Музей или арт пространство: Humanity House в Хага

Музеят за правата на човека в Хага (Humanity House) е открит през 2010-та като комплимент за града, приютил the International Court of Justice на ООН и наблюдавал процеси срещу световно известни диктатори. Можете да го откриете в началото на Prinsegracht, на номер 8, в монументална къща тип herenhuis, адаптирана за експозицията. Инициативата е на Червения кръст с подкрепата на Европейския фонд за развитие на регионите и общината на Хага.

Изпитах трудност да преведа името на музея: къща на човечеството, на човечността или на човешките права, според обекта й на интерпретация. Не намерих нито ред написан текст по стените й, отнасящ се до мисията на музея. Сайтът започва със смелата заявка: "Humanity House tells you more than simply the story of emergency aid and humanitarian martial law." Вероятно амбицията е била да разкаже нещо повече, но интерпретаторите са наблегнали на чувствата и усещанията за сметка на ученето и добиването на познание. Това е добър пример за сетивен музей, който предлага възможност за себеоткриване, за търсене и усещане, за изслушване и разглеждане, но не и много повече.

Въпросът е, че не можеш да видиш от улицата музея, да те привлече заглавието, да го посетиш и да разбереш логически посланието му. Но можеш да го напипаш, усетиш, опиташ да разбереш, като поставяш себе си в различни позиции, на мястото на хора с различни роли от двете страни на барикадата. Да се опиташ да бъдеш човек, но и да прозреш многото роли, които човекът избира през живота си. До тук вероятно звуча твърде абстрактно, но вярвам, събудих поне нечие любопитство. Нека споделя личните си преживявания в музейната зала. А после и неудобствата.

индивид vs. група

В музея не пускат групови посещения, не пускат и по двойки дори. Разделиха ме от приятелката ми на входа и пуснаха всяка една поотделно, с "достатъчен" времеви диапазон между влизането на едната в залата и напускането на другата. При влизане нямаш право да оставиш за удобство палтото си, чадъра си или тежката си чанта на съхранение, защото "бежанците нямат това право и ти ще трябва да усетиш как те се чувстват". Ако искаш, получаваш торба, тип карирана, за да носиш все пак вещите си със себе си. Регистрират те, принтират твоя формуляр с трите имена, адрес и дата на раждане, дават ти пропуск и ти "нареждат" да изчакаш сигналната лампа и таблото с поредни номера да дадат знак за влизане в музея. Ти вече си номер. Не човек. "Следвай червената линия и стрелките", звучи последното указание на рецепционистката. Лампата свети, номерът на таблото е моят... влизам.

В първата зала има 4 затворени врати около мен, червената линия води направо. Оглеждам се за миг и а, в стаята влетява писмо през процепа на едната врата. За мен е - с моя адрес и име. Усещаш се наблюдаван и следен. Знаеш, че вече си дал личните си данни и това е първият опит да ги използват.

В плика има виза - за преминаване от зона А към зона Б. Отварям вратата пред себе си. Стая, маса с напусната по спешност вечеря, обърнати чаши, хора няма. Свещите са догорели, радиото съобщава, че всички по спешност трябва да напуснат Хага. Така се предполага, че ще направи и посетителят, но моята приятелка се бе стреснала от обстановката, бе се отнесла във времето на Втората световна война и се опитваше да разбере какво казват по радиото, нищо че говорят на родния й език. Разглеждането на музея поединично определено не бе по вкуса й, заради стресиращата и реалистична възстановка.

Следва дълго лутане по тесни и не добре осветени коридори, при които вместо стени имаме врати, но затворени, без дръжки. Знаеш, че зад тях може да има някой, но не можеш да влезеш. Можеш да гледаш през шпионката. Виждаш умалени модели през нея.

Изходът води до импровизиран архив, стая, оградена с рафтове от всички страни от пода до тавана, с папки, подредени по азбучен ред. Тук трябва да оставиш формуляра с имената си и да продължиш. Предполага се, че в следвоенните години ще могат да те открият по този архив. Едва ли, мислех си аз. Та кой знае накъде ще поема... От архива попадаш в празна зала. С камина и огледало над нея. Поглеждаш в огледалото и там... те няма. Единствения надпис в залата гласи: няма те, защото не съществуваш. Да, без номер и на чуждо място, всеки един би бил никой. Сещаш се за публикации в пресата за хора без паспорти в Индия, за загубили паспортите си и за откраднати самоличности. Хубаво е да си чел преди това, защото иначе симулацията не събужда пряк размисъл. Хубаво е да има на какво да се опреш като факти, да има препратки, но в музея нямаше. Ясно е, че арт инсталациите не допускат да бъдат четени от илитерати, но когато става въпрос за сериозно послание, изглежда несериозно да липсва контекст.

ролеви игри

В следващите зали можеш да играеш емигрант, преминаващ от зона А в зона Б, да усетиш напрежението на разпита в тясната стаичка. Можеш да станеш убиец и да натиснеш спусъка - срещу предишни посетители, срещу мишената, за да се окаже, когато вече не можеш да спреш отката на автомата, че стреляш срещу... самия себе си. Можеш да станеш изследовател и да търсиш измеренията на войната в думите, да търсиш дефинициите й в речници, да бъдеш за малко бежанеца Нарсис, като слушаш историите му за пътя, избора, дома и целта в живота, или за всекидневието му там, преди и тук, сега. Лични аудио или видео-разкази ни дават възможност да срещнем лице в лице хората, които се сблъскват с нарушаване на човешките си права.

изборът

И тогава научаваш нещо важно, напипваш го: че всеки от тях има избор, но и всеки може да бъде притиснат от избора на други. Действието под натиск не те спира да избираш, решенията са своевременни. Имат координати: време и място. На път към изхода холандците ти припомнят, че "Oost, west, thuis best" ("на изток или на запад, у дома е най-добре". В собствената си роля на емигрант в Холандия се досещам, че дом можеш да направиш навсякъде, стига да намериш сходни души и добри условия на живот. Вълнуващото на "дома" е, че никога не знаеш колко е временен. Мислиш си, че си се установил, а в следващия момент по радиото призовават да напуснеш незабавно.

гледна точка или пропаганда

Разбира се, всеки музей изразява мнението на създателите си, а посланието му е адресирано най-вече към местната публика. Преминаваш през убежище за бежанци, с еднакви преносими легла и одеала и изслушваш личните истории на няколко негови обитатели, като за целта трябва да легнеш на леглата им и да долепиш ухо до възглавниците им. В криза всички са равни. Имат еднакви нужди - да оцелеят. Убежището е чисто и подредено. Личи си западния ред. В следващата зала от видеоинсталациите научаваш за няколко спасителни операции, проведени с помощта на организации от типа на Лекари без граници или Червения кръст в региони извън Европа и Щатите. И ето - разбираш кои очи ти предлагат своята гледна точка. Разбираш, че зад себе си в експозицията си оставил историите на все тъмнокожи хора от далечния свят, на белокожи от близкоизточния или балканския регион, все хора, които сами си създават проблеми. Но... добрата новина е, че има кой да им помогне и има други едни бели и благородни хора, с пари и ноу-хау, решения за всяка хуманитарна криза, независимо дали е природно бедствие или човешки конфликт. Дори да приемем, че споделеното е вярно, излиза, че светът се дели на жертви и спасители, на добри и лоши момчета. В крайна сметка ти избираш на чия страна да застанеш.

от другата страна на барикадата

А сега нека си представим, че ТИ си бежанец, че не влизаш в роля, а твоята лична роля е съвпадала (някога) с измислените в музея. Каква би била твоята реакция? Веднага би открил липсата на няколко разказа в музея: на този за бюрократичните процедури, протичащи с години, при които чиновници въз основа на формуляри и номера напасват твоя случай в своите рамки и определят живота ти занапред; на бежанските "затвори" в страни като България и Гърция например, където заловените изчакват решението на чиновника; за процеса на екстрадиране, за живота след екстрадирането... Не, това няма как да го видиш: ако съм екстрадиран, няма да разглеждам музея, сещаш се ти. Това са все ноу-хау схеми на същия този западен човек, който има решения за всяка извънредна ситуация и някакси... не греши.

Разбираме, че в Хюманити хаус има театър с роли, а не балансиран поглед, има идеализиране на образи, а не провокация с проблеми и въпроси. Атракционът, както бих го нарекла, предоставя offline, не-електронна игра на учениците и останалите си посетители, където те трупат точки с покриването на отделните нива, усещат тръпката на играта, но не научават много, не мислят повече от необходимото, за да заемат пак своята удобна позиция в извън-музейния свят. С чаша кафе на финал, в Humanity Cafe.

* Photo credits: Humanity house website

Носталгично: за Комлука и неговите мигранти

За онези, които не знаят, Комлука днес е известен като ромския (циганския – зависи от гледната точка) квартал на Бургас. Той си няма история. Защото е по-добре да го забравим. Намира се между центъра на Бургас и разклона за Южното ни Черноморие. И вероятно е един от най-старите квартали на града. Но паметта за него не е за пазене, тя е там, докато хората, които я носят, ги има. А те, един по един, си отиват. Надалеч или към Отвъдното.

Комлука е временно място, малко са хората, прекарали целия си живот там. То е място на преход: идваш от някъде, заселваш се в нищото, местните не те приемат, адаптираш се бавно, с или без късмет, знаеш, че има и по-добри места, мечтаеш за тях и при първа възможност напускаш Комлука. Носталгията и роднините винаги те водят там, сънуваш ги, посещаваш ги, но временно. Комлукът е нито града, нито селото. Хората там нямат градинки за повече от една кошница домати, няма канализация и забавления. Имат къщи. И път, към града. Пътуваш до Комлука с автобус и си само на две спирки от центъра. Преспиваш в Комлука и ти е хубаво. Но си тръгваш. Заради по-доброто бъдеще. Твоето и на децата ти.

Местните твърдят, че Комлукът няма бъдеще. Защото там са циганите. Българи не останаха, казват. Защото няма канализация. Е, вече има. И утре щял да я открие не кой да е, а премиерът на България (Бойко Борисов - бел. моя). Канализацията на Комлука е обещанието на ХХ век. Дядо ми не доживя да се ползва от това удобство на цивилизацията. Обещавали му го, откак се е родил в 1926 г. Почина през 2009 г., а каналите бяха стигнали до улицата преди неговата. В същото време връщащите се отново в Комлука от идеалния соц-жилищен комплекс Меден Рудник роми, наричащи себе си турци, купиха и къщата до дядовата. Защото постепенно всички тракийци измряха. И децата им не се върнаха да живеят в домовете от своето детство. Продадоха къщите. На следващите, за които Комлука ще е стъпка към адаптиране към живота в града. На две спирки от центъра.

Горната импресия бе изписана не само защото Комлука е любимото място на моето детство. Причината е отсъствието му от официалния локален разказ и историческия календар, в който, нормално, присъстват "големите събития", правени от "големите хора". Утре и Комлука ще попадне за ден в обектива на медиите. Заради премиера и канализацията. Но по-сигурно е това, че проблемите на и спомените за квартала никога няма да си пробият път към официалната история, само защото в Комлука са се случвали все всекидневни неща от обикновени хора. Ако има велики личности (знам само за Кичка Бодурова), то те са се родили в Комлука и са творили по-късно някъде на по-добро място.

А историята на квартала накратко е следната. В 20-те години новодошлите тракийци строят къщите си, учат се на "градски" професии - на пристанището и във фабриките, опитват се да се установят. През 60-те години други новодошли пренасят покъщнината си от селата, в които не искат повече да живеят след колективизацията и са принудени, от живота или от някой друг, да се адаптират към градския начин на живот. Говорят различно, но не са от най-различните - живеещите до морето, ромите (или циганите, в зависимост от гледната точка). А те, макар и дошли почти едновременно с тракийците, никога не биват приети като част от комлушката общност на българите. Вероятно в отговор и циганите/ ромите не желаят да се интегрират в тази доминантна, макар и вече малцинствена в квартала група. Пресечените точки на "различните" хора в Комлука са много - в местната баня, на пазара, на спирката, но страхът съветва, разстоянието при общуването им да не се скъсява.

В този смисъл Комлукът е огледало за града и вече сигурно ви става ясно защо градът не иска да се огледа в него. Официалният разказ показва това, което искаме да сме, а не същността ни. Искаме да сме толерантни, но всекидневно обиждаме поне един различен. Искаме да сме граждани, но по улиците ни хвърчат разпилени торбички с боклук. Уж сме на тази земя от векове, но се задържаме тук за кратко. Защото тази земя е все на две спирки разстояние от по-добрия живот.

Историите на един пенсиониран куфар

Той се крие в килера на апартамента, където съм се родила. Там сега живеят мама, татко и баба. Аз не живея там от 1997 г., когато заминах за София, а после, през 2007 г. заминах за Лайден.

За куфара бях съвсем забравила, докато не стана въпрос за “Музей в куфар”, проекта на учениците ми в българското училище. Търсих в интернет картинки на куфари, пълни с нещо. Намерих много и много интересни. От приказка на приказка си спомних за куфарите, които майка ми понякога вади от килера. Вади ги, когато дойда отдалеч и няма пантофи за мен.

Куфарът, за който се сетих първо, е пенсиониран от години. Никой никъде не пътува с него вече. Той лежи на втория рафт във вградения гардероб на коридора, наричан за кратко “килер”. Куфарът има няколко истории, които ако поровиш, ще изскочат. Или ако се заслушаш, докато го отваря и затваря, майка ми ще ти ги разкаже. Ако не тя, баба ми ще я замести.

Този куфар е малък, жълтеникав, от изкуствена кожа, но още здрав. Защо тогава сме го пенсионирали ли? Защото е старомоден. И е малък, точно за ръчен багаж. А според някои куфарите се ползват за далечно пътуване, затова не става. За близки разстояния, като София и Айтос, по-удобни са саковете. Въпрос на гледна точка. В последните две-три години пътуваме често и със самолет, пътуваме с ръчен багаж само и най-удобен за случая е малкият куфар.

Така стигаме до първата история на куфара. Тя се развива някъде в 50-те или ранните 60-те години. През далечната 1960-та или 1956-та дядо ми е купил куфара, защото му е трябвал. За какво ли? Ами да пътува. А той пътувал често. На партийни събрания, на инструктажи, на семинари и командировки. По партийна линия. Дядо ми не помня много. Починал е, когато съм била на три. Но от баба знам, че е ходил в Банкя, чаак до София, на тримесечни курсове или обучения. Вероятно с жълтия куфар е пътувал. Какво са обучавали дядо ми там, не знам. Може би да следва правилната линия на Партията, да агитира и пропагандира вярно комунистическата идеология. Доколкото знам, той това е и работил на различни места в Бургас. Тази е най-мъгливата история на куфара, най-приглушено се чува и по правило е най-кратка. Обикновено завършва с “не знам повече, не ме питай”.

Как и кога куфарът се озовава в килера за по-дълго, също не знаем. Той е там откакто се помня. Пенсиониран. Защо пък е пенсиониран? Защото, когато бях малка никой не пътуваше на далеч. Веднъж в годината ходехме на близкото ни море в Созопол, не че в Бургас нямаше море, но... на почивка. А дядо вече го нямаше, за да пътува. Куфарът надживя дядо. И вероятно още дълго ще живее в килера скрит.

Там куфарът заема място, но и осигурява място. За огромната колекция терлици на мама. Защо са й на мама толкова много терлици? Ами не по нейно желание ги събира там. Ето я и втората история в куфара: терлиците са плетени от баба. През всичките тези години откак се помня. Всеки месец-два баба произвеждаше по един чифт терлици. Да ни е топло, така казва. Затова ги правела, защото от краката най-много се изстивало. Тази ми баба като млада била вечно болнава. Все кашляла, не можела да си поема въздух. Но плетяла. Да има. Терлиците са различни модели, от различни шарки и бог знае къде събирани прежди. Не са особено дебели, не и колкото днешните купешки пантофи, та вече никой не иска да ги носи. И стоят в жълтия куфар на дядо. Баба само предава терлиците на мама и й поръчва да ги носят. Така мине се не мине време, мама вади куфара и скатава нови терлици при старите.

Ето я и третата история от куфара. Терлиците носи само мама, за да има полза от плетенето на баба. И за да ги “износваме, какво иначе ще ги правим”, казва мама. Затова, като дойда аз или брат ми отдалеч, мама вади куфара и ни предлага терлици. И разказва историите, докато показва най-добрите и най-подходящи за моя крак терлици. Терлиците нямат износване. Не само защото са много, но и защото всеки скъсан терлик се носи на тази или на другата ми баба, да го "преплете". Тя запълва дупката с каквато прежда има под ръка, съчетава добре цветовете и не пропуска да преплете и здравия терлик, за да стане пак чифт, леко изменен спрямо предишния. Затова терлиците нямат свършване в нашия жълт куфар. Другата ми баба пък отдавна не плете терлици по този начин. Плете по-едри неща, одеалца. По много – за мен, за мъжа ми, брат ми, братовчедка ми и нейния мъж, тяхното дете, за мама, татко, та дори и за себе си. Огромен труд, много прежда, много време. И много приказки са се изприказвали, докато изплете толкова метри плетка, много колумбийски сериали ще завършат, докато баба изплете и последното одеалце. Обаче и тя има предадени терлици в колекцията на мама в куфара. Да не се объркате, че бабите ми са се специализирали – едната в плетене на терлици, а другата – в плетене на одеалца. Няма такова нещо. А историята на износването на терлиците, за да не даваме пари за пантофи, е типична за България и моето детство. Тя е история на хора, живяли в криза и оцеляли, въпреки държавата си. Така и нашият куфар, макар и излишен, не бива хвърлен на боклука или предаден на други, по-бедни от нас. Той се пази, не се знае за кои, по-страшни от сегашните години. Че за какво им е на по-бедните от нас? Ние не пътуваме, че те ли...

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem)

(част първа)

Холандия от миналото видяна днес

Холандският музей на открито е правен по модел на известния Сканзен, който в края на 19 век се появява да очертае границите и дефинира нацията.

Преди повече от век много нации в Европа са имали нужда от подкрепата на музеите, за да защитят позициите си, но в началото на 21 век музей на открито звучи екзотично, като от миналото. Дали защото музеите на открито са си свършили работата или защото по правило с представянето на традицията в застинал вид са загубили връзката си с настоящето? Двете хипотези работят заедно против съществуването на музеите на открито. В Холандия дори е имало дебат по въпроса да закрият или да оставят своя музей на открито. Имат ли нужда от него, когато в Европейския съюз идеолозите обявяват национализма за мъртъв? На кого служи и каква е съвременната му мисия. За мое щастие (не бях виждала цял музей на открито), са го запазили.

Знаех, че Етъра в България е бледо подобие на идеята за музей на открито, който накратко казано събира, описва и показва типични сгради и интериори, както и начина на живот в и край тях от различните области, вместващи се в границите на въображаемата общност. По правило в музея на открито има доброволци, които възстановяват в максимално близък вид дейностите на хората от забравеното време. В Етъра има няколко неща: къщи, които представят високите постижения на традиционната архитектура по българските земи; църква, която е по-скоро нетипична, отколкото широко разпространена; занаятчийски работилници, които работят; кафене, магазинчета, механа и разни тепавици, воденици и други уреди, работещи с вода. Има улици и мост. По-дълъг е списъка на липсващите потенциални обекти. Не е ясна концепцията – какво точно се заема да представя музея и какво преживяване цели да предостави на посетителя. Цялостното усещане е за някаква “селска” култура от миналото, толкова далечна и романтична, че независимо от нагласата и липсата на съществени знания, хората излизат с приятни спомени за зеленина и кебапчета. Важно е да уточним, че Лазар Донков е изработил план за музей, представящ региона, а не националната територия. В това до известна степен е успял, съобразявайки плана с мястото.

В Етъра съм се разхождала за 2-3 часа с пиенето на кафе и купуването на лакомства плюс разговори с колеги. Ако човек не остане да опита от скарата и типичната българска шопска салата на механата, е готов да се качи обратно в колата и да напусне романтичното място. За сравнение в музея в Арнем останахме 6 часа, като обиколихме едва две трети от площта му на открито. Не успяхме да гледаме някои от видеоинсталациите, не посетихме нито експозицията на закрито, нито HollandRama (http://www.openluchtmuseum.nl/pid/83/) (high-tech панорама-представление в специална сграда, в което посетителите се включват на малки групи и “се пренасят” в живота от миналото). Да не кажа, че нямахме време и за кафепауза или обяд в ресторант от музейните. А денят предразполагаше към почивка на слънце.

Но нека зададем въпросите: представителен ли е холандския музей на открито? За кого? Как става или не представителен? Променя ли се музеят на открито? Кое го променя?За първоначална ориентация и добиване на представа какво е то музей на открито, при наличието на пътеводител и карта, времето бе достатъчно.

Музеят на открито: конкретни проблеми, конкретни решения

Музеят, казват музеолозите, е органически свързан с обществото, служи му и се променя в синхрон с промените в заобикалящия го свят. С други думи институцията провокира и бива провокирана от нейните общности.

Отидох да проверя как се променя музеят спрямо постоянния поток от мигранти – към и от Холандия навън. Темата на годината в музея е “Новите съседи: истории на имигранти”. Всяка група имигранти е представена от един разказващ собствената си история. Историите не са изолирани в отделна сграда, на закрито или в отделна част от парка на музея. Те са пръснати из областите, живеят редом до работниците холандци или се женят за дъщерите им и наследяват семейния бизнес.

Имиграцията е представена като продължителен процес, белязал цялата холандска история от времето на Златния век до съвременността: Migratie is van alle tijden - Expositie - Entreepaviljoen (Миграция има във всички времена – Входен павилион, експозиция).

В същата връзка степента на интеграция е символно изразена и чрез постройката, в която са поместени имигрантските истории. Най-новите имигранти са “настанени” в импровизирани къщички от леки материали, а не в старите ферми или работническите жилища в музея. Те са представени с видео и предмети, както и с кратко стандартно биографично интервю под формата на помощен текст. Въпросите са кратки и не особено конкретни: кой си; как изглеждаше живота ти; как пристигна в Холандия; какво правеше в началото (при пристигането си).

Включването на лични истории улеснява възприемането на общата история на групата, но и акцентира върху индивидуалността. Групата не е идентична с индивида, но той се идентифицира с нея, неговият образ е до известна степен обобщаващ за стереотипното възприемане на общността от посетителите на музея. В зависимост от моментната нагласа персоналната биография може да промени или засили стереотипа на посетителя за групата.

Историите на имигрантите в музея бяха следните:

Warm bloed in een koel land - Utrecht/Suriname, 1956


Гореща кръв в една студена земя – Утрехт/ Суринам 1956 г.

Een succesvol onderneemster - Arnhem / Turkije, 1970


Една успешна предприемачка – Арнем/ Турция 1970 г.

Nederland als inspiratiebron voor design - Rotterdam / Slowakije, 2004


Холандия като извор на вдъхновение за дизайн – Ротердам/ Словакия 2004 г.

Geluk zit in een mooi overhemd - Amsterdam / Marokko, 1973

Щастието се състои в една красива риза – Амстердам/ Мароко 1973 г.

Een beetje regelmaat en geluk - Tilburg /Angola, 2000

Малко упоритост и късмет – Тилбург/ Ангола 2000 г.

Op zoek naar werk - een kok uit China - China/Amsterdam, 1949


В търсене на работа – един готвач от Китай – Китай/ Амстердам 1949 г.

Nieuwe Buren in het kamp | Molukken 1954-1962 | Molukse barak - Molukse Nederlanders in Lage Mierde

Новите съседи в лагера/ Молуките 1954- 1962 г./ Молукска казарма – Молукските холандци в Lage Mierde

Met argwaan bekeken | Woonwagens Zaanse brug - Zigeuners, ambulante handelaren en andere woonwagenbewoners

Гледани със съмнение/ Фургони при Заанския мост – Цигани, амбулантни търговци и други живущи във фургони

Een zwarte bladzijde | Suriname v.a. 1774 | Koopmanswoning - De keerzijde van koopmansdrift en kapitaalzucht

Една тъмна страница/ Суринам от 1774 г./ Домът на търговеца – Тъмната страна на меркантилността и капитала

Naar de Chinees | ca 1960 | Koopmanswoning - Een kijkje in de keuken

При китайския/ ок. 1960 г./ Домът на търговеца – надникване в кухнята

Een beter leven in Holland | Duitsland 1779 | Wasserij - Een Duitse boerenzoon wordt koopman, fabrikant en garenbleker

Един добър живот в Холандия/ Германия 1779 г./ Пералнята – един немски син на фермер става търговец и фабрикант

Ontvangen als helden | Hongarije 1956 | Rietveld Vakantiehuisje - Hongaarse vluchtelingen in Nederlandse vakantiehuizen

Пристигнали като герои/ Унгария 1956 г./ Вила Rietveld – Унгарски бежанци в холандските вили

We brachten cultuur en techniek | Vlaanderen ca 1600 | Papiermolen - Vlaamse en Brabantse papiermakers op de Veluwe

Ние донесохме култура и техника/ Фламандци ок. 1600 г./ мелницата за хартия – Фламандски и Брабантски майстори на хартия във Veluwe

Een warm welkom | Turkije ca 1970 | Tilburg - Gastvrije contacten tussen Tilburgers en Turkse gastarbeiders

Едно топло посрещане/ Турция ок. 1970 г./ Тилбург – Гостоприемни отношения между тилбургци и турските гастарбайтери

Van aardappels naar rijsttafel | Indonesie 1950-1960 | Indisch Achtererf - Mary Brückel-Beiten en de Indische eetcultuur in Nederland

От картофи към оризова кухня/ Индонезия 1950-1960/ Индонезийски заден двор - Mary Brückel-Beiten и индонезийската култура на хранене в Холандия

Заглавията и датировките очертават основните периоди на значително прииждане на мигранти към Холандия, както и източниците на човешки капитал. Списъкът не претендира да е окончателен и пълен, а щрихира модел, според който историите се вписват във вече изградената с годините структура на музея. Историите, подобно на техните носители, попадат във вече присъстващи сгради в музея, те изместват предходни истории, така както мигрантите заместват бившите ползватели на имота. Процесът на представянето на имиграцията изглежда почти толкова “естествен”, колкото е явлението в действителност. Личните истории допълват усещането. Не мога да преценя дали териториалното разпределение на презентациите отговаря на процентното разпространение на групите в реалността, но вероятно специалистите са взели и това предвид.

Експозицията изглежда твърде успешна, когато отбелязваме синхронизирането й с претенциите на музеолозите по списък.

Мултикултурализъм – да; Интеграция – да; Персонализиране на разказа – да; историчност – да… Проблеми обаче неминуемо съществуват. Нека започнем с най-видимия: подборът на личностите, през биографиите на които е представена групата. Моментът определено е субективен, но критериите за подбор не са ни известни, тях само кураторите могат да знаят. Моето лично усещане бе за затвърждаване на стереотипите, което е сигнал за търсене на “усреднен” разказ, близък до представите на холандския гражданин, посетител на музея (далеч съм от мисълта, че алохтонното население на Холандия попада в графата “обикновен” посетител). Мароканецът е доволен да подобри материалното си състояние, да доведе жена си и децата си тук и продължава да изпитва носталгия към Мароко. Индонезийката е от елита на общността, която успява да утвърди индонезийската кухня през 60-те, като основава женски клубове за дами от хайлайфа на Холандия. Тя никога не е готвила в Индонезия, имала е прислуга и е била прогонена, заради брака си с холандски функционер. Типично… и не чак толкова. Дали групата има думата при избора на биографична история или кураторът взима сам решението? В повечето случаи съм склонна да приема втората версия. Манипулирането на презентацията не е изключение, всеки музей има подобна практика. Проблемът е в това, че идеализирането на някои моменти се явява средство за покриване на не особено приятни събития от общата, холандска история. Връщането на холандците от Индонезия е дълбоко обвързано с техните действия в бившата колония столетия назад, но за това няма и дума в индонезийския разказ. Вероятно трябва да слушаме и “четем” между редовете. Подобен е случаят и със суринамецът футболист, който не би могъл да е усреднен образ (всички новопристигнали в Холандия суринамци, наследници на бившите роби на холандците, имат щастливата съдба да станат футболисти!?), а подкрепя хипотезата за субективния и базиран на стереотипите подбор на представители.

Опитът да се реабилитира образа на живеещите във фургони, най-често определяни като цигани, е отишъл до крайност. Живеещата уж във фургона жена чистеше непрекъснато и подреждаше и без това идеално обзаведения подвижен дом. Още една романтизирана представа.

Прави чест обаче споменаването на робския труд в историята с търговеца и собственик на плантации в Суринам. Неизвестно защо обаче Холандия е представена като само приемаща, но не и отдаваща мигранти.

Темата за и-мигрантите дооформя и без това широкотиражирания образ на обществот като изначално толерантно, а нацията – като идеална гражданска формация от множество различни, но взаимнопопиващи се, неконфликтни култури. Не съм и очаквала друго. Музеят не е променил мисията си, просто е адаптирал презентацията си към съвременната политическа идеология. Кураторите също са се представили добре, като познаващи и спазващи съвременните тенденции в музеологията.

Лица, манекени и музея Хинделопен

Помните ли манекените на онзи безименен турски майстор, описан от Орхан Памук в Черната му книга? Срещнах ги... Съвсем неочаквано. В Музея на Хинделопен, във Фризланд. Там си седят, зад стъклото на витрината, застинали в характерната им поза...

Според Орхан Памук, фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'… Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.

Бизнесът на майстора бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. "...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78.

Но защо все пак музеите от близкото и не толкова близко минало избрали тези манекени, за да показват културата на околността? Защото вярвали в онази невинност на старата култура, за която още Иван Шишманов се тревожи?

“Стоим ние на прага на две култури, които се борят за първенство. Безмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения ще може вечно да противостои на новата, който нахлува през всички пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що наскоро ни отделяше от външния свят. С освобождението, с новия държавен строй, с новите железни линии се въвежда и нов чужд дух в народния живот. Нашите градища и паланки се надпреварват да поглъщат новата евтина манна, която им хвърчи от всички страни под етикета на съвременна култура. Няма да се мине много време и колибите ще отворят врата на тоя нов елемент, който като еренде изстъргва всяка типичност, всяка оригинална черта в бита на народа.”

Хинделопен е малко китно село на брега на Айселмеер, привличащо туристи с особената си култура от миналото. Влязох в музея в 5 без 10 следобед, 10 минути преди затварянето му. Не с намерението да го посетя, защото мислех, че е твърде късно и ще ме отпратят. Напротив, след като благодарих за ползването на тоалетната, жената на касата ме помоли да взема ламинирания лист-пътеводител из музея и да надникна в залите му, които според нея били достатъчно малко, като за 10-минутно посещение. Да, гледах да не се отплесвам с дълго четене на холандски (той все пак ми отнема малко повече време), но обиколих всичките 5-6 зали с възстановки на интериори и заниманията на хората през отделните сезони. След последната реставрация на вътрешната част на сградата, музеят е реорганизиран. Концепцията следва четирите годишни сезона. Зад стъкло може да се видят няколко помещения с типична мебелировка (рисуваните мебели се оказаха запазена марка на Хинделопен) и... типични манекени в типични носии. Типично, като за музеите, които аз знам, си казах. И този е правен като за туристи. Местните само допринасят отвреме навреме с някой предмет, разказват вероятно каквото не са разказли вече и се радват да бъдат уважени от някой заблуден късен посетител като мен.

Бях удивена от образите на тези гипсови кукли в човешки ръст. Не можех да повярвам, че виждам онова, което никой от колегите ми не е имал щастието да види с очите си в нашия Национален етнографски музей преди бомбардировките от 1943-та. Буквално изхвърчах от залите и стоварих куп въпроси на жената зад касата. Кога е последното преподреждане на експозицията? Откога имате тези манекени в музея? Те претендират ли да повтарят антропологични типове от региона? Това знаех за нашите манекени, изгорели заедно със сградата срещу Народното събрание. Излезе уредник от кабинетите, но и тя не знаеше с точност датировката. Беше сигурна само в едно. Тези манекени са там поне от средата на 70-те години, когато местният уредник ги договорил и доставил от музея на открито в Арнем. Явно там са поръчани и направени, явно в 70-те вече са били демоде и за музея на открито... Но определено експозицията в Хинделопен има висока историческа стойност за музеологията в Европа.

В същия момент от архива на ЕИМ “се появиха” снимки от старата експозиция на музея от преди бомбардировките. Заедно с описание на експозицията от самия Христо Вакарелски, списание Сердика, 1939 г. Невероятно какво още неоткрито стои в историята на софийския музей...

Музеят на комуникацията – музей без комуникация

Хага, април 2010

Тръгнах да разгледам изложбата за “Царство Насам-натам” в музея на комуникацията, защото открих вестник, издаден от същото това царство в Лайденската библиотека. Звучеше като перфектната изложба за деца. Забавна, шарена, предизвикателна. Музеят вече бе стигнал до мен,заинтригувал ме бе... без дори да знам какво може да предложи един бивш музей на пощите.

Дизайнът е първото, което се набива на очи в музея по принцип и както онзи ден видях, той е едно от малкото неща, които все пак се променят. Вчерашнaта презентация беше почти празна откъм съдържание. От нищо нещо са направили, си казах. Но за сметка на това концепцията им за експозиция – издържана до последно, нямах никаква забележка.

4-5 етажа, огромни пространства, препроектиран изцяло интериор като за музей. Рецепция, магазин, кафене, ясна ходова линия. Градацията върви във вертикал – най-долу информация за най-големите, най-горе – за най-малките.

На първия етаж най-общата и скучна експозиция с емблемите на пощите и далекосъобщенията, всяка от които скрита зад завеси като звезда на сцената, а до нея – тъчскрийн с анимация, обясняваща еволюцията на пощенската икона. На втория етаж – изложба за тийнейджъри, представяща най-общо телефоните, използвани във филмовата индустрия. На 20-тина екрана над също толкова витрини, разположени в кръг, можеш да гледаш откъса от филма, а под него в оригинал телефонa от ръцете на актьора. На следващия етаж има компютърна зала за провеждане на уроци в музея.

Наблюдавах как един клас тийнейджъри разглеждат изложбата на втория етаж с интерес, след което сядат зад компютрите на горния етаж и се ровят в интернет. В единия край на залата можеш да снимаш филмче и да го качиш онлайн. Идеята е да влезеш в роля: тази на оператора, режисьора и репортера.

Въпреки това, като на всякъде, и тук имаше отегчени, които се бяха отцепили от класа и ядяха сандвичи в преддверието на музея, като не пропускаха да се надсмеят над презентацията му. В коридора на влизане в музея, има няколко аудиоклипа, в които виртуални хора посрещат с поздрави, подвиквания и закачки пристигащия посетител. На излизане – през другия коридор се сблъскваш със собствения си образ в огледало с надпис: “Довиждане”, което се чува и на запис. Да, служителите също кимат на излизане, но посрещането и изпращането тук са тотално формализирани. Музеят общува с посетителя с помощта на фотоклетки. В музеят на комуникацията никой не иска да си комуникира с посетителя. Почти като извън музея?

Излиза, че музеят е по-скоро за ученици. Възрастните са пренебрегнати. При положение, че не водих дете с мен, приключих със снимането и разглеждането за час и половина, а уж има 3 етажа с изложби... Това говори достатъчно.

От “Царството Насам-натам” накъде?

Само че моята цел беше изложбата за най-малките, “Царството Насам-натам", правена по книга, която се продава в музея (http://www.muscom.nl/tentoonstellingen/rijk_van_heen_en_weer/). В нея почти липсва информация, която децата по презумпция извън музея да не са си набавили вече. Това е все пак музея на пощите (сега на комуникациите), какво може да предложи, помислих си... Дизайнът е ефектния там. Театрален декор, така бих го определила. Посетителят е този, който задвижва куклите или активира аудиоклиповете. В “Царството Насам-натам” има няколко “провинции” (подобно на нидерландската земя, която е разделена на различни “-ландс”): Grensland, Droomland, Anderland, Toenland, Digiland, Huisland. В различни раздели обясняват на децата следното:

Как мечтаем – в Droomland, Страната на мечтите;

какви са били комуникациите в миналото (хартиени писма, пощенски гълъби и странни машини за звук) – Toenland, Страната на миналото;

какво е в настоящето (чатовете, компютърните игри-комуникации) – Digiland;

как се пътува (като подаваш документи на границата, за да те разпознаят и регистрират) – Grensland, Граничната страна;

средствата за комуникация в “далечните” страни на “другите” – Anderland, Страната на другите;

как достигаме до и общуваме с извънземните в Vreemdland, Страната на странните и

как общуват хората в къщи - в Huisland, Нашата си страна.

Концепцията е изчерпателна, непоколебима, защитима, интересна, холандска и... най-вече детска, но това е всичко. Винаги е любопитно да видиш “отдалечаването” на погледа и същевременно любопитството, когато става въпрос за “другите”. Кои бяха споменатите като “други” в този музей? Същите и по същия начин обобщени, като в Тропическия музей и в този по етнология: индийци, африканци, араби, руснаци... И макар на стената с писмата да се чете германски, френски и руски, акцентът бе върху далечните и странните.

Въпреки че се срещаха, примерите за лични истории бяха много малко, запомнящите се факти – също толкова недостатъчнo. Вероятно количеството информация е съобразено с детския капацитет на запомняне - на час по лъжичка. Ето моите спомени на прима виста сега, ден и половина след посещението: видях един телефон в Андерланд, който хората в Африка ползвали като фенерче, защото нямали ток. Специален софтуер позволявал светлината от екрана на телефона да не угасва. А как зареждат хората въпросния телефон, като нямат ток? Не разбрах. Помня и алеята на славата на извънземните. Помня и разговора между последното поколение телефони и първото поколение компютри. Телефонът се надсмиваше над компютъра. Да, по детски е, дава информация за капацитета на първите компютри, но отношението към миналото е… някак високомерно.

Затова поставих под въпрос “музея” там. Музеят според музеолозите е отношение към миналото и настоящето. Тук еволюционната теория бе победила и се надсмиваше над това същото минало, със всичките му слабости и недостатъци от гледна точка на комуникациите. Липсваха именно онези “истории”, които да обяснят мотивацията на хората да развиват технологиите. За времето и комуникациите – нищо казано и показано.

Така блестящата концепция на музея се срина пред очите ми. Да, открих всички компоненти на съвременния музей. И все пак – излязох неудовлетворена.

Музеят за мен, а и за много други вероятно, е комуникация и информация. Този не успя да ми предаде стойностна информация – ни за миналото, ни за настоящето. Дали музеят се е превърнал в атракционен парк? Не бих се върнала там. Поне не скоро. Защото за мен музеят на комуникацията се изпразни като театрален декор след края на представлението.