Що е то посетител: за стойността на музейното преживяване

Този текст е спонтанна реакция от едно музейно посещение, случило се в града А, в музея Б и е опит за анализ на позицията на посетителя в музейната обстановка. Започвам анализа с няколко презумпции:

• музеите в България се поделят на две групи според посещаемостта: посещавани и забравени от хората;
• местните жители рядко имат интерес към музеите, а музеите им отговарят със същото отношение;
• музейните мениджъри се фокусират изключително върху туриста като сигурна цел, защото е чужд на средата, която те описват, а музеите рекламират себе си като предлагащи уникални обекти.

Реших да запазя анонимността на музея, за да няма обидени колеги, но съм сигурна, че читателите ще разпознаят в това описание поне една своя визита в музей, при това не задължително в същия. Ще се опитам да проследя отношението на работещите в музея – уредник, продавач на билети, пазител на експозицията, наемател на музейния магазин, към хората, които прекрачват прага на сградата. Как всеки от тях си представя посетителя? Какво очаква от него? Каква е представата за експозицията у обслужващите я? Най-важен въпрос за анализа обаче си остава стойността на музейното преживяване и очакванията на двете комуникиращи страни спрямо експозицията. Как и защо посетителят идва в музея? Какво очаква да види и какво си мисли след посещението? Възможно ли е да се изгради група от музейни ‘фенове’, които да намират удоволствие в посещението, да допринесат за преодоляване на кризата на комуникацията между музея и хората?

Тези и още проблеми изникнаха, когато посетих лично с група приятели музея Б, намиращ се в град А, място на непрекъснат туристически интерес през лятото. В този смисъл музеят Б не е от групата на забравените от хората културни центрове. Ще проследя отношението на работещите за музея спрямо реда на срещите ни с тях.

Продавач на билети

Всъщност посещението ни в музея бе нарочно отклонение от маршрута на пътуване с кола, която едва успяхме да паркираме в една от близките десетина пресечки. Паркингът около музея е предназначен само за автобуси с туристи, а нашата кола возеше скромно петима такива. Пристигнахме около 50 минути преди затварянето на музея и намерихме гишето за продажба на билети празно. Почакахме касиера да се върне, но напразно. Така и не го срещнахме по време на тази ни визита. При това никъде нямаше обозначение, че посетители не се допускат в музея 50 минути преди затварянето му в 17.00 ч. Допускаме, че касиерът не е очаквал интерес или не е желал посетители по това време на деня. Или вероятно е имал по-важна работа. Вместо него ни посрещна

наемателят на музейния магазин

Той ни обясни, че колегата му е в сградата, но вероятно ще е на мястото си по-късно. Музеят, според него, е интересен, макар да е в ремонт частично и да са затворени много от залите на постоянната експозиция. Тази част, която търсехме, бе отворена и бяхме уверЕни от арендатора, че оставащите ни 40 минути ще са достатъчно да разгледаме всичко на показ. След като ни обясни подробно, кое може да видим, а касиерът все още не бе на работното си място, наемателят ни подкани все пак да влезем, макар без билети и да разгледаме, а после да платим. С благодарности за предоставения ни шанс и изцяло добри впечатления за обслужването, се отправихме към експозицията. Човекът очевидно знаеше как да привлича клиенти. А защо да не предположим и че не му бе безразлично, дали музеят е посещаван. В крайна сметка клиентите на музея са негови потенциални клиенти.

Пазител на експозицията

Пред експозицията ни посрещна пазител с въпросителен поглед. Без “добър ден”, директно с невербална комуникация. Почувствах се задължена да й обясня, че не сме си купили билети, но ще го направим на излизане, понеже касиерът не бе на мястото си. И че все пак някой от персонала на институцията ни бе позволил да влезем. Погледът й стана още по-странен, още по-недоумяващ, как си позволяваме подобно действие. С жест на благоволение махна в посока вратата на първата зала и каза: “Това е началото, монети, праистория, златото, останалото са икони... ето там, и малко античност в последната зала”. За кой ли път се почувствахме, сякаш не сме на правилното място в правилното време. Не сме и добре дошли. Защото пазителите се бяха приготвили да си тръгват, с багажите си пред входа на залите, готови, като стане кръгъл час да напуснат моментално пределите на служебното си място. Отчасти ми бе ясно защо – като няма кой да продаде билети, а в залите няма посетители, защо да стоим? За нещастие някой бе объркал сметките на пазителите.

Моят интерес не бе към експонатите, а към организацията на експозицията, към информацията в нея. Тъй като от нито един надпис или табло не личеше историята на експонатите след изкопаването им, в кой музей се съхраняват оригиналите (понеже артефактите от тези разкопки са много и понеже съм ги виждала и в друг музей по подобен начин експонирани), се насочих с въпрос към пазителя. Погледът отново индикираше пълно недоумение, що за въпрос съм задала, а отговорът: разбира се, че тук са оригиналите!! Всичко изложено е оригинал! Почувствах се неловко (това ли бе целта на музейния служител?), поставих под въпрос собствените си спомени и въпреки това, не, сигурна бях, че съм виждала експонатите и другаде. Същите или други от същата находка, но категорично те бяха част от още една експозиция. Повторих въпроса си с уточнението, че няма нищо лошо в това да са копия във витрините, но исках да знам къде са оригиналите. Това крайно потресе събеседничката ми, която не че не знаеше историята на предметите, но не беше нито с нагласата да я сподели, нито според нея това бе важно за един “редови” посетител.

Тук стигаме до въпроса как музейните служители преценяват кога и на кого да поднесат определено количество информация, за която очевидно хората влизат в музея. Не смея да нарека въпросния подбор на посетители дискриминационен. Но си го помислям. Не поставям под въпрос конкретните психоаналитични способности на служителя, но и очаквам да бъда еднакво информирано изпращана от музея, независимо дали идвам с бадж за изследовател-уредник от национален музей или с плажната си рокля и по сандали. След като задава въпроси, посетителят дава сигнал, че иска да получи информация. Не се очаква от всеки пазител да е компетентен по множеството въпроси, свързани с експонатите, но любезното отношение, признание и препратка към специалист биха оставили по-добро впечатление у посетителя. Неслучайно поставям и “препратка към специалист” като вариант за обслужване на посетителя. Всъщност хората, заплатили за билет, плащат не за достъп до сградата или достъп до предметите (ако бе така – защо да не ни допускат направо до хранилищата, т.е. до всички предмети). Те дават парите си за удоволствие и за информация. Тъй като първото трудно може да се постигне със съзерцание, в музеи с липса на интерактивни презентации, а културните институции в България претендират за научност на експозициите, то – подразбира се, че посетителят трябва да получава информация от музея. Това е работата на

музейния специалист-уредник

В подготвените табла с текстове бе предложена съвсем обща информация за региона, периода и мястото на откриване на находките. Информация като за турист, незапознат с околността на град А и неспециалист в историческите процеси. С две думи, текстовете бяха все едно копирани от учебник за средно образование. Надписите също не даваха информация за предметите повече от това, което виждахме или вече бяхме прочели в текста на стената. В същото време текстовете звучаха толкова сухо и научно като лексика и стилистика, че няма как да събудят любопитството на деца. Поднесеното знание ни навежда на мисълта, че целевия посетител, за когото музейният специалист е подготвил текстовете, следва да бъде недостатъчно образован, неспециалист, не-местен и въпреки това склонен да чете, а не само да гледа експонатите.

Ако пък реши да не чете текстовете от постерите, посетителят си остава с чистото съзерцание на предмети, подредени евентуално хронологично, но по-вероятно хаотично, на принципа “да запълним и пространството в центъра на залите”. В този смисъл не разбрах защо монети от четири различни епохи и с най-невероятен географски произход са разположени в зала с праисторически експонати, защо презентацията на икони разделя последователни епохи в експозицията и прочие недоразумения. Оправдавам това с ремонта и спешното усвояване на едни пари, дошли “отгоре” и хванали уредниците неподготвени, при което те затворили залите за ремонт и оставили очевидно на показ онова, което не е за ремонт. В един друг свят подобна “дупка” в презентацията не би била толерирана от мениджъра на културната институция, само защото всеки посетител допринася за финансовото благополучие на музея, следователно не заслужава да си тръгне с неприятно чувство. Гаранцията за посетителски интерес е връщането на посетителя отново в музея, а не осигуряване на автобуси с туристи само през лятото. Аз се върнах и доведох приятелите си с мен, защото предходното ми посещение в музея бе интересно и впечатляващо. Бях го запомнила с добро. Не съм сигурна обаче дали ще препоръчам пак музея, нито дали приятелите ми ще го посетят пак.

***

На финал, след като пазителите ни преследваха до последната зала с багажа си и гасяха лампите в разгледаните зали, за да приключат деня, аз бях ядосана и категорична, че посещението не си заслужава цената на билета. Не ме разбирайте погрешно, аз настоявам категорично на принципа, че културата струва пари и хората трябва да се научат, че за културно преживяване се заплаща, независимо колко. Ние не бяхме платили, нямаше и на кого да платим на излизане отново. Изпрати ни наемателят на магазина, който стоеше плътно до края на работното време. Понеже той не разполагаше с билети, ни предложи да си купим нещо от магазина. За спомен. При това бе компетентен да отговори на всичките ми въпроси относно съдбата на археологическите материали след откриването им. Позитивен финал на посещението. С едно наум за следващия път...