Разказът от първо лице: няколко възможности (1)

Разказването от първо лице има широко приложение в музеологията по света – от археологически експозиции до онези за близкото минало. Ситуацията в България обаче е различна. Музеолозите са свикнали да разделят експозиционните похвати спрямо предмета на дейност на музея. Археологическите музеи работят с най-далечното минало, за което рядко има налични описания в текстове, какво остава за лични истории. Историческите експозиции също се поделят според хронологичния си обхват.

Онези, представящи Средновековието, разчитат предимно на интерпретиращи текстове, подготвяни от уредниците, докато в презентациите, разказващи за периодите следXVII-ХVIII век се опират на свидетелства за времето от типа на мемоарите. Етнографските музеи, независимо че теренната работа включва пряк контакт с носителите на културата, до скоро разчитаха на два типа текстове: фолклорни песни и легенди или интерпретационни текстове, съставени от уредниците, в които те често преразказват записаната на терен информация.

За да разберем различните възможности за употреба на подхода, в следващите постове в блога ще разгледаме няколко случая, сред които попадат археологически (Rijksmuseum van Oudheden, Лайден), етнографски музей (Openluchtmuseum, Арнем) и исторически музей, занимаващ се с най-нова история (Arbetets museum, Норшопинг).

Mузеят на старините в Лайден: Древен Египет

Постоянната експозиция в него е подредена около подбрани типични образи, разказващи лица, които съпътстват посетителя с личните си истории от първо лице единствено число, като го потапят в епохата, с нейните проблеми и особености. Водачи из отделните периоди на развитие на Древен Египет са: земеделец, писар, пазител на хазната, жената-фараон Хатшепсут, имигрант и египетско момиче в Римската империя. Кураторите са се стремили да открият представителни фигури, за да разкажат темите през живота на героите. Емигрантът споделя историята на рода си и накратко описва етническата картина в Египет, както и войните, които са променили страната. Накрая обяснява, как е бил погребан според египетския ритуал, какво означават надписите по саркофага му. Египетско момиче пък разказва какво се е случило в държавата след пристигането на римляните, то споделя собственото си впечатление за промяната и запазването на традициите. Тези два разказа контрастират спрямо другите, от които научаваме за правилата в Египет, за различното всекидневие на героите и за професиите им, както и за живота край Нил. Сред разказващите откриваме представители на специалните професии (писар и пазител на хазната), на аристокрацията (жената-фараон) и на селяните (земеделец). В подбора на герои преобладават мъжките образи, но и жените са добре представени.

Героите в случая са измислени или усреднени, с някои изключения. Със сигурност техните разкази от първо лице са фикция, която не е непременно основаваща се на конкретен древноегипетски текст. Липсата на автентичност на историите на героите не е пречка пред възприемането на експозиционното послание. Ако се търси автентичност, тя е налице при експонатите, илюстриращи експозиционния наратив.

Музей на старините в Лайден: Древен Рим

По същата логика в експозицията за Древен Рим имаме още подобни разкази. Например този на Gummattius, представител на германите, но погребан като истински поданик на Римската империя, описва вярванията относно живота след смъртта и погребалните обичаи. Той говори от Отвъдното, има надгробен паметник и се представя с конкретното си име, заявява очакванията си за изразяване на почит към личността му от страна на живите. През неговия образ се проследява дори разликата между социалните прослойки в Древен Рим, отразена в декорацията на надгробните паметници. Друг подобен образ е жената от Симпълфелд, която заявява своята социална роля, както и тази на прислужницата й и очакванията спрямо нея в епохата, когато е живяла. Жената описва дома си, луксозно обзаведена римска вила, както и всекидневието си. Стилът на разказите от първо лице единствено число е семпъл, пригоден за разбиране от ученици на възраст 10-12 години. Същевременно като съдържание текстовете са достатъчно пълноценни за възприемане на особеностите на мястото и времето, което описват.

Музей на старините в Лайден: Древна Гърция

Гидове из историята и археологията на Древна Гърция са богове и митични герои от гръцката митология. Всеки от тях – пет на брой (Ахил, Хермес, Атина, Нике и Артемида), е “отговорен” за отделна подтема. Например Нике, богинята на победата има няколко задачи: да ни въведе в периода на Александър Македонски, да разкаже за древните гърци в преход, за промяната на религията с въвеждането на много нови богове и промяната в изкуството на каменоделците, които изобразяват боговете като статуи с човешки форми. Ахил е натоварен със задачата да сподели тревогите си покрай Троянската война, да обясни ролята на героите и митовете в Древна Гърция и реалността зад митичния свят, като даде кратко описание на Микена и Крит по времето на Минойската ера. Всеки текст е съставен от три параграфа, всеки от които с големина от по две до пет прости изречения. Лекотата на изказа съпровожда всеки един от текстовете в експозиция, макар допълнителните тематични интерпретативни текстове да подават много повече информация по отделните експозиционни сегменти. В сравнение с тях, разказите от първо лице единствено число, които описахме, са опростени едновременно откъм съдържание и откъм лексика и синтаксис. Те са само гидове, маркери на големите теми, въвеждащи и обобщаващи едновременно.

За по-подробна представа относно съдържанието на текстовете в експозицията на Музея на старините в Лайден може да разгледате снимките по-долу:

Жената-фараон Хатшепсут

Писарят

Пазителят на хазната

Земеделецът

Имигрантът

Египетското момиче в Римската империя

Гидовете в експозицията за Древна Гърция

Нике разказва

Ахил разказва

Жената от Древен Рим

Погребаният германец от Римската империя

Музей или арт пространство: Humanity House в Хага

Музеят за правата на човека в Хага (Humanity House) е открит през 2010-та като комплимент за града, приютил the International Court of Justice на ООН и наблюдавал процеси срещу световно известни диктатори. Можете да го откриете в началото на Prinsegracht, на номер 8, в монументална къща тип herenhuis, адаптирана за експозицията. Инициативата е на Червения кръст с подкрепата на Европейския фонд за развитие на регионите и общината на Хага.

Изпитах трудност да преведа името на музея: къща на човечеството, на човечността или на човешките права, според обекта й на интерпретация. Не намерих нито ред написан текст по стените й, отнасящ се до мисията на музея. Сайтът започва със смелата заявка: "Humanity House tells you more than simply the story of emergency aid and humanitarian martial law." Вероятно амбицията е била да разкаже нещо повече, но интерпретаторите са наблегнали на чувствата и усещанията за сметка на ученето и добиването на познание. Това е добър пример за сетивен музей, който предлага възможност за себеоткриване, за търсене и усещане, за изслушване и разглеждане, но не и много повече.

Въпросът е, че не можеш да видиш от улицата музея, да те привлече заглавието, да го посетиш и да разбереш логически посланието му. Но можеш да го напипаш, усетиш, опиташ да разбереш, като поставяш себе си в различни позиции, на мястото на хора с различни роли от двете страни на барикадата. Да се опиташ да бъдеш човек, но и да прозреш многото роли, които човекът избира през живота си. До тук вероятно звуча твърде абстрактно, но вярвам, събудих поне нечие любопитство. Нека споделя личните си преживявания в музейната зала. А после и неудобствата.

индивид vs. група

В музея не пускат групови посещения, не пускат и по двойки дори. Разделиха ме от приятелката ми на входа и пуснаха всяка една поотделно, с "достатъчен" времеви диапазон между влизането на едната в залата и напускането на другата. При влизане нямаш право да оставиш за удобство палтото си, чадъра си или тежката си чанта на съхранение, защото "бежанците нямат това право и ти ще трябва да усетиш как те се чувстват". Ако искаш, получаваш торба, тип карирана, за да носиш все пак вещите си със себе си. Регистрират те, принтират твоя формуляр с трите имена, адрес и дата на раждане, дават ти пропуск и ти "нареждат" да изчакаш сигналната лампа и таблото с поредни номера да дадат знак за влизане в музея. Ти вече си номер. Не човек. "Следвай червената линия и стрелките", звучи последното указание на рецепционистката. Лампата свети, номерът на таблото е моят... влизам.

В първата зала има 4 затворени врати около мен, червената линия води направо. Оглеждам се за миг и а, в стаята влетява писмо през процепа на едната врата. За мен е - с моя адрес и име. Усещаш се наблюдаван и следен. Знаеш, че вече си дал личните си данни и това е първият опит да ги използват.

В плика има виза - за преминаване от зона А към зона Б. Отварям вратата пред себе си. Стая, маса с напусната по спешност вечеря, обърнати чаши, хора няма. Свещите са догорели, радиото съобщава, че всички по спешност трябва да напуснат Хага. Така се предполага, че ще направи и посетителят, но моята приятелка се бе стреснала от обстановката, бе се отнесла във времето на Втората световна война и се опитваше да разбере какво казват по радиото, нищо че говорят на родния й език. Разглеждането на музея поединично определено не бе по вкуса й, заради стресиращата и реалистична възстановка.

Следва дълго лутане по тесни и не добре осветени коридори, при които вместо стени имаме врати, но затворени, без дръжки. Знаеш, че зад тях може да има някой, но не можеш да влезеш. Можеш да гледаш през шпионката. Виждаш умалени модели през нея.

Изходът води до импровизиран архив, стая, оградена с рафтове от всички страни от пода до тавана, с папки, подредени по азбучен ред. Тук трябва да оставиш формуляра с имената си и да продължиш. Предполага се, че в следвоенните години ще могат да те открият по този архив. Едва ли, мислех си аз. Та кой знае накъде ще поема... От архива попадаш в празна зала. С камина и огледало над нея. Поглеждаш в огледалото и там... те няма. Единствения надпис в залата гласи: няма те, защото не съществуваш. Да, без номер и на чуждо място, всеки един би бил никой. Сещаш се за публикации в пресата за хора без паспорти в Индия, за загубили паспортите си и за откраднати самоличности. Хубаво е да си чел преди това, защото иначе симулацията не събужда пряк размисъл. Хубаво е да има на какво да се опреш като факти, да има препратки, но в музея нямаше. Ясно е, че арт инсталациите не допускат да бъдат четени от илитерати, но когато става въпрос за сериозно послание, изглежда несериозно да липсва контекст.

ролеви игри

В следващите зали можеш да играеш емигрант, преминаващ от зона А в зона Б, да усетиш напрежението на разпита в тясната стаичка. Можеш да станеш убиец и да натиснеш спусъка - срещу предишни посетители, срещу мишената, за да се окаже, когато вече не можеш да спреш отката на автомата, че стреляш срещу... самия себе си. Можеш да станеш изследовател и да търсиш измеренията на войната в думите, да търсиш дефинициите й в речници, да бъдеш за малко бежанеца Нарсис, като слушаш историите му за пътя, избора, дома и целта в живота, или за всекидневието му там, преди и тук, сега. Лични аудио или видео-разкази ни дават възможност да срещнем лице в лице хората, които се сблъскват с нарушаване на човешките си права.

изборът

И тогава научаваш нещо важно, напипваш го: че всеки от тях има избор, но и всеки може да бъде притиснат от избора на други. Действието под натиск не те спира да избираш, решенията са своевременни. Имат координати: време и място. На път към изхода холандците ти припомнят, че "Oost, west, thuis best" ("на изток или на запад, у дома е най-добре". В собствената си роля на емигрант в Холандия се досещам, че дом можеш да направиш навсякъде, стига да намериш сходни души и добри условия на живот. Вълнуващото на "дома" е, че никога не знаеш колко е временен. Мислиш си, че си се установил, а в следващия момент по радиото призовават да напуснеш незабавно.

гледна точка или пропаганда

Разбира се, всеки музей изразява мнението на създателите си, а посланието му е адресирано най-вече към местната публика. Преминаваш през убежище за бежанци, с еднакви преносими легла и одеала и изслушваш личните истории на няколко негови обитатели, като за целта трябва да легнеш на леглата им и да долепиш ухо до възглавниците им. В криза всички са равни. Имат еднакви нужди - да оцелеят. Убежището е чисто и подредено. Личи си западния ред. В следващата зала от видеоинсталациите научаваш за няколко спасителни операции, проведени с помощта на организации от типа на Лекари без граници или Червения кръст в региони извън Европа и Щатите. И ето - разбираш кои очи ти предлагат своята гледна точка. Разбираш, че зад себе си в експозицията си оставил историите на все тъмнокожи хора от далечния свят, на белокожи от близкоизточния или балканския регион, все хора, които сами си създават проблеми. Но... добрата новина е, че има кой да им помогне и има други едни бели и благородни хора, с пари и ноу-хау, решения за всяка хуманитарна криза, независимо дали е природно бедствие или човешки конфликт. Дори да приемем, че споделеното е вярно, излиза, че светът се дели на жертви и спасители, на добри и лоши момчета. В крайна сметка ти избираш на чия страна да застанеш.

от другата страна на барикадата

А сега нека си представим, че ТИ си бежанец, че не влизаш в роля, а твоята лична роля е съвпадала (някога) с измислените в музея. Каква би била твоята реакция? Веднага би открил липсата на няколко разказа в музея: на този за бюрократичните процедури, протичащи с години, при които чиновници въз основа на формуляри и номера напасват твоя случай в своите рамки и определят живота ти занапред; на бежанските "затвори" в страни като България и Гърция например, където заловените изчакват решението на чиновника; за процеса на екстрадиране, за живота след екстрадирането... Не, това няма как да го видиш: ако съм екстрадиран, няма да разглеждам музея, сещаш се ти. Това са все ноу-хау схеми на същия този западен човек, който има решения за всяка извънредна ситуация и някакси... не греши.

Разбираме, че в Хюманити хаус има театър с роли, а не балансиран поглед, има идеализиране на образи, а не провокация с проблеми и въпроси. Атракционът, както бих го нарекла, предоставя offline, не-електронна игра на учениците и останалите си посетители, където те трупат точки с покриването на отделните нива, усещат тръпката на играта, но не научават много, не мислят повече от необходимото, за да заемат пак своята удобна позиция в извън-музейния свят. С чаша кафе на финал, в Humanity Cafe.

* Photo credits: Humanity house website

Един Велик ден

'Един Велик ден' е презентация, която подготвих преди две години за учениците ми в българското училище в Лайден. Презентацията е част от серия други презентации, представяни в конкретни моменти преди или по време на празници пред 2 и/или 3 клас. Подходът се опитва да фокусира вниманието върху еднаквостта, а не върху различието, като мото на урока е "Първо сме хора, после сме различни", заимствано от инициативата на Британския съвет в България за изработване на рисувани филмчета с образователна цел, които представят отношението към различието и по този начин борят дискриминацията.

Презентацията води ученика първо през ситуацията в Холандия, която му е позната, после представя ситуацията на етническо и религиозно многоообразие в България. Централна тема са религиите и тяхния избор за най-велик ден, като с отделни моменти на празнуването се търсят общите моменти в различието. Децата запомнят не само обредността покрай Великден в България, но и това, че хората от различните общности имат сходни нужди и търсения и ги решават по сходни начини. Сравнителния анализ между юдейския Песах, християнския Великден и мюсюлманския Рамазан завършва с въпроси към учениците, за да ги поведе към историята на жертвата в религиите, персонифицирана първоначално в образа на Авраам и Ибрахим, по-късно преработена в образа на Христос и мъчениците от християнството.

На финал е представен следващия празник по календара в България - Гергьовден, празнуван и от мюсюлманите като Хъдърлез. В последния слайд на презентацията бе филмчето от серията на Британския съвет, но тъй като в последния преглед то не проработи, ви го предлагам отделно тук, както правя и за учениците си. Филмът е обект на анализ с въпроси за начина, по който всеки ученик е възприел случващото се, след което аз в ролята на учител представям идеята на филмчето и завършвам урока с мотото: 'Първо сме хора, после сме различни'.

Приятно гледане!

Виж още презентации от мен в SlideShare.

Филмчето е продукт на Британския съвет като част от серия анимации, борещи дискриминацията в България. Това представя отношението към бежанците.

Направи-си-сам музей

Ето и презентацията за вдъхновение за учениците ми от българското училище в Лайден.

Тук можете да видите още presentations от мен в SlideShare.