Историите на една необикновена метална кутия

Преди време ви разказах за металните кутии от моето детство. Една от тях бе по-специална, оставила следа и в сънищата ми. Розовата кутия с каляски отстрани и принцеса с чадърче на капака. Беше пълна с пирони у нас. Именно тя е вдъхновила първия ми запомнен и до днес сън. Запечатала съм един образ – на дамата с чадърчето в каляската. Отварям очи и поглеждам света през решетките на детската си кошара. Съзнателно или не, съм търсила кутията из магазините за втора употреба (kringloopwinkels в Холандия) и никога не съм се сещала да я потърся у дома, когато се прибирам.

Находката

Онзи ден открих кутията в един магазин за стари вещи. Беше déjà vu. Познах я веднага. Дамата с чадърчето. Купих кутията за смешната сума от 20 цента. Така тя стана един от експонатите със сантиментална стойност в моята лична колекция. Ето и паспорта на предмета: Mackintosh’s Quality street Chocolates and Toffees. Производител: Rowntree Mackintosh Limited, York, England. Датирана: 1969-1988. Според Wikipedia марката Mackintosh е създадена през 1936 г. През 1969 г. Mackintosh се слива с Rowntree, а от 1988 г. бонбоните стават продукт на Nestlе, което променя дизайна на кутиите.

(снимката е от Flickr на WongKingFai)

Пуснах търсене в Google с марката и разглеждах снимките, които излязоха, за да открия същата кутия. Така и не открих точната. Търсих и онази от спомените си, защото мисля, че тя е по-розова от купената наскоро. От наличните за продаване в нета няма една с друга повтарящи се. Но доста изглеждат подобно на моята нова кутия. Според eBay, Etsy и други сайтове за антикварни предмети излиза, че има запазени кутии из целия свят: в Хонг Конг, в Малайзия, в Салем, Масачузец, в Белгия, в Тел Авив, в Ню Йорк, в Шотландия и... дори две в София.

В един блог дори прочетох история, подобна на моята, на момиче от Малайзия, чиято леля два пъти донесла от Англия такива бонбони. Момичето помнело само вълшебния вкус на шоколада от детството си и с години издирвало в Google чрез образи кутията, но не я откривало. Накрая достигнало до фрагменти от надписа по кутията и намерило марката в интернет. Друга подобна история от Тексас разказва за бащата, който работел в Европа и носел отвреме навреме европейски стоки, които изглеждали екзотични и интересни.

Кутията с три живота

Кой и как е донесъл кутията при моите родители, никой вече не помни. Никой, освен мен и майка ми, не разпозна дори кутията. Напразно описвах с подробности съдържанието (пирони) и показвах находката си. Брат ми каза, че е по-вероятно да помни пироните вътре, отколкото кутията.

Майка ми единствена потвърди за нейното съществуване и евентуална локация. Но и тя не я е срещала скоро. Възможно е кутията да е била в апартамента, където израснах, а впоследствие да е била отнесена на вилата. Оттам вече вероятно е била изхвърлена при прочистване и ремонти в последните години. Но все пак е възможно да се крие и някъде в избата на апартамента, например. И никой да не подозира за съществуването й там.

Кутията остава жива в моите спомени, след като е изживяла два живота в два различни свята и е преминала през кой знае колко ръце. Да, предметите имат повече животи от нас, хората. А понякога и повече “работни места”. Първо е работила като опаковка за бонбони, които някой е произвел в далечна Англия. Пропътувала е неотворена до България в неизвестен куфар или съдържанието й е било изядено по пътя, а кутията впоследствие е заела второто си работно място – у нас. Като кутия за пирони. Възможно е да е имала и други функции: като кутия за бисквити или кутия за бижута. Никога няма да разберем. Предметите не говорят. Вместо тях разказваме ние.

Произход

Но как се е озовала точно у нас и кой я е пренесъл до България? Няма спомен. Само предположения. Това е продукт на Запада и във времето, когато кутията се е озовала в Бургас, България е била затворена държава с комунистически режим, където западноевропейските стоки се възприемали като символи на капитализма и заразявали с упадъчност докосналите се до тях. Източници на такива стоки в България са били хора с професии в туризма (камериерки, продавачки в Кореком), транспорта (тираджии и моряци) и единиците туристи, които са можели да пътуват свободно на Запад, отвъд Желязната завеса. Така пътищата за попадане на кутията в нашия български дом са няколко. Възможно е баба, която е работила сезонно като камериерка в хотели в Слънчев бряг, да я е получила като благодарност от някое английско семейство, а после да я е дала на мама, да я употреби според желанията си. Възможно е кутията да е била подарена на другата ми баба от нейната племенница, която е била певица в България, пяла е в чужбина и после се е оженила там. Възможно е също баща ми да е получил кутията от приятел-тираджия, докато е работил в СО МАТ в края на 70-те години на ХХ век. Или от някой моряк по-късно, когато работи на пристанището в Бургас. Ако кутията е попаднала у мама или баба първо, предполагам, че трудно би се озовала в шкафа, пълна с пирони. По-вероятно е да я ползват те самите, а не баща ми. Защото металните чуждоземни кутии са почти толкова ценни, колкото бижутата на баба и мама и се пазят, въпреки неугледния си външен вид. Аз самата дори не съм знаела, че кутията е била от бонбони. Вкусът на Запада се изчерпваше с шоколадово яйце веднъж годишно, ако ни посети роднината-моряк или дъвки, подарени на баща ми пак от моряците.

Как и защо аз съм си играла с кутията, пълна с пирони в най-ранните си години, за да сънувам после съня с каляската, е необяснимо също. Но едно е ясно. Не са били много картинките с принцеси, до които съм се докосвала тогава, за да се запечата именно тази от кутията в спомените ми. Все пак като повечето момичета и аз съм сънувала своята каляска. Интересно, принц не си спомням. Поне не от сънищата си.

История от първо лице, единствено число

Надничането в прозореца на съседа, желанието да опознаеш другия, да се сравниш с него, споделянето на личната история, за да ти разкаже и той своята са все психологически нагласи, породили появата на телевизионни шоупрограми от типа на Big Brother и Море от любов, вестници като Лична драма и Жълт труд. Най-лесното себеоткриване се случва през огледалото на другия. Медиите добре са опознали целевите си групи, а музеите в България, уж функциониращи като медиатори между минало и настояще, между една и друга култура, все още генерализират и официализират един единствен разказ за миналото. При това поднесен в неутралната, пасивна форма на изказ, сякаш събитията се случват независимо от хората, сякаш времето прави историята. Целевите аудитории на музеите вероятно не са реформулирани, за да включват критично мислещите индивиди или не се интересуват достатъчно от въздействието на разказа си върху посетителите*. Проблемът на разказите в музея е, че историите рядко са конкретни, цитиращи. Ако има такива, те се отнасят до известни фигури от местно или национално значение. Историите им по правило също са преразказани от уредника. Какво обаче провокира споделянето тук на наблюденията ми?

Аз, разказващият

Наложи се наскоро в текст да защитавам идеята за ползата за експозицията от разказването на истории в първо лице единствено число. Има мнения, разбира се, които го отричат като форма на разказване, но на практика, то е средство за силно въздействие върху аудиториите. Затова тук започнах с употребата му в медиите, където е най-видимо: особено в предавания с телефонни контакти със зрители и слушатели. Идеята е, че с помощта на разказа предметите в експозиция могат да получат нова интерпретация, да оживеят.

Най-прекият пример в употребата на този тип лични истории в музей е виртуалния "Музей от първо лице", където са събрани множество образи на предмети (или просто снимки), които хората споделят заедно с историята на предмета, своите предпочитания, спомени и лични усещания. Там може да се забавлявате, да се сетите за свой подобен предмет или пък да намерите алтернативно приложение на своите спомени и вещи. С други думи, единствения инструмент, който ни подава въпросният музей, е психологическата рефлексия върху самия себе си. Разбира се, встрани от простото забавление. Нещo като Фейсбук на предметите. Галерия без основна тема, където важното е споделянето. Всъщност предметите не са важни, те са визуализация на личната история, на разказа от първо лице единствено число. Образите са обект на съвсем лека интерпретация, обединяването на историите в теми, но и тя е въпрос на избор - ако пожелаеш, можеш да я изключиш. Подреждането на образите и историите към тях прави посетителят: той може да разглежда галерията по теми, да види само най-новите попълнения, или да подреди предметите по тип.

Нека се върнем към офлайн музеите в България и техните експозиции. Докато предметите във виртуалния "Музей от първо лице" са събирани наскоро, с ясната идея, че ще бъдат експонирани с разказ и интерпретирани така, реалните музеи като Националния етнографски музей в София притежават огромни фондове с артефакти без лична история. Анонимни. Експонирането в реалните музеи се случва по правило на базата на наличните колекции, с леки попълнения от съвременността. Това прави невъзможно или поне не особено лесно включването на истории от първо лице. Самият процес на събиране и попълване на фонда има своя история и характеристика спрямо отделните периоди от съществуването на институцията. Ако погледнем инвентарните книги, те предполагат попълването на графа "история на предмета", но какво точно да включва тя и какъв тип история следва да се запише, интерпретациите зависят от нагласата на конкретния уредник. Много често графата е оставена празна. Парадоксът се засилва с времето, когато предметът остарява и излиза от употреба, наличен е само в музея и дори самите музейни специалисти не знаят за какво се е ползвал. Световната практика споделя най-различни решения за съживяването на анонимните и мъртви предмети в колекциите и всички те разчитат на съдействието на публиката, на хората извън музея. Добавянето на лична история, на история от първо лице, която не е изначално свързана с конкретния предмет, не създава пречки пред приемането му от публиката, а напротив, съживява го и отваря възможност за дискусия.

(Авто)биографите на миналото

В България извън музеите обаче похватът "разказ в първо лице" не е непознат. Във връзка с експонирането и публикуването на истории за близкото минало ползването на похвата е широко разпространено. Най-ранен е опитът да се съберат спомени за комунизма под формата на лични истории, разказани от първо лице, часто от които бяха публикувани в сборник, а друга - на сайт, който вече не съществува (www.spomeniteni.org). Продължението на инициативата сега е в ръцете на Института за изследване на близкото минало, неправителствена организация за академични проучвания върху периода 1944-1989 година в България. ИИБМ провежда няколко пъти конкурс на тема "Това е моето минало", като част от разказите публикува в сборници**. Другите остават вероятно в архива на ИИБМ. Даниела Колева, подкрепена от същия институт, инициира проект "Разбудената памет: гласовете отдолу" за събиране на лични истории от социализма в няколко града, като след интервюирането и публикуването на историите, събира респондентите на няколко срещи за обсъждане на резултатите от проучването***.

Алтернатива на офлайн музеите в България предлагат интернет инициативите в посока архивиране на спомени за близкото минало. Такъв е сайтът Нашето детство, където регистрирани потребители могат да добавят снимки и лични истории, разказани от първо лице, документиращи периода на социализма. Условието е разказващите да споделят своя история, следователно да са родени в периода на социализма и да са го преживели сами. Като неформален опит за музей сайтът е много подробен, организиран и популярен сред споменатата целева аудитория. Той е по-скоро "от нас за нас", но може да се ползва като добър източник за материали за експониране или преподаване на историята на периода. Претенцията да създава "виртуален музей на българския комунизъм" предлага и сайтът Държавна сигурност, основан от журналиста Христо Христов. За съжаление предвидените рубрики "Култура" и "Лична история" остават празни, т.е. музеят оперира в сферата на социално-политическото с акцент върху идеологията и политиките отгоре.

На финал от първо лице

Опитът за обобщаване на употребите на похвата показва, че разказването от първо лице е трудоемко от гледна точка на събирането на историите и зависимо от волята на собствениците на спомените. Предлаганата анонимност от страна на интернет сайтовете вероятно е удобна за разказващите, чиято самоличност иначе остава на показ след записването на разказа. Похватът изисква и количество търпение от страна на записващия историите. Същевременно разказването от първо лице остава най-лесно съхранено под формата на аудио файл или публикувано на хартия - две средства, които технически затрудняват експонирането им в офлайн музеите в България. Музейните институции очевидно имат поне няколко проблема с употребата на похвата: 1. Малко са архивираните лични истории от първо лице; 2. Малко са личните истории на предметите във фондовете; 3. Музеите не са особено активни в интернет пространството, където може да се реши проблема с ограничението на реалното им пространство.

Поместването на лични истории в експозиция на пръв поглед изглежда само допълнение спрямо усвоените и прилагани методи на експониране в българските музеи днес. Следователно то "изяжда" допълнително пространство от така и така малкото налично. Малко са и опитите да се излезе на терен за събиране на истории преди откриване на нова експозиция. Времето от подаването на идеята за нея до реализирането й в залите обикновено е не повече от няколко месеца, което превръща теренната работа в прекалено времеемко усилие. Разликите при планирането на изложби спрямо практиката в музеите в чужбина са огромни. Похватът остава определено подценен в музейните среди в България, докато в музеите извън нея се ползва със завидна популярност.

***

Очаквайте скоро нови постове в блога за употребата на разказа от първо лице в Националния археологически музей в Лайден и в Музея на открито в Арнем. Те ще са по-практически насочени с описания и фото-документиране на похвата. А тук можете да видите клипчето със събрани истории от проекта "Музей в куфар" на учениците в Българското училище в Лайден.

*Книгите за впечатления са източник само на похвали, не защото всеки, посетил музея, е останал доволен от него, а защото оставянето на мнение се провокира от крайни настроения. Недоволните изразяват мнението си по-често устно, директно на място или в писмен вид до ръководството на институцията.

**Например Знеполски, И. (2010) Това е моето минало. Спомени, дневници, свидетелства (1944-1989), т.2, изд. Сиела.

***Виж Колева, Д., съст. (2007) Върху храстите не падат мълнии: Комунизмът - житейски съдби, изд. Сиела

"Жив музей" обединява спомени в разделения Мостар

В град, където историята сама по себе си е място на битки, група млади хора се опитват да създадат отворен архив, който да помага на хората да си спомнят какъв е бил градът им и какъв би могъл да бъде отново. Проектът на Абарт "Да съберем Мостар (отново)" има за цел да създаде живо депо за спомени, свързани с града. Той е финансиран по програмата "Култура за развитие" на UNDP Millennium Development Goals Fund.

Изправени пред липсата на работни места в музеите или въобще липсата на съществуващите музеи да се ангажират с подобни идеи, групата е решила да създаде свое музейно пространство. Важен етап от проекта е обучаването на студенти в изследване на града и в опазване на историите. Идеята е самите студенти да се превърнат в мобилни живи архиви, разнасящи новооткритото знание за Мостар из всичките му части.

Експонирането на архивните материали е било временно приютено в Младежкия културен център Абрашевич в Мостар миналия месец. Сега се търси постоянен дом за колекцията. В интернет работите могат да бъдат видяни и чути на www.abart.ba.

Повече за проекта можете да прочетете тук (in English).

За музеите, министрите и едни пари на вятъра

През последната седмица се нагледахме, наслушахме и начетохме на мъдри мисли, процеси на взимане на решения и най-вече на мъдри съвети "как се прави музей". Основни действащи лица в това директно обучение "в ефир" бяха двама министри: на културата и на финансите. Те са насреща, защото в случая става въпрос за управление на културата по време на криза, икономическа криза, при това в световен мащаб. И понеже хората в България нехаят за това, че е криза и пари нема, те искат музеи. Не какви да е, а музеи, каквито винаги са мечтали да имат през последните 20 години и каквито другите страни имат, а ние единствени си нямаме. Въпреки че управляващите министри се отнасят с такова разбиране към хората в България, върху тях се изсипа маса сарказъм, поради което аз ще спра тук с неприличното отношение и ще премина директно към проблемите и техните възможни решения. Те са изказани къде ясно, къде по-завоалирано, с притчи и вицове, от музейните специалисти, които се почувстваха пряко засегнати от министерските действия и изляха плача си във Фейсбук. Необичайно място за вълнения от off-line институции в България каквито са музеите. Преди време един колега апелира към използване на социалните мрежи за коментиране на горещи теми и проблеми, но оттогава доскоро въпросната фейсбук-говорилня "Музеите в България" бе употребявана като стена за афиши. Там колегията се поздравяваше по познатия ни off-line маниер за щастливи събития, сътворени и посещавани от самата нея. Един или два проблема помрачиха хоризонта й, но така и си потънаха в забвение с 4-5 коментара, затрупани от нови щастливи събития в музеите.

Един хубав ден

С началото на новия работен сезон (както знаем лятото е отпускарско време) започнаха и "добрите новини": открит е музей на социалистическото изкуство. За него се заговори по-рано, още когато музеите из България получиха "окръжно" отгоре, директива от Министерството, с която бяха призовани да прегледат, опишат и предадат описите на предметите, с които разполагат в бившите фондове Социалистическо строителство, отнасящи се към периода, който новият музей в София ще показва. По съответния маниер, познат ни от близкото (същото социалистическо) минало, въпросните експонати, одобрени от анонимната за гилдията комисия, могат да бъдат изискани да влязат в презентацията на Музея за тогава тоталитарното изкуство. Забравяме за този момент. Музеят вече е отворен. Покрай него или преди това, на въпросната Фейсбук група от музейни "работници" й прикипя и започна да бълва медийни отражения на откриването на културната институция в столицата, така лелеяна от всички преди и сега изведнъж така бурно оплюта. Аз също бях там, сред иронизиращите. Какво обаче липсваше на тази бурна дискусия, макар някои от гласовете да изброиха желанията си и възможните решения на проблемите на музейната гилдия?

Ясен анализ

Говоренето на министрите ясно откри не само тяхното нехайство спрямо колегията, но и маниера на взимане на решения, който ме е втрещявал през последните 7-8 години, откакто работя в сферата на музеологията. Маниерът накратко е: Министерството взима решения..., гилдията търпи..., мърморения в кулоарите на културните институции..., търсене на лични връзки с хора в министерството, надежди, че някой ще намери най-силната връзка да въздействаме на министъра и понеже той е като Кралят-Слънце, реши ли той, ще имаме слънце, т.е. ще се реши и нашият проблем. Най-честият сценарий е, че нищо не излиза от всички връзки и министърът не е слънце да огрее навсякъде. В резултат една институция получава повече внимание, а останалите... знаете приказката на футболиста за супата.
Какво обаче ни каза този път министъра, което ни стресна толкова много? Министърът ни обясни, че откривал нови музеи, защото досега България нямала музеи. Сигурно има предвид музеи като Лувъра, защото очевидно министърът познава предимно парижките измерения. Верно е, нямаме. Явно министърът не признава качеството и постиженията на настоящите музеи у нас. И е прав. Защото музеи, и според него лично, се правят с пари. Само че тънката разлика между парижките музеи и българските е тази, че музеи се правят с МНОГО пари, а не просто с някакви си милион и половина евро и реновирана соц-сграда тип административна, с ниски тавани и кабинетни помещения. Музей означава пространство, размах, идеи според европейците, които министрите ни сочат за пример. А не решения, спуснати отгоре без концепция и без обсъждане. И понеже Вежди Рашидов е известно име в сферата на изкуството и културата в България, не подценяваме неговите познания относно музеите. Той вероятно има хиляди изложби зад гърба си. Проблемът е, че той е от другата страна на линията, той доставя артефакти за експониране, а не мисли точно как да ги експонира. Това е работа на музейните специалисти, дизайнерите на пространството и други подобни. Министърът обаче, заедно с другите отговорни за парите лица-министри, не спи и будува в сградата на музея седмици наред преди откриването. С това вероятно искат да ни кажат, че контролът е пряк и парите са изразходвани контролирано. А ние се досещаме, че става въпрос за политически предизборeн PR и решения според ситуацията (ако не стигне боята, министърът на парите е там, ще даде още и за тази последна стеничка).
В дългият разговор по БНТ, където двамата инициатори на Музея на социалистическото изкуство се изповядваха с помощта на водещия, министърът на финансите ни сподели нещо много съществено за разбирането на връзката "нов музей-държавни пари", а именно: чуждестранните туристи ще вървят на тълпи към музея, така че той ще се изплати като инвестиция предсрочно, преди края на петилетката. Така. Тук ни светва лампичката. Освен вече издекламираната дефиниция на "музей" от Вежди Рашидов, разбираме, че в България "музей" е място, където се показваме пред чужденците. Проблемът не е в дефинирането на представата на министъра за музей, а в това, че неговото разбиране за същността на институцията се изповядва от масата музейни специалисти (без да обиждам някои колеги, които работят основно и предимно за българската аудитория). Вероятно за да се разграничим от навиците от близкото минало, когато хората в групи биваха довеждани в музеите от партийните културно-масовици, българите вече не са музейна целева аудитория. Те направиха оценка на музеите в ранните 90-те години и тя бе смъртоносна за институцията музей. В резултат на този негласен конфликт специалистите решиха да не търсят българите, а който дойде - е добре дошъл. Българите пък, извинявам се за генерализирането, открито заявяват, че посещават музей предимно като туристи или като гидове на туристи. Те влизат в музей, само ако гостите им са чужденци. Ако са българи - отиват заедно на кръчма. И ги разбирам: ако в кръчмата има паламарка, цървули, черги и певица, а успоредно с това им сервират салати и ракии, защо да отидат в музея и да могат само да гледат, без да консумират, че дори и да пипат експонатите. Сами познайте откъде трябва да тръгне промяната. В синхрон с нагласите на масата от населението, министрите също ходят в музей, за да заведат гостите от чужбина. Колегите от Националния етнографски музей са посрещнали две визити на високо ниво с президент или министри, но само придружавани от чужди делегации. Да се представим пред чужденците. Моят въпрос е: как бихме решили проблема с не-ходенето на музей от страна на българската публика, ако вниманието ни и в бъдеще е насочено към чужденците. Частният случай на музея на социалистическото изкуство, отразен в новините, събуди реакциите на местната online аудитория. Разглеждането на статуи, които хората познават до болка и експонирани по същия до болка познат начин - в зелено пространство тип градинка пред някаква сграда, била тя и музей, не събужда желание у аудиторията да стигне до музея. Нещо друго трябва да я вкара в него. Не-направеното от министрите относно музея на комунизма е предмет на бъдещи постове в настоящия блог. На нас, специалистите, сега ни трябва тактика.

Проблемите и възможните им решения

До тук срещнахме два проблема: 1. комуникацията между министерство и музейни специалисти и 2. комуникацията между музеите и българската публика. Относно първия проблем много може да бъде споделено като практика, но теоретично решението е едно. Отношенията между министерството и гилдията не са отношения човек-човек или човек -други хора, а отношения между институции. Гилдията не се репрезентира от една музейна институция, както и проблемите на една институция са или биха могли да станат проблеми на повечето музейни институции. Следователно е необходима гражданска организация между колегите, професионално сдружение, което да излезе с представител-говорител пред министерските представители и да съобщи желанията на колегията. Такава организация в България липсва. ИКОМ-България не е бил досега представител, нито би могъл да решава вътрешно-държавните или конкретно институционални проблеми на музеите. Ако повдигнем въпроса за членство в международни музейни асоциации, отново стигаме до същата липса на професионално сдружение на национално ниво.
Какви са конкретните проблеми, които министърът вижда в гилдията на музейните специалисти и не ги назовава пряко, но маркира индиректно съществуването им? Това е липсата на квалификация, вероятно некачествено свършена работа, защото той говори за организиране на обучения и изпращане на стипендианти във Франция, в Лувъра. Въпросът ми е: докъде ще стигнат средствата на министър Дянков да квалифицира сигурно хилядите работещи в музеите в момента във Франция? Как ще подберат хората, които да заминат на обучение? Българските специалисти обикновено преминават от университета в музея, като в най-добрия случай са имали курс по музейно дело в два семестъра. Професията в България се учи в движение и както знаем, опитът е най-ценен.
Професионалистите в България, може и да не са обучени добре, но са чували нейде в кулоарите на институциите си, че експозиция и музей се правят с концепция. Такава обаче ние не видяхме относно музея за социалистическо изкуство например. Освен споменатото по-горе "окръжно", спуснато от МК, медиите бяха единствените свръзки, информиращи гилдията за намеренията на министерството и тесния кръг или единици специалисти, които работеха в посока събиране на материали. Макар да не сме много сигурни, защото слушайки министър Рашидов, останахме с впечатлението, че той лично е търсил експонатите по мазета в страната. Възможният извод тогава е еднолично решение - еднолично сътворяване на музея. Много зле за едно министерство. Действия, вдъхновени от епохата "Людмила". Специалистите не бяха доволни от факта, че нямат думата при проектирането на подобни идеи, докато те са в зародиш. А кой от специалистите изказа гласно или в писмен вид недоволството си в момента, в който бяха информирани за начинанието от МК? Никой не иска еднолично да загуби работата си или да постави в неудобна позиция институцията си, защото всички те получават под една или друга форма подкрепата на министерството. Тогава единственото решение отново е сдружение. Ясно е, че недоволните имат съмишленици в гилдията. Таксиметровите шофьори имат инстинкта за самоорганизиране и защита, а музейните специалисти не смеят да противоречат на своя министър. Това не бих нарекла демократично мислене.
Не особено демократично е и правото на българския посетител да се меси в музейните дела. Той е данъкоплатец, той де факто плаща заплатите на музейните специалисти с общинските и с държавните си данъци и такси. Министрите обаче нехаят за неговото отношение. С негови пари строят музей за чуждите туристи и решават вместо него. Истината е, че българският потенциален посетител ги е избрал и те имат право да решават вместо него. Сам си е виновен посетителят. В същото време знаем за конфликта между уредник и посетител: посетителят е неизбежното зло, което може да ти се случи няколко пъти дневно и да те разсее, докато изследваш дълбоко в книгите или фондовете личните си интереси. Изключенията вече са много не само сред уредниците, които се радват да разменят няколко думи и покажат богатствата на музея, но и сред мениджърите, които са усетили ползата от директни приходи в бюджета. Проблемът е в неплатежоспособността по презумпция на българския посетител. Тогава защо да се борим за него? Той обикновено се пазари да влезе без билетче, дебне безплатния ден в годината или просто идва да удари печат в книжката за стоте национални обекта, без да го е грижа видял ли е музея. Отново извинения за генерализирания образ. Все пак тук критикуваме стереотипите, а те се раждат в процеса на генерализиране. Него именно се опитвам да изясня в този текст. Българският посетител според мен е загубил навика си да открива интересното, да разнообразява всекидневието си с нещо извън обичайните срещи на приятели в кръчмата. Навиците се връщат с нещо свежо, например инициативи като Нощ на музеите, когато има активност от страна на институциите, а посетителите обикновено са необичайно много. Непростим пропуск на музеите в последните двадесет години е липсата на интерес към най-младата аудитория. Специалистите поднасят информация в изложбите според своя собствен интерес и не ги интересува дали редовият посетител е учил 5 години история на изкуството или антропология, за да разбере термини, особености на дискурса и други подобия. Какво остава за най-малките или учениците, които имат не по-малко грижи от техните родители. Остава им да съзерцават предмети. Без да могат да ги пипнат, без да им е ясно защо тези предмети са там и са ценни. Липсата на внимание означава и липса на възпитание в ходене на музей. Музеят за повечето тинейджъри е някъде там, но не знаем къде. Как тогава да отидем да го посетим, неговата реклама не ни среща по улиците, не ни залива в нета, а учителките не си и създават главоболието да помислят за извънкласно обучение. Така имаме вече повече от две генерации българи, за които музеят е чужда среда. Той е там за туристите. И ето как стигнахме до извода, че министрите са прави в ориентирането на новия продукт директно към най-надеждния, платежоспособен потребител. Туриста.

Няколко предложения

Не знам дали бях достатъчно ясна в насоката си на мислене, но за мен проблемът е основно в музейните ни специалисти. Не е в министъра, който е сменяем, не е в публиката, която ако я привлечеш подходящо, по-вероятно идва. Не е и проблемът в парите, които ако работиш за тях и знаеш за какво ги искаш, по-вероятно е да дойдат. Проблемът е в гласността, в това, че музейните специалисти няма от кого да се страхуват (вече не интернират за разказан виц), а демократично имат правото да говорят публично за нещата, които ги вълнуват. Както видяхме във Фейсбук групата, музейните специалисти се вълнуват горещо от съдбата на ценностите, с които работят всекидневно. Те са болни от онази неизлечима болест, придобивана само с години досег до музейни фондове. Уредник е състояние, диагноза, както казваше Бенбасат.
Не че тази болест е някакво зло, напротив, но е крайно време тя да не се придобива по този мистериозен начин на лично общуване с културното ни интернирано в хранилища наследство. Обучението на специалисти в различни сфери, необходими за функционирането на музеите като пълноценни културни институции, според мен може да се случва и в България, макар и в началото от "вносни" специалисти. Липсва ни специалност Музеология, която да не е придатък на историята, археологията и етнологията, а да се изучава и от специалисти по мениджмънт, маркетинг и комуникации, връзки с обществеността и педагогика. Именно педагози са най-необходими в музеите, за да освежат музейния продукт със специално подготвени програми, а не адаптации за по-младите посетители. Към подобни инициативи според мен трябва да изтичат смешните "милиони" на министър Дянков, дадени за да се пребоядиса сградата на КАТ, която без да съм видяла, вярвам, че е непригодна за какъвто и да било музей. И нека уточня, настоящите музейни специалисти не са отписани. Тях министрите могат да "пращат" на обучение също в тази специалност Музеология, където те да бъдат вдъхновявани за качествено различни "музейни дела". Дано все някога забравим фразите "музейно дело" и "музеен работник". Уредникът е специалист, той предимно мисли с главата си, а не носи тежести (както често впрочем на мои колеги от Националния етнографски музей им се налага).
Същевременно при наличието на по-добре обучен персонал и възможности за пътувания наличните музейни специалисти в наличните национални и регионални музеи в България биха били достатъчно способни да променят "картинката", да изпълняват добре задълженията си. А именно: обучение на публиката в посещаемост на музеите, но и привличането й с качествени експозиции, предоставящи й възможност да мисли и да участва в мисловния процес на сътворяването на експозициите, възможност да комуникира с музея в момента на посещението, което на музеоложки език се нарича интерактивност на изложбите.
И за да завършим с темата, с която подхванахме текста, не нови музеи са необходими на страната, за да разказват за социализма. Според мен Националният исторически музей, регионалните музеи и Националния етнографски музей са институциите, които не бива да мълчат и прескачат неудобните истории, а да намерят компромисен или провокативен за посетителя начин да ги интерпретират визуално. Същото важи за Националната художествена галерия, но тя явно си е свършила нейната работа, както разбрахме, че Музея на социалистическото изкуство е административно подчинен на галерията. И ако наличните гореизброени музеи бяха пожелали с конкретни проекти да спечелят трите милиона лева за свои експозиции на тема "социализъм", може пък министърът да бе взел друго решение??? Това, уви, няма как да разберем вече.

Фабриката на Шиндлер - музей на нацистката окупация на Краков

Музеят се намира във фабриката на Шиндлер и предлага синхронизиран разказ за Краков по време на Втората световна война. Синхронизиран, защото в него намираме не само обичайните герои – нацистите и евреите в ролята им на единствени виновници и жертви, в музея успоредно се проследява и промяната на живота на поляците и на Града. Разказът върви много плавно, преходите не са маркирани ясно с натрапчиви и забележими отдалече заглавия. Преходът се усеща – със стъпалата, с очите, с ушите и евентуално с ръцете. Презентацията е навсякъде около посетителя: пространството е използвано максимално, но не по начина, познат ни от миналото на музеографията, когато експонатите излизат извън полезрението на посетителя. Атмосферата от времето, за което разказва експозицията, е пресъздадена със звук, картина (видео и фото, както и артистични инсталации, символика), възстановки на места, но не изолирани и поставени там, където е нямало как да се направи по друг начин. Презентацията е триизмерна в пълния смисъл на думата. Използвани са пода, стените и тавана, покрити с различни настилки в зависимост от разказваната тема.

***

В рамките на едно двучасово посещение разгледахме постоянната експозиция с идеята, че след като е разположена в историческа сграда, има отношение към нея. Ходовата линия върви през лабиринт, посетителят добива усещането, че няма изход от ситуацията. Експозицията е първо хронологична и на втори план тематична, като постепенно въвежда героите като в приказка.

1. Първо срещаме хората, живеещи в Краков, техния начин на живот, забавления, свободно време, работа. Разглеждаме Града като план, обстановка, маркери. Свързваме двете картини в една приятна атмосфера, ретро, заради чара на 30-те години, относително безпроблемна, в която голямата политика липсва. В тази част снимките в албумите нямат надписи, те не говорят за конкретни хора и конкретни съдби, или конкретни сгради и улици. Едва накрая на тази част намираме интерактивна карта на Полша с изобразена разделителната линия, която показва разположението на силите при старта на войната. Така стигаме до темата на музея – Втората световна война (1939-1945).

2. Войната идва внезапно, със стратегически решения и военни изненади за местните хора. Виждаме и чуваме бомбардировките над града като ярки светкавици в бетонната стена на бункера (посетителят следва кръгова линия с бетонни стени и процепи от разрушения, в които в оранжево греят снимки от бомбардировките) и гръмотевици, доставени ни чрез аудио, което обаче не е стряскащо силно. Тук се помества един специален личен разказ за усещането на местните хора, че войната е само временно състояние и ще приключи много бързо. В този момент, а и като цяло в хода на посещението, посетителят не знае колко и какво усилие го очаква до финализирането на експозицията. Въпреки че носих плана на музея с мен, мащабът наживо превзема всички сетива и променя очакванията, базирани на плана.

3. Виждаме марша на германските войски в града, смяната на символите, превземащи целия градски център (свастики дори по плочките по пода, на плакати по стените, знамена, веещи се по пътя), наблюдаваме парада на нацистките сили на видео, вградено в стената. В залата на университета (възстановка) чуваме гласа на офицера, който осъжда опита на професорите да отворят отново Ягелонския университет и виждаме в игрален филм ареста на професорите. Датите са много натрапчиви, като фактите очевидно са изключително важни за проследяване на процеса на окупирането на града. Трансформацията на Краков от полски в германски град става много бързо. Най-важните събития са изнесени подобно на улични табели на стената с точна дата и кратко съобщение.

4. Постепенното преминаване към еврейския въпрос и началото на гоненията се описва в лични разкази, написани на ръка или на машина и вградени в стената. С тях се демонстрира промяната на живота на евреите: ограничаването на движението им, маркирането на поселенията им, насилствените арести и отвеждане на хора, убийствата. Градацията е видима и цветовете в експозицията вече не са триумфални, бели или празнични, каквито бяха в началото й, а постепенно посивяват и потъмняват, докато стигнем до момента на издигането на стената на гетото.

5. В същия, паралелен свят са включени разкази и на поляци, свидетели на събитията, които маркират терора и сенките на всекидневието в ръкописни свидетелства. Четенето на текстовете, които понякога са доста тежки, а и с дребен шрифт, допълва теготата, но и принуждава посетителят да пропуска и да върви напред, да побърза да приключи войната. В този раздел виждаме отделено внимание и на паралелната полска държава (правителство в сянка), чието ръководство е или изнесено в емиграция (в Лондон) или действа тайно от властващите германски войски.

6. В този момент наблюдаваме и построяването на стената на еврейското гето. С въвеждането на темата се сменя и обстановката, като стените вече са реални ограждащи бетонни стени с арки, с истинско неравно покритие от цимент и височина над човешки ръст. Обикалянето на гетото върви отвън, с избледнели сенки на образи в стената, с лични разкази облепени като бележки и разпокъсани, които споделят усещанията на евреите за всекидневието “тук и сега”, трудностите и постоянната неизвестност. Жилищата на евреите (възстановки) не са оставени необживяни. В тях има “хора”, но представени като фигури от бял гипс, които имат лица, индивидуални черти, дрехи и т.н., но без цвят, само с релеф. Бялото засилва внушението, че жертвите са невинни. Те са единствените присъстващи в реален размер герои в експозиция, освен шофьора на трамвая в една от предходните части. Той, за разлика от евреите в гетото, има лице и дрехи в цвят. Очевидна е изключителността на евреите-герои от гетото.

7. С постепенно нарастващото насилие над евреите, стигаме до представянето на сградата и нейната история. Фабриката за емайлирани съдове на Шиндлер като дом на музея не се забелязва до тогава. Да, пространствата са преусвоени, достроени и разместени, стеснени със сигурност, но тук-там се срещат елементи, като врати и прозорци, вградени или нарочно запазени. Шиндлер е представен като отделна фигура сред останалите, чиято лична история е разказана в сиво-бели нюанси. Не особено позитивната му биография вероятно е напомняне за липсата на консенсус и сред признаващите приноса му за спасяването на евреи. И тази част от презентацията свидетелства за сградата само с елементи – бюро и карта... А списъкът на Шиндлер е изписан в мащабна кръгова инсталация от вътрешната страна покрита с имена, от външната със съответен брой емайлирани съдове, произвеждани от работниците.

8. Онези, които не са били спасени, попадат в лагерите за унищожение (Аушвиц-Биркенау) или принудителен труд (Plaszow), където подът е покрит с чакъл, с истинска ограда, вагонетка и мащабни фотографии на експлоатираните в тях евреи, със снимки на масови гробове и обгазени в камерите тела.

9. Следва едно специално помещение, където подът е застлан с гума, под която има нещо меко, а стените са покрити с изключително дебел филц. Усещането е за безтегловност, потъване, но и изплуване. Посетителят върви изцяло в тъмнина, само в стените проблясват в леки светлини снимки. Вероятно желанието на уредниците е да се остави “минута за рефлексия” на посетителя, да изработи собствена оценка на видяното, да си представи края на умиращите и безтегловността на живеещите в лагерите. Следва изцяло светло помещение, облепено напълно (стени и таван) с рефлексии на хора, свидетели на края на окупацията. Представена е възможността за личен избор, но и натрапчивостта на присъствието на различни гледни точки. Езиците са различни, текстовете – в оригинал, непреведени. Целта не е разбирането, а усещането.

10. Между светлото и тъмното помещение е спиралата на края на окупацията, в сиви тонове с множество пропагандни материали и гигантски портрет на Сталин като освободител. Там усещането е за нещо познато, за край, но и недобро ново начало. Плакатите по стените много напомнят онези от началото на войната. Съпоставката е неизбежна.

***

Приятната изненада на тази експозиция е липсата на пълни и целенасочени възстановки (с известни изключения в цялата ходова линия от три етажа: улица, стая на нацистката администрация, университетска зала, жилища в гетото). Вписването на материалите в стените, вграждането им и превръщането им в част от една обща арт-инсталация, но не с цел пълно пресъздаване на обстановка, а доставяне на определено усещане. Експозицията цели възбуждане на сетивата на посетителя, а не телепортирането му на конкретно място и време. Липсата на експозиционна мебел е високо адмирирано, а липсата на манекени в буквалния смисъл е възможно: те са заместени например от стъклени стени с апликации на фотографии на хора в цял ръст, изглеждащи прозрачни.

Движението е много силно предопределено от наличните стени на лабиринта, нишите, които опитвах, за да намеря изход встрани, но се оказваха задънени и тягостното чувство, че експозицията (разбирай и войната) очевидно няма да свърши скоро и няма начин да избягаш от нея (тя е световна).

Музеят притежава най-модерната презентация в комбинация от добре структуриран разказ, връзки между отделните секции и категорично доминиране на артистичните дизайнерски решения над традиционния експозиционен похват, експлоатиращ възстановките и представянето на разказа в текстове. Междувременно експозицията е максимално наситена с факти, документи и дати, подобаващо на историографската традиция на Източна Европа. Традиционен изглежда и подхода: хронологичен с подтеми. Проблем е фактологичното завъртане на експозицията, невъзможността да се избяга от хронологичния подход, но това не е толкова забележително, колкото тежестта на помощните текстове, които с дребния си шрифт и прекалена дължина отегчават посетителя. Четящият се губи в морето от дати и случки, представени понякога в поредица от часове и дни. Поемането на такова количество информация, каквото е представено в музея, е невъзможно в рамките на няколко часа.

Въпреки проблемите, експозицията експлоатира всички сетива и се опитва да предизвиква усещания, дори у незаинтересуваната част от публиката, които не са непременно свързани с крайно негативни емоции от Холокоста и войната, но също и разбиране на промените, на нехуманността на войната по принцип. Чрез експозицията всеки може да направи за себе си паралел между конкретните човешки спомени за преживяването на войната и тези на бежанците в съвременността например. Същевременно да осмисли решенията на управляващите и на обикновените хора. Слабо са представени позициите и избора на подкрепящите режима, но те присъстват, макар и не толкова видимо в представянето на гледната точка на жертвите.

И ако сте стигнали до там по най-лесния начин – с такси, няма да ви се наложи да чакате дълго, за да се приберете отново с такси. Дори и да няма наблизо, рецепционистите ще ви помогнат да извикате кола. Ако разчитате на градски транспорт, очертаващия се като музеен квартал не е добре подсигурен с връзки с другите части на града. Музейния квартал е бивша индустриална зона, адаптирана да приюти не само музея на Краков през втората световна война, но и музея за съвременно изкуство в съседство. Превръщането на градската икономика от индустриална в икономика на знанието съответства на утвърждаващия се образ на Краков като важна туристическа дестинация в рамките на бившия Съветски блок. Той предлага не само архитектурни бисери от минали векове. Акценти са материалните свидетелства за Холокоста (Аушвиц-Биркенау) и идеалните картини на комунизма като Нова Хута, рекламирани като наследство от периода. С Нова Хута, подобно на адаптираната за музей фабрика на Шиндлер културните мениджъри на Краков декларират желание за нов прочит на останките от отминали периоди, които обикновено, оставени на свободния избор на паметта или политическите ветрове, щяха да потънат в забрава.

P.S. фотографии не успях да направя, затова издирих в интернет и подредих за визуална представа няколко снимки, заети от:

http://www.flickr.com/photos/zima80/

http://jewish-heritage-travel.blogspot.com/2010/07/poland-new-schindlers-factory-museum-in.html

http://www.krakow-poland.com/News/Schindler-Factory-Museum-Opened-At-Last,gjg

http://www.oskarschindlersfactory.com/pl/sites/shindlers.htm

Един Велик ден

'Един Велик ден' е презентация, която подготвих преди две години за учениците ми в българското училище в Лайден. Презентацията е част от серия други презентации, представяни в конкретни моменти преди или по време на празници пред 2 и/или 3 клас. Подходът се опитва да фокусира вниманието върху еднаквостта, а не върху различието, като мото на урока е "Първо сме хора, после сме различни", заимствано от инициативата на Британския съвет в България за изработване на рисувани филмчета с образователна цел, които представят отношението към различието и по този начин борят дискриминацията.

Презентацията води ученика първо през ситуацията в Холандия, която му е позната, после представя ситуацията на етническо и религиозно многоообразие в България. Централна тема са религиите и тяхния избор за най-велик ден, като с отделни моменти на празнуването се търсят общите моменти в различието. Децата запомнят не само обредността покрай Великден в България, но и това, че хората от различните общности имат сходни нужди и търсения и ги решават по сходни начини. Сравнителния анализ между юдейския Песах, християнския Великден и мюсюлманския Рамазан завършва с въпроси към учениците, за да ги поведе към историята на жертвата в религиите, персонифицирана първоначално в образа на Авраам и Ибрахим, по-късно преработена в образа на Христос и мъчениците от християнството.

На финал е представен следващия празник по календара в България - Гергьовден, празнуван и от мюсюлманите като Хъдърлез. В последния слайд на презентацията бе филмчето от серията на Британския съвет, но тъй като в последния преглед то не проработи, ви го предлагам отделно тук, както правя и за учениците си. Филмът е обект на анализ с въпроси за начина, по който всеки ученик е възприел случващото се, след което аз в ролята на учител представям идеята на филмчето и завършвам урока с мотото: 'Първо сме хора, после сме различни'.

Приятно гледане!

Виж още презентации от мен в SlideShare.

Филмчето е продукт на Британския съвет като част от серия анимации, борещи дискриминацията в България. Това представя отношението към бежанците.

Носталгично: за Комлука и неговите мигранти

За онези, които не знаят, Комлука днес е известен като ромския (циганския – зависи от гледната точка) квартал на Бургас. Той си няма история. Защото е по-добре да го забравим. Намира се между центъра на Бургас и разклона за Южното ни Черноморие. И вероятно е един от най-старите квартали на града. Но паметта за него не е за пазене, тя е там, докато хората, които я носят, ги има. А те, един по един, си отиват. Надалеч или към Отвъдното.

Комлука е временно място, малко са хората, прекарали целия си живот там. То е място на преход: идваш от някъде, заселваш се в нищото, местните не те приемат, адаптираш се бавно, с или без късмет, знаеш, че има и по-добри места, мечтаеш за тях и при първа възможност напускаш Комлука. Носталгията и роднините винаги те водят там, сънуваш ги, посещаваш ги, но временно. Комлукът е нито града, нито селото. Хората там нямат градинки за повече от една кошница домати, няма канализация и забавления. Имат къщи. И път, към града. Пътуваш до Комлука с автобус и си само на две спирки от центъра. Преспиваш в Комлука и ти е хубаво. Но си тръгваш. Заради по-доброто бъдеще. Твоето и на децата ти.

Местните твърдят, че Комлукът няма бъдеще. Защото там са циганите. Българи не останаха, казват. Защото няма канализация. Е, вече има. И утре щял да я открие не кой да е, а премиерът на България (Бойко Борисов - бел. моя). Канализацията на Комлука е обещанието на ХХ век. Дядо ми не доживя да се ползва от това удобство на цивилизацията. Обещавали му го, откак се е родил в 1926 г. Почина през 2009 г., а каналите бяха стигнали до улицата преди неговата. В същото време връщащите се отново в Комлука от идеалния соц-жилищен комплекс Меден Рудник роми, наричащи себе си турци, купиха и къщата до дядовата. Защото постепенно всички тракийци измряха. И децата им не се върнаха да живеят в домовете от своето детство. Продадоха къщите. На следващите, за които Комлука ще е стъпка към адаптиране към живота в града. На две спирки от центъра.

Горната импресия бе изписана не само защото Комлука е любимото място на моето детство. Причината е отсъствието му от официалния локален разказ и историческия календар, в който, нормално, присъстват "големите събития", правени от "големите хора". Утре и Комлука ще попадне за ден в обектива на медиите. Заради премиера и канализацията. Но по-сигурно е това, че проблемите на и спомените за квартала никога няма да си пробият път към официалната история, само защото в Комлука са се случвали все всекидневни неща от обикновени хора. Ако има велики личности (знам само за Кичка Бодурова), то те са се родили в Комлука и са творили по-късно някъде на по-добро място.

А историята на квартала накратко е следната. В 20-те години новодошлите тракийци строят къщите си, учат се на "градски" професии - на пристанището и във фабриките, опитват се да се установят. През 60-те години други новодошли пренасят покъщнината си от селата, в които не искат повече да живеят след колективизацията и са принудени, от живота или от някой друг, да се адаптират към градския начин на живот. Говорят различно, но не са от най-различните - живеещите до морето, ромите (или циганите, в зависимост от гледната точка). А те, макар и дошли почти едновременно с тракийците, никога не биват приети като част от комлушката общност на българите. Вероятно в отговор и циганите/ ромите не желаят да се интегрират в тази доминантна, макар и вече малцинствена в квартала група. Пресечените точки на "различните" хора в Комлука са много - в местната баня, на пазара, на спирката, но страхът съветва, разстоянието при общуването им да не се скъсява.

В този смисъл Комлукът е огледало за града и вече сигурно ви става ясно защо градът не иска да се огледа в него. Официалният разказ показва това, което искаме да сме, а не същността ни. Искаме да сме толерантни, но всекидневно обиждаме поне един различен. Искаме да сме граждани, но по улиците ни хвърчат разпилени торбички с боклук. Уж сме на тази земя от векове, но се задържаме тук за кратко. Защото тази земя е все на две спирки разстояние от по-добрия живот.

Историите на един пенсиониран куфар

Той се крие в килера на апартамента, където съм се родила. Там сега живеят мама, татко и баба. Аз не живея там от 1997 г., когато заминах за София, а после, през 2007 г. заминах за Лайден.

За куфара бях съвсем забравила, докато не стана въпрос за “Музей в куфар”, проекта на учениците ми в българското училище. Търсих в интернет картинки на куфари, пълни с нещо. Намерих много и много интересни. От приказка на приказка си спомних за куфарите, които майка ми понякога вади от килера. Вади ги, когато дойда отдалеч и няма пантофи за мен.

Куфарът, за който се сетих първо, е пенсиониран от години. Никой никъде не пътува с него вече. Той лежи на втория рафт във вградения гардероб на коридора, наричан за кратко “килер”. Куфарът има няколко истории, които ако поровиш, ще изскочат. Или ако се заслушаш, докато го отваря и затваря, майка ми ще ти ги разкаже. Ако не тя, баба ми ще я замести.

Този куфар е малък, жълтеникав, от изкуствена кожа, но още здрав. Защо тогава сме го пенсионирали ли? Защото е старомоден. И е малък, точно за ръчен багаж. А според някои куфарите се ползват за далечно пътуване, затова не става. За близки разстояния, като София и Айтос, по-удобни са саковете. Въпрос на гледна точка. В последните две-три години пътуваме често и със самолет, пътуваме с ръчен багаж само и най-удобен за случая е малкият куфар.

Така стигаме до първата история на куфара. Тя се развива някъде в 50-те или ранните 60-те години. През далечната 1960-та или 1956-та дядо ми е купил куфара, защото му е трябвал. За какво ли? Ами да пътува. А той пътувал често. На партийни събрания, на инструктажи, на семинари и командировки. По партийна линия. Дядо ми не помня много. Починал е, когато съм била на три. Но от баба знам, че е ходил в Банкя, чаак до София, на тримесечни курсове или обучения. Вероятно с жълтия куфар е пътувал. Какво са обучавали дядо ми там, не знам. Може би да следва правилната линия на Партията, да агитира и пропагандира вярно комунистическата идеология. Доколкото знам, той това е и работил на различни места в Бургас. Тази е най-мъгливата история на куфара, най-приглушено се чува и по правило е най-кратка. Обикновено завършва с “не знам повече, не ме питай”.

Как и кога куфарът се озовава в килера за по-дълго, също не знаем. Той е там откакто се помня. Пенсиониран. Защо пък е пенсиониран? Защото, когато бях малка никой не пътуваше на далеч. Веднъж в годината ходехме на близкото ни море в Созопол, не че в Бургас нямаше море, но... на почивка. А дядо вече го нямаше, за да пътува. Куфарът надживя дядо. И вероятно още дълго ще живее в килера скрит.

Там куфарът заема място, но и осигурява място. За огромната колекция терлици на мама. Защо са й на мама толкова много терлици? Ами не по нейно желание ги събира там. Ето я и втората история в куфара: терлиците са плетени от баба. През всичките тези години откак се помня. Всеки месец-два баба произвеждаше по един чифт терлици. Да ни е топло, така казва. Затова ги правела, защото от краката най-много се изстивало. Тази ми баба като млада била вечно болнава. Все кашляла, не можела да си поема въздух. Но плетяла. Да има. Терлиците са различни модели, от различни шарки и бог знае къде събирани прежди. Не са особено дебели, не и колкото днешните купешки пантофи, та вече никой не иска да ги носи. И стоят в жълтия куфар на дядо. Баба само предава терлиците на мама и й поръчва да ги носят. Така мине се не мине време, мама вади куфара и скатава нови терлици при старите.

Ето я и третата история от куфара. Терлиците носи само мама, за да има полза от плетенето на баба. И за да ги “износваме, какво иначе ще ги правим”, казва мама. Затова, като дойда аз или брат ми отдалеч, мама вади куфара и ни предлага терлици. И разказва историите, докато показва най-добрите и най-подходящи за моя крак терлици. Терлиците нямат износване. Не само защото са много, но и защото всеки скъсан терлик се носи на тази или на другата ми баба, да го "преплете". Тя запълва дупката с каквато прежда има под ръка, съчетава добре цветовете и не пропуска да преплете и здравия терлик, за да стане пак чифт, леко изменен спрямо предишния. Затова терлиците нямат свършване в нашия жълт куфар. Другата ми баба пък отдавна не плете терлици по този начин. Плете по-едри неща, одеалца. По много – за мен, за мъжа ми, брат ми, братовчедка ми и нейния мъж, тяхното дете, за мама, татко, та дори и за себе си. Огромен труд, много прежда, много време. И много приказки са се изприказвали, докато изплете толкова метри плетка, много колумбийски сериали ще завършат, докато баба изплете и последното одеалце. Обаче и тя има предадени терлици в колекцията на мама в куфара. Да не се объркате, че бабите ми са се специализирали – едната в плетене на терлици, а другата – в плетене на одеалца. Няма такова нещо. А историята на износването на терлиците, за да не даваме пари за пантофи, е типична за България и моето детство. Тя е история на хора, живяли в криза и оцеляли, въпреки държавата си. Така и нашият куфар, макар и излишен, не бива хвърлен на боклука или предаден на други, по-бедни от нас. Той се пази, не се знае за кои, по-страшни от сегашните години. Че за какво им е на по-бедните от нас? Ние не пътуваме, че те ли...

Направи-си-сам музей

Ето и презентацията за вдъхновение за учениците ми от българското училище в Лайден.

Тук можете да видите още presentations от мен в SlideShare.

Музей в куфар

Откак работя в българското училище в Лайден, усилията и мисленето ми са ориентирани към демитологизиране на съдържанието на учебниците по история, търсене на различни и атрактивни за децата методи на преподаване, както и на задачки-закачки, по които те да работят по-дългосрочно. В училището ни отдавна се предлага възможност на учениците да работят по собствен годишен или семестриален проект и да го презентират пред публика веднъж или два пъти през годината. Това е поводът да дам задача на изучаващите с мен история на България деца във 2, 3, 4 и 5 клас (на възраст между 8 и 13 г.) да направят свой "музей в куфар". Ето как виждам аз структурата на музея:

Музеят в куфар: три перспективи

Музеят разказва историите на емигрантите и техните деца, които го създават на практика. Логически той се поделя на три части, свързани помежду си:

1. Връзката на емигрантите с миналото и с България – чрез родовата история и родословните дървета, като същевременно подчертаваме факта, че миграциите не са ново явление, а хората от всяко поколение мигрират, макар и на кратки

разстояния и в страна, която в близкото минало е ограничавала волните миграции. Тук търсим влиянието на произхода върху емигрантските истории.

2. Връзката на емигрантите с бъдещето – чрез историята на тяхната улица и холандската култура, от която те не само получават, но и дават. Тук също ще се подчертае наличието (или липсата) на различни по етнически, религиозен и социален признак хора на една и съща улица. Улицата и държавата Холандия са жив пример за история на миграциите. Тук целим да покажем влиянието на околната среда.

3. Емоционалното състояние на емигрантите тук и сега - чрез лексикона на бг емигранта, който ще е интерактивния момент в изложбата. Ще има 5-8 попълнени и окачени на въже с щипки и още толкова оставени като въпросници на масите, за да могат хората да ги попълнят на място и да ги окачат до другите. Тук търсим действието на носталгията и обмена между българската и холандската култура.

Децата получиха инструкции и въпросници, които да им помогнат в събирането на историите. Мултиперспективността е в основата на музея в куфар: разказването на истории, събрани от едно дете и показани според неговия вкус и желание в пространството на един куфар, сборът от няколко подобни куфарни истории ни осигурява някаква, макар и малка представителност на "проучването", а според възрастта си учениците получават различни задачи: съставяне на лексикон на българина зад граница, рисуване на родословно дърво от най-малките, събиране на родови истории с акцент върху преместването от село в град или друга държава, истории от улицата с идеята да се проследи процеса на интеграция. Трудностите пред проекта са много: децата, които събират родови истории нямат достъп до информация от по-възрастни роднини, баби и дядовци, тъй като живеят тук с родителите си; децата, които събират истории от улицата си отказват да говорят със съседите си, които сами определят като странни или некомуникативни. Разбира се, всичко това също е резултат за проекта, тъй като скъсването на нишката на родовата история понякога е причинено именно от миграцията и желанието за промяна, а интеграцията често е мъчителен процес, протичащ в изолация, носталгия и принудителна промяна на личността.

Но по-добре да погледнем инструкциите:

Музей в куфар: на езика на децата

В часовете “Човекът и обществото” и “Роден край” учим за България и нейното минало. Опитваме се да разберем как живеят (и са живели) хората, защо избират точно този начин на живот и място за живеене, как хората общуват помежду си, как си влияят и как се разбират.

Къде, освен от книгите, можем да научим много за миналото? От филмите, игрите и в музея. За да покажем какво сме научили през годината, обикновено правим проект, който представяме пред всички.

“Да си направим музей” е нашия проект тази година. Всички ние пазим някаква връзка с България, защото родителите ни или самите ние сме дошли оттам и сме се заселили в Холандия. В нашия музей ние ще разказваме за себе си, за България и за Холандия, за спомените си и за спомените на хората около нас. В музея можем не само да показваме предмети, но най-вече да разкажем истории. Можем да покажем картинки, снимки, карти, презентации и филми. Всичко това заедно прави музей. С музея можем да свържем хората – тези, които ни помагат да намерим историите и тези, които идват да ги видят.

Нашият музей си няма къща, няма постоянно място, както хората, за които се разказва в него. Затова той е музей в куфар или пътуващ музей. Вашата задача е да направите музея.

Как се прави музей (указания за 3, 4 и 5 клас):

Той ще бъде музей от няколко куфара или няколко кутии за преместване (verhuisdoos). Всеки един от вас ще приготви своята кутия със свои истории. В нея може да сложите всичко, което е свързано с темата и което ще ви помогне да разказвате. Може да подготвите презентация или филмче или просто да нарисувате своята история, да направите карта на улиците (града или държавите) или малък макет. Всичко това трябва да се побере във вашата кутия (с изключение на филма или презентацията, които ще могат да се гледат на екран на стената с помощта на мултимедиен проектор). Можете дори да предложите игра или да раздавате разпечатана рецепта за нещо вкусно, за да привлечете посетителите.

За да намерите историите си, трябва да говорите с хората около вас. Да намерите по-възрастни хора, които помнят и искат да разкажат спомените си. Да отидете при съседите си, за да ги питате, какво те помнят. Да помолите родителите си, да споделят родовите истории. Някои родове имат дълга история, други не пазят много от своята. Трети просто не мислят, че е ценна. Вашата задача е да намерите историята, да я разберете и да я разкажете по най-интересния възможен начин. По-долу ще намерите въпроси, които можете да зададете на подбраните от вас хора, за да съберете информация за бъдещия музей.

Предметите могат да бъдат всякакви: от терлици, дрехи, сувенири, покривки, чаши, списания или книги, или дори тетрадка с рецепти на бабините вкусотии. Неща, които свързвате с рода си и с България.

Снимките може да подредите в албум или на картон, за да се разглеждат удобно. Картите и рисунките – също. Ако имате начин да запишете гласовете на своите разказвачи (с помощта на диктофон или друго записващо устройство), може дори да предложите на посетителите на музея да чуят сами автентичния разказ.

Powerpoint-презентациите и филмчетата трябва да подготвите така, че да разказват вместо вас. Защото вие не винаги ще бъдете до вашия музей в куфар, така както музейните уредници не ви помагат лично да разгледате изложбата им.

Музеят ще открием заедно пред родители и гости в края на учебната година. Дотогава трябва да планирате така времето си, за да съберете материалите и да измислите своя начин на представяне. Помнете, че музеят трябва да бъде максимално интересен, за да не отегчи посетителите си.

Задача за 4 и 5 клас:

!!!Важно!!! Можете да изберете един от вариантите на проекта и да работите по него. Желателно е да покажете не само вашата лична история, а и тази на още някой (съсед, родител, приятел)! Въпросникът по-долу ще ви помогне да се справите. Можете да добавите и свои въпроси. Или да оставите хората да ви разкажат, без да ги прекъсвате с питане.

Варианти на проекта:

· Нашата улица

· Нашите улици (улици, където сте живели преди и улицата, на която живеете сега)

· Всекидневен маршрут

· Един ден на... (Един петък на 2004 г.; Един понеделник на 2010 г.; Една събота на 2009 г.)

Лексикон на БГ-емигранта (задача за 2 клас)

Децата преписват въпросите на цветен картон размер А4, като оставят достатъчно място за попълване на отговорите (два листа, обърнати хоризонтално, т.е. “landscape”, са достатъчни). Децата подготвят лексикона графично и го предоставят на родителите. Родителите попълват въпросника индивидуално в къщи и го предават на детето.

Лексикон на БГ-емигранта

Пред лексикона всички сме честни и всички послъгваме по малко..., надничаме в страничката пред нас, преписваме отбора, който другите масово харесват, но все с нещо гледаме да се отличим от тълпата.

Ето, сега е твой ред да отговориш на въпросите, с което ще засвидетелстваш своето приятелство пред мен, БГ Емигранта. Тук не е нужно да издадеш самоличността си, но е задължително да споделиш чувствата си. Вероятно всички ние ги споделяме...

И... не забравяй любопитството си! Ела да откриеш и другите си приятели по чувства... ☺

Родословно дърво (задача за 2 клас)

За да научим родовата ни история, трябва първо да познаваме хората, които я правят. Тях можем да запомним, като ги подредим в родословно дърво. Всеки човек от рода ви ще получи своето място. Дървото можете да нарисувате върху цветен картон, за да го включим в бъдещия пътуващ музей.

Задача за 2 и 3 клас

Варианти на проекта:

· Къде, какво, кога... за моя род

· Пътя на моя род

В рода има най-различни хора – такива, с които се гордеем, такива, които много работят, други, които обичат да си почиват. Някои много пътуват, други никога не се местят извън своя квартал. Всеки пази своята история и обича да я разказва, но само пред доверени хора. Целта на нашия пътуващ музей е да намерим истории за пътуващи и не толкова пътуващи хора от рода ни, да ги разкажем по най-интересния начин, да свържем Холандия с България и да покажем предмети, които свързваме с пътуванията до България или които пазят историята на рода ни. Задачата ни е да запишем историите, да съберем снимките на хората, да намерим предметите (ако са ценни – да ги нарисуваме или снимаме), да подредим всичко в кашон или куфар, за да могат посетителите на музея да го разгледат.

***

Накратко, това са инструкциите. Отделно децата получиха въпросници, които да им бъдат в помощ, но те касаят пряката работа, а не идеята, която се опитвам да представя тук. Целта на споделянето на проекта в блога е да се получи обратна връзка, да се доразвият и обогатят идеите. Презентацията на проектите е насрочена за юни 2011 г. в българското училище в Лайден. На нас ни остава да се надяваме, че децата разбират езика на нашата комуникация и се вдъхновяват от картинките, които подбрах за тях при първата ми презентация-импресия на тема "как може да изглежда нашия музей в куфар". Нея можете да видите тук.