Лица, манекени и музея Хинделопен

Помните ли манекените на онзи безименен турски майстор, описан от Орхан Памук в Черната му книга? Срещнах ги... Съвсем неочаквано. В Музея на Хинделопен, във Фризланд. Там си седят, зад стъклото на витрината, застинали в характерната им поза...

Според Орхан Памук, фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'… Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.

Бизнесът на майстора бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. "...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78.

Но защо все пак музеите от близкото и не толкова близко минало избрали тези манекени, за да показват културата на околността? Защото вярвали в онази невинност на старата култура, за която още Иван Шишманов се тревожи?

“Стоим ние на прага на две култури, които се борят за първенство. Безмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения ще може вечно да противостои на новата, който нахлува през всички пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що наскоро ни отделяше от външния свят. С освобождението, с новия държавен строй, с новите железни линии се въвежда и нов чужд дух в народния живот. Нашите градища и паланки се надпреварват да поглъщат новата евтина манна, която им хвърчи от всички страни под етикета на съвременна култура. Няма да се мине много време и колибите ще отворят врата на тоя нов елемент, който като еренде изстъргва всяка типичност, всяка оригинална черта в бита на народа.”

Хинделопен е малко китно село на брега на Айселмеер, привличащо туристи с особената си култура от миналото. Влязох в музея в 5 без 10 следобед, 10 минути преди затварянето му. Не с намерението да го посетя, защото мислех, че е твърде късно и ще ме отпратят. Напротив, след като благодарих за ползването на тоалетната, жената на касата ме помоли да взема ламинирания лист-пътеводител из музея и да надникна в залите му, които според нея били достатъчно малко, като за 10-минутно посещение. Да, гледах да не се отплесвам с дълго четене на холандски (той все пак ми отнема малко повече време), но обиколих всичките 5-6 зали с възстановки на интериори и заниманията на хората през отделните сезони. След последната реставрация на вътрешната част на сградата, музеят е реорганизиран. Концепцията следва четирите годишни сезона. Зад стъкло може да се видят няколко помещения с типична мебелировка (рисуваните мебели се оказаха запазена марка на Хинделопен) и... типични манекени в типични носии. Типично, като за музеите, които аз знам, си казах. И този е правен като за туристи. Местните само допринасят отвреме навреме с някой предмет, разказват вероятно каквото не са разказли вече и се радват да бъдат уважени от някой заблуден късен посетител като мен.

Бях удивена от образите на тези гипсови кукли в човешки ръст. Не можех да повярвам, че виждам онова, което никой от колегите ми не е имал щастието да види с очите си в нашия Национален етнографски музей преди бомбардировките от 1943-та. Буквално изхвърчах от залите и стоварих куп въпроси на жената зад касата. Кога е последното преподреждане на експозицията? Откога имате тези манекени в музея? Те претендират ли да повтарят антропологични типове от региона? Това знаех за нашите манекени, изгорели заедно със сградата срещу Народното събрание. Излезе уредник от кабинетите, но и тя не знаеше с точност датировката. Беше сигурна само в едно. Тези манекени са там поне от средата на 70-те години, когато местният уредник ги договорил и доставил от музея на открито в Арнем. Явно там са поръчани и направени, явно в 70-те вече са били демоде и за музея на открито... Но определено експозицията в Хинделопен има висока историческа стойност за музеологията в Европа.

В същия момент от архива на ЕИМ “се появиха” снимки от старата експозиция на музея от преди бомбардировките. Заедно с описание на експозицията от самия Христо Вакарелски, списание Сердика, 1939 г. Невероятно какво още неоткрито стои в историята на софийския музей...

Приказка за дупката 2 вместо абсурдите на ръководството на ЕИМ

Невидимото става видимо... през дупката.
Здрава дупка - в здраво тяло...
Чрез светла дупка - към светло бъдеще...
Деветата дупка на кавала...
Голямата дупка слепи ги ражда...
Бързата дупка - срам за майстора...
Капка по капка - дупка става...
На това място вчера имаше пост за абсурдите на ръководството на Етнографски институт с музей (ЕИМ) към БАН, който беше свален, за да не навреди на дейността на екипа на Националния етнографски музей. Постът разказваше за едно решение на директора на ЕИМ, с което той съвсем ясно демонстрира представата си за музей, а именно - СКЛАД НА ВЕЩИ. Като спекулира с правомощията си, директорът на ЕИМ буквално ампутира публичната дейност на музея. Въпросът ми е: В коя епоха живее въпросният директор на ЕИМ и докога ще се заблуждава, че тоталитаризмът е жив?

Изложбата, чието мото виждате по-горе, очаква вас, посетителите, за да постигне целите си. А именно – гласност и прозрачност на случващото се с паметниците на културата.

Приказка за дупката

или Магията, която срути един паметник на културата

На 6 май 2008 година в централните новини от 19.00 часа bTV излъчи репортаж за рушащото се източно крило на бившия Княжески дворец, където се помещава Националният етнографски музей. Експозицията му е затворена за посетители, защото сградата е категоризирана от експертна комисия на БАН и НИПК като опасна. По този повод на 22 май 2008 година уредниците на НЕМ ще открият
изложба на тема "Дупката".

Имало едно време един музей. Той носел гордото име “Национален етнографски музей”, без да му тежи. Неговите основатели вярвали в силата на традицията и строго охранявали нейните проявления, като ги прибирали за по-сигурно в музейните фондове. Националният етнографски музей се бил сгушил съвсем в центъра на София, в източното крило на така наречения Княжески дворец, по-известен като Националната галерия. Малцина предполагали за неговото съществуване доскоро и по-добре, защото така животът му се удължил с още няколко десетилетия. Докато не зейнала Дупката. С нея свършва приказката за величието на една нация и започва сериозния разказ за “магията”, която погубва едновременно музея и Двореца-паметник на културата.

В приказката за светлото минало на българите, разказвана от музея, се срещат фрази като: национална съкровищница (1994), “Красота и тайни” (1999), “Свещенният път” (1998), “Жива вода” (1997), “Магия за любов” (1995), “Цветна магия” (2002), “Надежда за добруване” (1996)... Всички те са (част от) заглавия на изложби, съзнателно възвеличаващи миналото (и на музейните колекции), защото, уви, от настоящето на институцията нищо не си заслужава да бъде показано. Вместо да пазят надеждата си за бъдещо добруване, уредниците бавно започват да си повтарят предупреждението на Данте: “надежда всяка тука оставете”. Магията за любов се превръща в черна магия, а живата вода помътнява с всяка изминала година. Красотите на културното ни наследство, пазени в продължение на столетие в Националния етнографски музей (НЕМ), по-вероятно ще останат тайна за бъдещите поколения. Защото свещеният път на националната ни съкровищница потъва все по-дълбоко в ДУПКАТА.

Колкото и апокалиптично да звучи въпросния разказ в момента, той нито започва с оголилата се наскоро в гредореда на зала 1 от експозицията пропаст, нито ще свърши там. Въпросите, които стоят пред управниците на Националния етнографски музей (НЕМ) сега са два: причините и решението. Анализът на опита прави възможно изграждане на стратегия за справяне с проблема.

За ритмичността в историята на музея

За първия проблем, причините, информацията трябва да се търси в административния архив на НЕМ, в папки с етикети: “НЕМ-сграда” и “НЕМ-статут”. Двете датират от едно и също време – първата половина на 90-те години на XX век, и съдържат подробна кореспонденция между тогавашното ръководство на музея и висшестоящите спрямо него управници, а именно: директорът на Етнографски институт с музей, Президиума на БАН, съответната дирекция на Министерство на културата, Комисията по култура на Народното събрание, Президента на републиката и други, експерти и недотам експерти в културния мениджмънт. В папките се разказва история, подобна на случващата се в последния месец. В 1988 г. експозицията на НЕМ е затворена за неопределено време, заради пропадналия гредоред в зала 3. Дотогава НЕМ не е оставал недостъпен за публиката си. В продължение на близо две години в него и извън него кипят дебати (не, не се бъркайте, не публични) за бъдещето му – дали да е музей в смисъл на културен център, или да бъде само “съкровищница”, т.е. хранилище на предмети от миналото. Второто въплъщение несъмнено иска площ, но първото е още по-лакомо, то иска много място за различни инициативи. Като ще е музей, да е истински музей, в услуга на обществото и за негово развлечение (ако следваме принципите на ICOM, международната организация на музеите). Но при всяка следваща авария в сградата, уредниците поставят на първи план съхраняването на културното наследство, а публичността остава за по-добри времена. Това е най-лесното решение за момента, въпреки че музейните специалисти оценяват в перспектива затварянето на експозицията като поражение за музея. Тъй като сградата не разполага с достатъчно пространство за ефективно опазване и експониране, удачното решение е търсенето на допълнително място за строеж на депо или преместването на фонда в друга сграда.

Още в началото на 90-те години е предложен втори вариант – изнасянето на цялата институция, за да се реставрира Двореца основно. Срещу него винаги има вътрешномузейна опозиция, заради централното й разположение и защото сградата привлича апетита на много институции.

В целия почти 55-годишен период на своето "съжителство" сградата на Княжеския дворец и Националният етнографски музей са в постоянно противоборство. Друг е въпросът, дали сблъсъкът на "висока" и "ниска" култура не е целенасочено планиран още с разрешението от 1954 г. за нанасяне на музея. Подобна хипотеза страда от много слабости, докато не бъде подкрепена с документи. "Високата (“аристократичната”) култура преборва цървулите и носиите", "Дворецът срещу селото": това са все потенциални заглавия на неслучили се журналистически разследвания. А моментът ги изисква – застрашени са както сградата като паметник на културата, така и музеят като неин хранител и медиатор.

Кулминацията, срутването на гредореда в 1988 г., потвърждават написаното от комисия на НИПК преди това: „Констатираното бедствено положение на фонда на Етнографския музей се дължи на традиционното подценяване на проблема по опазването, консервацията и реставрацията на музейните ценности у нас и все още непризнаването й като основна музейна дейност.”

Натрапчивото усещане, че историята се повтаря ритмично, не е измамно. Освен Дупката, с която не успяват да се справят дългосрочно, в 1990 година, на 18 май, празника на музеите, Националният етнографски музей отваря врати за хората, но само за един ден. “Елате и вижте” е инициатива, използваща музейни подходи за представяне на актуални проблеми на съвременността, с която ръководството и екипа на НЕМ целят да привлекат общественото и най-вече вниманието на властта към състоянието на културните ценности. Те показват документи от периоди на величие на музея, неговите богатства, скрити в раклите на хранилищата и... тайните дотогава “дупки” по сградата.

Дотук премълчавахме един важен епизод от историята на съжителството Дворец - музей. Надали и двете са били обект на властови интерес по времето на комунистическото управление в България, ако съдим по мащабните планове от края на 70-те години за преустройство на центъра на столицата, които предвиждат изличаване на Двореца като буржоазен остатък. Сградата е спасена по чудо, неизвестно с чия помощ (ако искаме, можем да се доверим на митовете, свързващи успеха с всемогъщата Людмила Живкова като протектор на културата в късната ни история). Обаче “спасена” не е коректно определение, доколкото оцеляването на сградата е оставено на произвола на съдбата. Ние, българите вярваме в силата на съдбата и често викаме неволята, но в случая ни една от двете не успява да “спаси” Двореца от вечните течове. Проблемите с водосточната инсталация, която се оказва крайно загадъчна за специалистите, при липсата на архитектурните планове не могат да бъдат решени и буквално “довършват” живота на княжеските покои. Изчезването на плановете на сградата много бихме желали да не приписваме като вина на световната конспирация, но безспорно комунистическото управление на архивите е отговорно и за това.

За отговорността и други магии

След като открихме за читателите странното повторение на събитията, се налага да отбележим резултата от кореспонденцията на високо ниво в началото на 90-те години. Най-очевидно е оставането на музея в сградата. Също толкова ясно е и нейното състояние днес - крайно критично. Не толкова видим обаче е фактът, че именно директорът на НЕМ, извадил за първи път в началото на 90-те проблемите на опазването на културното наследство на показ, бива принуден да напусне поста си в кратък срок, защото действията му са "във вреда на институцията". Оставката й е поискана след дълги консултации, вътрешно и извън-институционални (на ниво БАН), от ръководството на Етнографски институт с музей към БАН, част от който е Националният етнографски музей. Пасивността е избрана като по-удобната политика. Целта е да не се руши имиджа на Академията като "стожер на нацията". Типично като за предходния период отпреди 1989-та, макар да претендираме вече за "демократично" управление. И тук не мога да спестя още два факта от биографията на институцията. Същото ръководство на ЕИМ, пожелало оставката на директора на НЕМ в 1994 година, наскоро беше преизбрано за четвърти мандат. Същевременно директорът на музея беше сменен при последните избори след почти 15-годишно управление. През същите тези 15 години със съдействието на същите двама дългогодишни директори протича една от най-мащабните реставрации на сградата, чийто възложител е Министерство на културата, а изпълнител - фирма ЕКСА (виж проекта). В резултат НЕМ отново потъна в Дупката.

Пиша тези редове със съзнанието, че вината си има име - "престъпна небрежност". Както впрочем и отговорността. Зная, и че документите, също както хората с техните спомени, могат да бъдат манипулирани. Решението за съдбата на сградата не е само в ръцете на управниците на НЕМ и ЕИМ. Но то е изключително и само тяхна отговорност. Доколкото те са онези, които следва да алармират обществеността и властта за проблемите си. Покриването им оставя и музея, и Двореца-паметник на културата на произвола на съдбата. А тя, както видяхме вече, работи на принципа на естествения подбор.

Истории върху плат (Textile Stories)

"Истории върху плат" е една вече бивша изложба на Национален етнографски музей, София и Югозападен университет, Благоевград, представяща личната колекция от ковьори на Кристина Попова, която след края на изложбата ще се влее във фонда на музея. Кратко slideshow показва моя поглед към изложбата, част от която се оказа и кутията за тоалетни принадлежности на баба ми, датирана приблизително в средата на 60-те години. Oсвен преобладаващите бродирани истории, истории в текст и фотография, по традиция плътно покриващи експозиционната площ, към изложбата е включена и една от карикатурите-коментари на социализма на Стоян Христов (Тано), художник към музея. Всъщност изложбата е като нямото кино. Вероятно към slideshow-то трябваше да поставя типичното за филмите от периода озвучение, но то щеше да е заблуждаващо. Защото в залата е тихо. Историите не са разказвани на глас, те се долавят с други сетива, различни от слуха (прочети текста от снимката). Това "долових" аз.

образите на нашата идентичност

Докато писах постинга за манекените в Черната книга на Орхан Памук, си мислех за промяната на образите в експозициите на Националния етнографски музей в София. До бомбардировките през Втората световна война в неговите зали човек е можел да срещне "истинските" восъчни лица на българина. Ако може да се говори за такъв обобщен тип и за "истински", пък изобретени антропологични образи. Все пак те претендират за близост до "оригинала", защото авторите им обикалят българските села и градове и рисуват избрани лица на място. Стремежът на управляващите музея тогава е да се съхрани онова типичното, което ни отличава от околните етнически общности. Те осъзнават "спасяването" на традиционната култура като своя мисия, очертават географски и хронологични граници на националните ни претенции и съзнателно противостоят на модернизационния поток, нахлуващ от Западна Европа.
Промяната на идеологическите нюанси и съответно управлението на България след 1944 година, случайно или не, е съпроводена с нови стандарти за експониране на облекло в музеите. Манекените вече са без лица, не изобразяват антропологични типове, не задават образ, а по-вероятно търсят такъв. Идеологията налага скъсване с миналото като деградивно и спъващо строителството на новото комунистическо общество. В началото на 80-те години носиите се полагат върху специално изработени манекени (като тези от снимката). Те не изразяват никаква емоция или жест. Напротив - контрастират и дори пречат на експонирането на облеклото в неговата цялост. Схематизират и превръщат наследството в сувенир, подобно на тиражираните национални кукли.
Случайно или не, в западните музеи върху подобни манекени се представят експонати от чужди култури. Те извеждат експоната в центъра на изложбата, но и извън културния контекст, в който е съществувал. С това започва неговия нов живот - на парче от нещо минало, далечно, екзотично, чуждо.
В тази връзка мисля, че е странно отношението на българските етнографски музеи към собствената ни култура. Вместо да изграждат "мостове" между поколенията, да предават най-пълноценно информацията, те дистанцират посетителя от предмета на показ. Съзнавам, че въпросът е спорен. Вероятно е просто модернизационна тенденция, засегнала музеите ни. А вероятно музеите ни стават все по-трудно актуални на процесите на промяна в обществото? Кога "средностатистическият" българин влиза в етнографския музей в собствения си град?