Разказът от първо лице: няколко възможности (2)

Етнографски музей на открито в Арнем

Постоянната експозиция на Музея на открито в Арнем през 2010 година беше организирана около една нова тема, Новите съседи: разкази на имигранти (Nieuwe Buren: Verhalen van Immigranten), изцяло изградена върху лични истории. Повечето от тях бяха от първо лице: 6 от 8 разказа бяха предадени с видео, в което имигрантът разказва за своите очаквания, мечти и личен опит в Холандия. Интервютата са кратки и са водени по стандартизиран въпросник, което улеснява сравнението между случаите впоследствие. Имигрантите са подбрани според принципа за представителност по отношение на етническите групи и емигрантските вълни през различните времеви периоди от историята на Холандия. Всеки разказ се съотнася с времето и мястото, но като цяло те рисуват една картина на успешния имигрант, позитивно настроен, който се утвърждава в новата среда и не споменава за проблеми във връзка с адаптацията си. Съответно картината на съвместното съжителство в Холандия придобива един “безоблачен”, идеалистичен вид, който заличава особеностите на отделните периоди и исторически наслагвания. Акцентът в експонирането на имигрантските истории е върху признаването на различието и съхраняването на индивидуалните културни особености в рамките на по-широката “нидерландска” идентичност.

По отношение на разказите от първо лице специално място трябва да отделя на една експозиция, изградена изцяло въз основа на лични истории: “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde). Тя представя няколко примера за частни колекции и сравнява отношението на собствениците им към предметите с това на музея към културното наследство. Няколко човека са предоставили своите лични сбирки, всяка от които заема по една зала в експозицията. Предметите обаче не са същността на презентацията. С по-голяма тежест в нея са разказите на колекционерите за личните им мотиви да съберат, трудностите пред попълването на сбирките и удоволствието от притежаването на предметите. Всички те се отнасят с прилежност към класифицирането, описването и попълването на колекциите си. Изложбата е подготвяна с помощта на специално проучване на колекционерските нагласи и новосъбран материал, като музеят заема временно сбирките и разказите към тях. Собствеността върху колекциите не преминава в ръцете на музея, но вероятно разказите остават документирани и архивирани. В описания случай се вижда изместването на отношението на музея към културните ценности от материалните свидетелства към нематериалното наследство.

Към същата експозиция е представена и една особена група предмети, която едва ли може да получи етикета “колекция” с оглед на подхода към събирателската работа. “Kastanjelaan 28. Четири поколения любов към вещите” е последната част от личните истории в експозицията, където на стената вертикално е закрепено цялото съдържание на таванското помещение от къщата на улица ‘Кастание’ 28. Четири поколения са трупали своите вещи там, така че таванската сбирка документира историята на всекидневието от последните 80-100 години. Собствениците са предоставили събираното през десетилетията на музея.

Подборът на предметите в случая се свързва с психологическата нагласа на много от възрастните, която предотвратява изхвърлянето на ненужни предмети, като се взима предвид сантименталната стойност на предмета, а не историческото му значение. Лишаването на семейството от цялата сбирка наведнъж говори за скъсване с традициите, смяна на поколенията и техните психологически нагласи към собствеността. В този случай предметите имат повече стойност за семейната и родовата история, отколкото за музея, в който попадат накрая на живота си. Краят на експозицията е посветен на събирателската работа на музея през последните 100 години, като са представени групи предмети, илюстриращи моменти от живота в Холандия. Тази част се помещава в едно от депата на музея, където посетителите имат шанса да се разходят сред вертикално съхраняваните по стилажите колекции и да се информират чрез помощен текст за начина, по който музеят акумулира колекции.

По принцип музейният подход към артефактите пренебрегва сантименталната стойност или значението за семейната история, като превръща материалното свидетелство в културна ценност. Но както виждаме, употребата на лични истории в музейната експозиция тотално преобръща гореописания подход. Етикетът ‘културна ценност’ вече се съотнася не с материалното свидетелство, а с разказа зад него.

Снимките са от “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde):

'Кастаниелаан 28': четири поколения любов към вещите

Повече за Музея на открито в Арнем може да прочете в един от старите постове в блога:

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem).

Разказът от първо лице: няколко възможности (1)

Разказването от първо лице има широко приложение в музеологията по света – от археологически експозиции до онези за близкото минало. Ситуацията в България обаче е различна. Музеолозите са свикнали да разделят експозиционните похвати спрямо предмета на дейност на музея. Археологическите музеи работят с най-далечното минало, за което рядко има налични описания в текстове, какво остава за лични истории. Историческите експозиции също се поделят според хронологичния си обхват.

Онези, представящи Средновековието, разчитат предимно на интерпретиращи текстове, подготвяни от уредниците, докато в презентациите, разказващи за периодите следXVII-ХVIII век се опират на свидетелства за времето от типа на мемоарите. Етнографските музеи, независимо че теренната работа включва пряк контакт с носителите на културата, до скоро разчитаха на два типа текстове: фолклорни песни и легенди или интерпретационни текстове, съставени от уредниците, в които те често преразказват записаната на терен информация.

За да разберем различните възможности за употреба на подхода, в следващите постове в блога ще разгледаме няколко случая, сред които попадат археологически (Rijksmuseum van Oudheden, Лайден), етнографски музей (Openluchtmuseum, Арнем) и исторически музей, занимаващ се с най-нова история (Arbetets museum, Норшопинг).

Mузеят на старините в Лайден: Древен Египет

Постоянната експозиция в него е подредена около подбрани типични образи, разказващи лица, които съпътстват посетителя с личните си истории от първо лице единствено число, като го потапят в епохата, с нейните проблеми и особености. Водачи из отделните периоди на развитие на Древен Египет са: земеделец, писар, пазител на хазната, жената-фараон Хатшепсут, имигрант и египетско момиче в Римската империя. Кураторите са се стремили да открият представителни фигури, за да разкажат темите през живота на героите. Емигрантът споделя историята на рода си и накратко описва етническата картина в Египет, както и войните, които са променили страната. Накрая обяснява, как е бил погребан според египетския ритуал, какво означават надписите по саркофага му. Египетско момиче пък разказва какво се е случило в държавата след пристигането на римляните, то споделя собственото си впечатление за промяната и запазването на традициите. Тези два разказа контрастират спрямо другите, от които научаваме за правилата в Египет, за различното всекидневие на героите и за професиите им, както и за живота край Нил. Сред разказващите откриваме представители на специалните професии (писар и пазител на хазната), на аристокрацията (жената-фараон) и на селяните (земеделец). В подбора на герои преобладават мъжките образи, но и жените са добре представени.

Героите в случая са измислени или усреднени, с някои изключения. Със сигурност техните разкази от първо лице са фикция, която не е непременно основаваща се на конкретен древноегипетски текст. Липсата на автентичност на историите на героите не е пречка пред възприемането на експозиционното послание. Ако се търси автентичност, тя е налице при експонатите, илюстриращи експозиционния наратив.

Музей на старините в Лайден: Древен Рим

По същата логика в експозицията за Древен Рим имаме още подобни разкази. Например този на Gummattius, представител на германите, но погребан като истински поданик на Римската империя, описва вярванията относно живота след смъртта и погребалните обичаи. Той говори от Отвъдното, има надгробен паметник и се представя с конкретното си име, заявява очакванията си за изразяване на почит към личността му от страна на живите. През неговия образ се проследява дори разликата между социалните прослойки в Древен Рим, отразена в декорацията на надгробните паметници. Друг подобен образ е жената от Симпълфелд, която заявява своята социална роля, както и тази на прислужницата й и очакванията спрямо нея в епохата, когато е живяла. Жената описва дома си, луксозно обзаведена римска вила, както и всекидневието си. Стилът на разказите от първо лице единствено число е семпъл, пригоден за разбиране от ученици на възраст 10-12 години. Същевременно като съдържание текстовете са достатъчно пълноценни за възприемане на особеностите на мястото и времето, което описват.

Музей на старините в Лайден: Древна Гърция

Гидове из историята и археологията на Древна Гърция са богове и митични герои от гръцката митология. Всеки от тях – пет на брой (Ахил, Хермес, Атина, Нике и Артемида), е “отговорен” за отделна подтема. Например Нике, богинята на победата има няколко задачи: да ни въведе в периода на Александър Македонски, да разкаже за древните гърци в преход, за промяната на религията с въвеждането на много нови богове и промяната в изкуството на каменоделците, които изобразяват боговете като статуи с човешки форми. Ахил е натоварен със задачата да сподели тревогите си покрай Троянската война, да обясни ролята на героите и митовете в Древна Гърция и реалността зад митичния свят, като даде кратко описание на Микена и Крит по времето на Минойската ера. Всеки текст е съставен от три параграфа, всеки от които с големина от по две до пет прости изречения. Лекотата на изказа съпровожда всеки един от текстовете в експозиция, макар допълнителните тематични интерпретативни текстове да подават много повече информация по отделните експозиционни сегменти. В сравнение с тях, разказите от първо лице единствено число, които описахме, са опростени едновременно откъм съдържание и откъм лексика и синтаксис. Те са само гидове, маркери на големите теми, въвеждащи и обобщаващи едновременно.

За по-подробна представа относно съдържанието на текстовете в експозицията на Музея на старините в Лайден може да разгледате снимките по-долу:

Жената-фараон Хатшепсут

Писарят

Пазителят на хазната

Земеделецът

Имигрантът

Египетското момиче в Римската империя

Гидовете в експозицията за Древна Гърция

Нике разказва

Ахил разказва

Жената от Древен Рим

Погребаният германец от Римската империя

История от първо лице, единствено число

Надничането в прозореца на съседа, желанието да опознаеш другия, да се сравниш с него, споделянето на личната история, за да ти разкаже и той своята са все психологически нагласи, породили появата на телевизионни шоупрограми от типа на Big Brother и Море от любов, вестници като Лична драма и Жълт труд. Най-лесното себеоткриване се случва през огледалото на другия. Медиите добре са опознали целевите си групи, а музеите в България, уж функциониращи като медиатори между минало и настояще, между една и друга култура, все още генерализират и официализират един единствен разказ за миналото. При това поднесен в неутралната, пасивна форма на изказ, сякаш събитията се случват независимо от хората, сякаш времето прави историята. Целевите аудитории на музеите вероятно не са реформулирани, за да включват критично мислещите индивиди или не се интересуват достатъчно от въздействието на разказа си върху посетителите*. Проблемът на разказите в музея е, че историите рядко са конкретни, цитиращи. Ако има такива, те се отнасят до известни фигури от местно или национално значение. Историите им по правило също са преразказани от уредника. Какво обаче провокира споделянето тук на наблюденията ми?

Аз, разказващият

Наложи се наскоро в текст да защитавам идеята за ползата за експозицията от разказването на истории в първо лице единствено число. Има мнения, разбира се, които го отричат като форма на разказване, но на практика, то е средство за силно въздействие върху аудиториите. Затова тук започнах с употребата му в медиите, където е най-видимо: особено в предавания с телефонни контакти със зрители и слушатели. Идеята е, че с помощта на разказа предметите в експозиция могат да получат нова интерпретация, да оживеят.

Най-прекият пример в употребата на този тип лични истории в музей е виртуалния "Музей от първо лице", където са събрани множество образи на предмети (или просто снимки), които хората споделят заедно с историята на предмета, своите предпочитания, спомени и лични усещания. Там може да се забавлявате, да се сетите за свой подобен предмет или пък да намерите алтернативно приложение на своите спомени и вещи. С други думи, единствения инструмент, който ни подава въпросният музей, е психологическата рефлексия върху самия себе си. Разбира се, встрани от простото забавление. Нещo като Фейсбук на предметите. Галерия без основна тема, където важното е споделянето. Всъщност предметите не са важни, те са визуализация на личната история, на разказа от първо лице единствено число. Образите са обект на съвсем лека интерпретация, обединяването на историите в теми, но и тя е въпрос на избор - ако пожелаеш, можеш да я изключиш. Подреждането на образите и историите към тях прави посетителят: той може да разглежда галерията по теми, да види само най-новите попълнения, или да подреди предметите по тип.

Нека се върнем към офлайн музеите в България и техните експозиции. Докато предметите във виртуалния "Музей от първо лице" са събирани наскоро, с ясната идея, че ще бъдат експонирани с разказ и интерпретирани така, реалните музеи като Националния етнографски музей в София притежават огромни фондове с артефакти без лична история. Анонимни. Експонирането в реалните музеи се случва по правило на базата на наличните колекции, с леки попълнения от съвременността. Това прави невъзможно или поне не особено лесно включването на истории от първо лице. Самият процес на събиране и попълване на фонда има своя история и характеристика спрямо отделните периоди от съществуването на институцията. Ако погледнем инвентарните книги, те предполагат попълването на графа "история на предмета", но какво точно да включва тя и какъв тип история следва да се запише, интерпретациите зависят от нагласата на конкретния уредник. Много често графата е оставена празна. Парадоксът се засилва с времето, когато предметът остарява и излиза от употреба, наличен е само в музея и дори самите музейни специалисти не знаят за какво се е ползвал. Световната практика споделя най-различни решения за съживяването на анонимните и мъртви предмети в колекциите и всички те разчитат на съдействието на публиката, на хората извън музея. Добавянето на лична история, на история от първо лице, която не е изначално свързана с конкретния предмет, не създава пречки пред приемането му от публиката, а напротив, съживява го и отваря възможност за дискусия.

(Авто)биографите на миналото

В България извън музеите обаче похватът "разказ в първо лице" не е непознат. Във връзка с експонирането и публикуването на истории за близкото минало ползването на похвата е широко разпространено. Най-ранен е опитът да се съберат спомени за комунизма под формата на лични истории, разказани от първо лице, часто от които бяха публикувани в сборник, а друга - на сайт, който вече не съществува (www.spomeniteni.org). Продължението на инициативата сега е в ръцете на Института за изследване на близкото минало, неправителствена организация за академични проучвания върху периода 1944-1989 година в България. ИИБМ провежда няколко пъти конкурс на тема "Това е моето минало", като част от разказите публикува в сборници**. Другите остават вероятно в архива на ИИБМ. Даниела Колева, подкрепена от същия институт, инициира проект "Разбудената памет: гласовете отдолу" за събиране на лични истории от социализма в няколко града, като след интервюирането и публикуването на историите, събира респондентите на няколко срещи за обсъждане на резултатите от проучването***.

Алтернатива на офлайн музеите в България предлагат интернет инициативите в посока архивиране на спомени за близкото минало. Такъв е сайтът Нашето детство, където регистрирани потребители могат да добавят снимки и лични истории, разказани от първо лице, документиращи периода на социализма. Условието е разказващите да споделят своя история, следователно да са родени в периода на социализма и да са го преживели сами. Като неформален опит за музей сайтът е много подробен, организиран и популярен сред споменатата целева аудитория. Той е по-скоро "от нас за нас", но може да се ползва като добър източник за материали за експониране или преподаване на историята на периода. Претенцията да създава "виртуален музей на българския комунизъм" предлага и сайтът Държавна сигурност, основан от журналиста Христо Христов. За съжаление предвидените рубрики "Култура" и "Лична история" остават празни, т.е. музеят оперира в сферата на социално-политическото с акцент върху идеологията и политиките отгоре.

На финал от първо лице

Опитът за обобщаване на употребите на похвата показва, че разказването от първо лице е трудоемко от гледна точка на събирането на историите и зависимо от волята на собствениците на спомените. Предлаганата анонимност от страна на интернет сайтовете вероятно е удобна за разказващите, чиято самоличност иначе остава на показ след записването на разказа. Похватът изисква и количество търпение от страна на записващия историите. Същевременно разказването от първо лице остава най-лесно съхранено под формата на аудио файл или публикувано на хартия - две средства, които технически затрудняват експонирането им в офлайн музеите в България. Музейните институции очевидно имат поне няколко проблема с употребата на похвата: 1. Малко са архивираните лични истории от първо лице; 2. Малко са личните истории на предметите във фондовете; 3. Музеите не са особено активни в интернет пространството, където може да се реши проблема с ограничението на реалното им пространство.

Поместването на лични истории в експозиция на пръв поглед изглежда само допълнение спрямо усвоените и прилагани методи на експониране в българските музеи днес. Следователно то "изяжда" допълнително пространство от така и така малкото налично. Малко са и опитите да се излезе на терен за събиране на истории преди откриване на нова експозиция. Времето от подаването на идеята за нея до реализирането й в залите обикновено е не повече от няколко месеца, което превръща теренната работа в прекалено времеемко усилие. Разликите при планирането на изложби спрямо практиката в музеите в чужбина са огромни. Похватът остава определено подценен в музейните среди в България, докато в музеите извън нея се ползва със завидна популярност.

***

Очаквайте скоро нови постове в блога за употребата на разказа от първо лице в Националния археологически музей в Лайден и в Музея на открито в Арнем. Те ще са по-практически насочени с описания и фото-документиране на похвата. А тук можете да видите клипчето със събрани истории от проекта "Музей в куфар" на учениците в Българското училище в Лайден.

*Книгите за впечатления са източник само на похвали, не защото всеки, посетил музея, е останал доволен от него, а защото оставянето на мнение се провокира от крайни настроения. Недоволните изразяват мнението си по-често устно, директно на място или в писмен вид до ръководството на институцията.

**Например Знеполски, И. (2010) Това е моето минало. Спомени, дневници, свидетелства (1944-1989), т.2, изд. Сиела.

***Виж Колева, Д., съст. (2007) Върху храстите не падат мълнии: Комунизмът - житейски съдби, изд. Сиела

Пирон: за музея и музеологията

Миналия месец във виртуалното пространство се появи един изключително любопитен брой на списание "Пирон", софийско студентско електронно списание за изкуства и култура. Издава го Културен център на СУ "Св. Климент Охридски". Той идва като реакция на случващото се в културния ландшафт на София, а именно: откриването на нови музеи, пренареждането на старите в нова "концепция" за столичните музеи, както и начина на взимане на решения и реализирането им от страна на Министерство на културата (МК).

В броя Иван Еленков коментира връзката между настоящата политика на МК и тенденциите в управлението на културата отпреди 1989-та. Светла Казаларска предлага коментар на процеса на музеефикация и въвежда понятията музеен поглед и музеен ефект. За първи път се появява превод на Тони Бенет с неговата "Политическа рационалност на музея". Най-голямата част от статиите са посветени на откриването на музея за съвременно изкуство, лелеяно събитие, което породи само критика и попари очакванията на гилдията.

Всеки от текстовете си заслужава изчитането от край до край. За съжаление Музеят на социалистическото изкуство е останал извън полезрението на броя, но едва ли ще бъде пропуснат в някой от следващите. Макар че лично не съм убедена, че след еуфорията по откриването му, музеят ще предизвиква медийно внимание.

Фотография: Пирон

Museum matters: полезно, лесно, интересно

"Музейни работи" или "музеите имат значение" очевидно е интуитивно заглавие, което пасва на всичко, засягащо музеите. Наскоро открих този блог (in English) със същото име като моя. Той предлага указания, как да се справим с конкретни проблеми на музейното управление, планирането на публична дейност и ползите от обговарянето на идеите. Постовете са базирани на конкретни специализирани заглавия - книги или статии, част от тях достъпни в интернет. Някои от темите са:

More than Opening Hours: Museums and Public Service;

Collections: To Be or Not to Be;

Museums and Diversity in the 21st Century.

Приятно четене!

Що е то посетител: за стойността на музейното преживяване

Този текст е спонтанна реакция от едно музейно посещение, случило се в града А, в музея Б и е опит за анализ на позицията на посетителя в музейната обстановка. Започвам анализа с няколко презумпции:

• музеите в България се поделят на две групи според посещаемостта: посещавани и забравени от хората;
• местните жители рядко имат интерес към музеите, а музеите им отговарят със същото отношение;
• музейните мениджъри се фокусират изключително върху туриста като сигурна цел, защото е чужд на средата, която те описват, а музеите рекламират себе си като предлагащи уникални обекти.

Реших да запазя анонимността на музея, за да няма обидени колеги, но съм сигурна, че читателите ще разпознаят в това описание поне една своя визита в музей, при това не задължително в същия. Ще се опитам да проследя отношението на работещите в музея – уредник, продавач на билети, пазител на експозицията, наемател на музейния магазин, към хората, които прекрачват прага на сградата. Как всеки от тях си представя посетителя? Какво очаква от него? Каква е представата за експозицията у обслужващите я? Най-важен въпрос за анализа обаче си остава стойността на музейното преживяване и очакванията на двете комуникиращи страни спрямо експозицията. Как и защо посетителят идва в музея? Какво очаква да види и какво си мисли след посещението? Възможно ли е да се изгради група от музейни ‘фенове’, които да намират удоволствие в посещението, да допринесат за преодоляване на кризата на комуникацията между музея и хората?

Тези и още проблеми изникнаха, когато посетих лично с група приятели музея Б, намиращ се в град А, място на непрекъснат туристически интерес през лятото. В този смисъл музеят Б не е от групата на забравените от хората културни центрове. Ще проследя отношението на работещите за музея спрямо реда на срещите ни с тях.

Продавач на билети

Всъщност посещението ни в музея бе нарочно отклонение от маршрута на пътуване с кола, която едва успяхме да паркираме в една от близките десетина пресечки. Паркингът около музея е предназначен само за автобуси с туристи, а нашата кола возеше скромно петима такива. Пристигнахме около 50 минути преди затварянето на музея и намерихме гишето за продажба на билети празно. Почакахме касиера да се върне, но напразно. Така и не го срещнахме по време на тази ни визита. При това никъде нямаше обозначение, че посетители не се допускат в музея 50 минути преди затварянето му в 17.00 ч. Допускаме, че касиерът не е очаквал интерес или не е желал посетители по това време на деня. Или вероятно е имал по-важна работа. Вместо него ни посрещна

наемателят на музейния магазин

Той ни обясни, че колегата му е в сградата, но вероятно ще е на мястото си по-късно. Музеят, според него, е интересен, макар да е в ремонт частично и да са затворени много от залите на постоянната експозиция. Тази част, която търсехме, бе отворена и бяхме уверЕни от арендатора, че оставащите ни 40 минути ще са достатъчно да разгледаме всичко на показ. След като ни обясни подробно, кое може да видим, а касиерът все още не бе на работното си място, наемателят ни подкани все пак да влезем, макар без билети и да разгледаме, а после да платим. С благодарности за предоставения ни шанс и изцяло добри впечатления за обслужването, се отправихме към експозицията. Човекът очевидно знаеше как да привлича клиенти. А защо да не предположим и че не му бе безразлично, дали музеят е посещаван. В крайна сметка клиентите на музея са негови потенциални клиенти.

Пазител на експозицията

Пред експозицията ни посрещна пазител с въпросителен поглед. Без “добър ден”, директно с невербална комуникация. Почувствах се задължена да й обясня, че не сме си купили билети, но ще го направим на излизане, понеже касиерът не бе на мястото си. И че все пак някой от персонала на институцията ни бе позволил да влезем. Погледът й стана още по-странен, още по-недоумяващ, как си позволяваме подобно действие. С жест на благоволение махна в посока вратата на първата зала и каза: “Това е началото, монети, праистория, златото, останалото са икони... ето там, и малко античност в последната зала”. За кой ли път се почувствахме, сякаш не сме на правилното място в правилното време. Не сме и добре дошли. Защото пазителите се бяха приготвили да си тръгват, с багажите си пред входа на залите, готови, като стане кръгъл час да напуснат моментално пределите на служебното си място. Отчасти ми бе ясно защо – като няма кой да продаде билети, а в залите няма посетители, защо да стоим? За нещастие някой бе объркал сметките на пазителите.

Моят интерес не бе към експонатите, а към организацията на експозицията, към информацията в нея. Тъй като от нито един надпис или табло не личеше историята на експонатите след изкопаването им, в кой музей се съхраняват оригиналите (понеже артефактите от тези разкопки са много и понеже съм ги виждала и в друг музей по подобен начин експонирани), се насочих с въпрос към пазителя. Погледът отново индикираше пълно недоумение, що за въпрос съм задала, а отговорът: разбира се, че тук са оригиналите!! Всичко изложено е оригинал! Почувствах се неловко (това ли бе целта на музейния служител?), поставих под въпрос собствените си спомени и въпреки това, не, сигурна бях, че съм виждала експонатите и другаде. Същите или други от същата находка, но категорично те бяха част от още една експозиция. Повторих въпроса си с уточнението, че няма нищо лошо в това да са копия във витрините, но исках да знам къде са оригиналите. Това крайно потресе събеседничката ми, която не че не знаеше историята на предметите, но не беше нито с нагласата да я сподели, нито според нея това бе важно за един “редови” посетител.

Тук стигаме до въпроса как музейните служители преценяват кога и на кого да поднесат определено количество информация, за която очевидно хората влизат в музея. Не смея да нарека въпросния подбор на посетители дискриминационен. Но си го помислям. Не поставям под въпрос конкретните психоаналитични способности на служителя, но и очаквам да бъда еднакво информирано изпращана от музея, независимо дали идвам с бадж за изследовател-уредник от национален музей или с плажната си рокля и по сандали. След като задава въпроси, посетителят дава сигнал, че иска да получи информация. Не се очаква от всеки пазител да е компетентен по множеството въпроси, свързани с експонатите, но любезното отношение, признание и препратка към специалист биха оставили по-добро впечатление у посетителя. Неслучайно поставям и “препратка към специалист” като вариант за обслужване на посетителя. Всъщност хората, заплатили за билет, плащат не за достъп до сградата или достъп до предметите (ако бе така – защо да не ни допускат направо до хранилищата, т.е. до всички предмети). Те дават парите си за удоволствие и за информация. Тъй като първото трудно може да се постигне със съзерцание, в музеи с липса на интерактивни презентации, а културните институции в България претендират за научност на експозициите, то – подразбира се, че посетителят трябва да получава информация от музея. Това е работата на

музейния специалист-уредник

В подготвените табла с текстове бе предложена съвсем обща информация за региона, периода и мястото на откриване на находките. Информация като за турист, незапознат с околността на град А и неспециалист в историческите процеси. С две думи, текстовете бяха все едно копирани от учебник за средно образование. Надписите също не даваха информация за предметите повече от това, което виждахме или вече бяхме прочели в текста на стената. В същото време текстовете звучаха толкова сухо и научно като лексика и стилистика, че няма как да събудят любопитството на деца. Поднесеното знание ни навежда на мисълта, че целевия посетител, за когото музейният специалист е подготвил текстовете, следва да бъде недостатъчно образован, неспециалист, не-местен и въпреки това склонен да чете, а не само да гледа експонатите.

Ако пък реши да не чете текстовете от постерите, посетителят си остава с чистото съзерцание на предмети, подредени евентуално хронологично, но по-вероятно хаотично, на принципа “да запълним и пространството в центъра на залите”. В този смисъл не разбрах защо монети от четири различни епохи и с най-невероятен географски произход са разположени в зала с праисторически експонати, защо презентацията на икони разделя последователни епохи в експозицията и прочие недоразумения. Оправдавам това с ремонта и спешното усвояване на едни пари, дошли “отгоре” и хванали уредниците неподготвени, при което те затворили залите за ремонт и оставили очевидно на показ онова, което не е за ремонт. В един друг свят подобна “дупка” в презентацията не би била толерирана от мениджъра на културната институция, само защото всеки посетител допринася за финансовото благополучие на музея, следователно не заслужава да си тръгне с неприятно чувство. Гаранцията за посетителски интерес е връщането на посетителя отново в музея, а не осигуряване на автобуси с туристи само през лятото. Аз се върнах и доведох приятелите си с мен, защото предходното ми посещение в музея бе интересно и впечатляващо. Бях го запомнила с добро. Не съм сигурна обаче дали ще препоръчам пак музея, нито дали приятелите ми ще го посетят пак.

***

На финал, след като пазителите ни преследваха до последната зала с багажа си и гасяха лампите в разгледаните зали, за да приключат деня, аз бях ядосана и категорична, че посещението не си заслужава цената на билета. Не ме разбирайте погрешно, аз настоявам категорично на принципа, че културата струва пари и хората трябва да се научат, че за културно преживяване се заплаща, независимо колко. Ние не бяхме платили, нямаше и на кого да платим на излизане отново. Изпрати ни наемателят на магазина, който стоеше плътно до края на работното време. Понеже той не разполагаше с билети, ни предложи да си купим нещо от магазина. За спомен. При това бе компетентен да отговори на всичките ми въпроси относно съдбата на археологическите материали след откриването им. Позитивен финал на посещението. С едно наум за следващия път...

За музеите, министрите и едни пари на вятъра

През последната седмица се нагледахме, наслушахме и начетохме на мъдри мисли, процеси на взимане на решения и най-вече на мъдри съвети "как се прави музей". Основни действащи лица в това директно обучение "в ефир" бяха двама министри: на културата и на финансите. Те са насреща, защото в случая става въпрос за управление на културата по време на криза, икономическа криза, при това в световен мащаб. И понеже хората в България нехаят за това, че е криза и пари нема, те искат музеи. Не какви да е, а музеи, каквито винаги са мечтали да имат през последните 20 години и каквито другите страни имат, а ние единствени си нямаме. Въпреки че управляващите министри се отнасят с такова разбиране към хората в България, върху тях се изсипа маса сарказъм, поради което аз ще спра тук с неприличното отношение и ще премина директно към проблемите и техните възможни решения. Те са изказани къде ясно, къде по-завоалирано, с притчи и вицове, от музейните специалисти, които се почувстваха пряко засегнати от министерските действия и изляха плача си във Фейсбук. Необичайно място за вълнения от off-line институции в България каквито са музеите. Преди време един колега апелира към използване на социалните мрежи за коментиране на горещи теми и проблеми, но оттогава доскоро въпросната фейсбук-говорилня "Музеите в България" бе употребявана като стена за афиши. Там колегията се поздравяваше по познатия ни off-line маниер за щастливи събития, сътворени и посещавани от самата нея. Един или два проблема помрачиха хоризонта й, но така и си потънаха в забвение с 4-5 коментара, затрупани от нови щастливи събития в музеите.

Един хубав ден

С началото на новия работен сезон (както знаем лятото е отпускарско време) започнаха и "добрите новини": открит е музей на социалистическото изкуство. За него се заговори по-рано, още когато музеите из България получиха "окръжно" отгоре, директива от Министерството, с която бяха призовани да прегледат, опишат и предадат описите на предметите, с които разполагат в бившите фондове Социалистическо строителство, отнасящи се към периода, който новият музей в София ще показва. По съответния маниер, познат ни от близкото (същото социалистическо) минало, въпросните експонати, одобрени от анонимната за гилдията комисия, могат да бъдат изискани да влязат в презентацията на Музея за тогава тоталитарното изкуство. Забравяме за този момент. Музеят вече е отворен. Покрай него или преди това, на въпросната Фейсбук група от музейни "работници" й прикипя и започна да бълва медийни отражения на откриването на културната институция в столицата, така лелеяна от всички преди и сега изведнъж така бурно оплюта. Аз също бях там, сред иронизиращите. Какво обаче липсваше на тази бурна дискусия, макар някои от гласовете да изброиха желанията си и възможните решения на проблемите на музейната гилдия?

Ясен анализ

Говоренето на министрите ясно откри не само тяхното нехайство спрямо колегията, но и маниера на взимане на решения, който ме е втрещявал през последните 7-8 години, откакто работя в сферата на музеологията. Маниерът накратко е: Министерството взима решения..., гилдията търпи..., мърморения в кулоарите на културните институции..., търсене на лични връзки с хора в министерството, надежди, че някой ще намери най-силната връзка да въздействаме на министъра и понеже той е като Кралят-Слънце, реши ли той, ще имаме слънце, т.е. ще се реши и нашият проблем. Най-честият сценарий е, че нищо не излиза от всички връзки и министърът не е слънце да огрее навсякъде. В резултат една институция получава повече внимание, а останалите... знаете приказката на футболиста за супата.
Какво обаче ни каза този път министъра, което ни стресна толкова много? Министърът ни обясни, че откривал нови музеи, защото досега България нямала музеи. Сигурно има предвид музеи като Лувъра, защото очевидно министърът познава предимно парижките измерения. Верно е, нямаме. Явно министърът не признава качеството и постиженията на настоящите музеи у нас. И е прав. Защото музеи, и според него лично, се правят с пари. Само че тънката разлика между парижките музеи и българските е тази, че музеи се правят с МНОГО пари, а не просто с някакви си милион и половина евро и реновирана соц-сграда тип административна, с ниски тавани и кабинетни помещения. Музей означава пространство, размах, идеи според европейците, които министрите ни сочат за пример. А не решения, спуснати отгоре без концепция и без обсъждане. И понеже Вежди Рашидов е известно име в сферата на изкуството и културата в България, не подценяваме неговите познания относно музеите. Той вероятно има хиляди изложби зад гърба си. Проблемът е, че той е от другата страна на линията, той доставя артефакти за експониране, а не мисли точно как да ги експонира. Това е работа на музейните специалисти, дизайнерите на пространството и други подобни. Министърът обаче, заедно с другите отговорни за парите лица-министри, не спи и будува в сградата на музея седмици наред преди откриването. С това вероятно искат да ни кажат, че контролът е пряк и парите са изразходвани контролирано. А ние се досещаме, че става въпрос за политически предизборeн PR и решения според ситуацията (ако не стигне боята, министърът на парите е там, ще даде още и за тази последна стеничка).
В дългият разговор по БНТ, където двамата инициатори на Музея на социалистическото изкуство се изповядваха с помощта на водещия, министърът на финансите ни сподели нещо много съществено за разбирането на връзката "нов музей-държавни пари", а именно: чуждестранните туристи ще вървят на тълпи към музея, така че той ще се изплати като инвестиция предсрочно, преди края на петилетката. Така. Тук ни светва лампичката. Освен вече издекламираната дефиниция на "музей" от Вежди Рашидов, разбираме, че в България "музей" е място, където се показваме пред чужденците. Проблемът не е в дефинирането на представата на министъра за музей, а в това, че неговото разбиране за същността на институцията се изповядва от масата музейни специалисти (без да обиждам някои колеги, които работят основно и предимно за българската аудитория). Вероятно за да се разграничим от навиците от близкото минало, когато хората в групи биваха довеждани в музеите от партийните културно-масовици, българите вече не са музейна целева аудитория. Те направиха оценка на музеите в ранните 90-те години и тя бе смъртоносна за институцията музей. В резултат на този негласен конфликт специалистите решиха да не търсят българите, а който дойде - е добре дошъл. Българите пък, извинявам се за генерализирането, открито заявяват, че посещават музей предимно като туристи или като гидове на туристи. Те влизат в музей, само ако гостите им са чужденци. Ако са българи - отиват заедно на кръчма. И ги разбирам: ако в кръчмата има паламарка, цървули, черги и певица, а успоредно с това им сервират салати и ракии, защо да отидат в музея и да могат само да гледат, без да консумират, че дори и да пипат експонатите. Сами познайте откъде трябва да тръгне промяната. В синхрон с нагласите на масата от населението, министрите също ходят в музей, за да заведат гостите от чужбина. Колегите от Националния етнографски музей са посрещнали две визити на високо ниво с президент или министри, но само придружавани от чужди делегации. Да се представим пред чужденците. Моят въпрос е: как бихме решили проблема с не-ходенето на музей от страна на българската публика, ако вниманието ни и в бъдеще е насочено към чужденците. Частният случай на музея на социалистическото изкуство, отразен в новините, събуди реакциите на местната online аудитория. Разглеждането на статуи, които хората познават до болка и експонирани по същия до болка познат начин - в зелено пространство тип градинка пред някаква сграда, била тя и музей, не събужда желание у аудиторията да стигне до музея. Нещо друго трябва да я вкара в него. Не-направеното от министрите относно музея на комунизма е предмет на бъдещи постове в настоящия блог. На нас, специалистите, сега ни трябва тактика.

Проблемите и възможните им решения

До тук срещнахме два проблема: 1. комуникацията между министерство и музейни специалисти и 2. комуникацията между музеите и българската публика. Относно първия проблем много може да бъде споделено като практика, но теоретично решението е едно. Отношенията между министерството и гилдията не са отношения човек-човек или човек -други хора, а отношения между институции. Гилдията не се репрезентира от една музейна институция, както и проблемите на една институция са или биха могли да станат проблеми на повечето музейни институции. Следователно е необходима гражданска организация между колегите, професионално сдружение, което да излезе с представител-говорител пред министерските представители и да съобщи желанията на колегията. Такава организация в България липсва. ИКОМ-България не е бил досега представител, нито би могъл да решава вътрешно-държавните или конкретно институционални проблеми на музеите. Ако повдигнем въпроса за членство в международни музейни асоциации, отново стигаме до същата липса на професионално сдружение на национално ниво.
Какви са конкретните проблеми, които министърът вижда в гилдията на музейните специалисти и не ги назовава пряко, но маркира индиректно съществуването им? Това е липсата на квалификация, вероятно некачествено свършена работа, защото той говори за организиране на обучения и изпращане на стипендианти във Франция, в Лувъра. Въпросът ми е: докъде ще стигнат средствата на министър Дянков да квалифицира сигурно хилядите работещи в музеите в момента във Франция? Как ще подберат хората, които да заминат на обучение? Българските специалисти обикновено преминават от университета в музея, като в най-добрия случай са имали курс по музейно дело в два семестъра. Професията в България се учи в движение и както знаем, опитът е най-ценен.
Професионалистите в България, може и да не са обучени добре, но са чували нейде в кулоарите на институциите си, че експозиция и музей се правят с концепция. Такава обаче ние не видяхме относно музея за социалистическо изкуство например. Освен споменатото по-горе "окръжно", спуснато от МК, медиите бяха единствените свръзки, информиращи гилдията за намеренията на министерството и тесния кръг или единици специалисти, които работеха в посока събиране на материали. Макар да не сме много сигурни, защото слушайки министър Рашидов, останахме с впечатлението, че той лично е търсил експонатите по мазета в страната. Възможният извод тогава е еднолично решение - еднолично сътворяване на музея. Много зле за едно министерство. Действия, вдъхновени от епохата "Людмила". Специалистите не бяха доволни от факта, че нямат думата при проектирането на подобни идеи, докато те са в зародиш. А кой от специалистите изказа гласно или в писмен вид недоволството си в момента, в който бяха информирани за начинанието от МК? Никой не иска еднолично да загуби работата си или да постави в неудобна позиция институцията си, защото всички те получават под една или друга форма подкрепата на министерството. Тогава единственото решение отново е сдружение. Ясно е, че недоволните имат съмишленици в гилдията. Таксиметровите шофьори имат инстинкта за самоорганизиране и защита, а музейните специалисти не смеят да противоречат на своя министър. Това не бих нарекла демократично мислене.
Не особено демократично е и правото на българския посетител да се меси в музейните дела. Той е данъкоплатец, той де факто плаща заплатите на музейните специалисти с общинските и с държавните си данъци и такси. Министрите обаче нехаят за неговото отношение. С негови пари строят музей за чуждите туристи и решават вместо него. Истината е, че българският потенциален посетител ги е избрал и те имат право да решават вместо него. Сам си е виновен посетителят. В същото време знаем за конфликта между уредник и посетител: посетителят е неизбежното зло, което може да ти се случи няколко пъти дневно и да те разсее, докато изследваш дълбоко в книгите или фондовете личните си интереси. Изключенията вече са много не само сред уредниците, които се радват да разменят няколко думи и покажат богатствата на музея, но и сред мениджърите, които са усетили ползата от директни приходи в бюджета. Проблемът е в неплатежоспособността по презумпция на българския посетител. Тогава защо да се борим за него? Той обикновено се пазари да влезе без билетче, дебне безплатния ден в годината или просто идва да удари печат в книжката за стоте национални обекта, без да го е грижа видял ли е музея. Отново извинения за генерализирания образ. Все пак тук критикуваме стереотипите, а те се раждат в процеса на генерализиране. Него именно се опитвам да изясня в този текст. Българският посетител според мен е загубил навика си да открива интересното, да разнообразява всекидневието си с нещо извън обичайните срещи на приятели в кръчмата. Навиците се връщат с нещо свежо, например инициативи като Нощ на музеите, когато има активност от страна на институциите, а посетителите обикновено са необичайно много. Непростим пропуск на музеите в последните двадесет години е липсата на интерес към най-младата аудитория. Специалистите поднасят информация в изложбите според своя собствен интерес и не ги интересува дали редовият посетител е учил 5 години история на изкуството или антропология, за да разбере термини, особености на дискурса и други подобия. Какво остава за най-малките или учениците, които имат не по-малко грижи от техните родители. Остава им да съзерцават предмети. Без да могат да ги пипнат, без да им е ясно защо тези предмети са там и са ценни. Липсата на внимание означава и липса на възпитание в ходене на музей. Музеят за повечето тинейджъри е някъде там, но не знаем къде. Как тогава да отидем да го посетим, неговата реклама не ни среща по улиците, не ни залива в нета, а учителките не си и създават главоболието да помислят за извънкласно обучение. Така имаме вече повече от две генерации българи, за които музеят е чужда среда. Той е там за туристите. И ето как стигнахме до извода, че министрите са прави в ориентирането на новия продукт директно към най-надеждния, платежоспособен потребител. Туриста.

Няколко предложения

Не знам дали бях достатъчно ясна в насоката си на мислене, но за мен проблемът е основно в музейните ни специалисти. Не е в министъра, който е сменяем, не е в публиката, която ако я привлечеш подходящо, по-вероятно идва. Не е и проблемът в парите, които ако работиш за тях и знаеш за какво ги искаш, по-вероятно е да дойдат. Проблемът е в гласността, в това, че музейните специалисти няма от кого да се страхуват (вече не интернират за разказан виц), а демократично имат правото да говорят публично за нещата, които ги вълнуват. Както видяхме във Фейсбук групата, музейните специалисти се вълнуват горещо от съдбата на ценностите, с които работят всекидневно. Те са болни от онази неизлечима болест, придобивана само с години досег до музейни фондове. Уредник е състояние, диагноза, както казваше Бенбасат.
Не че тази болест е някакво зло, напротив, но е крайно време тя да не се придобива по този мистериозен начин на лично общуване с културното ни интернирано в хранилища наследство. Обучението на специалисти в различни сфери, необходими за функционирането на музеите като пълноценни културни институции, според мен може да се случва и в България, макар и в началото от "вносни" специалисти. Липсва ни специалност Музеология, която да не е придатък на историята, археологията и етнологията, а да се изучава и от специалисти по мениджмънт, маркетинг и комуникации, връзки с обществеността и педагогика. Именно педагози са най-необходими в музеите, за да освежат музейния продукт със специално подготвени програми, а не адаптации за по-младите посетители. Към подобни инициативи според мен трябва да изтичат смешните "милиони" на министър Дянков, дадени за да се пребоядиса сградата на КАТ, която без да съм видяла, вярвам, че е непригодна за какъвто и да било музей. И нека уточня, настоящите музейни специалисти не са отписани. Тях министрите могат да "пращат" на обучение също в тази специалност Музеология, където те да бъдат вдъхновявани за качествено различни "музейни дела". Дано все някога забравим фразите "музейно дело" и "музеен работник". Уредникът е специалист, той предимно мисли с главата си, а не носи тежести (както често впрочем на мои колеги от Националния етнографски музей им се налага).
Същевременно при наличието на по-добре обучен персонал и възможности за пътувания наличните музейни специалисти в наличните национални и регионални музеи в България биха били достатъчно способни да променят "картинката", да изпълняват добре задълженията си. А именно: обучение на публиката в посещаемост на музеите, но и привличането й с качествени експозиции, предоставящи й възможност да мисли и да участва в мисловния процес на сътворяването на експозициите, възможност да комуникира с музея в момента на посещението, което на музеоложки език се нарича интерактивност на изложбите.
И за да завършим с темата, с която подхванахме текста, не нови музеи са необходими на страната, за да разказват за социализма. Според мен Националният исторически музей, регионалните музеи и Националния етнографски музей са институциите, които не бива да мълчат и прескачат неудобните истории, а да намерят компромисен или провокативен за посетителя начин да ги интерпретират визуално. Същото важи за Националната художествена галерия, но тя явно си е свършила нейната работа, както разбрахме, че Музея на социалистическото изкуство е административно подчинен на галерията. И ако наличните гореизброени музеи бяха пожелали с конкретни проекти да спечелят трите милиона лева за свои експозиции на тема "социализъм", може пък министърът да бе взел друго решение??? Това, уви, няма как да разберем вече.