Историите на една необикновена метална кутия

Преди време ви разказах за металните кутии от моето детство. Една от тях бе по-специална, оставила следа и в сънищата ми. Розовата кутия с каляски отстрани и принцеса с чадърче на капака. Беше пълна с пирони у нас. Именно тя е вдъхновила първия ми запомнен и до днес сън. Запечатала съм един образ – на дамата с чадърчето в каляската. Отварям очи и поглеждам света през решетките на детската си кошара. Съзнателно или не, съм търсила кутията из магазините за втора употреба (kringloopwinkels в Холандия) и никога не съм се сещала да я потърся у дома, когато се прибирам.

Находката

Онзи ден открих кутията в един магазин за стари вещи. Беше déjà vu. Познах я веднага. Дамата с чадърчето. Купих кутията за смешната сума от 20 цента. Така тя стана един от експонатите със сантиментална стойност в моята лична колекция. Ето и паспорта на предмета: Mackintosh’s Quality street Chocolates and Toffees. Производител: Rowntree Mackintosh Limited, York, England. Датирана: 1969-1988. Според Wikipedia марката Mackintosh е създадена през 1936 г. През 1969 г. Mackintosh се слива с Rowntree, а от 1988 г. бонбоните стават продукт на Nestlе, което променя дизайна на кутиите.

(снимката е от Flickr на WongKingFai)

Пуснах търсене в Google с марката и разглеждах снимките, които излязоха, за да открия същата кутия. Така и не открих точната. Търсих и онази от спомените си, защото мисля, че тя е по-розова от купената наскоро. От наличните за продаване в нета няма една с друга повтарящи се. Но доста изглеждат подобно на моята нова кутия. Според eBay, Etsy и други сайтове за антикварни предмети излиза, че има запазени кутии из целия свят: в Хонг Конг, в Малайзия, в Салем, Масачузец, в Белгия, в Тел Авив, в Ню Йорк, в Шотландия и... дори две в София.

В един блог дори прочетох история, подобна на моята, на момиче от Малайзия, чиято леля два пъти донесла от Англия такива бонбони. Момичето помнело само вълшебния вкус на шоколада от детството си и с години издирвало в Google чрез образи кутията, но не я откривало. Накрая достигнало до фрагменти от надписа по кутията и намерило марката в интернет. Друга подобна история от Тексас разказва за бащата, който работел в Европа и носел отвреме навреме европейски стоки, които изглеждали екзотични и интересни.

Кутията с три живота

Кой и как е донесъл кутията при моите родители, никой вече не помни. Никой, освен мен и майка ми, не разпозна дори кутията. Напразно описвах с подробности съдържанието (пирони) и показвах находката си. Брат ми каза, че е по-вероятно да помни пироните вътре, отколкото кутията.

Майка ми единствена потвърди за нейното съществуване и евентуална локация. Но и тя не я е срещала скоро. Възможно е кутията да е била в апартамента, където израснах, а впоследствие да е била отнесена на вилата. Оттам вече вероятно е била изхвърлена при прочистване и ремонти в последните години. Но все пак е възможно да се крие и някъде в избата на апартамента, например. И никой да не подозира за съществуването й там.

Кутията остава жива в моите спомени, след като е изживяла два живота в два различни свята и е преминала през кой знае колко ръце. Да, предметите имат повече животи от нас, хората. А понякога и повече “работни места”. Първо е работила като опаковка за бонбони, които някой е произвел в далечна Англия. Пропътувала е неотворена до България в неизвестен куфар или съдържанието й е било изядено по пътя, а кутията впоследствие е заела второто си работно място – у нас. Като кутия за пирони. Възможно е да е имала и други функции: като кутия за бисквити или кутия за бижута. Никога няма да разберем. Предметите не говорят. Вместо тях разказваме ние.

Произход

Но как се е озовала точно у нас и кой я е пренесъл до България? Няма спомен. Само предположения. Това е продукт на Запада и във времето, когато кутията се е озовала в Бургас, България е била затворена държава с комунистически режим, където западноевропейските стоки се възприемали като символи на капитализма и заразявали с упадъчност докосналите се до тях. Източници на такива стоки в България са били хора с професии в туризма (камериерки, продавачки в Кореком), транспорта (тираджии и моряци) и единиците туристи, които са можели да пътуват свободно на Запад, отвъд Желязната завеса. Така пътищата за попадане на кутията в нашия български дом са няколко. Възможно е баба, която е работила сезонно като камериерка в хотели в Слънчев бряг, да я е получила като благодарност от някое английско семейство, а после да я е дала на мама, да я употреби според желанията си. Възможно е кутията да е била подарена на другата ми баба от нейната племенница, която е била певица в България, пяла е в чужбина и после се е оженила там. Възможно е също баща ми да е получил кутията от приятел-тираджия, докато е работил в СО МАТ в края на 70-те години на ХХ век. Или от някой моряк по-късно, когато работи на пристанището в Бургас. Ако кутията е попаднала у мама или баба първо, предполагам, че трудно би се озовала в шкафа, пълна с пирони. По-вероятно е да я ползват те самите, а не баща ми. Защото металните чуждоземни кутии са почти толкова ценни, колкото бижутата на баба и мама и се пазят, въпреки неугледния си външен вид. Аз самата дори не съм знаела, че кутията е била от бонбони. Вкусът на Запада се изчерпваше с шоколадово яйце веднъж годишно, ако ни посети роднината-моряк или дъвки, подарени на баща ми пак от моряците.

Как и защо аз съм си играла с кутията, пълна с пирони в най-ранните си години, за да сънувам после съня с каляската, е необяснимо също. Но едно е ясно. Не са били много картинките с принцеси, до които съм се докосвала тогава, за да се запечата именно тази от кутията в спомените ми. Все пак като повечето момичета и аз съм сънувала своята каляска. Интересно, принц не си спомням. Поне не от сънищата си.