно дете и показани според неговия вкус и желание в пространството на един куфар, сборът от няколко подобни куфарни истории ни осигурява някаква, макар и малка представителност на "проучването", а според възрастта си учениците получават различни задачи: съставяне на лексикон на българина зад граница, рисуване на родословно дърво от най-малките, събиране на родови истории с акцент върху преместването от село в град или друга държава, истории от улицата с идеята да се проследи процеса на интеграция. Трудностите пред проекта са много: децата, които събират родови истории нямат достъп до информация от по-възрастни роднини, баби и дядовци, тъй като живеят тук с родителите си; децата, които събират истории от улицата си отказват да говорят със съседите си, които сами определят като странни или некомуникативни. Разбира се, всичко това също е резултат за проекта, тъй като скъсването на нишката на родовата история понякога е причинено именно от миграцията и желанието за промяна, а интеграцията често е мъчителен процес, протичащ в изолация, носталгия и принудителна промяна на личността.

Но по-добре да погледнем инструкциите:

Музей в куфар: на езика на децата

В часовете “Човекът и обществото” и “Роден край” учим за България и нейното минало. Опитваме се да разберем как живеят (и са живели) хората, защо избират точно този начин на живот и място за живеене, как хората общуват помежду си, как си влияят и как се разбират.

Къде, освен от книгите, можем да научим много за миналото? От филмите, игрите и в музея. За да покажем какво сме научили през годината, обикновено правим проект, който представяме пред всички.

“Да си направим музей” е нашия проект тази година. Всички ние пазим някаква връзка с България, защото родителите ни или самите ние сме дошли оттам и сме се заселили в Холандия. В нашия музей ние ще разказваме за себе си, за България и за Холандия, за спомените си и за спомените на хората около нас. В музея можем не само да показваме предмети, но най-вече да разкажем истории. Можем да покажем картинки, снимки, карти, презентации и филми. Всичко това заедно прави музей. С музея можем да свържем хората – тези, които ни помагат да намерим историите и тези, които идват да ги видят.

Нашият музей си няма къща, няма постоянно място, както хората, за които се разказва в него. Затова той е музей в куфар или пътуващ музей. Вашата задача е да направите музея.

Как се прави музей (указания за 3, 4 и 5 клас):

Той ще бъде музей от няколко куфара или няколко кутии за преместване (verhuisdoos). Всеки един от вас ще приготви своята кутия със свои истории. В нея може да сложите всичко, което е свързано с темата и което ще ви помогне да разказвате. Може да подготвите презентация или филмче или просто да нарисувате своята история, да направите карта на улиците (града или държавите) или малък макет. Всичко това трябва да се побере във вашата кутия (с изключение на филма или презентацията, които ще могат да се гледат на екран на стената с помощта на мултимедиен проектор). Можете дори да предложите игра или да раздавате разпечатана рецепта за нещо вкусно, за да привлечете посетителите.

За да намерите историите си, трябва да говорите с хората около вас. Да намерите по-възрастни хора, които помнят и искат да разкажат спомените си. Да отидете при съседите си, за да ги питате, какво те помнят. Да помолите родителите си, да споделят родовите истории. Някои родове имат дълга история, други не пазят много от своята. Трети просто не мислят, че е ценна. Вашата задача е да намерите историята, да я разберете и да я разкажете по най-интересния възможен начин. По-долу ще намерите въпроси, които можете да зададете на подбраните от вас хора, за да съберете информация за бъдещия музей.

Предметите могат да бъдат всякакви: от терлици, дрехи, сувенири, покривки, чаши, списания или книги, или дори тетрадка с рецепти на бабините вкусотии. Неща, които свързвате с рода си и с България.

Снимките може да подредите в албум или на картон, за да се разглеждат удобно. Картите и рисунките – също. Ако имате начин да запишете гласовете на своите разказвачи (с помощта на диктофон или друго записващо устройство), може дори да предложите на посетителите на музея да чуят сами автентичния разказ.

Powerpoint-презентациите и филмчетата трябва да подготвите така, че да разказват вместо вас. Защото вие не винаги ще бъдете до вашия музей в куфар, така както музейните уредници не ви помагат лично да разгледате изложбата им.

Музеят ще открием заедно пред родители и гости в края на учебната година. Дотогава трябва да планирате така времето си, за да съберете материалите и да измислите своя начин на представяне. Помнете, че музеят трябва да бъде максимално интересен, за да не отегчи посетителите си.

Задача за 4 и 5 клас:

!!!Важно!!! Можете да изберете един от вариантите на проекта и да работите по него. Желателно е да покажете не само вашата лична история, а и тази на още някой (съсед, родител, приятел)! Въпросникът по-долу ще ви помогне да се справите. Можете да добавите и свои въпроси. Или да оставите хората да ви разкажат, без да ги прекъсвате с питане.

Варианти на проекта:

· Нашата улица

· Нашите улици (улици, където сте живели преди и улицата, на която живеете сега)

· Всекидневен маршрут

· Един ден на... (Един петък на 2004 г.; Един понеделник на 2010 г.; Една събота на 2009 г.)

Лексикон на БГ-емигранта (задача за 2 клас)

Децата преписват въпросите на цветен картон размер А4, като оставят достатъчно място за попълване на отговорите (два листа, обърнати хоризонтално, т.е. “landscape”, са достатъчни). Децата подготвят лексикона графично и го предоставят на родителите. Родителите попълват въпросника индивидуално в къщи и го предават на детето.

Лексикон на БГ-емигранта

Пред лексикона всички сме честни и всички послъгваме по малко..., надничаме в страничката пред нас, преписваме отбора, който другите масово харесват, но все с нещо гледаме да се отличим от тълпата.

Ето, сега е твой ред да отговориш на въпросите, с което ще засвидетелстваш своето приятелство пред мен, БГ Емигранта. Тук не е нужно да издадеш самоличността си, но е задължително да споделиш чувствата си. Вероятно всички ние ги споделяме...

И... не забравяй любопитството си! Ела да откриеш и другите си приятели по чувства... ☺

Родословно дърво (задача за 2 клас)

За да научим родовата ни история, трябва първо да познаваме хората, които я правят. Тях можем да запомним, като ги подредим в родословно дърво. Всеки човек от рода ви ще получи своето място. Дървото можете да нарисувате върху цветен картон, за да го включим в бъдещия пътуващ музей.

Задача за 2 и 3 клас

Варианти на проекта:

· Къде, какво, кога... за моя род

· Пътя на моя род

В рода има най-различни хора – такива, с които се гордеем, такива, които много работят, други, които обичат да си почиват. Някои много пътуват, други никога не се местят извън своя квартал. Всеки пази своята история и обича да я разказва, но само пред доверени хора. Целта на нашия пътуващ музей е да намерим истории за пътуващи и не толкова пътуващи хора от рода ни, да ги разкажем по най-интересния начин, да свържем Холандия с България и да покажем предмети, които свързваме с пътуванията до България или които пазят историята на рода ни. Задачата ни е да запишем историите, да съберем снимките на хората, да намерим предметите (ако са ценни – да ги нарисуваме или снимаме), да подредим всичко в кашон или куфар, за да могат посетителите на музея да го разгледат.

***

Накратко, това са инструкциите. Отделно децата получиха въпросници, които да им бъдат в помощ, но те касаят пряката работа, а не идеята, която се опитвам да представя тук. Целта на споделянето на проекта в блога е да се получи обратна връзка, да се доразвият и обогатят идеите. Презентацията на проектите е насрочена за юни 2011 г. в българското училище в Лайден. На нас ни остава да се надяваме, че децата разбират езика на нашата комуникация и се вдъхновяват от картинките, които подбрах за тях при първата ми презентация-импресия на тема "как може да изглежда нашия музей в куфар". Нея можете да видите тук.

Историята с микро и макроелементи

5 март 2009 г., 4 без 5, необичайно слънчев и топъл следобед. Едно момиче с голяма чанта и бележник, сяда на пейката пред блока на оживения от коли и автобуси булевард в Димитровград. На отсрещната пейка можем да видим видимо трудно подвижен мъж на около 80 години, който се чуди, какво ли търси тази девойка тук. От Енергото ли е, или от ВиК, сигурно пак пари ще иска... Другите мъже наоколо, бъбрещи на крак със съседа, бавно се приближават и насядат на отсрещната пейка. "Кога ли ще се осмелят да седнат и до мен?", пита се момичето. Да, като свършат местата до познатия. Бавно и пейката на момичето се пълни, докато пенсионерите стават 6, а девойката е сама. Сега вече любопитните погледи се срещат нетърпимо често. Кой ще е първи? Кой ще я заговори?

Момичето съм аз. Загубила съм рефлексите си на изследовател, в главата ми е само етиката на етнолога и не смея да проговоря. Срам ме е, че уж изучавам социализма, а хора като тези около мен на пейките знаят толкова повече. Страх ме е от пропагандата, а тя не боляла. Никога няма да забравя първите разменени реплики. "От тук ли сте?", попитах пушещия до мен дядо (определено бих могла да съм му внучка). "Хехе, оттук!? Момиче, тука няма местни, всички сме дошли от някъде." Това изречение прозвуча като изначална истина за миг. В цялата си десетгодишна практика на етнолог, на терен не съм чувала подобно "признание". От година чета форумите в интернет-изданията и под всяка статия има гореща борба между местни и кореняци софианци. Според тях да си кореняк е безспорно по-добре. Вероятно не питах правилния човек, ако насреща ми беше внук му, той сигурно щеше да твърди, че е кореняк.

Всъщност се зарадвах да чуя точно този отговор. Той беше като загубено парче от пъзела на миграциите, който редя от две години сама пред себе си. В Лайден, където се преместих да живея, в изложбата за града в местния музей пред една врата с много различни фамилии на пощенските й кутии видях един особен поглед към градското население. Според текста до вратата историята на града е историята на мигрантите. Хората идват и си отиват. Някои остават по-дълго, други отпътуват бързо. Доскоро мислехме да отпътуваме след близо две години престой. Сега оставаме. За още три. Дали това е кратко или не, зависи от гледната точка.

В Лайден, като цялата Холандия, ниската земя в Нидерландия, трудно можеш да разпознаеш кой е "местен". Дали Димитровград изглеждаше така? Не, там със сигурност има местни и няма новодошли днес. В 1947 г. е било точно обратното. Стартът на бригадирското движение, което строи заводите в района, довежда маси хора от различните краища на България. Тези заводи привличат работна ръка доброволно или по задължение. Според официалния разказ на музея на Димитровград строителите на промишлените обекти са тези, които издигат искането на голото пространство да се построи град с името на вожда. Дали това е така или новият град е планиран от Партията и спуснат на бригадирите чрез поставени лица, не можем да знаем. По времето на социализма има само официална история. Неофициалните, устни разкази са толкова силно манипулирани от пропагандата и съвременността ни, че е трудно да се разследва подобен момент. По-интересното е точно това движение на хора, мотивирано или не, принудително или не, пулсиращо с различна сила през различните етапи от управлението на БКП. Така репликата на този случаен човек от пейката пред блока разбуди мислите относно уседналостта и миграциите, които делят хората на кореняци и новодошли и превръщат социалните категории "селяни" и "граждани" в морални.

Колко често ни се налага да се местим? Кой е по-уседнал - ние или мислените за "номади" по природа цигани? На тези въпроси ще се опитам да отговоря в следващи статии тук с две истории: моята родова история (личен прочит) и тази на една възрастна копанарка от село Кръстина до Бургас (нейния разказ).

Дали историята на Европа като "стария континент" е история на уседналост, разказана от кореняци европейци или миграциите движат събитията и променят културата? Заслужава ли Европа своя "музей на миграциите" и къде трябва да бъде той? (Тези въпроси бяха обсъждани в работни групи на конференцията в Берлин през ноември 2008 г.) Допустимо ли е да предаваме собствената си идеология на национализма за една нова и трудна теория за европейската общност като изначално мигрантска? Тази теория определено приравнява разликите между стария и новите континенти, изградени и изграждани от мигранти. Ние избираме: различното или общото?

Изложба на забравени игри

От Лора Филева, препечатано от в. Дневник, 28 април 2009

Картонени игри и пластмасови играчки, изработени от Трудово-производствена кооперация (ТПК) "Хемус", са подредени в изложба в artnewscafe в Пловдив. В експозицията са включени класическите ''Не се сърди човече'', ''Черен Петър'', ''Погледни и нареди'', "Послушай картата", излезли на пазара в годините на социализма, в детството на авторите на проекта - фотографът Никола Михов и архитектът Валери Гюров, който и рисува графити.

"Валери подготвяше изложба и си търсеше мозайка с пластмасови елементи. Така научи, че в склада на ТПК "Хемус" са останали много игри, които се продават между 30 и 70 стотинки", разказва Никола Михов. Според него забравените вече забавления са своеобразна история на промените в ценностите на хората.

Валери Гюров и Никола Михов са съученици от първи клас и са "преживели много неща заедно". "Като видях всичките игри и се върнах в детството ми, дори изрових някакви мои стари", продължава Михов. Любимата му, на която и сега играят, е "Рали" - зарчета с различни цветове се надпреварват, участват и пионки.

В изложбата са включени рисуваната от холандския дизайнер Дик Бруна ''Картинно лото'', както и ''Животът на Исус'', ''Междузвездни войни'', ''Сам с крадец в къщата'' и ''Аз имам фирма''.

"Когато искате да се забавлявате в почивните дни или търсите подходящ подарък за вашите близки, класическите картонени игри на ТПК "Хемус" са чудесен избор, защото дават незаменимата радост на общуването, създават приятна атмосфера и събират цялото семейство заедно." Това е цитат от рекламна брошура на трудовата кооперация.

Повечето от помещенията й се отдават под наем, производството е спряно. "Когато отидохме, директорът, който си е същият, се учуди, като видя колко сме ентусиазирани", си спомня Михов. Там беше и същата счетоводителка.

Изложбата, която ще продължи до 30 май, беше открита със спортен полуден, като пред галерията посетителите играха и на други позабравени игри от детството като "ръбче'', скачане на ластик и федербал. За фон звучеше музиката от "Войната на таралежите'', ''Васко да Гама от село Рупча'', ''Неочаквана ваканция''.

За битието и съзнанието:

дали предметите ни карат да вярваме (в разказите за миналото)

Онзи ден попаднах на материал, който разказва куриозен случай с намерен случайно апартамент в бившия източен Берлин, изоставен от обитаващия го още през 1988 година, преди да падне стената. В него архитектът намерил мебели и предмети, всички произведени в ГДР, в кухнята - хлебчета от времето на социализма, само един флакон дезодорант бил “западен” или вносен, както казвахме преди. Архитектът признава, че при отварянето на апартамента се почувствал като археолог, попаднал на гробницата на Тутанкамон. Като цяло темата е интересна за степента на автентичност, при която хората се дивят. Интересна е и поради изравняването в стойност на соц-наследството с онова на Древен Египет примерно. Същото онова соц-наследство, което у нас, в България се счита за срамно и бива покрито. Но не демонстративно, в черно като Ентропичната тоалетна в Брюксел.

Тези редове бяха провокирани и от един коментар под превода на статията в www.dnes.bg. В него анонимен автор бе изложил предложение апартамента да бъде превърнат в музей. Хората явно много имат нужда от автентичност. И от история към нея. Събитието с апартамента само по себе си повтаря модела на официализирания вече разказ на музеите в Берлин, занимаващи се със социализма: в апартамента има предмети от онова време, мухлясали хлебчета като доказателство за автентичност. Има и добавена история: за напусналия малко преди падането на стената човек, който вероятно е имал проблеми с властите.

**
Мрежата от музеи в Берлин, дебатиращи темата, прави точно това - разказва история за репресии, история за конфликт между държава и граждани и като бонус - посивяло всекидневие. Музеите са устроени на местата на стари ГДР-институции и на практика усвояват пространството, като го превръщат в наследство. Назидателно наследство, с каквото впрочем Германия е осеяна надлъж и нашир. Мислех си, че разказът за Германия в последните 80 години от ХХ век е изцяло негативен. Той е дидактичен, на места дори ултимативен. Не оставя наследството на мира, а го “претопява” и отлива в нов калъп от гледната точка на съвременността. Разбира се, един такъв разказ обикновено е конфликтен, той не поражда съгласие, той провокира и наставлява. Едната половина от населението е засегната като “лоша” и представлява обект на експониране, а другата е тържествуващата. На пръв поглед нищо ново. Цяла индустрия бълва символи, разкази и картини от и за онова време. Ост-алгията е обхванала не само Германия, “западните” туристи са основните й жертви. В резултат на тиражирането на модела се получава едногласност на интерпретациите, разказът за социализма се взима едва ли не наготово като калъп, попълва се с локални предмети (за автентичност, разпознаваема за местните) и “пропагандира” правилната версия за възприемане на миналото. Опасното според мен е, че наличната в музеите версия не решава проблема, а просто пуска на туристическия пазар нов тираж “наследство”.

Докато гледах обаче музеите за ГДР и четох за апартамента, който гъмжи от автентичност, си мислех, че това не е нашата, българската история. Сигурно по същата причина не разпознах като свой и разказа в музея на Прага. Няма как да бъде. Всички те представят соца като завършен процес, като минало, а при нас - той е жив. Може би нашият разказ е различен от тяхния, защото нашата история е малко по-различна. Ние нямаме истинска Пражка пролет'68, нямаме и внушително бутната Берлинска стена, нямаме организирано дисиденство. Имаме само политическа “приемственост”, управленско "съгласие" и други подобни, които не позволяват соца да бъде “закопан” в гробницата на Тутанкамон и след 20 години открит.
**
Всъщност като копират модела на ГДР-музея, Г. Господинов и Яна Генова не успяха да вместят нашата собствена история в Инвентарния си склад. Господинов повтаряше как соца е в мазетата и в таванските помещения, мухлясал и забравен едва ли не, а после се учуди на осезаемата носталгия у посетителите (друг е въпросът дали реакцията на посетителите беше "носталгия").

Ако се опитаме да възстановим в главите си образа на изложбата, наречена “Инвентарен склад на социализма” (Червената къща, 2007) ще видим, че тя беше изкуствено откъснато парче, с рязка и неоправдана граница. Периодизацията на нашия всекидневен социализъм слабо се влияе от падането на Берлинската стена. В Берлин това събитие беляза не само държавното управление, то беше събитие и на всекидневно ниво. За сравнение у нас свалянето на Тодор Живков от поста си остана лично негова драма.

Инвентарният склад (и книга) на социализма не разказа тихите разкази на множеството хора в и извън София, които си пазят пюрените бурканчета от “Булгарплод” и си съхраняват още домашно варената лютеница в тях, карат си ладите и вярват, че това е по-добрата и по-евтината кола, харчат ограничено като навик от времето на дефицита и философстват, как “сега има стока, а нямаш пари да си я купиш, пък тогава колко пари имахме, а който искаше, се снабдяваше по втория начин”. Тази история е дори по-страшна от германската с преследваните от агентите на ЩАЗИ, щото тя показва приемственост и възпроизводство на модела в години на демокрация. По-страшни са обитаваните апартаменти от онези, които са стояли заключени 20 години и обрасли в паяжини. А собственикът им е избягал на по-доброто място и сигурно е "бизнесмен" както викат българите на успелите. Това според мен е много важното присъствие на социализма във всекидневието у нас (а защо не и другаде?). Той не е показан в нито един конвенциален музей още. Живият днес соц, трансформираният соц не е онзи соц, погребан в историята. Но в този жив соц всъщност липсва адреналина на трилъра: историята няма тръпка, екшън и хепи енд. Тя все пак провокира, но изглежда по-затворена като шансове за успех от другата, германската, която пък е дълбоко трагична. Всички разпознаха предметите от по-късния социализъм в Инвентарния склад. Дори брат ми, който беше на шест, когато режимът на Живков бе подменен. Просто соцът все още е жив в домовете ни.
**
А както твърди Маркс, “битието определя съзнанието”...
Аз бих добавила: кокошката ли, или яйцето...

Публикуваните фотоси са на Berliner Morgenpost.

My Second Life - the video diaries of Molotov Alva

Преди два дни по една от холандските телевизии (Nederland 2) попаднах на документален филм за Second Life. С всяка минута се изумявах все повече какви фундаментални философски тези се налага да преосмисляме с нахлуването на глобалната виртуална мрежа в животите на всеки от нас. Казвам животите - защото по време на филма се замислих дали всеки от нас не живее поне два живота в този единствен, който си е мислел, че му е спуснат отгоре, от съдбата. Дали виртуалният(те) живот(и) не ни разбиха тотално илюзиите за Онзи, там горе, който определя линията на събития, които живеем? Изобщо - и вашите въпроси ще се разбунтуват, само гледайте филма. За съжаление наличното видео е само интро.

Епизод 6: Розовата кутия и пръстенът с пеперудата

Първият изобщо спомен, към който лично успях да се върна, а не с помощта на околните, не мога точно да датирам. Става въпрос за детски сън, трябва да е бил някъде около третата ми година, преди да се роди брат ми. Тогава още спях в кошарата, така викахме на леглото с решетка отпред, в което едва се побирах вече. Сънят е нищо повече от една последователна картина, запечатала се в съзнанието ми – с каляски и жени в дълги рокли, с огромни шапки и слънчобрани. Картината е мътна, обгърната в розов облак, вероятно защото тогава много си играех с една кутия. Тя беше прекрасна – розова, метална, кръгла, от някакви чуждоземни бисквити сигурно, не зная точно. Затова и е била запазена от баба ми. Вторичната употреба на кутията беше за съхраняване на пирони на вилата. Очевидно е била доста стара, за да е била запратена на това място. На вилата отиваха всички ненужни вещи. Всеки път я търсех и разглеждах с огромен интерес. По стената имаше изрисувани сцени с каляски, жени и мъже в аристократични одежди. Като в приказките. Подобни кутии наистина бяха рядкост и винаги оставаха в къщата след изяждането на бисквитите или бонбоните в тях. Пък и бяха несравними по външен вид с нашенските метални кутии. Та какво продаваха в метални кутии по това време – само “Тахан халва” и сирене в големи тенекии, а дизайнът им беше безумно грозен.

Наскоро открих друга една кутия от бисквити, за която като малка не подозирах, че е такава. Все пак бисквитите у нас ги продаваха само в картонени или целуфанени опаковки. И тази кутия изглежда особено – тя пък е червена, с триъгълна форма и някакви геометрични фигури по капака. Като малка помня, че не можех да я отварям. Тя заяжда, наистина. А беше наредена сред съкровищата на майка ми – кутиите с гердани, обеци и всякакви накити. Тя дрънчеше особено. В нея майка ми държеше един кожен колан, доста обемен. И беше официално наредена на тоалетката в спалнята. Пазенето на кутии от вкусотии очевидно е забавлявало не само мен. Баща ми имаше куп кутийки от кафе, от бонбони, от лешници и други такива в личното си шкафче. Умирах си от любопитство да надничам в стаята, когато той рови по кутиите си. В тях държеше всякакви джунджурийки – дребни остатъци от електрически уреди, значки, пагони, дори и един много красив детски пръстен от тел. Беше във формата на пеперуда с много различни цветове по крилата й. Толкова исках да го нося, но той не ми разрешаваше, защото съм била малка и съм щяла да го изгубя. Както онова пръстенче с калинка, дето ми го бяха купили на панаира в някакво село. Заслужих пръстена съвсем наскоро, когато отново “шпионирах” постарому ровенето на татко в съкровищата му. Поисках си го, знаех, че няма как да ми откаже – нали съм голяма вече. Заръча много да го пазя. Така и не знам историята му. Защо ли е такава ценност за него?

Епизод 5: Подигравките с идеологията

С правилата и символите е най-лесно и забавно да се смееш. Особено когато са силни. Е, вероятно в последната година на социализма, 1989, не са били никак толкова силни, колкото имитираха пред нас, децата. На летния лагер в Старозагорските минерални бани ни строяваха за вечерна проверка във формата на П. Бяхме три отряда от три или повече училища, не знам. Началник на лагера беше заместник-директорката, майката на онова момиче от нашия клас. Бяхме шест момичета от класа и не помня колко момчета, защото те спяха в отделно бунгало, а ние – момичетата дори в една стая, до която беше стаята на класната ни и дъщеря й. Това лято бяхме особено задружни, сигурно заради лагера. Научихме за 15 дена ‘мръсната’ версия на лагерната песен, която се пееше при всяка вечерна проверка. Ето я и нея:

“Ясна вечер спуска звезден кош (тенджера с боб)/ лека нощ, другари, лека нощ./ В лагера любим, с песен да заспим – (нека да пърдим) другари – с песен да заспим./ Спят овчари сладко, спи косач, спят орачи в падналия здрач, лека нощ – другари – лека нощ...”

В хор с останалите около 100-тина деца пеехме нашия ‘конспиративен’ вариант и се надявахме с усмивка да ни чуят, да стане скандал. Е, стана. Изправиха ни 6-те пред всички в центъра на П-то и искаха обяснения. Кой ни е научил на текста и дали знаем колко е опасно това, което правим, подиграването със символите. Знаехме, но по-добре знаехме, че сме неуязвими. В прав текст си казахме, че началникът на лагера ни е научил. Всичките 100 човека се поспогледаха, та прихнаха да се смеят, веднага след като началникът на лагера, другарката Петрова, започна да се тресе от смях, и тя в центъра на П-то, сред разследващите случая. Тя не знаеше вината си, но пое цялата отговорност, с което даде непоколебимо знак, че идеологията не е това, което е и че когато си със силните на деня, нямаш проблеми. Лайт-мотив на социализма. И на постсоциализма. Затова сигурно нямаме усещането за скъсване с онова време, нямаме и желание да го ‘изхвърлим’ в музея и по белите листи на признатите си и произнесени спомени.

Не по-малка гавра със свещеността на синята връзка беше дъвченето на единия й край, при което оверлогът се разнищваше, а изкуствената коприна се втвърдяваше. Прибирах се в къщи с изядени краища на връзката и всеки път имаше по 10 минути лекция за символиката на трите края на връзката, от които аз бях изяла вече двата. Защото третият беше недосегаем (там е Партията, все пак, да си имаме уважението), на най-сигурното място – зад врата. Двата висящи отпред всъщност бяха по-различни от третия. Ръбести, остри, а третият, заоблен, най-тъп от всички ъгли на триъгълника. Ръбестите упорито “заоблях” с дъвчене, както Партията се опитваше да “заобли” съзнанието ми като чавдарче и пионерче. Подсъзнателно съм възприела правилния подход.

Епизод 4: Срещи с идеологията

Чавдарската шапчица с лъвчето и особената мекота на агнешката кожа беше най-голямата ми мечта в първи клас, като ни приеха чавдарчета. И тя беше сред дефицитните стоки. Не всяко чавдарче можеше да се сдобие с нея. Мисля, че я получих в наследство от кака ми, 10 години по-голяма от мен. А и не се носеше редовно, не беше като връзката – всекидневна и скучна. Шапката беше и гордост да я носиш, заради националните герои Ботев и сие, които вече познавахме и които нарочно избрали зеления цвят, за да са като гората зелени и да не ги разпознават турците. Демек и те са търсили камуфлажа като настоящите ни военни. Свързвах я и с Левски, заради лъвчето. Друго обаче не помня от чавдарските си години, е, освен “10-те чавдарски заповеди”, дето да правим път на ближния си, но не на всеки, а само на старите хора, да се трудим, затова носех с баща ми наравно вторичните суровини, намирах го за тежко, следователно – работа.

Истинската среща с идеологията обаче дойде от страна на двете жени в семейството – майка ми и леля ми. Майка ми връчи книгата за Митко Палаузов, но едва след като бях преминала изпитанието. А то беше изчитане на друга, по-дебела два пъти може би и по скучна книга – за овчарчето Калитко. За него нищичко не помня, дали беше ятак или имаше просто истории за овце, не помня. Нито ред, но помня друго – как бях обещала и най-чинно изпълнявах обещанието си. Да прочета книгата по време на екскурзионното летуване, което беше цели 20 дни в Странджа, и, това не е всичко – да докладвам своевременно в писма на леля ми, докъде съм стигнала и какво съм запомнила. Изпитваха ме дали съм годна за следващата степен и аз точно така мислех четенето на тези две сравнително скучни книги, като някакво изпитание, не като удоволствие. Истината беше, че доста бързо четях за годините си и не бяха проблем страниците. Притесняваше ме това, дали ще запомня и най-вече дали правилно ще разкажа съдържанието на книгата. Същият кошмар после ме преследваше и в 7 клас с подготовката по сбит преразказ за кандидатстване за гимназиите. Очевидно съм растяла по програма. Неусетно за мен. Едва сега го разбирам, докато сглобявам парчетата от детския си ‘пъзел’.

Не беше толкова невзрачен обаче образът на Митко Палаузов. Много реално сякаш виждах пред очите си ямата, до която пишеше, че е застрелян, както и ситуацията наоколо. Никакви ястребинчета обаче не помня и не помня изобщо някой да ми е разказвал тази история.

Епизод 3: Лъжите

Първите лъжи вероятно мога да датирам още в първи клас. Не зная дали това има нещо общо с идеологията, но има много общо с личната свобода и правото на свободно движение. Учениците бяхме подложени на режим – никакво напускане на дома между 2 и 5 следобед, когато се предполагаше, че ще си учим уроците сами. В къщи трябва да е нямало никого, за да съм излизала безпроблемно. Майка ми трябва да е била на работа точно до 5, защото бързах да се прибера дотогава. Излизахме точно в 2 и се прибирахме в 5 без 5 в къщи. Беше много рискована ситуация, защото трябваше да пресечем почти целия квартал, големия булевард през подлеза и да се настаним на мраморните перила на стълбищата му, където се пързаляхме цели три часа всеки ден. Много пъти се крихме от учителката ни, която се прибираше от училище в тези часове покрай подлеза, освен това, трябваше да я подслушваме, за да знаем, кога тръгва по домовете на проверки. Проверяваха ни ‘отгоре’, т.е. учителите, дали изпълняваме режима. Наричаха го точно така – режим. Вероятно и затова беше голямо геройство да го надлъжеш, да надлъжеш онези, които го подкрепяха. Родителите и учителите. Именно срещу тях вече в първи клас се осъзнавахме като общност. После разделяхме общността, но винаги бяхме солидарни срещу ‘враговете’ – онези поддръжници на режима.

Епизод 2: Моето училище и джендър-отрядите

Въобще училището беше и доста страшничко за мен. Децата много се блъскаха, биеха, а стълбището беше изтрито от пързалящи се ученици. При това само от едната страна – където се слизаше. Имахме учител по история, Станко Кралев, истинско ‘страшилище’ за децата, защото беше един от двамата мъже-учители изобщо в сградата, а и беше в истинския смисъл мъж – страшен. С брада, макар и без една ръка и дребен, с гласа си и погледа си всяваше страх у всички. Той следеше за реда при слизането и качването – от “правилното” стълбище. Поведението му беше деспотично. После станах една от любимите му ученички, а той за мен – първият силно уважаван преподавател по история.

Едно нещо не му харесвах на нашето училище и то превърна живота ни (в класа) в малък кошмар. Лицемерието. Нито момичето, заради което се противопоставяхме всички един на друг и мразехме силно учители и съученици наред, беше виновно, нито неговата майка, която се оказа забележителен човек. Но като дете не го знаех.

Още се учехме да разпознаваме ‘добро’ и ‘зло’, наше и чуждо; играехме на война, като момчетата бяха лошите, а момичетата добрите; формирахме своеобразни джендър фракции и се борехме за равенство на половете (странно поведение за време дори преди оформянето на вторичните полови белези на тялото). Борбата за власт и правото по произход ме влудяваха. Момичето просто беше дъщерята на заместник-директорката на училището. Беше красива, властна, упорита и всичко, което кажеше – ставаше на секундата. Всички бяха в краката й. Не исках да съм там и аз, както и още една-две от приятелките ми. Всъщност те затова станаха мои приятелки, предполагам. Войната беше на всяко ниво – в часовете, съперничество за знания, в игрите – коя ще има повече дрехи за куклата си, във войната с момчетата – кой ще ръководи нашата ‘чета’ (сигурно сме й викали чета, защото чавдарчетата се деляха на чети, като възрожденските ни герои, а пионерите – на отряди). Борбата после прерастна в състезание за постове в пионерската организация. Тя, разбира се, по право стана отряден председател, а всеки, в зависимост от близостта си до нея, получаваше по-добрия пост в ръководството на отряда. Най-близката й приятелка получи отговорността за учебната дейност. Носеше дневника. Най-голямата привилегия, защото можеха да го разглеждат двете в междучасието. А дневникът беше като предмет от друго измерение – достъпът до него беше едва ли не свещен. Тогава никой още не си и помисляше за ‘драскане’ в дневника – поправки на оценки и отсъствия. Това дойде по-късно, с демокрацията. Както хаосът настъпва след разпада на тоталния ред.

***

Войната против момчетата беше първото ми осъзнаване вероятно за социална роля. Не знаехме защо воюваме против тях – воювахме просто защото бяха различни от нас. И на това ако не му се казва първично съзнание, стереотипизиране на представата за свое и чуждо, за близко и далечно. Всички момичета срещу всички момчета. Разбира се – намираха се и ‘предатели’, съседка на три от момчетата, по-голяма от нас с година, се биеше с тях против нас. Единодушно момичетата я определяхме като мъжкарана, такава, с която никой не иска да има нищо общо. Търсехме знаци в гласа, поведението и външния й вид. Мразехме я. Откровено. Странно колко силна може да е омразата в толкова ранна възраст. Може би тогава съм я израстнала, сега не умея сякаш да мразя. Тогава не помня да съм обичала някого. Сигурно съм била привързана към майка си и баща си, към семейството, но чак пък да ги обичах, както сега, не помня. Но мразех много силно. До рев. Мразех момчетата и нея – онова момиче, дъщерята на замдиректорката. После, в гимназията и след нея станахме приятелки, макар че трудно можах да й простя за онова време.

Четите на двата пола водеха всекидневно няколкочасова война по улиците на центъра на Бургас. Строявахме се в две колони, със знаменосец и войвода отпред, местата които бяха отново повод за борба между двете фракции на момичетата. Момчетата бяха по-единни, макар че и те не понасяха отношението към дъщерята на заместничката. Биехме се не наистина, не в ръкопашен бой, но с домати, яйца и какви ли не други чудесии – фунийки за стрелба, водни струи от шишета за веро, джидживки... Не помня да сме се били чак с камъни, не помня и да е ставал проблем от войната. Никой не ни правеше забележка, освен бабите в градинките, че крещим по улиците. Родителите ни вероятно са се забавлявали с нас. А на нас ни беше безумно забавно.