3 October Leiden Feest

Поредицата от фотографии документира фестивалa на Лайден от 3 октомври. Денят е обявен за празник на града, с който се чества края на испанската обсада от 1574 година.

Едно от най-впечатляващите, организирани цяла година събития, е обедната процесия, която минава през целия град. Всяка година темата й се сменя, като изборът за 2007-ма пада върху свещеното число 7. Фотографиите отразяват само част от интерпретациите по темата:

7-те постни и 7-те блажни години (7 magere en 7 vette jaren);

котката със 7-те живота (De kat met 7 levens);

7-ма кавалерия “Раненото коляно” (7^de Cavelerie Wounded Knee);

7-те красавици (De 7 schoonheden);

70-те години (the 70-ties);

7мото небе (de 7^de hemel);

седмицата (De week);

3007 с футуристични елементи, включваща три групи маски – клонираните девойки в черно по модел на орките от филма “Властелинът на пръстените”, пристигането на извънземните и накрая оцелелите след “края на света” със своите странни превозни средства и костюми.

Ето и някои от вариациите на темата, които не успяхме да документираме: рампата с кораба, пълен с барут, който избухва през 1807 г. в центъра на града, по Rapenburg, единия от каналите; 7-те смъртни гряха; 7 години в Тибет; вълкът и 7-те козлета; джуджето със 7-те Снежанки; танцът на 7-те воала; 007 и т.н.

В някои от кадрите се вижда “приобщаването” на “сеирджиите” към маскарада. Определено той е забавление повече за възрастните, защото някои от костюмите бяха толкова реалистични, че разплакаха всяко дете в редиците на публиката. Звукът, който сме подбрали за слайдшоуто е бледо отражение на шума и разностилието, многозвучието и шаренията на събитието. Всяка група се придвижва със собствено озвучение, като съзнателно се опитва да заглуши предходната и следващата. Представителите на организацията “3 октомври”, която с конкурс всяка година получава правото да организира процесията, се разпознават по фраковете и придружават всяка една от групите участници, като следят за скоростта на движение.

Освен парада на този ден програмата включва огромен по площ (върху цялата централна част на Лайден) панаир с най-различни забавления, традиционни холандски вкусотийки (pofertjes, olie bolien, stroopwafels и т.н.), концерти и събития в културните центрове. Участието на всички групи лайденци е удивително – от едната или от другата страна на огражденията, всички се забавляват по свой си начин. Дали ще обиколи всяко от съоръженията на панаира, дали ще е част от вечерния парад на спортните клубове, дали ще "парадира" в обедния маскарад или просто с чаша бира (по-точно чаши бира) и вурстчета на крак пред импровизирана сцена, всеки става част от празника.

На панаир като на панаир

Има някаква носталгия в панаирите. Странно как все ги помним със сладкия вкус в устата, задушливия мирис на скара и усещането за пренаселеност (като че ли 'калабалък' е по-точната дума тук). Спомените не са конкретни. Те са по-скоро шумни, заради срещите с хора, музиката или объркани от многото образи, преминаващи наоколо.
Панаирите от моето детство са шарени. Така са останали запечатани като картинки на сергиите с фиби, шноли, гривни и пръстени, с които по соцвреме нямаше откъде другаде да се сдобиеш. Балони и пищящ хаос от свирки, гайди и "народна музика". Не че сега много са се променили. Усещането, което оставят, е същото.
На панаирите и преди, и сега съм винаги чужда, външна спрямо местните, онези, които имат нужда от тях, за да посрещнат децата си или да научат новини от първа ръка. Нас, гостите, все ни гледат с изумление, какво ли търсим там, когато това е тяхно събитие, кои сме, по-точно чии сме и как сме научили за празника. Ясно е, че се интересуваме от тях, но защо? На панаира обикновено слушам, наблюдавам и се опитвам да правя, каквото те правят. Вероятно стремеж да не се отличаваш, но при всичките ми опити съзнавам, че е непостижим и така дори ставам по-забележима.
Веселийския панаир това лято като всяко друго беше около Преображение, в началото на август, събота, за да присъстват роднини отблизо и далеч. Имаше песни, танци, сергии с какво ли не, бира, скара, семки и захарен памук... а, и нестинари. Нестинари - защото сме в Странджа, защото е древен и е ритуал, защото така казват етнографите, а и защото нестинарите вече са етикет, равнозначен на "българи". Колкото по-големи стават буквите на този етикет, толкова по-опростено става съдържанието и се подменя смисъла на действията. Нестинарката танцува в точен час, покрай, а не във жаравата, "гълта огън", а не го помита с танца. Демонстрира, а не преживява екстаза на ритуала. Пък и защо трябва да е ритуал, като нито е на мястото си, нито е във времето си? Атракцията "нестинарка" е точното определение и така следва да бъде. Хората нямат нужда от повече. И без това за тях тази традиция е чужда.
И музиката беше очаквано различна от преди, съобразена с публиката наоколо. Вместо обичайните застаряващи, "култови" местни, "народни" певици, на сцената най-дълго се застоя млада фолк-звезда, заобиколена от внуците на живеещите в селото. Смяната на поколенията подменя и героите на панаира.
Остават неподменени сергиите с какво-ли-не, е, значките на Майкъл Джексън от 80-те са разпродадени отдавна, на тяхно място са наредили маски на Спайдърмен и Батман, но пък домашните престилки и размера на бельото, етническата принадлежност на гастролиращите продавачи и вкусът на захарния памук не са се променили много... от 80-те насам. Да не говорим за захаросаните ябълки и петлета, цветните бастунчета, балоните и въртележките, димът от кебапчетата... приглушената светлина... и микрофонията.

Снимките са както винаги на Mozart.