Музей или арт пространство: Humanity House в Хага

Музеят за правата на човека в Хага (Humanity House) е открит през 2010-та като комплимент за града, приютил the International Court of Justice на ООН и наблюдавал процеси срещу световно известни диктатори. Можете да го откриете в началото на Prinsegracht, на номер 8, в монументална къща тип herenhuis, адаптирана за експозицията. Инициативата е на Червения кръст с подкрепата на Европейския фонд за развитие на регионите и общината на Хага.

Изпитах трудност да преведа името на музея: къща на човечеството, на човечността или на човешките права, според обекта й на интерпретация. Не намерих нито ред написан текст по стените й, отнасящ се до мисията на музея. Сайтът започва със смелата заявка: "Humanity House tells you more than simply the story of emergency aid and humanitarian martial law." Вероятно амбицията е била да разкаже нещо повече, но интерпретаторите са наблегнали на чувствата и усещанията за сметка на ученето и добиването на познание. Това е добър пример за сетивен музей, който предлага възможност за себеоткриване, за търсене и усещане, за изслушване и разглеждане, но не и много повече.

Въпросът е, че не можеш да видиш от улицата музея, да те привлече заглавието, да го посетиш и да разбереш логически посланието му. Но можеш да го напипаш, усетиш, опиташ да разбереш, като поставяш себе си в различни позиции, на мястото на хора с различни роли от двете страни на барикадата. Да се опиташ да бъдеш човек, но и да прозреш многото роли, които човекът избира през живота си. До тук вероятно звуча твърде абстрактно, но вярвам, събудих поне нечие любопитство. Нека споделя личните си преживявания в музейната зала. А после и неудобствата.

индивид vs. група

В музея не пускат групови посещения, не пускат и по двойки дори. Разделиха ме от приятелката ми на входа и пуснаха всяка една поотделно, с "достатъчен" времеви диапазон между влизането на едната в залата и напускането на другата. При влизане нямаш право да оставиш за удобство палтото си, чадъра си или тежката си чанта на съхранение, защото "бежанците нямат това право и ти ще трябва да усетиш как те се чувстват". Ако искаш, получаваш торба, тип карирана, за да носиш все пак вещите си със себе си. Регистрират те, принтират твоя формуляр с трите имена, адрес и дата на раждане, дават ти пропуск и ти "нареждат" да изчакаш сигналната лампа и таблото с поредни номера да дадат знак за влизане в музея. Ти вече си номер. Не човек. "Следвай червената линия и стрелките", звучи последното указание на рецепционистката. Лампата свети, номерът на таблото е моят... влизам.

В първата зала има 4 затворени врати около мен, червената линия води направо. Оглеждам се за миг и а, в стаята влетява писмо през процепа на едната врата. За мен е - с моя адрес и име. Усещаш се наблюдаван и следен. Знаеш, че вече си дал личните си данни и това е първият опит да ги използват.

В плика има виза - за преминаване от зона А към зона Б. Отварям вратата пред себе си. Стая, маса с напусната по спешност вечеря, обърнати чаши, хора няма. Свещите са догорели, радиото съобщава, че всички по спешност трябва да напуснат Хага. Така се предполага, че ще направи и посетителят, но моята приятелка се бе стреснала от обстановката, бе се отнесла във времето на Втората световна война и се опитваше да разбере какво казват по радиото, нищо че говорят на родния й език. Разглеждането на музея поединично определено не бе по вкуса й, заради стресиращата и реалистична възстановка.

Следва дълго лутане по тесни и не добре осветени коридори, при които вместо стени имаме врати, но затворени, без дръжки. Знаеш, че зад тях може да има някой, но не можеш да влезеш. Можеш да гледаш през шпионката. Виждаш умалени модели през нея.

Изходът води до импровизиран архив, стая, оградена с рафтове от всички страни от пода до тавана, с папки, подредени по азбучен ред. Тук трябва да оставиш формуляра с имената си и да продължиш. Предполага се, че в следвоенните години ще могат да те открият по този архив. Едва ли, мислех си аз. Та кой знае накъде ще поема... От архива попадаш в празна зала. С камина и огледало над нея. Поглеждаш в огледалото и там... те няма. Единствения надпис в залата гласи: няма те, защото не съществуваш. Да, без номер и на чуждо място, всеки един би бил никой. Сещаш се за публикации в пресата за хора без паспорти в Индия, за загубили паспортите си и за откраднати самоличности. Хубаво е да си чел преди това, защото иначе симулацията не събужда пряк размисъл. Хубаво е да има на какво да се опреш като факти, да има препратки, но в музея нямаше. Ясно е, че арт инсталациите не допускат да бъдат четени от илитерати, но когато става въпрос за сериозно послание, изглежда несериозно да липсва контекст.

ролеви игри

В следващите зали можеш да играеш емигрант, преминаващ от зона А в зона Б, да усетиш напрежението на разпита в тясната стаичка. Можеш да станеш убиец и да натиснеш спусъка - срещу предишни посетители, срещу мишената, за да се окаже, когато вече не можеш да спреш отката на автомата, че стреляш срещу... самия себе си. Можеш да станеш изследовател и да търсиш измеренията на войната в думите, да търсиш дефинициите й в речници, да бъдеш за малко бежанеца Нарсис, като слушаш историите му за пътя, избора, дома и целта в живота, или за всекидневието му там, преди и тук, сега. Лични аудио или видео-разкази ни дават възможност да срещнем лице в лице хората, които се сблъскват с нарушаване на човешките си права.

изборът

И тогава научаваш нещо важно, напипваш го: че всеки от тях има избор, но и всеки може да бъде притиснат от избора на други. Действието под натиск не те спира да избираш, решенията са своевременни. Имат координати: време и място. На път към изхода холандците ти припомнят, че "Oost, west, thuis best" ("на изток или на запад, у дома е най-добре". В собствената си роля на емигрант в Холандия се досещам, че дом можеш да направиш навсякъде, стига да намериш сходни души и добри условия на живот. Вълнуващото на "дома" е, че никога не знаеш колко е временен. Мислиш си, че си се установил, а в следващия момент по радиото призовават да напуснеш незабавно.

гледна точка или пропаганда

Разбира се, всеки музей изразява мнението на създателите си, а посланието му е адресирано най-вече към местната публика. Преминаваш през убежище за бежанци, с еднакви преносими легла и одеала и изслушваш личните истории на няколко негови обитатели, като за целта трябва да легнеш на леглата им и да долепиш ухо до възглавниците им. В криза всички са равни. Имат еднакви нужди - да оцелеят. Убежището е чисто и подредено. Личи си западния ред. В следващата зала от видеоинсталациите научаваш за няколко спасителни операции, проведени с помощта на организации от типа на Лекари без граници или Червения кръст в региони извън Европа и Щатите. И ето - разбираш кои очи ти предлагат своята гледна точка. Разбираш, че зад себе си в експозицията си оставил историите на все тъмнокожи хора от далечния свят, на белокожи от близкоизточния или балканския регион, все хора, които сами си създават проблеми. Но... добрата новина е, че има кой да им помогне и има други едни бели и благородни хора, с пари и ноу-хау, решения за всяка хуманитарна криза, независимо дали е природно бедствие или човешки конфликт. Дори да приемем, че споделеното е вярно, излиза, че светът се дели на жертви и спасители, на добри и лоши момчета. В крайна сметка ти избираш на чия страна да застанеш.

от другата страна на барикадата

А сега нека си представим, че ТИ си бежанец, че не влизаш в роля, а твоята лична роля е съвпадала (някога) с измислените в музея. Каква би била твоята реакция? Веднага би открил липсата на няколко разказа в музея: на този за бюрократичните процедури, протичащи с години, при които чиновници въз основа на формуляри и номера напасват твоя случай в своите рамки и определят живота ти занапред; на бежанските "затвори" в страни като България и Гърция например, където заловените изчакват решението на чиновника; за процеса на екстрадиране, за живота след екстрадирането... Не, това няма как да го видиш: ако съм екстрадиран, няма да разглеждам музея, сещаш се ти. Това са все ноу-хау схеми на същия този западен човек, който има решения за всяка извънредна ситуация и някакси... не греши.

Разбираме, че в Хюманити хаус има театър с роли, а не балансиран поглед, има идеализиране на образи, а не провокация с проблеми и въпроси. Атракционът, както бих го нарекла, предоставя offline, не-електронна игра на учениците и останалите си посетители, където те трупат точки с покриването на отделните нива, усещат тръпката на играта, но не научават много, не мислят повече от необходимото, за да заемат пак своята удобна позиция в извън-музейния свят. С чаша кафе на финал, в Humanity Cafe.

* Photo credits: Humanity house website

Що е то посетител: за стойността на музейното преживяване

Този текст е спонтанна реакция от едно музейно посещение, случило се в града А, в музея Б и е опит за анализ на позицията на посетителя в музейната обстановка. Започвам анализа с няколко презумпции:

• музеите в България се поделят на две групи според посещаемостта: посещавани и забравени от хората;
• местните жители рядко имат интерес към музеите, а музеите им отговарят със същото отношение;
• музейните мениджъри се фокусират изключително върху туриста като сигурна цел, защото е чужд на средата, която те описват, а музеите рекламират себе си като предлагащи уникални обекти.

Реших да запазя анонимността на музея, за да няма обидени колеги, но съм сигурна, че читателите ще разпознаят в това описание поне една своя визита в музей, при това не задължително в същия. Ще се опитам да проследя отношението на работещите в музея – уредник, продавач на билети, пазител на експозицията, наемател на музейния магазин, към хората, които прекрачват прага на сградата. Как всеки от тях си представя посетителя? Какво очаква от него? Каква е представата за експозицията у обслужващите я? Най-важен въпрос за анализа обаче си остава стойността на музейното преживяване и очакванията на двете комуникиращи страни спрямо експозицията. Как и защо посетителят идва в музея? Какво очаква да види и какво си мисли след посещението? Възможно ли е да се изгради група от музейни ‘фенове’, които да намират удоволствие в посещението, да допринесат за преодоляване на кризата на комуникацията между музея и хората?

Тези и още проблеми изникнаха, когато посетих лично с група приятели музея Б, намиращ се в град А, място на непрекъснат туристически интерес през лятото. В този смисъл музеят Б не е от групата на забравените от хората културни центрове. Ще проследя отношението на работещите за музея спрямо реда на срещите ни с тях.

Продавач на билети

Всъщност посещението ни в музея бе нарочно отклонение от маршрута на пътуване с кола, която едва успяхме да паркираме в една от близките десетина пресечки. Паркингът около музея е предназначен само за автобуси с туристи, а нашата кола возеше скромно петима такива. Пристигнахме около 50 минути преди затварянето на музея и намерихме гишето за продажба на билети празно. Почакахме касиера да се върне, но напразно. Така и не го срещнахме по време на тази ни визита. При това никъде нямаше обозначение, че посетители не се допускат в музея 50 минути преди затварянето му в 17.00 ч. Допускаме, че касиерът не е очаквал интерес или не е желал посетители по това време на деня. Или вероятно е имал по-важна работа. Вместо него ни посрещна

наемателят на музейния магазин

Той ни обясни, че колегата му е в сградата, но вероятно ще е на мястото си по-късно. Музеят, според него, е интересен, макар да е в ремонт частично и да са затворени много от залите на постоянната експозиция. Тази част, която търсехме, бе отворена и бяхме уверЕни от арендатора, че оставащите ни 40 минути ще са достатъчно да разгледаме всичко на показ. След като ни обясни подробно, кое може да видим, а касиерът все още не бе на работното си място, наемателят ни подкани все пак да влезем, макар без билети и да разгледаме, а после да платим. С благодарности за предоставения ни шанс и изцяло добри впечатления за обслужването, се отправихме към експозицията. Човекът очевидно знаеше как да привлича клиенти. А защо да не предположим и че не му бе безразлично, дали музеят е посещаван. В крайна сметка клиентите на музея са негови потенциални клиенти.

Пазител на експозицията

Пред експозицията ни посрещна пазител с въпросителен поглед. Без “добър ден”, директно с невербална комуникация. Почувствах се задължена да й обясня, че не сме си купили билети, но ще го направим на излизане, понеже касиерът не бе на мястото си. И че все пак някой от персонала на институцията ни бе позволил да влезем. Погледът й стана още по-странен, още по-недоумяващ, как си позволяваме подобно действие. С жест на благоволение махна в посока вратата на първата зала и каза: “Това е началото, монети, праистория, златото, останалото са икони... ето там, и малко античност в последната зала”. За кой ли път се почувствахме, сякаш не сме на правилното място в правилното време. Не сме и добре дошли. Защото пазителите се бяха приготвили да си тръгват, с багажите си пред входа на залите, готови, като стане кръгъл час да напуснат моментално пределите на служебното си място. Отчасти ми бе ясно защо – като няма кой да продаде билети, а в залите няма посетители, защо да стоим? За нещастие някой бе объркал сметките на пазителите.

Моят интерес не бе към експонатите, а към организацията на експозицията, към информацията в нея. Тъй като от нито един надпис или табло не личеше историята на експонатите след изкопаването им, в кой музей се съхраняват оригиналите (понеже артефактите от тези разкопки са много и понеже съм ги виждала и в друг музей по подобен начин експонирани), се насочих с въпрос към пазителя. Погледът отново индикираше пълно недоумение, що за въпрос съм задала, а отговорът: разбира се, че тук са оригиналите!! Всичко изложено е оригинал! Почувствах се неловко (това ли бе целта на музейния служител?), поставих под въпрос собствените си спомени и въпреки това, не, сигурна бях, че съм виждала експонатите и другаде. Същите или други от същата находка, но категорично те бяха част от още една експозиция. Повторих въпроса си с уточнението, че няма нищо лошо в това да са копия във витрините, но исках да знам къде са оригиналите. Това крайно потресе събеседничката ми, която не че не знаеше историята на предметите, но не беше нито с нагласата да я сподели, нито според нея това бе важно за един “редови” посетител.

Тук стигаме до въпроса как музейните служители преценяват кога и на кого да поднесат определено количество информация, за която очевидно хората влизат в музея. Не смея да нарека въпросния подбор на посетители дискриминационен. Но си го помислям. Не поставям под въпрос конкретните психоаналитични способности на служителя, но и очаквам да бъда еднакво информирано изпращана от музея, независимо дали идвам с бадж за изследовател-уредник от национален музей или с плажната си рокля и по сандали. След като задава въпроси, посетителят дава сигнал, че иска да получи информация. Не се очаква от всеки пазител да е компетентен по множеството въпроси, свързани с експонатите, но любезното отношение, признание и препратка към специалист биха оставили по-добро впечатление у посетителя. Неслучайно поставям и “препратка към специалист” като вариант за обслужване на посетителя. Всъщност хората, заплатили за билет, плащат не за достъп до сградата или достъп до предметите (ако бе така – защо да не ни допускат направо до хранилищата, т.е. до всички предмети). Те дават парите си за удоволствие и за информация. Тъй като първото трудно може да се постигне със съзерцание, в музеи с липса на интерактивни презентации, а културните институции в България претендират за научност на експозициите, то – подразбира се, че посетителят трябва да получава информация от музея. Това е работата на

музейния специалист-уредник

В подготвените табла с текстове бе предложена съвсем обща информация за региона, периода и мястото на откриване на находките. Информация като за турист, незапознат с околността на град А и неспециалист в историческите процеси. С две думи, текстовете бяха все едно копирани от учебник за средно образование. Надписите също не даваха информация за предметите повече от това, което виждахме или вече бяхме прочели в текста на стената. В същото време текстовете звучаха толкова сухо и научно като лексика и стилистика, че няма как да събудят любопитството на деца. Поднесеното знание ни навежда на мисълта, че целевия посетител, за когото музейният специалист е подготвил текстовете, следва да бъде недостатъчно образован, неспециалист, не-местен и въпреки това склонен да чете, а не само да гледа експонатите.

Ако пък реши да не чете текстовете от постерите, посетителят си остава с чистото съзерцание на предмети, подредени евентуално хронологично, но по-вероятно хаотично, на принципа “да запълним и пространството в центъра на залите”. В този смисъл не разбрах защо монети от четири различни епохи и с най-невероятен географски произход са разположени в зала с праисторически експонати, защо презентацията на икони разделя последователни епохи в експозицията и прочие недоразумения. Оправдавам това с ремонта и спешното усвояване на едни пари, дошли “отгоре” и хванали уредниците неподготвени, при което те затворили залите за ремонт и оставили очевидно на показ онова, което не е за ремонт. В един друг свят подобна “дупка” в презентацията не би била толерирана от мениджъра на културната институция, само защото всеки посетител допринася за финансовото благополучие на музея, следователно не заслужава да си тръгне с неприятно чувство. Гаранцията за посетителски интерес е връщането на посетителя отново в музея, а не осигуряване на автобуси с туристи само през лятото. Аз се върнах и доведох приятелите си с мен, защото предходното ми посещение в музея бе интересно и впечатляващо. Бях го запомнила с добро. Не съм сигурна обаче дали ще препоръчам пак музея, нито дали приятелите ми ще го посетят пак.

***

На финал, след като пазителите ни преследваха до последната зала с багажа си и гасяха лампите в разгледаните зали, за да приключат деня, аз бях ядосана и категорична, че посещението не си заслужава цената на билета. Не ме разбирайте погрешно, аз настоявам категорично на принципа, че културата струва пари и хората трябва да се научат, че за културно преживяване се заплаща, независимо колко. Ние не бяхме платили, нямаше и на кого да платим на излизане отново. Изпрати ни наемателят на магазина, който стоеше плътно до края на работното време. Понеже той не разполагаше с билети, ни предложи да си купим нещо от магазина. За спомен. При това бе компетентен да отговори на всичките ми въпроси относно съдбата на археологическите материали след откриването им. Позитивен финал на посещението. С едно наум за следващия път...