Историите на една необикновена метална кутия

Преди време ви разказах за металните кутии от моето детство. Една от тях бе по-специална, оставила следа и в сънищата ми. Розовата кутия с каляски отстрани и принцеса с чадърче на капака. Беше пълна с пирони у нас. Именно тя е вдъхновила първия ми запомнен и до днес сън. Запечатала съм един образ – на дамата с чадърчето в каляската. Отварям очи и поглеждам света през решетките на детската си кошара. Съзнателно или не, съм търсила кутията из магазините за втора употреба (kringloopwinkels в Холандия) и никога не съм се сещала да я потърся у дома, когато се прибирам.

Находката

Онзи ден открих кутията в един магазин за стари вещи. Беше déjà vu. Познах я веднага. Дамата с чадърчето. Купих кутията за смешната сума от 20 цента. Така тя стана един от експонатите със сантиментална стойност в моята лична колекция. Ето и паспорта на предмета: Mackintosh’s Quality street Chocolates and Toffees. Производител: Rowntree Mackintosh Limited, York, England. Датирана: 1969-1988. Според Wikipedia марката Mackintosh е създадена през 1936 г. През 1969 г. Mackintosh се слива с Rowntree, а от 1988 г. бонбоните стават продукт на Nestlе, което променя дизайна на кутиите.

(снимката е от Flickr на WongKingFai)

Пуснах търсене в Google с марката и разглеждах снимките, които излязоха, за да открия същата кутия. Така и не открих точната. Търсих и онази от спомените си, защото мисля, че тя е по-розова от купената наскоро. От наличните за продаване в нета няма една с друга повтарящи се. Но доста изглеждат подобно на моята нова кутия. Според eBay, Etsy и други сайтове за антикварни предмети излиза, че има запазени кутии из целия свят: в Хонг Конг, в Малайзия, в Салем, Масачузец, в Белгия, в Тел Авив, в Ню Йорк, в Шотландия и... дори две в София.

В един блог дори прочетох история, подобна на моята, на момиче от Малайзия, чиято леля два пъти донесла от Англия такива бонбони. Момичето помнело само вълшебния вкус на шоколада от детството си и с години издирвало в Google чрез образи кутията, но не я откривало. Накрая достигнало до фрагменти от надписа по кутията и намерило марката в интернет. Друга подобна история от Тексас разказва за бащата, който работел в Европа и носел отвреме навреме европейски стоки, които изглеждали екзотични и интересни.

Кутията с три живота

Кой и как е донесъл кутията при моите родители, никой вече не помни. Никой, освен мен и майка ми, не разпозна дори кутията. Напразно описвах с подробности съдържанието (пирони) и показвах находката си. Брат ми каза, че е по-вероятно да помни пироните вътре, отколкото кутията.

Майка ми единствена потвърди за нейното съществуване и евентуална локация. Но и тя не я е срещала скоро. Възможно е кутията да е била в апартамента, където израснах, а впоследствие да е била отнесена на вилата. Оттам вече вероятно е била изхвърлена при прочистване и ремонти в последните години. Но все пак е възможно да се крие и някъде в избата на апартамента, например. И никой да не подозира за съществуването й там.

Кутията остава жива в моите спомени, след като е изживяла два живота в два различни свята и е преминала през кой знае колко ръце. Да, предметите имат повече животи от нас, хората. А понякога и повече “работни места”. Първо е работила като опаковка за бонбони, които някой е произвел в далечна Англия. Пропътувала е неотворена до България в неизвестен куфар или съдържанието й е било изядено по пътя, а кутията впоследствие е заела второто си работно място – у нас. Като кутия за пирони. Възможно е да е имала и други функции: като кутия за бисквити или кутия за бижута. Никога няма да разберем. Предметите не говорят. Вместо тях разказваме ние.

Произход

Но как се е озовала точно у нас и кой я е пренесъл до България? Няма спомен. Само предположения. Това е продукт на Запада и във времето, когато кутията се е озовала в Бургас, България е била затворена държава с комунистически режим, където западноевропейските стоки се възприемали като символи на капитализма и заразявали с упадъчност докосналите се до тях. Източници на такива стоки в България са били хора с професии в туризма (камериерки, продавачки в Кореком), транспорта (тираджии и моряци) и единиците туристи, които са можели да пътуват свободно на Запад, отвъд Желязната завеса. Така пътищата за попадане на кутията в нашия български дом са няколко. Възможно е баба, която е работила сезонно като камериерка в хотели в Слънчев бряг, да я е получила като благодарност от някое английско семейство, а после да я е дала на мама, да я употреби според желанията си. Възможно е кутията да е била подарена на другата ми баба от нейната племенница, която е била певица в България, пяла е в чужбина и после се е оженила там. Възможно е също баща ми да е получил кутията от приятел-тираджия, докато е работил в СО МАТ в края на 70-те години на ХХ век. Или от някой моряк по-късно, когато работи на пристанището в Бургас. Ако кутията е попаднала у мама или баба първо, предполагам, че трудно би се озовала в шкафа, пълна с пирони. По-вероятно е да я ползват те самите, а не баща ми. Защото металните чуждоземни кутии са почти толкова ценни, колкото бижутата на баба и мама и се пазят, въпреки неугледния си външен вид. Аз самата дори не съм знаела, че кутията е била от бонбони. Вкусът на Запада се изчерпваше с шоколадово яйце веднъж годишно, ако ни посети роднината-моряк или дъвки, подарени на баща ми пак от моряците.

Как и защо аз съм си играла с кутията, пълна с пирони в най-ранните си години, за да сънувам после съня с каляската, е необяснимо също. Но едно е ясно. Не са били много картинките с принцеси, до които съм се докосвала тогава, за да се запечата именно тази от кутията в спомените ми. Все пак като повечето момичета и аз съм сънувала своята каляска. Интересно, принц не си спомням. Поне не от сънищата си.

История от първо лице, единствено число

Надничането в прозореца на съседа, желанието да опознаеш другия, да се сравниш с него, споделянето на личната история, за да ти разкаже и той своята са все психологически нагласи, породили появата на телевизионни шоупрограми от типа на Big Brother и Море от любов, вестници като Лична драма и Жълт труд. Най-лесното себеоткриване се случва през огледалото на другия. Медиите добре са опознали целевите си групи, а музеите в България, уж функциониращи като медиатори между минало и настояще, между една и друга култура, все още генерализират и официализират един единствен разказ за миналото. При това поднесен в неутралната, пасивна форма на изказ, сякаш събитията се случват независимо от хората, сякаш времето прави историята. Целевите аудитории на музеите вероятно не са реформулирани, за да включват критично мислещите индивиди или не се интересуват достатъчно от въздействието на разказа си върху посетителите*. Проблемът на разказите в музея е, че историите рядко са конкретни, цитиращи. Ако има такива, те се отнасят до известни фигури от местно или национално значение. Историите им по правило също са преразказани от уредника. Какво обаче провокира споделянето тук на наблюденията ми?

Аз, разказващият

Наложи се наскоро в текст да защитавам идеята за ползата за експозицията от разказването на истории в първо лице единствено число. Има мнения, разбира се, които го отричат като форма на разказване, но на практика, то е средство за силно въздействие върху аудиториите. Затова тук започнах с употребата му в медиите, където е най-видимо: особено в предавания с телефонни контакти със зрители и слушатели. Идеята е, че с помощта на разказа предметите в експозиция могат да получат нова интерпретация, да оживеят.

Най-прекият пример в употребата на този тип лични истории в музей е виртуалния "Музей от първо лице", където са събрани множество образи на предмети (или просто снимки), които хората споделят заедно с историята на предмета, своите предпочитания, спомени и лични усещания. Там може да се забавлявате, да се сетите за свой подобен предмет или пък да намерите алтернативно приложение на своите спомени и вещи. С други думи, единствения инструмент, който ни подава въпросният музей, е психологическата рефлексия върху самия себе си. Разбира се, встрани от простото забавление. Нещo като Фейсбук на предметите. Галерия без основна тема, където важното е споделянето. Всъщност предметите не са важни, те са визуализация на личната история, на разказа от първо лице единствено число. Образите са обект на съвсем лека интерпретация, обединяването на историите в теми, но и тя е въпрос на избор - ако пожелаеш, можеш да я изключиш. Подреждането на образите и историите към тях прави посетителят: той може да разглежда галерията по теми, да види само най-новите попълнения, или да подреди предметите по тип.

Нека се върнем към офлайн музеите в България и техните експозиции. Докато предметите във виртуалния "Музей от първо лице" са събирани наскоро, с ясната идея, че ще бъдат експонирани с разказ и интерпретирани така, реалните музеи като Националния етнографски музей в София притежават огромни фондове с артефакти без лична история. Анонимни. Експонирането в реалните музеи се случва по правило на базата на наличните колекции, с леки попълнения от съвременността. Това прави невъзможно или поне не особено лесно включването на истории от първо лице. Самият процес на събиране и попълване на фонда има своя история и характеристика спрямо отделните периоди от съществуването на институцията. Ако погледнем инвентарните книги, те предполагат попълването на графа "история на предмета", но какво точно да включва тя и какъв тип история следва да се запише, интерпретациите зависят от нагласата на конкретния уредник. Много често графата е оставена празна. Парадоксът се засилва с времето, когато предметът остарява и излиза от употреба, наличен е само в музея и дори самите музейни специалисти не знаят за какво се е ползвал. Световната практика споделя най-различни решения за съживяването на анонимните и мъртви предмети в колекциите и всички те разчитат на съдействието на публиката, на хората извън музея. Добавянето на лична история, на история от първо лице, която не е изначално свързана с конкретния предмет, не създава пречки пред приемането му от публиката, а напротив, съживява го и отваря възможност за дискусия.

(Авто)биографите на миналото

В България извън музеите обаче похватът "разказ в първо лице" не е непознат. Във връзка с експонирането и публикуването на истории за близкото минало ползването на похвата е широко разпространено. Най-ранен е опитът да се съберат спомени за комунизма под формата на лични истории, разказани от първо лице, часто от които бяха публикувани в сборник, а друга - на сайт, който вече не съществува (www.spomeniteni.org). Продължението на инициативата сега е в ръцете на Института за изследване на близкото минало, неправителствена организация за академични проучвания върху периода 1944-1989 година в България. ИИБМ провежда няколко пъти конкурс на тема "Това е моето минало", като част от разказите публикува в сборници**. Другите остават вероятно в архива на ИИБМ. Даниела Колева, подкрепена от същия институт, инициира проект "Разбудената памет: гласовете отдолу" за събиране на лични истории от социализма в няколко града, като след интервюирането и публикуването на историите, събира респондентите на няколко срещи за обсъждане на резултатите от проучването***.

Алтернатива на офлайн музеите в България предлагат интернет инициативите в посока архивиране на спомени за близкото минало. Такъв е сайтът Нашето детство, където регистрирани потребители могат да добавят снимки и лични истории, разказани от първо лице, документиращи периода на социализма. Условието е разказващите да споделят своя история, следователно да са родени в периода на социализма и да са го преживели сами. Като неформален опит за музей сайтът е много подробен, организиран и популярен сред споменатата целева аудитория. Той е по-скоро "от нас за нас", но може да се ползва като добър източник за материали за експониране или преподаване на историята на периода. Претенцията да създава "виртуален музей на българския комунизъм" предлага и сайтът Държавна сигурност, основан от журналиста Христо Христов. За съжаление предвидените рубрики "Култура" и "Лична история" остават празни, т.е. музеят оперира в сферата на социално-политическото с акцент върху идеологията и политиките отгоре.

На финал от първо лице

Опитът за обобщаване на употребите на похвата показва, че разказването от първо лице е трудоемко от гледна точка на събирането на историите и зависимо от волята на собствениците на спомените. Предлаганата анонимност от страна на интернет сайтовете вероятно е удобна за разказващите, чиято самоличност иначе остава на показ след записването на разказа. Похватът изисква и количество търпение от страна на записващия историите. Същевременно разказването от първо лице остава най-лесно съхранено под формата на аудио файл или публикувано на хартия - две средства, които технически затрудняват експонирането им в офлайн музеите в България. Музейните институции очевидно имат поне няколко проблема с употребата на похвата: 1. Малко са архивираните лични истории от първо лице; 2. Малко са личните истории на предметите във фондовете; 3. Музеите не са особено активни в интернет пространството, където може да се реши проблема с ограничението на реалното им пространство.

Поместването на лични истории в експозиция на пръв поглед изглежда само допълнение спрямо усвоените и прилагани методи на експониране в българските музеи днес. Следователно то "изяжда" допълнително пространство от така и така малкото налично. Малко са и опитите да се излезе на терен за събиране на истории преди откриване на нова експозиция. Времето от подаването на идеята за нея до реализирането й в залите обикновено е не повече от няколко месеца, което превръща теренната работа в прекалено времеемко усилие. Разликите при планирането на изложби спрямо практиката в музеите в чужбина са огромни. Похватът остава определено подценен в музейните среди в България, докато в музеите извън нея се ползва със завидна популярност.

***

Очаквайте скоро нови постове в блога за употребата на разказа от първо лице в Националния археологически музей в Лайден и в Музея на открито в Арнем. Те ще са по-практически насочени с описания и фото-документиране на похвата. А тук можете да видите клипчето със събрани истории от проекта "Музей в куфар" на учениците в Българското училище в Лайден.

*Книгите за впечатления са източник само на похвали, не защото всеки, посетил музея, е останал доволен от него, а защото оставянето на мнение се провокира от крайни настроения. Недоволните изразяват мнението си по-често устно, директно на място или в писмен вид до ръководството на институцията.

**Например Знеполски, И. (2010) Това е моето минало. Спомени, дневници, свидетелства (1944-1989), т.2, изд. Сиела.

***Виж Колева, Д., съст. (2007) Върху храстите не падат мълнии: Комунизмът - житейски съдби, изд. Сиела

За музеите, министрите и едни пари на вятъра

През последната седмица се нагледахме, наслушахме и начетохме на мъдри мисли, процеси на взимане на решения и най-вече на мъдри съвети "как се прави музей". Основни действащи лица в това директно обучение "в ефир" бяха двама министри: на културата и на финансите. Те са насреща, защото в случая става въпрос за управление на културата по време на криза, икономическа криза, при това в световен мащаб. И понеже хората в България нехаят за това, че е криза и пари нема, те искат музеи. Не какви да е, а музеи, каквито винаги са мечтали да имат през последните 20 години и каквито другите страни имат, а ние единствени си нямаме. Въпреки че управляващите министри се отнасят с такова разбиране към хората в България, върху тях се изсипа маса сарказъм, поради което аз ще спра тук с неприличното отношение и ще премина директно към проблемите и техните възможни решения. Те са изказани къде ясно, къде по-завоалирано, с притчи и вицове, от музейните специалисти, които се почувстваха пряко засегнати от министерските действия и изляха плача си във Фейсбук. Необичайно място за вълнения от off-line институции в България каквито са музеите. Преди време един колега апелира към използване на социалните мрежи за коментиране на горещи теми и проблеми, но оттогава доскоро въпросната фейсбук-говорилня "Музеите в България" бе употребявана като стена за афиши. Там колегията се поздравяваше по познатия ни off-line маниер за щастливи събития, сътворени и посещавани от самата нея. Един или два проблема помрачиха хоризонта й, но така и си потънаха в забвение с 4-5 коментара, затрупани от нови щастливи събития в музеите.

Един хубав ден

С началото на новия работен сезон (както знаем лятото е отпускарско време) започнаха и "добрите новини": открит е музей на социалистическото изкуство. За него се заговори по-рано, още когато музеите из България получиха "окръжно" отгоре, директива от Министерството, с която бяха призовани да прегледат, опишат и предадат описите на предметите, с които разполагат в бившите фондове Социалистическо строителство, отнасящи се към периода, който новият музей в София ще показва. По съответния маниер, познат ни от близкото (същото социалистическо) минало, въпросните експонати, одобрени от анонимната за гилдията комисия, могат да бъдат изискани да влязат в презентацията на Музея за тогава тоталитарното изкуство. Забравяме за този момент. Музеят вече е отворен. Покрай него или преди това, на въпросната Фейсбук група от музейни "работници" й прикипя и започна да бълва медийни отражения на откриването на културната институция в столицата, така лелеяна от всички преди и сега изведнъж така бурно оплюта. Аз също бях там, сред иронизиращите. Какво обаче липсваше на тази бурна дискусия, макар някои от гласовете да изброиха желанията си и възможните решения на проблемите на музейната гилдия?

Ясен анализ

Говоренето на министрите ясно откри не само тяхното нехайство спрямо колегията, но и маниера на взимане на решения, който ме е втрещявал през последните 7-8 години, откакто работя в сферата на музеологията. Маниерът накратко е: Министерството взима решения..., гилдията търпи..., мърморения в кулоарите на културните институции..., търсене на лични връзки с хора в министерството, надежди, че някой ще намери най-силната връзка да въздействаме на министъра и понеже той е като Кралят-Слънце, реши ли той, ще имаме слънце, т.е. ще се реши и нашият проблем. Най-честият сценарий е, че нищо не излиза от всички връзки и министърът не е слънце да огрее навсякъде. В резултат една институция получава повече внимание, а останалите... знаете приказката на футболиста за супата.
Какво обаче ни каза този път министъра, което ни стресна толкова много? Министърът ни обясни, че откривал нови музеи, защото досега България нямала музеи. Сигурно има предвид музеи като Лувъра, защото очевидно министърът познава предимно парижките измерения. Верно е, нямаме. Явно министърът не признава качеството и постиженията на настоящите музеи у нас. И е прав. Защото музеи, и според него лично, се правят с пари. Само че тънката разлика между парижките музеи и българските е тази, че музеи се правят с МНОГО пари, а не просто с някакви си милион и половина евро и реновирана соц-сграда тип административна, с ниски тавани и кабинетни помещения. Музей означава пространство, размах, идеи според европейците, които министрите ни сочат за пример. А не решения, спуснати отгоре без концепция и без обсъждане. И понеже Вежди Рашидов е известно име в сферата на изкуството и културата в България, не подценяваме неговите познания относно музеите. Той вероятно има хиляди изложби зад гърба си. Проблемът е, че той е от другата страна на линията, той доставя артефакти за експониране, а не мисли точно как да ги експонира. Това е работа на музейните специалисти, дизайнерите на пространството и други подобни. Министърът обаче, заедно с другите отговорни за парите лица-министри, не спи и будува в сградата на музея седмици наред преди откриването. С това вероятно искат да ни кажат, че контролът е пряк и парите са изразходвани контролирано. А ние се досещаме, че става въпрос за политически предизборeн PR и решения според ситуацията (ако не стигне боята, министърът на парите е там, ще даде още и за тази последна стеничка).
В дългият разговор по БНТ, където двамата инициатори на Музея на социалистическото изкуство се изповядваха с помощта на водещия, министърът на финансите ни сподели нещо много съществено за разбирането на връзката "нов музей-държавни пари", а именно: чуждестранните туристи ще вървят на тълпи към музея, така че той ще се изплати като инвестиция предсрочно, преди края на петилетката. Така. Тук ни светва лампичката. Освен вече издекламираната дефиниция на "музей" от Вежди Рашидов, разбираме, че в България "музей" е място, където се показваме пред чужденците. Проблемът не е в дефинирането на представата на министъра за музей, а в това, че неговото разбиране за същността на институцията се изповядва от масата музейни специалисти (без да обиждам някои колеги, които работят основно и предимно за българската аудитория). Вероятно за да се разграничим от навиците от близкото минало, когато хората в групи биваха довеждани в музеите от партийните културно-масовици, българите вече не са музейна целева аудитория. Те направиха оценка на музеите в ранните 90-те години и тя бе смъртоносна за институцията музей. В резултат на този негласен конфликт специалистите решиха да не търсят българите, а който дойде - е добре дошъл. Българите пък, извинявам се за генерализирането, открито заявяват, че посещават музей предимно като туристи или като гидове на туристи. Те влизат в музей, само ако гостите им са чужденци. Ако са българи - отиват заедно на кръчма. И ги разбирам: ако в кръчмата има паламарка, цървули, черги и певица, а успоредно с това им сервират салати и ракии, защо да отидат в музея и да могат само да гледат, без да консумират, че дори и да пипат експонатите. Сами познайте откъде трябва да тръгне промяната. В синхрон с нагласите на масата от населението, министрите също ходят в музей, за да заведат гостите от чужбина. Колегите от Националния етнографски музей са посрещнали две визити на високо ниво с президент или министри, но само придружавани от чужди делегации. Да се представим пред чужденците. Моят въпрос е: как бихме решили проблема с не-ходенето на музей от страна на българската публика, ако вниманието ни и в бъдеще е насочено към чужденците. Частният случай на музея на социалистическото изкуство, отразен в новините, събуди реакциите на местната online аудитория. Разглеждането на статуи, които хората познават до болка и експонирани по същия до болка познат начин - в зелено пространство тип градинка пред някаква сграда, била тя и музей, не събужда желание у аудиторията да стигне до музея. Нещо друго трябва да я вкара в него. Не-направеното от министрите относно музея на комунизма е предмет на бъдещи постове в настоящия блог. На нас, специалистите, сега ни трябва тактика.

Проблемите и възможните им решения

До тук срещнахме два проблема: 1. комуникацията между министерство и музейни специалисти и 2. комуникацията между музеите и българската публика. Относно първия проблем много може да бъде споделено като практика, но теоретично решението е едно. Отношенията между министерството и гилдията не са отношения човек-човек или човек -други хора, а отношения между институции. Гилдията не се репрезентира от една музейна институция, както и проблемите на една институция са или биха могли да станат проблеми на повечето музейни институции. Следователно е необходима гражданска организация между колегите, професионално сдружение, което да излезе с представител-говорител пред министерските представители и да съобщи желанията на колегията. Такава организация в България липсва. ИКОМ-България не е бил досега представител, нито би могъл да решава вътрешно-държавните или конкретно институционални проблеми на музеите. Ако повдигнем въпроса за членство в международни музейни асоциации, отново стигаме до същата липса на професионално сдружение на национално ниво.
Какви са конкретните проблеми, които министърът вижда в гилдията на музейните специалисти и не ги назовава пряко, но маркира индиректно съществуването им? Това е липсата на квалификация, вероятно некачествено свършена работа, защото той говори за организиране на обучения и изпращане на стипендианти във Франция, в Лувъра. Въпросът ми е: докъде ще стигнат средствата на министър Дянков да квалифицира сигурно хилядите работещи в музеите в момента във Франция? Как ще подберат хората, които да заминат на обучение? Българските специалисти обикновено преминават от университета в музея, като в най-добрия случай са имали курс по музейно дело в два семестъра. Професията в България се учи в движение и както знаем, опитът е най-ценен.
Професионалистите в България, може и да не са обучени добре, но са чували нейде в кулоарите на институциите си, че експозиция и музей се правят с концепция. Такава обаче ние не видяхме относно музея за социалистическо изкуство например. Освен споменатото по-горе "окръжно", спуснато от МК, медиите бяха единствените свръзки, информиращи гилдията за намеренията на министерството и тесния кръг или единици специалисти, които работеха в посока събиране на материали. Макар да не сме много сигурни, защото слушайки министър Рашидов, останахме с впечатлението, че той лично е търсил експонатите по мазета в страната. Възможният извод тогава е еднолично решение - еднолично сътворяване на музея. Много зле за едно министерство. Действия, вдъхновени от епохата "Людмила". Специалистите не бяха доволни от факта, че нямат думата при проектирането на подобни идеи, докато те са в зародиш. А кой от специалистите изказа гласно или в писмен вид недоволството си в момента, в който бяха информирани за начинанието от МК? Никой не иска еднолично да загуби работата си или да постави в неудобна позиция институцията си, защото всички те получават под една или друга форма подкрепата на министерството. Тогава единственото решение отново е сдружение. Ясно е, че недоволните имат съмишленици в гилдията. Таксиметровите шофьори имат инстинкта за самоорганизиране и защита, а музейните специалисти не смеят да противоречат на своя министър. Това не бих нарекла демократично мислене.
Не особено демократично е и правото на българския посетител да се меси в музейните дела. Той е данъкоплатец, той де факто плаща заплатите на музейните специалисти с общинските и с държавните си данъци и такси. Министрите обаче нехаят за неговото отношение. С негови пари строят музей за чуждите туристи и решават вместо него. Истината е, че българският потенциален посетител ги е избрал и те имат право да решават вместо него. Сам си е виновен посетителят. В същото време знаем за конфликта между уредник и посетител: посетителят е неизбежното зло, което може да ти се случи няколко пъти дневно и да те разсее, докато изследваш дълбоко в книгите или фондовете личните си интереси. Изключенията вече са много не само сред уредниците, които се радват да разменят няколко думи и покажат богатствата на музея, но и сред мениджърите, които са усетили ползата от директни приходи в бюджета. Проблемът е в неплатежоспособността по презумпция на българския посетител. Тогава защо да се борим за него? Той обикновено се пазари да влезе без билетче, дебне безплатния ден в годината или просто идва да удари печат в книжката за стоте национални обекта, без да го е грижа видял ли е музея. Отново извинения за генерализирания образ. Все пак тук критикуваме стереотипите, а те се раждат в процеса на генерализиране. Него именно се опитвам да изясня в този текст. Българският посетител според мен е загубил навика си да открива интересното, да разнообразява всекидневието си с нещо извън обичайните срещи на приятели в кръчмата. Навиците се връщат с нещо свежо, например инициативи като Нощ на музеите, когато има активност от страна на институциите, а посетителите обикновено са необичайно много. Непростим пропуск на музеите в последните двадесет години е липсата на интерес към най-младата аудитория. Специалистите поднасят информация в изложбите според своя собствен интерес и не ги интересува дали редовият посетител е учил 5 години история на изкуството или антропология, за да разбере термини, особености на дискурса и други подобия. Какво остава за най-малките или учениците, които имат не по-малко грижи от техните родители. Остава им да съзерцават предмети. Без да могат да ги пипнат, без да им е ясно защо тези предмети са там и са ценни. Липсата на внимание означава и липса на възпитание в ходене на музей. Музеят за повечето тинейджъри е някъде там, но не знаем къде. Как тогава да отидем да го посетим, неговата реклама не ни среща по улиците, не ни залива в нета, а учителките не си и създават главоболието да помислят за извънкласно обучение. Така имаме вече повече от две генерации българи, за които музеят е чужда среда. Той е там за туристите. И ето как стигнахме до извода, че министрите са прави в ориентирането на новия продукт директно към най-надеждния, платежоспособен потребител. Туриста.

Няколко предложения

Не знам дали бях достатъчно ясна в насоката си на мислене, но за мен проблемът е основно в музейните ни специалисти. Не е в министъра, който е сменяем, не е в публиката, която ако я привлечеш подходящо, по-вероятно идва. Не е и проблемът в парите, които ако работиш за тях и знаеш за какво ги искаш, по-вероятно е да дойдат. Проблемът е в гласността, в това, че музейните специалисти няма от кого да се страхуват (вече не интернират за разказан виц), а демократично имат правото да говорят публично за нещата, които ги вълнуват. Както видяхме във Фейсбук групата, музейните специалисти се вълнуват горещо от съдбата на ценностите, с които работят всекидневно. Те са болни от онази неизлечима болест, придобивана само с години досег до музейни фондове. Уредник е състояние, диагноза, както казваше Бенбасат.
Не че тази болест е някакво зло, напротив, но е крайно време тя да не се придобива по този мистериозен начин на лично общуване с културното ни интернирано в хранилища наследство. Обучението на специалисти в различни сфери, необходими за функционирането на музеите като пълноценни културни институции, според мен може да се случва и в България, макар и в началото от "вносни" специалисти. Липсва ни специалност Музеология, която да не е придатък на историята, археологията и етнологията, а да се изучава и от специалисти по мениджмънт, маркетинг и комуникации, връзки с обществеността и педагогика. Именно педагози са най-необходими в музеите, за да освежат музейния продукт със специално подготвени програми, а не адаптации за по-младите посетители. Към подобни инициативи според мен трябва да изтичат смешните "милиони" на министър Дянков, дадени за да се пребоядиса сградата на КАТ, която без да съм видяла, вярвам, че е непригодна за какъвто и да било музей. И нека уточня, настоящите музейни специалисти не са отписани. Тях министрите могат да "пращат" на обучение също в тази специалност Музеология, където те да бъдат вдъхновявани за качествено различни "музейни дела". Дано все някога забравим фразите "музейно дело" и "музеен работник". Уредникът е специалист, той предимно мисли с главата си, а не носи тежести (както често впрочем на мои колеги от Националния етнографски музей им се налага).
Същевременно при наличието на по-добре обучен персонал и възможности за пътувания наличните музейни специалисти в наличните национални и регионални музеи в България биха били достатъчно способни да променят "картинката", да изпълняват добре задълженията си. А именно: обучение на публиката в посещаемост на музеите, но и привличането й с качествени експозиции, предоставящи й възможност да мисли и да участва в мисловния процес на сътворяването на експозициите, възможност да комуникира с музея в момента на посещението, което на музеоложки език се нарича интерактивност на изложбите.
И за да завършим с темата, с която подхванахме текста, не нови музеи са необходими на страната, за да разказват за социализма. Според мен Националният исторически музей, регионалните музеи и Националния етнографски музей са институциите, които не бива да мълчат и прескачат неудобните истории, а да намерят компромисен или провокативен за посетителя начин да ги интерпретират визуално. Същото важи за Националната художествена галерия, но тя явно си е свършила нейната работа, както разбрахме, че Музея на социалистическото изкуство е административно подчинен на галерията. И ако наличните гореизброени музеи бяха пожелали с конкретни проекти да спечелят трите милиона лева за свои експозиции на тема "социализъм", може пък министърът да бе взел друго решение??? Това, уви, няма как да разберем вече.

Носталгично: за Комлука и неговите мигранти

За онези, които не знаят, Комлука днес е известен като ромския (циганския – зависи от гледната точка) квартал на Бургас. Той си няма история. Защото е по-добре да го забравим. Намира се между центъра на Бургас и разклона за Южното ни Черноморие. И вероятно е един от най-старите квартали на града. Но паметта за него не е за пазене, тя е там, докато хората, които я носят, ги има. А те, един по един, си отиват. Надалеч или към Отвъдното.

Комлука е временно място, малко са хората, прекарали целия си живот там. То е място на преход: идваш от някъде, заселваш се в нищото, местните не те приемат, адаптираш се бавно, с или без късмет, знаеш, че има и по-добри места, мечтаеш за тях и при първа възможност напускаш Комлука. Носталгията и роднините винаги те водят там, сънуваш ги, посещаваш ги, но временно. Комлукът е нито града, нито селото. Хората там нямат градинки за повече от една кошница домати, няма канализация и забавления. Имат къщи. И път, към града. Пътуваш до Комлука с автобус и си само на две спирки от центъра. Преспиваш в Комлука и ти е хубаво. Но си тръгваш. Заради по-доброто бъдеще. Твоето и на децата ти.

Местните твърдят, че Комлукът няма бъдеще. Защото там са циганите. Българи не останаха, казват. Защото няма канализация. Е, вече има. И утре щял да я открие не кой да е, а премиерът на България (Бойко Борисов - бел. моя). Канализацията на Комлука е обещанието на ХХ век. Дядо ми не доживя да се ползва от това удобство на цивилизацията. Обещавали му го, откак се е родил в 1926 г. Почина през 2009 г., а каналите бяха стигнали до улицата преди неговата. В същото време връщащите се отново в Комлука от идеалния соц-жилищен комплекс Меден Рудник роми, наричащи себе си турци, купиха и къщата до дядовата. Защото постепенно всички тракийци измряха. И децата им не се върнаха да живеят в домовете от своето детство. Продадоха къщите. На следващите, за които Комлука ще е стъпка към адаптиране към живота в града. На две спирки от центъра.

Горната импресия бе изписана не само защото Комлука е любимото място на моето детство. Причината е отсъствието му от официалния локален разказ и историческия календар, в който, нормално, присъстват "големите събития", правени от "големите хора". Утре и Комлука ще попадне за ден в обектива на медиите. Заради премиера и канализацията. Но по-сигурно е това, че проблемите на и спомените за квартала никога няма да си пробият път към официалната история, само защото в Комлука са се случвали все всекидневни неща от обикновени хора. Ако има велики личности (знам само за Кичка Бодурова), то те са се родили в Комлука и са творили по-късно някъде на по-добро място.

А историята на квартала накратко е следната. В 20-те години новодошлите тракийци строят къщите си, учат се на "градски" професии - на пристанището и във фабриките, опитват се да се установят. През 60-те години други новодошли пренасят покъщнината си от селата, в които не искат повече да живеят след колективизацията и са принудени, от живота или от някой друг, да се адаптират към градския начин на живот. Говорят различно, но не са от най-различните - живеещите до морето, ромите (или циганите, в зависимост от гледната точка). А те, макар и дошли почти едновременно с тракийците, никога не биват приети като част от комлушката общност на българите. Вероятно в отговор и циганите/ ромите не желаят да се интегрират в тази доминантна, макар и вече малцинствена в квартала група. Пресечените точки на "различните" хора в Комлука са много - в местната баня, на пазара, на спирката, но страхът съветва, разстоянието при общуването им да не се скъсява.

В този смисъл Комлукът е огледало за града и вече сигурно ви става ясно защо градът не иска да се огледа в него. Официалният разказ показва това, което искаме да сме, а не същността ни. Искаме да сме толерантни, но всекидневно обиждаме поне един различен. Искаме да сме граждани, но по улиците ни хвърчат разпилени торбички с боклук. Уж сме на тази земя от векове, но се задържаме тук за кратко. Защото тази земя е все на две спирки разстояние от по-добрия живот.

Историите на един пенсиониран куфар

Той се крие в килера на апартамента, където съм се родила. Там сега живеят мама, татко и баба. Аз не живея там от 1997 г., когато заминах за София, а после, през 2007 г. заминах за Лайден.

За куфара бях съвсем забравила, докато не стана въпрос за “Музей в куфар”, проекта на учениците ми в българското училище. Търсих в интернет картинки на куфари, пълни с нещо. Намерих много и много интересни. От приказка на приказка си спомних за куфарите, които майка ми понякога вади от килера. Вади ги, когато дойда отдалеч и няма пантофи за мен.

Куфарът, за който се сетих първо, е пенсиониран от години. Никой никъде не пътува с него вече. Той лежи на втория рафт във вградения гардероб на коридора, наричан за кратко “килер”. Куфарът има няколко истории, които ако поровиш, ще изскочат. Или ако се заслушаш, докато го отваря и затваря, майка ми ще ти ги разкаже. Ако не тя, баба ми ще я замести.

Този куфар е малък, жълтеникав, от изкуствена кожа, но още здрав. Защо тогава сме го пенсионирали ли? Защото е старомоден. И е малък, точно за ръчен багаж. А според някои куфарите се ползват за далечно пътуване, затова не става. За близки разстояния, като София и Айтос, по-удобни са саковете. Въпрос на гледна точка. В последните две-три години пътуваме често и със самолет, пътуваме с ръчен багаж само и най-удобен за случая е малкият куфар.

Така стигаме до първата история на куфара. Тя се развива някъде в 50-те или ранните 60-те години. През далечната 1960-та или 1956-та дядо ми е купил куфара, защото му е трябвал. За какво ли? Ами да пътува. А той пътувал често. На партийни събрания, на инструктажи, на семинари и командировки. По партийна линия. Дядо ми не помня много. Починал е, когато съм била на три. Но от баба знам, че е ходил в Банкя, чаак до София, на тримесечни курсове или обучения. Вероятно с жълтия куфар е пътувал. Какво са обучавали дядо ми там, не знам. Може би да следва правилната линия на Партията, да агитира и пропагандира вярно комунистическата идеология. Доколкото знам, той това е и работил на различни места в Бургас. Тази е най-мъгливата история на куфара, най-приглушено се чува и по правило е най-кратка. Обикновено завършва с “не знам повече, не ме питай”.

Как и кога куфарът се озовава в килера за по-дълго, също не знаем. Той е там откакто се помня. Пенсиониран. Защо пък е пенсиониран? Защото, когато бях малка никой не пътуваше на далеч. Веднъж в годината ходехме на близкото ни море в Созопол, не че в Бургас нямаше море, но... на почивка. А дядо вече го нямаше, за да пътува. Куфарът надживя дядо. И вероятно още дълго ще живее в килера скрит.

Там куфарът заема място, но и осигурява място. За огромната колекция терлици на мама. Защо са й на мама толкова много терлици? Ами не по нейно желание ги събира там. Ето я и втората история в куфара: терлиците са плетени от баба. През всичките тези години откак се помня. Всеки месец-два баба произвеждаше по един чифт терлици. Да ни е топло, така казва. Затова ги правела, защото от краката най-много се изстивало. Тази ми баба като млада била вечно болнава. Все кашляла, не можела да си поема въздух. Но плетяла. Да има. Терлиците са различни модели, от различни шарки и бог знае къде събирани прежди. Не са особено дебели, не и колкото днешните купешки пантофи, та вече никой не иска да ги носи. И стоят в жълтия куфар на дядо. Баба само предава терлиците на мама и й поръчва да ги носят. Така мине се не мине време, мама вади куфара и скатава нови терлици при старите.

Ето я и третата история от куфара. Терлиците носи само мама, за да има полза от плетенето на баба. И за да ги “износваме, какво иначе ще ги правим”, казва мама. Затова, като дойда аз или брат ми отдалеч, мама вади куфара и ни предлага терлици. И разказва историите, докато показва най-добрите и най-подходящи за моя крак терлици. Терлиците нямат износване. Не само защото са много, но и защото всеки скъсан терлик се носи на тази или на другата ми баба, да го "преплете". Тя запълва дупката с каквато прежда има под ръка, съчетава добре цветовете и не пропуска да преплете и здравия терлик, за да стане пак чифт, леко изменен спрямо предишния. Затова терлиците нямат свършване в нашия жълт куфар. Другата ми баба пък отдавна не плете терлици по този начин. Плете по-едри неща, одеалца. По много – за мен, за мъжа ми, брат ми, братовчедка ми и нейния мъж, тяхното дете, за мама, татко, та дори и за себе си. Огромен труд, много прежда, много време. И много приказки са се изприказвали, докато изплете толкова метри плетка, много колумбийски сериали ще завършат, докато баба изплете и последното одеалце. Обаче и тя има предадени терлици в колекцията на мама в куфара. Да не се объркате, че бабите ми са се специализирали – едната в плетене на терлици, а другата – в плетене на одеалца. Няма такова нещо. А историята на износването на терлиците, за да не даваме пари за пантофи, е типична за България и моето детство. Тя е история на хора, живяли в криза и оцеляли, въпреки държавата си. Така и нашият куфар, макар и излишен, не бива хвърлен на боклука или предаден на други, по-бедни от нас. Той се пази, не се знае за кои, по-страшни от сегашните години. Че за какво им е на по-бедните от нас? Ние не пътуваме, че те ли...

Един 10 ноември в Амстердам

10 ноември 2009 г., градската библиотека в Амстердам: група българи-имигранти в Холандия се събират да отбележат падането на комунистическия режим в България. В програмата има от всичко по малко – музика, филми, бг рокзвезда и политически дебат. Закъснявам малко. Пристигам точно за началото на филма и сядам на предпоследния ред. Двама мъже зад мен се оплакват през цялото време от „свобода” на словото и поведението, която дори тук и сега, в Холандия не им била предоставяна. Непрекъснатото мърморене на висок глас дразни околните. Но те упорито коментират „изкуственото мълчание” на зрителите по време на филма, който предизвиква емоциите им. Те искат да ръкопляскат, а общността на присъстващите отхвърля като непривично поведението им. „За какво бяха революционните събития от 1990-та? Защо емигрирахме?” Неудобната ситуация поставя мълчаливо под въпрос понятието за свобода на присъстващите в залата. Предизвиква ли емоция припомнянето на случилото се през 1989-та и 1990-та година? Празник ли е 10 ноември за българите? Защо всички тези хора избраха да присъстват в залата? 
На път за библиотеката си мислех, че не знам друг българин в Холандия, освен Даниела, който би се заел смело с организацията на подобно събитие. Не си го и представях по друг начин. Непременно с политически дебат и с ретроспекция, а след като ще е празник – и с музика. Не си представях и Васко Кръпката в библиотека може би, но Амстердамската библиотека е отвъд нормалната представа за институцията. Така че – всичко е възможно. Все пак стереотипната идея на не-холандците за Холандия се изчерпва с буквалното определение „свободна страна”. 
Филмът определено беше най-силната част на събитието. Не можех да повярвам, че е правен в ранните 90-те години. Сепията на картинта подсказваше възрастта на лентата, но споделените мнения звучаха като съвременни или провиденчески, като „отгатнали” бъдещето. Неувереността на първия образ, жената-инженер в панелен апартамент, както и меланхолията на художничката... Техните мечти отпреди 89-та са се срутили изведнъж, съвременната им ситуация е нестабилна, революционна, разрушителна, но не и непременно градивна. Хората емигрират! Добре ли е да имаме свобода на пътуване, като приятелите ни напускат? 20 години по-късно, в България се е променило само едно – липсва ентусиазмът на промяната. 
След постигането на голямата външнополитическа мечта – признанието от Старата Европа, вече и посока нямаме. Мечтите ни не са ориентирани към бъдещето, гледаме само назад към миналото. Дискусията ме остави с неприятното усещане, че българската демокрация в лицето на „революционерите” от 1990-та и Едвин Сугарев, също гледа с носталгия назад, към своята революция. Когато е имала мисията, да разруши комунистическите институции и да отстрани „враговете” от властта. Дебатът не беше особено жив, но така или иначе, българите не обичат някой друг да им говори за политика. Предпочитат те да я коментират. За мен дискусията постави проблема за „близостта” на гледните точки на Запада и Изтока. Макар на теория да имаме общи европейски ценности, дори на една маса ние се гледаме от двата й различни края. 20 години по-късно двете части на Европа все още не се познават, търсят общи черти, но откриването им изглежда трудно. Това не е скептицизъм. В залата хората ръкопляскаха на своите и коментираха обидено чуждите, на чиято земя резидират. Едва Васко Кръпката, т.е. носталгията на българите по общите забавления в миналото, тушира политическите различия. Така пак се върнахме в миналото, което си остава общо. А бъдещето? Тук всеки се справя със своето бъдеще. За щастие, емигрантите не зависят от държавата България. 
Може би точно заради независимостта си, българите-емигранти имат причина да изберат 10 ноември за свой празник. Никога не съм се замисляла, защо тази дата не е празник в държава, която е отхвърлила тоталитаризма. Хората все по-малко знаят за не-свободата по време на социализма. Всекидневната история на 45-годишния режим се помни, но не се говори за нея. Тя е тема-табу. Табуто е нещо опасно за общността. Но заради мълчанието, никой вече не помни, кое точно е опасното и защо е необходимо екстра-внимание, предпазни мерки, почукване на дърво, подръпване на ухото, за да „не чуе дявола”. И когато мине време, и всички забравят същността на опасността, тя не предизвиква страх. Тогава миналото бива лесно реабилитирано. Затова съвременното общество употребява празниците, за да си припомни грешки като войните или Холокоста и те да не бъдат повтаряни. 
На 10 ноември в България не се случи нещо кой знае какво: един дългогодишен владетел беше подменен. Но датата-символ разделя епохи в мисленето и поведението. Материализирането на страховете на образите от филма на Иглика Трифонова все още не позволява на българите да се зарадват и да празнуват свободата си. Усещането, че „не сме готови за Европа” не е валидно само за Ф. Болкенстейн. Не е приятно, когато чуеш коментар за себе си и знаеш, че е това е истината. Но на холандците не им пречи, да ни го кажат в очите. 

Историята с микро и макроелементи

5 март 2009 г., 4 без 5, необичайно слънчев и топъл следобед. Едно момиче с голяма чанта и бележник, сяда на пейката пред блока на оживения от коли и автобуси булевард в Димитровград. На отсрещната пейка можем да видим видимо трудно подвижен мъж на около 80 години, който се чуди, какво ли търси тази девойка тук. От Енергото ли е, или от ВиК, сигурно пак пари ще иска... Другите мъже наоколо, бъбрещи на крак със съседа, бавно се приближават и насядат на отсрещната пейка. "Кога ли ще се осмелят да седнат и до мен?", пита се момичето. Да, като свършат местата до познатия. Бавно и пейката на момичето се пълни, докато пенсионерите стават 6, а девойката е сама. Сега вече любопитните погледи се срещат нетърпимо често. Кой ще е първи? Кой ще я заговори?

Момичето съм аз. Загубила съм рефлексите си на изследовател, в главата ми е само етиката на етнолога и не смея да проговоря. Срам ме е, че уж изучавам социализма, а хора като тези около мен на пейките знаят толкова повече. Страх ме е от пропагандата, а тя не боляла. Никога няма да забравя първите разменени реплики. "От тук ли сте?", попитах пушещия до мен дядо (определено бих могла да съм му внучка). "Хехе, оттук!? Момиче, тука няма местни, всички сме дошли от някъде." Това изречение прозвуча като изначална истина за миг. В цялата си десетгодишна практика на етнолог, на терен не съм чувала подобно "признание". От година чета форумите в интернет-изданията и под всяка статия има гореща борба между местни и кореняци софианци. Според тях да си кореняк е безспорно по-добре. Вероятно не питах правилния човек, ако насреща ми беше внук му, той сигурно щеше да твърди, че е кореняк.

Всъщност се зарадвах да чуя точно този отговор. Той беше като загубено парче от пъзела на миграциите, който редя от две години сама пред себе си. В Лайден, където се преместих да живея, в изложбата за града в местния музей пред една врата с много различни фамилии на пощенските й кутии видях един особен поглед към градското население. Според текста до вратата историята на града е историята на мигрантите. Хората идват и си отиват. Някои остават по-дълго, други отпътуват бързо. Доскоро мислехме да отпътуваме след близо две години престой. Сега оставаме. За още три. Дали това е кратко или не, зависи от гледната точка.

В Лайден, като цялата Холандия, ниската земя в Нидерландия, трудно можеш да разпознаеш кой е "местен". Дали Димитровград изглеждаше така? Не, там със сигурност има местни и няма новодошли днес. В 1947 г. е било точно обратното. Стартът на бригадирското движение, което строи заводите в района, довежда маси хора от различните краища на България. Тези заводи привличат работна ръка доброволно или по задължение. Според официалния разказ на музея на Димитровград строителите на промишлените обекти са тези, които издигат искането на голото пространство да се построи град с името на вожда. Дали това е така или новият град е планиран от Партията и спуснат на бригадирите чрез поставени лица, не можем да знаем. По времето на социализма има само официална история. Неофициалните, устни разкази са толкова силно манипулирани от пропагандата и съвременността ни, че е трудно да се разследва подобен момент. По-интересното е точно това движение на хора, мотивирано или не, принудително или не, пулсиращо с различна сила през различните етапи от управлението на БКП. Така репликата на този случаен човек от пейката пред блока разбуди мислите относно уседналостта и миграциите, които делят хората на кореняци и новодошли и превръщат социалните категории "селяни" и "граждани" в морални.

Колко често ни се налага да се местим? Кой е по-уседнал - ние или мислените за "номади" по природа цигани? На тези въпроси ще се опитам да отговоря в следващи статии тук с две истории: моята родова история (личен прочит) и тази на една възрастна копанарка от село Кръстина до Бургас (нейния разказ).

Дали историята на Европа като "стария континент" е история на уседналост, разказана от кореняци европейци или миграциите движат събитията и променят културата? Заслужава ли Европа своя "музей на миграциите" и къде трябва да бъде той? (Тези въпроси бяха обсъждани в работни групи на конференцията в Берлин през ноември 2008 г.) Допустимо ли е да предаваме собствената си идеология на национализма за една нова и трудна теория за европейската общност като изначално мигрантска? Тази теория определено приравнява разликите между стария и новите континенти, изградени и изграждани от мигранти. Ние избираме: различното или общото?

Изложба на забравени игри

От Лора Филева, препечатано от в. Дневник, 28 април 2009

Картонени игри и пластмасови играчки, изработени от Трудово-производствена кооперация (ТПК) "Хемус", са подредени в изложба в artnewscafe в Пловдив. В експозицията са включени класическите ''Не се сърди човече'', ''Черен Петър'', ''Погледни и нареди'', "Послушай картата", излезли на пазара в годините на социализма, в детството на авторите на проекта - фотографът Никола Михов и архитектът Валери Гюров, който и рисува графити.

"Валери подготвяше изложба и си търсеше мозайка с пластмасови елементи. Така научи, че в склада на ТПК "Хемус" са останали много игри, които се продават между 30 и 70 стотинки", разказва Никола Михов. Според него забравените вече забавления са своеобразна история на промените в ценностите на хората.

Валери Гюров и Никола Михов са съученици от първи клас и са "преживели много неща заедно". "Като видях всичките игри и се върнах в детството ми, дори изрових някакви мои стари", продължава Михов. Любимата му, на която и сега играят, е "Рали" - зарчета с различни цветове се надпреварват, участват и пионки.

В изложбата са включени рисуваната от холандския дизайнер Дик Бруна ''Картинно лото'', както и ''Животът на Исус'', ''Междузвездни войни'', ''Сам с крадец в къщата'' и ''Аз имам фирма''.

"Когато искате да се забавлявате в почивните дни или търсите подходящ подарък за вашите близки, класическите картонени игри на ТПК "Хемус" са чудесен избор, защото дават незаменимата радост на общуването, създават приятна атмосфера и събират цялото семейство заедно." Това е цитат от рекламна брошура на трудовата кооперация.

Повечето от помещенията й се отдават под наем, производството е спряно. "Когато отидохме, директорът, който си е същият, се учуди, като видя колко сме ентусиазирани", си спомня Михов. Там беше и същата счетоводителка.

Изложбата, която ще продължи до 30 май, беше открита със спортен полуден, като пред галерията посетителите играха и на други позабравени игри от детството като "ръбче'', скачане на ластик и федербал. За фон звучеше музиката от "Войната на таралежите'', ''Васко да Гама от село Рупча'', ''Неочаквана ваканция''.

За битието и съзнанието:

дали предметите ни карат да вярваме (в разказите за миналото)

Онзи ден попаднах на материал, който разказва куриозен случай с намерен случайно апартамент в бившия източен Берлин, изоставен от обитаващия го още през 1988 година, преди да падне стената. В него архитектът намерил мебели и предмети, всички произведени в ГДР, в кухнята - хлебчета от времето на социализма, само един флакон дезодорант бил “западен” или вносен, както казвахме преди. Архитектът признава, че при отварянето на апартамента се почувствал като археолог, попаднал на гробницата на Тутанкамон. Като цяло темата е интересна за степента на автентичност, при която хората се дивят. Интересна е и поради изравняването в стойност на соц-наследството с онова на Древен Египет примерно. Същото онова соц-наследство, което у нас, в България се счита за срамно и бива покрито. Но не демонстративно, в черно като Ентропичната тоалетна в Брюксел.

Тези редове бяха провокирани и от един коментар под превода на статията в www.dnes.bg. В него анонимен автор бе изложил предложение апартамента да бъде превърнат в музей. Хората явно много имат нужда от автентичност. И от история към нея. Събитието с апартамента само по себе си повтаря модела на официализирания вече разказ на музеите в Берлин, занимаващи се със социализма: в апартамента има предмети от онова време, мухлясали хлебчета като доказателство за автентичност. Има и добавена история: за напусналия малко преди падането на стената човек, който вероятно е имал проблеми с властите.

**
Мрежата от музеи в Берлин, дебатиращи темата, прави точно това - разказва история за репресии, история за конфликт между държава и граждани и като бонус - посивяло всекидневие. Музеите са устроени на местата на стари ГДР-институции и на практика усвояват пространството, като го превръщат в наследство. Назидателно наследство, с каквото впрочем Германия е осеяна надлъж и нашир. Мислех си, че разказът за Германия в последните 80 години от ХХ век е изцяло негативен. Той е дидактичен, на места дори ултимативен. Не оставя наследството на мира, а го “претопява” и отлива в нов калъп от гледната точка на съвременността. Разбира се, един такъв разказ обикновено е конфликтен, той не поражда съгласие, той провокира и наставлява. Едната половина от населението е засегната като “лоша” и представлява обект на експониране, а другата е тържествуващата. На пръв поглед нищо ново. Цяла индустрия бълва символи, разкази и картини от и за онова време. Ост-алгията е обхванала не само Германия, “западните” туристи са основните й жертви. В резултат на тиражирането на модела се получава едногласност на интерпретациите, разказът за социализма се взима едва ли не наготово като калъп, попълва се с локални предмети (за автентичност, разпознаваема за местните) и “пропагандира” правилната версия за възприемане на миналото. Опасното според мен е, че наличната в музеите версия не решава проблема, а просто пуска на туристическия пазар нов тираж “наследство”.

Докато гледах обаче музеите за ГДР и четох за апартамента, който гъмжи от автентичност, си мислех, че това не е нашата, българската история. Сигурно по същата причина не разпознах като свой и разказа в музея на Прага. Няма как да бъде. Всички те представят соца като завършен процес, като минало, а при нас - той е жив. Може би нашият разказ е различен от тяхния, защото нашата история е малко по-различна. Ние нямаме истинска Пражка пролет'68, нямаме и внушително бутната Берлинска стена, нямаме организирано дисиденство. Имаме само политическа “приемственост”, управленско "съгласие" и други подобни, които не позволяват соца да бъде “закопан” в гробницата на Тутанкамон и след 20 години открит.
**
Всъщност като копират модела на ГДР-музея, Г. Господинов и Яна Генова не успяха да вместят нашата собствена история в Инвентарния си склад. Господинов повтаряше как соца е в мазетата и в таванските помещения, мухлясал и забравен едва ли не, а после се учуди на осезаемата носталгия у посетителите (друг е въпросът дали реакцията на посетителите беше "носталгия").

Ако се опитаме да възстановим в главите си образа на изложбата, наречена “Инвентарен склад на социализма” (Червената къща, 2007) ще видим, че тя беше изкуствено откъснато парче, с рязка и неоправдана граница. Периодизацията на нашия всекидневен социализъм слабо се влияе от падането на Берлинската стена. В Берлин това събитие беляза не само държавното управление, то беше събитие и на всекидневно ниво. За сравнение у нас свалянето на Тодор Живков от поста си остана лично негова драма.

Инвентарният склад (и книга) на социализма не разказа тихите разкази на множеството хора в и извън София, които си пазят пюрените бурканчета от “Булгарплод” и си съхраняват още домашно варената лютеница в тях, карат си ладите и вярват, че това е по-добрата и по-евтината кола, харчат ограничено като навик от времето на дефицита и философстват, как “сега има стока, а нямаш пари да си я купиш, пък тогава колко пари имахме, а който искаше, се снабдяваше по втория начин”. Тази история е дори по-страшна от германската с преследваните от агентите на ЩАЗИ, щото тя показва приемственост и възпроизводство на модела в години на демокрация. По-страшни са обитаваните апартаменти от онези, които са стояли заключени 20 години и обрасли в паяжини. А собственикът им е избягал на по-доброто място и сигурно е "бизнесмен" както викат българите на успелите. Това според мен е много важното присъствие на социализма във всекидневието у нас (а защо не и другаде?). Той не е показан в нито един конвенциален музей още. Живият днес соц, трансформираният соц не е онзи соц, погребан в историята. Но в този жив соц всъщност липсва адреналина на трилъра: историята няма тръпка, екшън и хепи енд. Тя все пак провокира, но изглежда по-затворена като шансове за успех от другата, германската, която пък е дълбоко трагична. Всички разпознаха предметите от по-късния социализъм в Инвентарния склад. Дори брат ми, който беше на шест, когато режимът на Живков бе подменен. Просто соцът все още е жив в домовете ни.
**
А както твърди Маркс, “битието определя съзнанието”...
Аз бих добавила: кокошката ли, или яйцето...

Публикуваните фотоси са на Berliner Morgenpost.

Време разделно за българите-имигранти в Ниската земя

Като стане въпрос за имигранти, в съзнанието ни изниква идеята за общност. Веднага след това си представяме символи, обединяващи общността. Общностите, както казва Бенедикт Андерсън в книгата си, са въображаеми, а обединението - прекалено мъгливо. Всъщност силата, която успява да сплоти имигрантите, обикновено е външна, притискаща и групираща ги според стереотипи, нарупвани бавно, но сигурно.
Българските имигранти в Холандия са аморфна група, трудно разпознаваема по външни белези. Бъркат ни с поляци (заради езика), с турци, заради външния вид, а доста често ни заговарят на холандски.
Българите си имат символи: знамето, киселото мляко и Мадарския конник. Достатъчно е да се спомене за нещо турско, за да изникне образът на насилието и “османското робство” като имагинерна категория, бетонирана още в началното училище. Представата за “османското робство” има ясни, цветни визуални измерения - тя е червена като носията на Елица и кръвта на Манол и черна като фереджетата на “помъчените” родопски християнки и като расото на поп Алигорко. Тя е рязка, крещяща и безкомпромисна. Тя е контрастна - като християнския мъченик, изправен пред ятагана на исляма.
Няма по-добра метафора от “Време разделно”, описваща състоянието на съвременното общество в България и нейните емигранти. Етническата толерантност си остана политически мит, в който след 2001 дори политиците не вярват. Расизмът и отрицанието на другостта приемат гротескни форми в иначе европейска България.
Популяризирането на националната култура се счита за част от интеркултурния обмен. Дали обаче българските имигранти в Холандия имат нужда от демонстрация на идентичност? Предполага се - да. Те имат свои училища за изучаване на езика и магазини с изцяло български стоки. И двете са продукт на частна инициатива. Държавата в лицето на посолството се опитва да консолидира тези индивиди, ходещи из Ниската земя и говорещи български език. Опитите се ограничават до сбирки веднъж годишно, на 24 май, празника на писмеността в България. Отново езикът е спояващ елемент. Дали държавата обаче се грижи и за другите си емигранти - онези, чийто майчин език не е българският? И тук отговорът е кратък и ясен - не.

***
Поводът да мислим върху проблемите на въображаемата българска общност в Холандия се оказа представянето на превода на романа “Време разделно”, в посолството, състояло се на 2 ноември 2008 г. Само ден след празника на будителите, който отскоро празнуваме в България. Трудно е да се обясни на чужденец що е то будител. Това не са мъченици на вярата, а герои на езика. Да, отново езика. Сигурно само той ни е останал.
Срещата с автора на книгата, Антон Дончев, събра на едно място българи-имигранти с различен опит и престой в Холандия. Очакването на писателя предизвика бурни страсти в интернет-пространството, размяна на идеи за книгите му и тяхната употреба, върна на преден план спомена за стари взаимотношения между очакващите го.
Тръгнах към срещата с една торба въпроси:
дали литературата произвежда светини, които не подлежат на размисъл, а само на почитание от страна на публиката;
какво общо имат литературните произведения на историческа тематика с историографията и с публичното говорене за историята;
редно ли е да търсим историческа истина, след като всеки от нас по различен начин възприема събитията в зависимост от собствената си идентичност;
не е ли редно да се съобразява подбора на литературни произведения за превод с публиката, т.е. дали “Време разделно” е най-подходящата книга от българската класика за пред холандската публика;
каква е целта на превода и на неговите инициатори...
За мен въпросите от преди представянето на холандския превод на книгата се умножиха след срещата. Въпреки че речта на писателя беше дълга и непоколебима в “истината”, чийто семена се опитваше да “посее” в главите на аудиторията. През цялото време авторът (със странна титла "академик") се държа като мисионер, дошъл да проповядва “правилната” вяра на “партийно” събрание. Държа се с нас като със самозабравили се ученици, сигурно защото сме напуснали майка България. Превъзходството му се дължеше на някакво убеждение за “шаманска” връзка с духовете от историята.
Целта на гостуването му беше да убеди нас, “еретиците”, в уникалността на нацията. Аргументите варираха в широк диапазон: от превъзходството по красота на търновските девойки над с гъркините, през жертвената същност на народа, който благодарение на тежката си съдба генерирал гении, та до даровете на съдбата (в това число шевиците и пояса като уникално български), с които разполагаме. Това, което владеем, не само е неповторимо и наше, то е нещо, което другите нямат. Затова сме длъжни да го показваме на останалите (в случая холандците), за да ги направим малко по-щастливи.
Литераторът, който отрече да е историк, говори дълго за историческата “истина” и непоколебимост, за това що е “свято” в историята и за изменническите посегателства на българите върху Батак и Шипка. Прав е писателят-пророк, че холандците са загубили онази нетолерантност и отрицание на другия, които той диктува като висша морална ценност. Той не пропусна и новаторските идеи за 4000 години българска държавност и за “ българската държава на духа”, подкрепена с авторитета на президента-агент.
Всъщност това, което беше събрало емигрантите в посолството, беше не беседата за историята, а книгите и героите на Антон Дончев. Многословието на автора преля чашата на търпението. Досущ като в романа “Време разделно”. Започна битка между автора и съ-авторите на книгата (както той ги нарече), неговите читатели. Академикът, като виден представител на Академията (БАН), не отстъпи думата, не прие аргументите на събеседника си, не пожела дори да чуе неговата теза. Със същия хъс събеседникът пък продължи да упорства в истинността на своята интерпретация. Бяхме свидетели на смутно време-разделно, на разделен език и кръстосали шпаги идентичности. За да е пълна картинката, част от залата остракира събеседника с различната позиция. Точно като на партийно събрание.
Същата тази Партия в 1964 г. поръчва книгата на писателя, а той срещу “само 75 лв. командировъчни” успява да обиколи Родопите и да прозре у мюсюлманите българското, да запише разказите за насилието и да си въобрази жестокостите до степен перверзия. Написването на романа е странно (според други - похвално) експедитивно - за 45 дена се случва проучването на терена, на историческия документ (доказан по-късно фалшификат от 19 век) за насилственото обръщане на помаците в исляма и физическото изписване на текста. Бих казала, това е достойно за рекорд. Наградата обаче не е за писателя, ако изключим командировки за държавна сметка в продължение на 44 години. “Наградата” е за онези, които са разказали на писателя родовата си история. Политиката за промяна на имената на помаците преминава през няколко пика, един от които е в края на 60-те години.
Нещото, което ме накара да се срещна очи в очи с писателя и преводача на холандското издание на “Време разделно”, бе употребата на книгата в политическите стратегии на Партията. Няма човек в България, който да не е чувал за едноименния екшън с елементи на ужаси от средата на 80-те, послужил за масово оръжие на пропагандата срещу българските турци. 300 хиляди емигранти в посока Турция бяха изпратени с облекчението, че в България сме останали само “чисти българи”. Успокоението идва именно от тезите на филмираната книга, чийто автор преди дни стоеше пред нас с “чиста” съвест. И проповядваше неотстъпчивост, втвърдяване на националните сили и безкомпромисност спрямо различните. А, и да не забравя за поръчението към българите в Холандия: да защитават “северната граница (Северното море) на българската държава на духа”.
С риск да завърша с плагиатство (виж статията на Мария Тодорова), ще спомена, че сред публиката присъстваше едно момиче, туркиня, от България. Тя лично благодари на журналистката Даниела Горчева, която единствена се опита да пребори крайно националистическата позиция на Антон Дончев с валидни исторически тези и доказателства. Защото срещата не беше за българската литература, както всички очакваха. Срещата се оказа за оръжията на балканския национализъм.
Тръгнах си доволна, защото успях да получа отговор на въпросите, кой е поръчал настоящия превод на холандски и кой е направил избора на книга за холандските читатели. Инициативата е на посланика, бивш съветник на президента, а финансирането - по комуникационната стратегия на Министерство на външните работи. Преводът е на Юлия Квак-Стоилова, дългогодишен имигрант в Холандия, чиито представи за страната и холандците са крайно негативни. Точно както очаквах. Все пак книгата не е преведена за емигрантите от България, а за холандците, които не подкрепят прояви на краен национализъм. Инициаторите просто не са преценили потенциалната си аудитория. Изданието е финансирано единствено с цел легитимиране на държавната доктрина.
За финал бих оставила отворени въпросите:
докога с политическите употреби на литературата, спекулациите с историята и жертвената съдба на българите...
докога с мълчанието срещу и съзерцанието спрямо псевдоинтелектуалците...
докога с остракирането на различните...
докога с безвъпросното почитане на историята...

***
За събитието можете да прочетете на няколко места, но под едно съобщение ще срещнете следните коментари:

28.10.2008 14:12
Osman : "Vreme razdelno",e nai brutalnata izmislica na DS,prez cialoto i sashtestvuvane.Nizkite dushici,sazdadoha tozi mit i sled tova predprieha vazroditelnia proces,misleiki si che sled kato sa zabludili cast ot stadoto,mogat da zabludiat i sveta.Da,ama ne.Bulgaria dulgo oshte shte plashta greha na durvenite glavi i jestokostta na satrapite ot DS.

28.10.2008 18:23
Иван : Османе, що си не затвориш мръсната уста(клавиатура). За милиони хора, които са чели тази великолепна книга, е голямо творение, само за урод като тебе е ДС измислица! Кретен!

http://www.online.bg/kultura/my_html/2223/razdel.htm