Порнографският "Ад" на Париж изложен в метрото

Франция показа шокираща тайна еротична сбирка, трупана в продължение на 170 години

(Статията е препечатана от e-vestnik (10.12.2007), оригиналът е на в. Индипендънт, а подчертаванията в оранжево из текста са мое дело)

Шшшт! Искате ли няколко мръсни книги и картини? Официалната сбирка на Франция от еротика и порнография, събирана с любов от Националната библиотека в продължение на 170 години, беше открита за пръв път за жадните очи на публиката. Академично подробната, но често откровено порнографска изложба в продължение на три месеца представя повече от 350 книги и отпечатъци от забранената секция на държавната библиотека. Тя е известна като L’Enfer, което означава ад.

Експонатите често са прекрасно изпълнени, понякога сюрреални, понякога много забавни, понякога брутални. Те са пропити от френската (и британска) история. Много от тях не са подходящи за деца или за хора със слаби сърца. Френските власти са толкова убедени, че изложбата няма да засегне френскатa нравственост, че решиха да я анонсират в изоставена метростанция. От 17 декември до 15 януари пътниците по линия 10 между Sèvres –Babylon и Mabillon преоткриха неизползваемата спирка Croix Rouge, превърната в еротично влакче на ужасите. Големи репродукции на развратни стари отпечатъци просветваха за секунди пред прозорците на мотрисите.

Секцията Enfer на Националната библиотека съдържа книги, отпечатъци и снимки, купувани, конфискувани или дарявани в продължение на почти два века. Счита се, че колекцията е една от най-големите и богати сбирки на порнографски и еротични материали в света. Твърди се, че тайната сбирка на Ватикана е още по-голяма, но най-вероятно тя никога няма да бъде показана пред публика.

Какво може да е влиянието на експонатите? Като имаме предвид какво може да се види в Интернет, по кабелната телевизия или дори на страниците на спортните вестници, възможно ли е да бъдем шокирани от изтънчено, но доста подробно порно от 17-ти век? Отговорът е да. Изложбата е откровение: спокойно и интелигентно представено, но все пак е ослепителен рог на изобилието от садизъм, мазохизъм, бестиализъм, скатология, задници, цици и широко отворени гениталии. Тя е също така забавно и понякога прекрасно пътуване през тъмните и лъкатушещи коридори на човешката психика.

Еротизирането или изпълването с порнография на Интернет беше неизбежно. Всяка предишна технологична или литературна стъпка напред в човешката комуникация – от печата до романа, литографията, фотографията и киното – беше използвана от човешкия (може би повече от мъжете?) импулс да споделят или да се полигавят с нашата сексуалност. Дори утвърдени писатели или артисти са писали тайно мръсни истории или са рисували мръсни рисунки, вдъхновени от любовния акт. Изложбата включва образци от поета Шарл Бодлер и от сюрреалиста Ман Рей.

В ерата на DVD и Интернет цинизмът или еротиката са достъпни за всички. По-голямата част от експозицията в библиотеката Франсоа Митеран в Париж е създадена тайно, най-вече за образовани и благосъстоятелни клиенти. Има една серия от детайлни, но по-скоро забавни отпечатъци, която се състои от скечове на гостни или коридори с врати, които се отварят към сцени на енергична поквара. Някога те са принадлежали на Леон Гамбета, високо уважаван министър-председател на Франция от края на 19-и век.

Дали това е типичното френско двуличие? Едва ли. Някои от най-красиво изпълнените, стилизирани, но брутално прями отпечатъци в изложбата са от Япония през 19-ти век. Сбирката съдържа серия от прекрасни пасторални сцени от началото на 19-ти век, изобразяващи купи сено, ниви и покрити гребни лодки. Ако ги повдигнете срещу светлината, ще видите в сеното страстни двойки в нещо, което кураторите сдържано наричат „благоприятни пози”. Това е т.нар. „английска колекция” – всички отпечатъци са създадени в Англия по времето на Джейн Остин. Има цяла поредица, посветена на „садистичните романи”, които са описани в каталога като „английски специалитет”, внесен във Франция в края на 19-и век. По-голямата част от експонатите произхождат от Франция. Маркиз дьо Сад е представен с три витрини, включително ръкописа на Les Infortunes de la Vertu, написан докато е бил затворен в Бастилията през 1787 година.

Досега до колекцията L’Enfer са имали достъп само научни работници. Вездесъщието на еротични или порнографски образи в модерния свят обаче убеди Френската национална библиотека, че е допустимо да отвори вратите на „Ада”. „Преди 20 години подобна изложба би била немислима, още по-малко щеше да е възможно да е организирана от държавна институция като Националната библиотека”, каза Мари-Франсоа Киняр, която е един от двамата куратори. „Съдържанието на L’Enfer е обект на митове и фантазии от много години. Хората, особено журналистите, винаги са искали да надникнат в него. Днес обаче отношението към сексуалността и еротиката се промени. Има голям интерес към връзките между литературата, изкуството и порнографията. Библиотеката реши, че изложбата ще е приемлива и комерсиално успешна.”

Изложбата изследва и историята на самата колекция. Защо държавна библиотека ще събира подобни творби и след това ще ги крие? Подобно нещо съществува и в Британската библиотека в Сент Панкрас, която никога не е показвала пред публика колекцията си Private Case. Националната библиотека има установен със закон дълг да събира всички книги, публикувани във Франция. Огромното количество съвременни еротични и порнографски текстове обаче не влизат в Enfer. Те отиват за общо ползване в библиотеката. Enfer е съставена предимно от работи, публикувани тайно от средата на 17-и до 19-и век. Тя съдържа също така няколко редки първи издания на еротични творби като садо-мазохистичната класика на Полин Реаж „Историята на О”, публикувана през 1954 г. „Събирането на работите е започнало в средата на 18-и век от кралски библиотекари”, казва Реймон-Жозе Зекел, другият куратор на изложбата. „Те смятали, че националната библиотека е длъжна да събира всичко, което в бъдеще може да представлява културен или исторически интерес за учените.”

След революцията кралската библиотека се превръща в национална. През 1830 г. тя създава отделна затворена секция за подчертано сексуални материали. Името L’Enfer й е дадено приблизително около 1840 г. От самото начало единствените външни лица, които са имали достъп до „Ада” са били научни работници, които успявали да убедят ръководството на библиотеката, че имат нужда да разгледат определен отпечатък или книга. Ровенето и четенето за удоволствие са били забранени.

Колекцията съдържа над 1700 книги и много отпечатъци и памфлети. Тя е попълвана и чрез конфискации и набези. Голяма част идва от частната библиотека на политическия опонент на император Наполеон ІІІ, който бил обискиран от полицията през 1866 г. в търсене на антиимперски трактат. Полицаите намерили стотици стари трудове, които били квалифицирани като „противоречащи на добрия обществен морал”. Съд наредил книгите да бъдат изгорени, но след това един от ръководителите на Националната библиотека настоял да бъдат съхранени за идните поколения.

Изложбата разкрива някои интересни исторически различия в еротичните вкусове. Най-ранните материали – от 17-и и 18-и век – се спират на недвусмислените удоволствия на плътта. Тържеството на удоволствието от болката – причинена или изтърпяна – започва с Маркиз дьо Сад в края на 18-и век. Порнографията от периода на Френската революция е предимно политическа, като особено вулгарни са намеците за сексуалните желания и фантазиите на Мария Антоанета. 19-и век се концентрира върху крещящата сексуалност, криеща се под суровата консервативност на живота.

„Не сме упражнявали цензура. За щастие, има малко такива неща в колекцията, като например педофилията, казва Мари-Франсоа Киняр. А когато разгледаш цялата сбирка, разбираш колко повтарящи се са нашите сексуални фантазии и интереси. Намираш същите образи и теми, същото фиксиране върху женските и мъжките гениталии, същия интерес към необичайните начини да се прави секс. Накрая или ставаш нечувствителен от всичко това, или просто започваш да се смееш.”

„От друга страна, това е библиотека и в края на краищата това е литературна експозиция. Забавно е да видиш по колко различни начини писатели, включително прочути традиционни автори като Жорж Батай, Гийом Аполинер, Пиер Луи, подхождат към еротичната литература – някои отчайващо сериозно, а други много забавно.”

В края на краищата има ли нещо, което може да шокира тези, които ще разгледат една от най-прочутите колекции еротика в света? „Да, казва Зекел. По-голямата част от Сад е по свой начин елегантна и пуританска, но „120-те дни на Содом” е, честно казано, отвратителна – нищо повече от сране и пикаене”. „Да, казва и Киняр. Има снимки на орален секс от Ман Рей. Тук някъде в каталога са…” Тя прелиства страниците на каталога. Седим във фоайето на главния вход на библиотеката и привличаме погледите на любопитните. „Ето я, казва тя като показва близък план на фелацио. По някаква причина ми се струва, че това отива твърде далеч. Може би защото е снимка и е толкова реална, докато гравюрите или литографиите предоставят някаква дистанция и идеализация. Тук Ман Рей се изправя директно срещу теб с нещо, което може би би трябвало да остане интимно.”

Подобно нещо може да се каже за почти всичко друго в пленителната, но смущаваща изложба. В края на краищата повечето експонати би трябвало да се разглеждат в крайно усамотение. Да ги гледаш в трезвото обкръжение на националната библиотека е възпитателно, но дълбоко смущаващо.

Изложбата L’Enfer de la Bibliotheque, Eros au secret е била отворена до 2 март (2008 година). Входът за деца под 16 години е бил забранен. А от 17 декември 2007 г. само срещу едно билетче за метро всеки, включително тези под 16, са можели да надникнат в Ада по линия 10 на метрото.

Време разделно за българите-имигранти в Ниската земя

Като стане въпрос за имигранти, в съзнанието ни изниква идеята за общност. Веднага след това си представяме символи, обединяващи общността. Общностите, както казва Бенедикт Андерсън в книгата си, са въображаеми, а обединението - прекалено мъгливо. Всъщност силата, която успява да сплоти имигрантите, обикновено е външна, притискаща и групираща ги според стереотипи, нарупвани бавно, но сигурно.
Българските имигранти в Холандия са аморфна група, трудно разпознаваема по външни белези. Бъркат ни с поляци (заради езика), с турци, заради външния вид, а доста често ни заговарят на холандски.
Българите си имат символи: знамето, киселото мляко и Мадарския конник. Достатъчно е да се спомене за нещо турско, за да изникне образът на насилието и “османското робство” като имагинерна категория, бетонирана още в началното училище. Представата за “османското робство” има ясни, цветни визуални измерения - тя е червена като носията на Елица и кръвта на Манол и черна като фереджетата на “помъчените” родопски християнки и като расото на поп Алигорко. Тя е рязка, крещяща и безкомпромисна. Тя е контрастна - като християнския мъченик, изправен пред ятагана на исляма.
Няма по-добра метафора от “Време разделно”, описваща състоянието на съвременното общество в България и нейните емигранти. Етническата толерантност си остана политически мит, в който след 2001 дори политиците не вярват. Расизмът и отрицанието на другостта приемат гротескни форми в иначе европейска България.
Популяризирането на националната култура се счита за част от интеркултурния обмен. Дали обаче българските имигранти в Холандия имат нужда от демонстрация на идентичност? Предполага се - да. Те имат свои училища за изучаване на езика и магазини с изцяло български стоки. И двете са продукт на частна инициатива. Държавата в лицето на посолството се опитва да консолидира тези индивиди, ходещи из Ниската земя и говорещи български език. Опитите се ограничават до сбирки веднъж годишно, на 24 май, празника на писмеността в България. Отново езикът е спояващ елемент. Дали държавата обаче се грижи и за другите си емигранти - онези, чийто майчин език не е българският? И тук отговорът е кратък и ясен - не.

***
Поводът да мислим върху проблемите на въображаемата българска общност в Холандия се оказа представянето на превода на романа “Време разделно”, в посолството, състояло се на 2 ноември 2008 г. Само ден след празника на будителите, който отскоро празнуваме в България. Трудно е да се обясни на чужденец що е то будител. Това не са мъченици на вярата, а герои на езика. Да, отново езика. Сигурно само той ни е останал.
Срещата с автора на книгата, Антон Дончев, събра на едно място българи-имигранти с различен опит и престой в Холандия. Очакването на писателя предизвика бурни страсти в интернет-пространството, размяна на идеи за книгите му и тяхната употреба, върна на преден план спомена за стари взаимотношения между очакващите го.
Тръгнах към срещата с една торба въпроси:
дали литературата произвежда светини, които не подлежат на размисъл, а само на почитание от страна на публиката;
какво общо имат литературните произведения на историческа тематика с историографията и с публичното говорене за историята;
редно ли е да търсим историческа истина, след като всеки от нас по различен начин възприема събитията в зависимост от собствената си идентичност;
не е ли редно да се съобразява подбора на литературни произведения за превод с публиката, т.е. дали “Време разделно” е най-подходящата книга от българската класика за пред холандската публика;
каква е целта на превода и на неговите инициатори...
За мен въпросите от преди представянето на холандския превод на книгата се умножиха след срещата. Въпреки че речта на писателя беше дълга и непоколебима в “истината”, чийто семена се опитваше да “посее” в главите на аудиторията. През цялото време авторът (със странна титла "академик") се държа като мисионер, дошъл да проповядва “правилната” вяра на “партийно” събрание. Държа се с нас като със самозабравили се ученици, сигурно защото сме напуснали майка България. Превъзходството му се дължеше на някакво убеждение за “шаманска” връзка с духовете от историята.
Целта на гостуването му беше да убеди нас, “еретиците”, в уникалността на нацията. Аргументите варираха в широк диапазон: от превъзходството по красота на търновските девойки над с гъркините, през жертвената същност на народа, който благодарение на тежката си съдба генерирал гении, та до даровете на съдбата (в това число шевиците и пояса като уникално български), с които разполагаме. Това, което владеем, не само е неповторимо и наше, то е нещо, което другите нямат. Затова сме длъжни да го показваме на останалите (в случая холандците), за да ги направим малко по-щастливи.
Литераторът, който отрече да е историк, говори дълго за историческата “истина” и непоколебимост, за това що е “свято” в историята и за изменническите посегателства на българите върху Батак и Шипка. Прав е писателят-пророк, че холандците са загубили онази нетолерантност и отрицание на другия, които той диктува като висша морална ценност. Той не пропусна и новаторските идеи за 4000 години българска държавност и за “ българската държава на духа”, подкрепена с авторитета на президента-агент.
Всъщност това, което беше събрало емигрантите в посолството, беше не беседата за историята, а книгите и героите на Антон Дончев. Многословието на автора преля чашата на търпението. Досущ като в романа “Време разделно”. Започна битка между автора и съ-авторите на книгата (както той ги нарече), неговите читатели. Академикът, като виден представител на Академията (БАН), не отстъпи думата, не прие аргументите на събеседника си, не пожела дори да чуе неговата теза. Със същия хъс събеседникът пък продължи да упорства в истинността на своята интерпретация. Бяхме свидетели на смутно време-разделно, на разделен език и кръстосали шпаги идентичности. За да е пълна картинката, част от залата остракира събеседника с различната позиция. Точно като на партийно събрание.
Същата тази Партия в 1964 г. поръчва книгата на писателя, а той срещу “само 75 лв. командировъчни” успява да обиколи Родопите и да прозре у мюсюлманите българското, да запише разказите за насилието и да си въобрази жестокостите до степен перверзия. Написването на романа е странно (според други - похвално) експедитивно - за 45 дена се случва проучването на терена, на историческия документ (доказан по-късно фалшификат от 19 век) за насилственото обръщане на помаците в исляма и физическото изписване на текста. Бих казала, това е достойно за рекорд. Наградата обаче не е за писателя, ако изключим командировки за държавна сметка в продължение на 44 години. “Наградата” е за онези, които са разказали на писателя родовата си история. Политиката за промяна на имената на помаците преминава през няколко пика, един от които е в края на 60-те години.
Нещото, което ме накара да се срещна очи в очи с писателя и преводача на холандското издание на “Време разделно”, бе употребата на книгата в политическите стратегии на Партията. Няма човек в България, който да не е чувал за едноименния екшън с елементи на ужаси от средата на 80-те, послужил за масово оръжие на пропагандата срещу българските турци. 300 хиляди емигранти в посока Турция бяха изпратени с облекчението, че в България сме останали само “чисти българи”. Успокоението идва именно от тезите на филмираната книга, чийто автор преди дни стоеше пред нас с “чиста” съвест. И проповядваше неотстъпчивост, втвърдяване на националните сили и безкомпромисност спрямо различните. А, и да не забравя за поръчението към българите в Холандия: да защитават “северната граница (Северното море) на българската държава на духа”.
С риск да завърша с плагиатство (виж статията на Мария Тодорова), ще спомена, че сред публиката присъстваше едно момиче, туркиня, от България. Тя лично благодари на журналистката Даниела Горчева, която единствена се опита да пребори крайно националистическата позиция на Антон Дончев с валидни исторически тези и доказателства. Защото срещата не беше за българската литература, както всички очакваха. Срещата се оказа за оръжията на балканския национализъм.
Тръгнах си доволна, защото успях да получа отговор на въпросите, кой е поръчал настоящия превод на холандски и кой е направил избора на книга за холандските читатели. Инициативата е на посланика, бивш съветник на президента, а финансирането - по комуникационната стратегия на Министерство на външните работи. Преводът е на Юлия Квак-Стоилова, дългогодишен имигрант в Холандия, чиито представи за страната и холандците са крайно негативни. Точно както очаквах. Все пак книгата не е преведена за емигрантите от България, а за холандците, които не подкрепят прояви на краен национализъм. Инициаторите просто не са преценили потенциалната си аудитория. Изданието е финансирано единствено с цел легитимиране на държавната доктрина.
За финал бих оставила отворени въпросите:
докога с политическите употреби на литературата, спекулациите с историята и жертвената съдба на българите...
докога с мълчанието срещу и съзерцанието спрямо псевдоинтелектуалците...
докога с остракирането на различните...
докога с безвъпросното почитане на историята...

***
За събитието можете да прочетете на няколко места, но под едно съобщение ще срещнете следните коментари:

28.10.2008 14:12
Osman : "Vreme razdelno",e nai brutalnata izmislica na DS,prez cialoto i sashtestvuvane.Nizkite dushici,sazdadoha tozi mit i sled tova predprieha vazroditelnia proces,misleiki si che sled kato sa zabludili cast ot stadoto,mogat da zabludiat i sveta.Da,ama ne.Bulgaria dulgo oshte shte plashta greha na durvenite glavi i jestokostta na satrapite ot DS.

28.10.2008 18:23
Иван : Османе, що си не затвориш мръсната уста(клавиатура). За милиони хора, които са чели тази великолепна книга, е голямо творение, само за урод като тебе е ДС измислица! Кретен!

http://www.online.bg/kultura/my_html/2223/razdel.htm