Разказът от първо лице: няколко възможности (2)

Етнографски музей на открито в Арнем

Постоянната експозиция на Музея на открито в Арнем през 2010 година беше организирана около една нова тема, Новите съседи: разкази на имигранти (Nieuwe Buren: Verhalen van Immigranten), изцяло изградена върху лични истории. Повечето от тях бяха от първо лице: 6 от 8 разказа бяха предадени с видео, в което имигрантът разказва за своите очаквания, мечти и личен опит в Холандия. Интервютата са кратки и са водени по стандартизиран въпросник, което улеснява сравнението между случаите впоследствие. Имигрантите са подбрани според принципа за представителност по отношение на етническите групи и емигрантските вълни през различните времеви периоди от историята на Холандия. Всеки разказ се съотнася с времето и мястото, но като цяло те рисуват една картина на успешния имигрант, позитивно настроен, който се утвърждава в новата среда и не споменава за проблеми във връзка с адаптацията си. Съответно картината на съвместното съжителство в Холандия придобива един “безоблачен”, идеалистичен вид, който заличава особеностите на отделните периоди и исторически наслагвания. Акцентът в експонирането на имигрантските истории е върху признаването на различието и съхраняването на индивидуалните културни особености в рамките на по-широката “нидерландска” идентичност.

По отношение на разказите от първо лице специално място трябва да отделя на една експозиция, изградена изцяло въз основа на лични истории: “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde). Тя представя няколко примера за частни колекции и сравнява отношението на собствениците им към предметите с това на музея към културното наследство. Няколко човека са предоставили своите лични сбирки, всяка от които заема по една зала в експозицията. Предметите обаче не са същността на презентацията. С по-голяма тежест в нея са разказите на колекционерите за личните им мотиви да съберат, трудностите пред попълването на сбирките и удоволствието от притежаването на предметите. Всички те се отнасят с прилежност към класифицирането, описването и попълването на колекциите си. Изложбата е подготвяна с помощта на специално проучване на колекционерските нагласи и новосъбран материал, като музеят заема временно сбирките и разказите към тях. Собствеността върху колекциите не преминава в ръцете на музея, но вероятно разказите остават документирани и архивирани. В описания случай се вижда изместването на отношението на музея към културните ценности от материалните свидетелства към нематериалното наследство.

Към същата експозиция е представена и една особена група предмети, която едва ли може да получи етикета “колекция” с оглед на подхода към събирателската работа. “Kastanjelaan 28. Четири поколения любов към вещите” е последната част от личните истории в експозицията, където на стената вертикално е закрепено цялото съдържание на таванското помещение от къщата на улица ‘Кастание’ 28. Четири поколения са трупали своите вещи там, така че таванската сбирка документира историята на всекидневието от последните 80-100 години. Собствениците са предоставили събираното през десетилетията на музея.

Подборът на предметите в случая се свързва с психологическата нагласа на много от възрастните, която предотвратява изхвърлянето на ненужни предмети, като се взима предвид сантименталната стойност на предмета, а не историческото му значение. Лишаването на семейството от цялата сбирка наведнъж говори за скъсване с традициите, смяна на поколенията и техните психологически нагласи към собствеността. В този случай предметите имат повече стойност за семейната и родовата история, отколкото за музея, в който попадат накрая на живота си. Краят на експозицията е посветен на събирателската работа на музея през последните 100 години, като са представени групи предмети, илюстриращи моменти от живота в Холандия. Тази част се помещава в едно от депата на музея, където посетителите имат шанса да се разходят сред вертикално съхраняваните по стилажите колекции и да се информират чрез помощен текст за начина, по който музеят акумулира колекции.

По принцип музейният подход към артефактите пренебрегва сантименталната стойност или значението за семейната история, като превръща материалното свидетелство в културна ценност. Но както виждаме, употребата на лични истории в музейната експозиция тотално преобръща гореописания подход. Етикетът ‘културна ценност’ вече се съотнася не с материалното свидетелство, а с разказа зад него.

Снимките са от “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde):

'Кастаниелаан 28': четири поколения любов към вещите

Повече за Музея на открито в Арнем може да прочете в един от старите постове в блога:

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem).

Разказът от първо лице: няколко възможности (1)

Разказването от първо лице има широко приложение в музеологията по света – от археологически експозиции до онези за близкото минало. Ситуацията в България обаче е различна. Музеолозите са свикнали да разделят експозиционните похвати спрямо предмета на дейност на музея. Археологическите музеи работят с най-далечното минало, за което рядко има налични описания в текстове, какво остава за лични истории. Историческите експозиции също се поделят според хронологичния си обхват.

Онези, представящи Средновековието, разчитат предимно на интерпретиращи текстове, подготвяни от уредниците, докато в презентациите, разказващи за периодите следXVII-ХVIII век се опират на свидетелства за времето от типа на мемоарите. Етнографските музеи, независимо че теренната работа включва пряк контакт с носителите на културата, до скоро разчитаха на два типа текстове: фолклорни песни и легенди или интерпретационни текстове, съставени от уредниците, в които те често преразказват записаната на терен информация.

За да разберем различните възможности за употреба на подхода, в следващите постове в блога ще разгледаме няколко случая, сред които попадат археологически (Rijksmuseum van Oudheden, Лайден), етнографски музей (Openluchtmuseum, Арнем) и исторически музей, занимаващ се с най-нова история (Arbetets museum, Норшопинг).

Mузеят на старините в Лайден: Древен Египет

Постоянната експозиция в него е подредена около подбрани типични образи, разказващи лица, които съпътстват посетителя с личните си истории от първо лице единствено число, като го потапят в епохата, с нейните проблеми и особености. Водачи из отделните периоди на развитие на Древен Египет са: земеделец, писар, пазител на хазната, жената-фараон Хатшепсут, имигрант и египетско момиче в Римската империя. Кураторите са се стремили да открият представителни фигури, за да разкажат темите през живота на героите. Емигрантът споделя историята на рода си и накратко описва етническата картина в Египет, както и войните, които са променили страната. Накрая обяснява, как е бил погребан според египетския ритуал, какво означават надписите по саркофага му. Египетско момиче пък разказва какво се е случило в държавата след пристигането на римляните, то споделя собственото си впечатление за промяната и запазването на традициите. Тези два разказа контрастират спрямо другите, от които научаваме за правилата в Египет, за различното всекидневие на героите и за професиите им, както и за живота край Нил. Сред разказващите откриваме представители на специалните професии (писар и пазител на хазната), на аристокрацията (жената-фараон) и на селяните (земеделец). В подбора на герои преобладават мъжките образи, но и жените са добре представени.

Героите в случая са измислени или усреднени, с някои изключения. Със сигурност техните разкази от първо лице са фикция, която не е непременно основаваща се на конкретен древноегипетски текст. Липсата на автентичност на историите на героите не е пречка пред възприемането на експозиционното послание. Ако се търси автентичност, тя е налице при експонатите, илюстриращи експозиционния наратив.

Музей на старините в Лайден: Древен Рим

По същата логика в експозицията за Древен Рим имаме още подобни разкази. Например този на Gummattius, представител на германите, но погребан като истински поданик на Римската империя, описва вярванията относно живота след смъртта и погребалните обичаи. Той говори от Отвъдното, има надгробен паметник и се представя с конкретното си име, заявява очакванията си за изразяване на почит към личността му от страна на живите. През неговия образ се проследява дори разликата между социалните прослойки в Древен Рим, отразена в декорацията на надгробните паметници. Друг подобен образ е жената от Симпълфелд, която заявява своята социална роля, както и тази на прислужницата й и очакванията спрямо нея в епохата, когато е живяла. Жената описва дома си, луксозно обзаведена римска вила, както и всекидневието си. Стилът на разказите от първо лице единствено число е семпъл, пригоден за разбиране от ученици на възраст 10-12 години. Същевременно като съдържание текстовете са достатъчно пълноценни за възприемане на особеностите на мястото и времето, което описват.

Музей на старините в Лайден: Древна Гърция

Гидове из историята и археологията на Древна Гърция са богове и митични герои от гръцката митология. Всеки от тях – пет на брой (Ахил, Хермес, Атина, Нике и Артемида), е “отговорен” за отделна подтема. Например Нике, богинята на победата има няколко задачи: да ни въведе в периода на Александър Македонски, да разкаже за древните гърци в преход, за промяната на религията с въвеждането на много нови богове и промяната в изкуството на каменоделците, които изобразяват боговете като статуи с човешки форми. Ахил е натоварен със задачата да сподели тревогите си покрай Троянската война, да обясни ролята на героите и митовете в Древна Гърция и реалността зад митичния свят, като даде кратко описание на Микена и Крит по времето на Минойската ера. Всеки текст е съставен от три параграфа, всеки от които с големина от по две до пет прости изречения. Лекотата на изказа съпровожда всеки един от текстовете в експозиция, макар допълнителните тематични интерпретативни текстове да подават много повече информация по отделните експозиционни сегменти. В сравнение с тях, разказите от първо лице единствено число, които описахме, са опростени едновременно откъм съдържание и откъм лексика и синтаксис. Те са само гидове, маркери на големите теми, въвеждащи и обобщаващи едновременно.

За по-подробна представа относно съдържанието на текстовете в експозицията на Музея на старините в Лайден може да разгледате снимките по-долу:

Жената-фараон Хатшепсут

Писарят

Пазителят на хазната

Земеделецът

Имигрантът

Египетското момиче в Римската империя

Гидовете в експозицията за Древна Гърция

Нике разказва

Ахил разказва

Жената от Древен Рим

Погребаният германец от Римската империя

История от първо лице, единствено число

Надничането в прозореца на съседа, желанието да опознаеш другия, да се сравниш с него, споделянето на личната история, за да ти разкаже и той своята са все психологически нагласи, породили появата на телевизионни шоупрограми от типа на Big Brother и Море от любов, вестници като Лична драма и Жълт труд. Най-лесното себеоткриване се случва през огледалото на другия. Медиите добре са опознали целевите си групи, а музеите в България, уж функциониращи като медиатори между минало и настояще, между една и друга култура, все още генерализират и официализират един единствен разказ за миналото. При това поднесен в неутралната, пасивна форма на изказ, сякаш събитията се случват независимо от хората, сякаш времето прави историята. Целевите аудитории на музеите вероятно не са реформулирани, за да включват критично мислещите индивиди или не се интересуват достатъчно от въздействието на разказа си върху посетителите*. Проблемът на разказите в музея е, че историите рядко са конкретни, цитиращи. Ако има такива, те се отнасят до известни фигури от местно или национално значение. Историите им по правило също са преразказани от уредника. Какво обаче провокира споделянето тук на наблюденията ми?

Аз, разказващият

Наложи се наскоро в текст да защитавам идеята за ползата за експозицията от разказването на истории в първо лице единствено число. Има мнения, разбира се, които го отричат като форма на разказване, но на практика, то е средство за силно въздействие върху аудиториите. Затова тук започнах с употребата му в медиите, където е най-видимо: особено в предавания с телефонни контакти със зрители и слушатели. Идеята е, че с помощта на разказа предметите в експозиция могат да получат нова интерпретация, да оживеят.

Най-прекият пример в употребата на този тип лични истории в музей е виртуалния "Музей от първо лице", където са събрани множество образи на предмети (или просто снимки), които хората споделят заедно с историята на предмета, своите предпочитания, спомени и лични усещания. Там може да се забавлявате, да се сетите за свой подобен предмет или пък да намерите алтернативно приложение на своите спомени и вещи. С други думи, единствения инструмент, който ни подава въпросният музей, е психологическата рефлексия върху самия себе си. Разбира се, встрани от простото забавление. Нещo като Фейсбук на предметите. Галерия без основна тема, където важното е споделянето. Всъщност предметите не са важни, те са визуализация на личната история, на разказа от първо лице единствено число. Образите са обект на съвсем лека интерпретация, обединяването на историите в теми, но и тя е въпрос на избор - ако пожелаеш, можеш да я изключиш. Подреждането на образите и историите към тях прави посетителят: той може да разглежда галерията по теми, да види само най-новите попълнения, или да подреди предметите по тип.

Нека се върнем към офлайн музеите в България и техните експозиции. Докато предметите във виртуалния "Музей от първо лице" са събирани наскоро, с ясната идея, че ще бъдат експонирани с разказ и интерпретирани така, реалните музеи като Националния етнографски музей в София притежават огромни фондове с артефакти без лична история. Анонимни. Експонирането в реалните музеи се случва по правило на базата на наличните колекции, с леки попълнения от съвременността. Това прави невъзможно или поне не особено лесно включването на истории от първо лице. Самият процес на събиране и попълване на фонда има своя история и характеристика спрямо отделните периоди от съществуването на институцията. Ако погледнем инвентарните книги, те предполагат попълването на графа "история на предмета", но какво точно да включва тя и какъв тип история следва да се запише, интерпретациите зависят от нагласата на конкретния уредник. Много често графата е оставена празна. Парадоксът се засилва с времето, когато предметът остарява и излиза от употреба, наличен е само в музея и дори самите музейни специалисти не знаят за какво се е ползвал. Световната практика споделя най-различни решения за съживяването на анонимните и мъртви предмети в колекциите и всички те разчитат на съдействието на публиката, на хората извън музея. Добавянето на лична история, на история от първо лице, която не е изначално свързана с конкретния предмет, не създава пречки пред приемането му от публиката, а напротив, съживява го и отваря възможност за дискусия.

(Авто)биографите на миналото

В България извън музеите обаче похватът "разказ в първо лице" не е непознат. Във връзка с експонирането и публикуването на истории за близкото минало ползването на похвата е широко разпространено. Най-ранен е опитът да се съберат спомени за комунизма под формата на лични истории, разказани от първо лице, часто от които бяха публикувани в сборник, а друга - на сайт, който вече не съществува (www.spomeniteni.org). Продължението на инициативата сега е в ръцете на Института за изследване на близкото минало, неправителствена организация за академични проучвания върху периода 1944-1989 година в България. ИИБМ провежда няколко пъти конкурс на тема "Това е моето минало", като част от разказите публикува в сборници**. Другите остават вероятно в архива на ИИБМ. Даниела Колева, подкрепена от същия институт, инициира проект "Разбудената памет: гласовете отдолу" за събиране на лични истории от социализма в няколко града, като след интервюирането и публикуването на историите, събира респондентите на няколко срещи за обсъждане на резултатите от проучването***.

Алтернатива на офлайн музеите в България предлагат интернет инициативите в посока архивиране на спомени за близкото минало. Такъв е сайтът Нашето детство, където регистрирани потребители могат да добавят снимки и лични истории, разказани от първо лице, документиращи периода на социализма. Условието е разказващите да споделят своя история, следователно да са родени в периода на социализма и да са го преживели сами. Като неформален опит за музей сайтът е много подробен, организиран и популярен сред споменатата целева аудитория. Той е по-скоро "от нас за нас", но може да се ползва като добър източник за материали за експониране или преподаване на историята на периода. Претенцията да създава "виртуален музей на българския комунизъм" предлага и сайтът Държавна сигурност, основан от журналиста Христо Христов. За съжаление предвидените рубрики "Култура" и "Лична история" остават празни, т.е. музеят оперира в сферата на социално-политическото с акцент върху идеологията и политиките отгоре.

На финал от първо лице

Опитът за обобщаване на употребите на похвата показва, че разказването от първо лице е трудоемко от гледна точка на събирането на историите и зависимо от волята на собствениците на спомените. Предлаганата анонимност от страна на интернет сайтовете вероятно е удобна за разказващите, чиято самоличност иначе остава на показ след записването на разказа. Похватът изисква и количество търпение от страна на записващия историите. Същевременно разказването от първо лице остава най-лесно съхранено под формата на аудио файл или публикувано на хартия - две средства, които технически затрудняват експонирането им в офлайн музеите в България. Музейните институции очевидно имат поне няколко проблема с употребата на похвата: 1. Малко са архивираните лични истории от първо лице; 2. Малко са личните истории на предметите във фондовете; 3. Музеите не са особено активни в интернет пространството, където може да се реши проблема с ограничението на реалното им пространство.

Поместването на лични истории в експозиция на пръв поглед изглежда само допълнение спрямо усвоените и прилагани методи на експониране в българските музеи днес. Следователно то "изяжда" допълнително пространство от така и така малкото налично. Малко са и опитите да се излезе на терен за събиране на истории преди откриване на нова експозиция. Времето от подаването на идеята за нея до реализирането й в залите обикновено е не повече от няколко месеца, което превръща теренната работа в прекалено времеемко усилие. Разликите при планирането на изложби спрямо практиката в музеите в чужбина са огромни. Похватът остава определено подценен в музейните среди в България, докато в музеите извън нея се ползва със завидна популярност.

***

Очаквайте скоро нови постове в блога за употребата на разказа от първо лице в Националния археологически музей в Лайден и в Музея на открито в Арнем. Те ще са по-практически насочени с описания и фото-документиране на похвата. А тук можете да видите клипчето със събрани истории от проекта "Музей в куфар" на учениците в Българското училище в Лайден.

*Книгите за впечатления са източник само на похвали, не защото всеки, посетил музея, е останал доволен от него, а защото оставянето на мнение се провокира от крайни настроения. Недоволните изразяват мнението си по-често устно, директно на място или в писмен вид до ръководството на институцията.

**Например Знеполски, И. (2010) Това е моето минало. Спомени, дневници, свидетелства (1944-1989), т.2, изд. Сиела.

***Виж Колева, Д., съст. (2007) Върху храстите не падат мълнии: Комунизмът - житейски съдби, изд. Сиела

Музей или арт пространство: Humanity House в Хага

Музеят за правата на човека в Хага (Humanity House) е открит през 2010-та като комплимент за града, приютил the International Court of Justice на ООН и наблюдавал процеси срещу световно известни диктатори. Можете да го откриете в началото на Prinsegracht, на номер 8, в монументална къща тип herenhuis, адаптирана за експозицията. Инициативата е на Червения кръст с подкрепата на Европейския фонд за развитие на регионите и общината на Хага.

Изпитах трудност да преведа името на музея: къща на човечеството, на човечността или на човешките права, според обекта й на интерпретация. Не намерих нито ред написан текст по стените й, отнасящ се до мисията на музея. Сайтът започва със смелата заявка: "Humanity House tells you more than simply the story of emergency aid and humanitarian martial law." Вероятно амбицията е била да разкаже нещо повече, но интерпретаторите са наблегнали на чувствата и усещанията за сметка на ученето и добиването на познание. Това е добър пример за сетивен музей, който предлага възможност за себеоткриване, за търсене и усещане, за изслушване и разглеждане, но не и много повече.

Въпросът е, че не можеш да видиш от улицата музея, да те привлече заглавието, да го посетиш и да разбереш логически посланието му. Но можеш да го напипаш, усетиш, опиташ да разбереш, като поставяш себе си в различни позиции, на мястото на хора с различни роли от двете страни на барикадата. Да се опиташ да бъдеш човек, но и да прозреш многото роли, които човекът избира през живота си. До тук вероятно звуча твърде абстрактно, но вярвам, събудих поне нечие любопитство. Нека споделя личните си преживявания в музейната зала. А после и неудобствата.

индивид vs. група

В музея не пускат групови посещения, не пускат и по двойки дори. Разделиха ме от приятелката ми на входа и пуснаха всяка една поотделно, с "достатъчен" времеви диапазон между влизането на едната в залата и напускането на другата. При влизане нямаш право да оставиш за удобство палтото си, чадъра си или тежката си чанта на съхранение, защото "бежанците нямат това право и ти ще трябва да усетиш как те се чувстват". Ако искаш, получаваш торба, тип карирана, за да носиш все пак вещите си със себе си. Регистрират те, принтират твоя формуляр с трите имена, адрес и дата на раждане, дават ти пропуск и ти "нареждат" да изчакаш сигналната лампа и таблото с поредни номера да дадат знак за влизане в музея. Ти вече си номер. Не човек. "Следвай червената линия и стрелките", звучи последното указание на рецепционистката. Лампата свети, номерът на таблото е моят... влизам.

В първата зала има 4 затворени врати около мен, червената линия води направо. Оглеждам се за миг и а, в стаята влетява писмо през процепа на едната врата. За мен е - с моя адрес и име. Усещаш се наблюдаван и следен. Знаеш, че вече си дал личните си данни и това е първият опит да ги използват.

В плика има виза - за преминаване от зона А към зона Б. Отварям вратата пред себе си. Стая, маса с напусната по спешност вечеря, обърнати чаши, хора няма. Свещите са догорели, радиото съобщава, че всички по спешност трябва да напуснат Хага. Така се предполага, че ще направи и посетителят, но моята приятелка се бе стреснала от обстановката, бе се отнесла във времето на Втората световна война и се опитваше да разбере какво казват по радиото, нищо че говорят на родния й език. Разглеждането на музея поединично определено не бе по вкуса й, заради стресиращата и реалистична възстановка.

Следва дълго лутане по тесни и не добре осветени коридори, при които вместо стени имаме врати, но затворени, без дръжки. Знаеш, че зад тях може да има някой, но не можеш да влезеш. Можеш да гледаш през шпионката. Виждаш умалени модели през нея.

Изходът води до импровизиран архив, стая, оградена с рафтове от всички страни от пода до тавана, с папки, подредени по азбучен ред. Тук трябва да оставиш формуляра с имената си и да продължиш. Предполага се, че в следвоенните години ще могат да те открият по този архив. Едва ли, мислех си аз. Та кой знае накъде ще поема... От архива попадаш в празна зала. С камина и огледало над нея. Поглеждаш в огледалото и там... те няма. Единствения надпис в залата гласи: няма те, защото не съществуваш. Да, без номер и на чуждо място, всеки един би бил никой. Сещаш се за публикации в пресата за хора без паспорти в Индия, за загубили паспортите си и за откраднати самоличности. Хубаво е да си чел преди това, защото иначе симулацията не събужда пряк размисъл. Хубаво е да има на какво да се опреш като факти, да има препратки, но в музея нямаше. Ясно е, че арт инсталациите не допускат да бъдат четени от илитерати, но когато става въпрос за сериозно послание, изглежда несериозно да липсва контекст.

ролеви игри

В следващите зали можеш да играеш емигрант, преминаващ от зона А в зона Б, да усетиш напрежението на разпита в тясната стаичка. Можеш да станеш убиец и да натиснеш спусъка - срещу предишни посетители, срещу мишената, за да се окаже, когато вече не можеш да спреш отката на автомата, че стреляш срещу... самия себе си. Можеш да станеш изследовател и да търсиш измеренията на войната в думите, да търсиш дефинициите й в речници, да бъдеш за малко бежанеца Нарсис, като слушаш историите му за пътя, избора, дома и целта в живота, или за всекидневието му там, преди и тук, сега. Лични аудио или видео-разкази ни дават възможност да срещнем лице в лице хората, които се сблъскват с нарушаване на човешките си права.

изборът

И тогава научаваш нещо важно, напипваш го: че всеки от тях има избор, но и всеки може да бъде притиснат от избора на други. Действието под натиск не те спира да избираш, решенията са своевременни. Имат координати: време и място. На път към изхода холандците ти припомнят, че "Oost, west, thuis best" ("на изток или на запад, у дома е най-добре". В собствената си роля на емигрант в Холандия се досещам, че дом можеш да направиш навсякъде, стига да намериш сходни души и добри условия на живот. Вълнуващото на "дома" е, че никога не знаеш колко е временен. Мислиш си, че си се установил, а в следващия момент по радиото призовават да напуснеш незабавно.

гледна точка или пропаганда

Разбира се, всеки музей изразява мнението на създателите си, а посланието му е адресирано най-вече към местната публика. Преминаваш през убежище за бежанци, с еднакви преносими легла и одеала и изслушваш личните истории на няколко негови обитатели, като за целта трябва да легнеш на леглата им и да долепиш ухо до възглавниците им. В криза всички са равни. Имат еднакви нужди - да оцелеят. Убежището е чисто и подредено. Личи си западния ред. В следващата зала от видеоинсталациите научаваш за няколко спасителни операции, проведени с помощта на организации от типа на Лекари без граници или Червения кръст в региони извън Европа и Щатите. И ето - разбираш кои очи ти предлагат своята гледна точка. Разбираш, че зад себе си в експозицията си оставил историите на все тъмнокожи хора от далечния свят, на белокожи от близкоизточния или балканския регион, все хора, които сами си създават проблеми. Но... добрата новина е, че има кой да им помогне и има други едни бели и благородни хора, с пари и ноу-хау, решения за всяка хуманитарна криза, независимо дали е природно бедствие или човешки конфликт. Дори да приемем, че споделеното е вярно, излиза, че светът се дели на жертви и спасители, на добри и лоши момчета. В крайна сметка ти избираш на чия страна да застанеш.

от другата страна на барикадата

А сега нека си представим, че ТИ си бежанец, че не влизаш в роля, а твоята лична роля е съвпадала (някога) с измислените в музея. Каква би била твоята реакция? Веднага би открил липсата на няколко разказа в музея: на този за бюрократичните процедури, протичащи с години, при които чиновници въз основа на формуляри и номера напасват твоя случай в своите рамки и определят живота ти занапред; на бежанските "затвори" в страни като България и Гърция например, където заловените изчакват решението на чиновника; за процеса на екстрадиране, за живота след екстрадирането... Не, това няма как да го видиш: ако съм екстрадиран, няма да разглеждам музея, сещаш се ти. Това са все ноу-хау схеми на същия този западен човек, който има решения за всяка извънредна ситуация и някакси... не греши.

Разбираме, че в Хюманити хаус има театър с роли, а не балансиран поглед, има идеализиране на образи, а не провокация с проблеми и въпроси. Атракционът, както бих го нарекла, предоставя offline, не-електронна игра на учениците и останалите си посетители, където те трупат точки с покриването на отделните нива, усещат тръпката на играта, но не научават много, не мислят повече от необходимото, за да заемат пак своята удобна позиция в извън-музейния свят. С чаша кафе на финал, в Humanity Cafe.

* Photo credits: Humanity house website

За музеите, министрите и едни пари на вятъра

През последната седмица се нагледахме, наслушахме и начетохме на мъдри мисли, процеси на взимане на решения и най-вече на мъдри съвети "как се прави музей". Основни действащи лица в това директно обучение "в ефир" бяха двама министри: на културата и на финансите. Те са насреща, защото в случая става въпрос за управление на културата по време на криза, икономическа криза, при това в световен мащаб. И понеже хората в България нехаят за това, че е криза и пари нема, те искат музеи. Не какви да е, а музеи, каквито винаги са мечтали да имат през последните 20 години и каквито другите страни имат, а ние единствени си нямаме. Въпреки че управляващите министри се отнасят с такова разбиране към хората в България, върху тях се изсипа маса сарказъм, поради което аз ще спра тук с неприличното отношение и ще премина директно към проблемите и техните възможни решения. Те са изказани къде ясно, къде по-завоалирано, с притчи и вицове, от музейните специалисти, които се почувстваха пряко засегнати от министерските действия и изляха плача си във Фейсбук. Необичайно място за вълнения от off-line институции в България каквито са музеите. Преди време един колега апелира към използване на социалните мрежи за коментиране на горещи теми и проблеми, но оттогава доскоро въпросната фейсбук-говорилня "Музеите в България" бе употребявана като стена за афиши. Там колегията се поздравяваше по познатия ни off-line маниер за щастливи събития, сътворени и посещавани от самата нея. Един или два проблема помрачиха хоризонта й, но така и си потънаха в забвение с 4-5 коментара, затрупани от нови щастливи събития в музеите.

Един хубав ден

С началото на новия работен сезон (както знаем лятото е отпускарско време) започнаха и "добрите новини": открит е музей на социалистическото изкуство. За него се заговори по-рано, още когато музеите из България получиха "окръжно" отгоре, директива от Министерството, с която бяха призовани да прегледат, опишат и предадат описите на предметите, с които разполагат в бившите фондове Социалистическо строителство, отнасящи се към периода, който новият музей в София ще показва. По съответния маниер, познат ни от близкото (същото социалистическо) минало, въпросните експонати, одобрени от анонимната за гилдията комисия, могат да бъдат изискани да влязат в презентацията на Музея за тогава тоталитарното изкуство. Забравяме за този момент. Музеят вече е отворен. Покрай него или преди това, на въпросната Фейсбук група от музейни "работници" й прикипя и започна да бълва медийни отражения на откриването на културната институция в столицата, така лелеяна от всички преди и сега изведнъж така бурно оплюта. Аз също бях там, сред иронизиращите. Какво обаче липсваше на тази бурна дискусия, макар някои от гласовете да изброиха желанията си и възможните решения на проблемите на музейната гилдия?

Ясен анализ

Говоренето на министрите ясно откри не само тяхното нехайство спрямо колегията, но и маниера на взимане на решения, който ме е втрещявал през последните 7-8 години, откакто работя в сферата на музеологията. Маниерът накратко е: Министерството взима решения..., гилдията търпи..., мърморения в кулоарите на културните институции..., търсене на лични връзки с хора в министерството, надежди, че някой ще намери най-силната връзка да въздействаме на министъра и понеже той е като Кралят-Слънце, реши ли той, ще имаме слънце, т.е. ще се реши и нашият проблем. Най-честият сценарий е, че нищо не излиза от всички връзки и министърът не е слънце да огрее навсякъде. В резултат една институция получава повече внимание, а останалите... знаете приказката на футболиста за супата.
Какво обаче ни каза този път министъра, което ни стресна толкова много? Министърът ни обясни, че откривал нови музеи, защото досега България нямала музеи. Сигурно има предвид музеи като Лувъра, защото очевидно министърът познава предимно парижките измерения. Верно е, нямаме. Явно министърът не признава качеството и постиженията на настоящите музеи у нас. И е прав. Защото музеи, и според него лично, се правят с пари. Само че тънката разлика между парижките музеи и българските е тази, че музеи се правят с МНОГО пари, а не просто с някакви си милион и половина евро и реновирана соц-сграда тип административна, с ниски тавани и кабинетни помещения. Музей означава пространство, размах, идеи според европейците, които министрите ни сочат за пример. А не решения, спуснати отгоре без концепция и без обсъждане. И понеже Вежди Рашидов е известно име в сферата на изкуството и културата в България, не подценяваме неговите познания относно музеите. Той вероятно има хиляди изложби зад гърба си. Проблемът е, че той е от другата страна на линията, той доставя артефакти за експониране, а не мисли точно как да ги експонира. Това е работа на музейните специалисти, дизайнерите на пространството и други подобни. Министърът обаче, заедно с другите отговорни за парите лица-министри, не спи и будува в сградата на музея седмици наред преди откриването. С това вероятно искат да ни кажат, че контролът е пряк и парите са изразходвани контролирано. А ние се досещаме, че става въпрос за политически предизборeн PR и решения според ситуацията (ако не стигне боята, министърът на парите е там, ще даде още и за тази последна стеничка).
В дългият разговор по БНТ, където двамата инициатори на Музея на социалистическото изкуство се изповядваха с помощта на водещия, министърът на финансите ни сподели нещо много съществено за разбирането на връзката "нов музей-държавни пари", а именно: чуждестранните туристи ще вървят на тълпи към музея, така че той ще се изплати като инвестиция предсрочно, преди края на петилетката. Така. Тук ни светва лампичката. Освен вече издекламираната дефиниция на "музей" от Вежди Рашидов, разбираме, че в България "музей" е място, където се показваме пред чужденците. Проблемът не е в дефинирането на представата на министъра за музей, а в това, че неговото разбиране за същността на институцията се изповядва от масата музейни специалисти (без да обиждам някои колеги, които работят основно и предимно за българската аудитория). Вероятно за да се разграничим от навиците от близкото минало, когато хората в групи биваха довеждани в музеите от партийните културно-масовици, българите вече не са музейна целева аудитория. Те направиха оценка на музеите в ранните 90-те години и тя бе смъртоносна за институцията музей. В резултат на този негласен конфликт специалистите решиха да не търсят българите, а който дойде - е добре дошъл. Българите пък, извинявам се за генерализирането, открито заявяват, че посещават музей предимно като туристи или като гидове на туристи. Те влизат в музей, само ако гостите им са чужденци. Ако са българи - отиват заедно на кръчма. И ги разбирам: ако в кръчмата има паламарка, цървули, черги и певица, а успоредно с това им сервират салати и ракии, защо да отидат в музея и да могат само да гледат, без да консумират, че дори и да пипат експонатите. Сами познайте откъде трябва да тръгне промяната. В синхрон с нагласите на масата от населението, министрите също ходят в музей, за да заведат гостите от чужбина. Колегите от Националния етнографски музей са посрещнали две визити на високо ниво с президент или министри, но само придружавани от чужди делегации. Да се представим пред чужденците. Моят въпрос е: как бихме решили проблема с не-ходенето на музей от страна на българската публика, ако вниманието ни и в бъдеще е насочено към чужденците. Частният случай на музея на социалистическото изкуство, отразен в новините, събуди реакциите на местната online аудитория. Разглеждането на статуи, които хората познават до болка и експонирани по същия до болка познат начин - в зелено пространство тип градинка пред някаква сграда, била тя и музей, не събужда желание у аудиторията да стигне до музея. Нещо друго трябва да я вкара в него. Не-направеното от министрите относно музея на комунизма е предмет на бъдещи постове в настоящия блог. На нас, специалистите, сега ни трябва тактика.

Проблемите и възможните им решения

До тук срещнахме два проблема: 1. комуникацията между министерство и музейни специалисти и 2. комуникацията между музеите и българската публика. Относно първия проблем много може да бъде споделено като практика, но теоретично решението е едно. Отношенията между министерството и гилдията не са отношения човек-човек или човек -други хора, а отношения между институции. Гилдията не се репрезентира от една музейна институция, както и проблемите на една институция са или биха могли да станат проблеми на повечето музейни институции. Следователно е необходима гражданска организация между колегите, професионално сдружение, което да излезе с представител-говорител пред министерските представители и да съобщи желанията на колегията. Такава организация в България липсва. ИКОМ-България не е бил досега представител, нито би могъл да решава вътрешно-държавните или конкретно институционални проблеми на музеите. Ако повдигнем въпроса за членство в международни музейни асоциации, отново стигаме до същата липса на професионално сдружение на национално ниво.
Какви са конкретните проблеми, които министърът вижда в гилдията на музейните специалисти и не ги назовава пряко, но маркира индиректно съществуването им? Това е липсата на квалификация, вероятно некачествено свършена работа, защото той говори за организиране на обучения и изпращане на стипендианти във Франция, в Лувъра. Въпросът ми е: докъде ще стигнат средствата на министър Дянков да квалифицира сигурно хилядите работещи в музеите в момента във Франция? Как ще подберат хората, които да заминат на обучение? Българските специалисти обикновено преминават от университета в музея, като в най-добрия случай са имали курс по музейно дело в два семестъра. Професията в България се учи в движение и както знаем, опитът е най-ценен.
Професионалистите в България, може и да не са обучени добре, но са чували нейде в кулоарите на институциите си, че експозиция и музей се правят с концепция. Такава обаче ние не видяхме относно музея за социалистическо изкуство например. Освен споменатото по-горе "окръжно", спуснато от МК, медиите бяха единствените свръзки, информиращи гилдията за намеренията на министерството и тесния кръг или единици специалисти, които работеха в посока събиране на материали. Макар да не сме много сигурни, защото слушайки министър Рашидов, останахме с впечатлението, че той лично е търсил експонатите по мазета в страната. Възможният извод тогава е еднолично решение - еднолично сътворяване на музея. Много зле за едно министерство. Действия, вдъхновени от епохата "Людмила". Специалистите не бяха доволни от факта, че нямат думата при проектирането на подобни идеи, докато те са в зародиш. А кой от специалистите изказа гласно или в писмен вид недоволството си в момента, в който бяха информирани за начинанието от МК? Никой не иска еднолично да загуби работата си или да постави в неудобна позиция институцията си, защото всички те получават под една или друга форма подкрепата на министерството. Тогава единственото решение отново е сдружение. Ясно е, че недоволните имат съмишленици в гилдията. Таксиметровите шофьори имат инстинкта за самоорганизиране и защита, а музейните специалисти не смеят да противоречат на своя министър. Това не бих нарекла демократично мислене.
Не особено демократично е и правото на българския посетител да се меси в музейните дела. Той е данъкоплатец, той де факто плаща заплатите на музейните специалисти с общинските и с държавните си данъци и такси. Министрите обаче нехаят за неговото отношение. С негови пари строят музей за чуждите туристи и решават вместо него. Истината е, че българският потенциален посетител ги е избрал и те имат право да решават вместо него. Сам си е виновен посетителят. В същото време знаем за конфликта между уредник и посетител: посетителят е неизбежното зло, което може да ти се случи няколко пъти дневно и да те разсее, докато изследваш дълбоко в книгите или фондовете личните си интереси. Изключенията вече са много не само сред уредниците, които се радват да разменят няколко думи и покажат богатствата на музея, но и сред мениджърите, които са усетили ползата от директни приходи в бюджета. Проблемът е в неплатежоспособността по презумпция на българския посетител. Тогава защо да се борим за него? Той обикновено се пазари да влезе без билетче, дебне безплатния ден в годината или просто идва да удари печат в книжката за стоте национални обекта, без да го е грижа видял ли е музея. Отново извинения за генерализирания образ. Все пак тук критикуваме стереотипите, а те се раждат в процеса на генерализиране. Него именно се опитвам да изясня в този текст. Българският посетител според мен е загубил навика си да открива интересното, да разнообразява всекидневието си с нещо извън обичайните срещи на приятели в кръчмата. Навиците се връщат с нещо свежо, например инициативи като Нощ на музеите, когато има активност от страна на институциите, а посетителите обикновено са необичайно много. Непростим пропуск на музеите в последните двадесет години е липсата на интерес към най-младата аудитория. Специалистите поднасят информация в изложбите според своя собствен интерес и не ги интересува дали редовият посетител е учил 5 години история на изкуството или антропология, за да разбере термини, особености на дискурса и други подобия. Какво остава за най-малките или учениците, които имат не по-малко грижи от техните родители. Остава им да съзерцават предмети. Без да могат да ги пипнат, без да им е ясно защо тези предмети са там и са ценни. Липсата на внимание означава и липса на възпитание в ходене на музей. Музеят за повечето тинейджъри е някъде там, но не знаем къде. Как тогава да отидем да го посетим, неговата реклама не ни среща по улиците, не ни залива в нета, а учителките не си и създават главоболието да помислят за извънкласно обучение. Така имаме вече повече от две генерации българи, за които музеят е чужда среда. Той е там за туристите. И ето как стигнахме до извода, че министрите са прави в ориентирането на новия продукт директно към най-надеждния, платежоспособен потребител. Туриста.

Няколко предложения

Не знам дали бях достатъчно ясна в насоката си на мислене, но за мен проблемът е основно в музейните ни специалисти. Не е в министъра, който е сменяем, не е в публиката, която ако я привлечеш подходящо, по-вероятно идва. Не е и проблемът в парите, които ако работиш за тях и знаеш за какво ги искаш, по-вероятно е да дойдат. Проблемът е в гласността, в това, че музейните специалисти няма от кого да се страхуват (вече не интернират за разказан виц), а демократично имат правото да говорят публично за нещата, които ги вълнуват. Както видяхме във Фейсбук групата, музейните специалисти се вълнуват горещо от съдбата на ценностите, с които работят всекидневно. Те са болни от онази неизлечима болест, придобивана само с години досег до музейни фондове. Уредник е състояние, диагноза, както казваше Бенбасат.
Не че тази болест е някакво зло, напротив, но е крайно време тя да не се придобива по този мистериозен начин на лично общуване с културното ни интернирано в хранилища наследство. Обучението на специалисти в различни сфери, необходими за функционирането на музеите като пълноценни културни институции, според мен може да се случва и в България, макар и в началото от "вносни" специалисти. Липсва ни специалност Музеология, която да не е придатък на историята, археологията и етнологията, а да се изучава и от специалисти по мениджмънт, маркетинг и комуникации, връзки с обществеността и педагогика. Именно педагози са най-необходими в музеите, за да освежат музейния продукт със специално подготвени програми, а не адаптации за по-младите посетители. Към подобни инициативи според мен трябва да изтичат смешните "милиони" на министър Дянков, дадени за да се пребоядиса сградата на КАТ, която без да съм видяла, вярвам, че е непригодна за какъвто и да било музей. И нека уточня, настоящите музейни специалисти не са отписани. Тях министрите могат да "пращат" на обучение също в тази специалност Музеология, където те да бъдат вдъхновявани за качествено различни "музейни дела". Дано все някога забравим фразите "музейно дело" и "музеен работник". Уредникът е специалист, той предимно мисли с главата си, а не носи тежести (както често впрочем на мои колеги от Националния етнографски музей им се налага).
Същевременно при наличието на по-добре обучен персонал и възможности за пътувания наличните музейни специалисти в наличните национални и регионални музеи в България биха били достатъчно способни да променят "картинката", да изпълняват добре задълженията си. А именно: обучение на публиката в посещаемост на музеите, но и привличането й с качествени експозиции, предоставящи й възможност да мисли и да участва в мисловния процес на сътворяването на експозициите, възможност да комуникира с музея в момента на посещението, което на музеоложки език се нарича интерактивност на изложбите.
И за да завършим с темата, с която подхванахме текста, не нови музеи са необходими на страната, за да разказват за социализма. Според мен Националният исторически музей, регионалните музеи и Националния етнографски музей са институциите, които не бива да мълчат и прескачат неудобните истории, а да намерят компромисен или провокативен за посетителя начин да ги интерпретират визуално. Същото важи за Националната художествена галерия, но тя явно си е свършила нейната работа, както разбрахме, че Музея на социалистическото изкуство е административно подчинен на галерията. И ако наличните гореизброени музеи бяха пожелали с конкретни проекти да спечелят трите милиона лева за свои експозиции на тема "социализъм", може пък министърът да бе взел друго решение??? Това, уви, няма как да разберем вече.