Историите на една необикновена метална кутия

Преди време ви разказах за металните кутии от моето детство. Една от тях бе по-специална, оставила следа и в сънищата ми. Розовата кутия с каляски отстрани и принцеса с чадърче на капака. Беше пълна с пирони у нас. Именно тя е вдъхновила първия ми запомнен и до днес сън. Запечатала съм един образ – на дамата с чадърчето в каляската. Отварям очи и поглеждам света през решетките на детската си кошара. Съзнателно или не, съм търсила кутията из магазините за втора употреба (kringloopwinkels в Холандия) и никога не съм се сещала да я потърся у дома, когато се прибирам.

Находката

Онзи ден открих кутията в един магазин за стари вещи. Беше déjà vu. Познах я веднага. Дамата с чадърчето. Купих кутията за смешната сума от 20 цента. Така тя стана един от експонатите със сантиментална стойност в моята лична колекция. Ето и паспорта на предмета: Mackintosh’s Quality street Chocolates and Toffees. Производител: Rowntree Mackintosh Limited, York, England. Датирана: 1969-1988. Според Wikipedia марката Mackintosh е създадена през 1936 г. През 1969 г. Mackintosh се слива с Rowntree, а от 1988 г. бонбоните стават продукт на Nestlе, което променя дизайна на кутиите.

(снимката е от Flickr на WongKingFai)

Пуснах търсене в Google с марката и разглеждах снимките, които излязоха, за да открия същата кутия. Така и не открих точната. Търсих и онази от спомените си, защото мисля, че тя е по-розова от купената наскоро. От наличните за продаване в нета няма една с друга повтарящи се. Но доста изглеждат подобно на моята нова кутия. Според eBay, Etsy и други сайтове за антикварни предмети излиза, че има запазени кутии из целия свят: в Хонг Конг, в Малайзия, в Салем, Масачузец, в Белгия, в Тел Авив, в Ню Йорк, в Шотландия и... дори две в София.

В един блог дори прочетох история, подобна на моята, на момиче от Малайзия, чиято леля два пъти донесла от Англия такива бонбони. Момичето помнело само вълшебния вкус на шоколада от детството си и с години издирвало в Google чрез образи кутията, но не я откривало. Накрая достигнало до фрагменти от надписа по кутията и намерило марката в интернет. Друга подобна история от Тексас разказва за бащата, който работел в Европа и носел отвреме навреме европейски стоки, които изглеждали екзотични и интересни.

Кутията с три живота

Кой и как е донесъл кутията при моите родители, никой вече не помни. Никой, освен мен и майка ми, не разпозна дори кутията. Напразно описвах с подробности съдържанието (пирони) и показвах находката си. Брат ми каза, че е по-вероятно да помни пироните вътре, отколкото кутията.

Майка ми единствена потвърди за нейното съществуване и евентуална локация. Но и тя не я е срещала скоро. Възможно е кутията да е била в апартамента, където израснах, а впоследствие да е била отнесена на вилата. Оттам вече вероятно е била изхвърлена при прочистване и ремонти в последните години. Но все пак е възможно да се крие и някъде в избата на апартамента, например. И никой да не подозира за съществуването й там.

Кутията остава жива в моите спомени, след като е изживяла два живота в два различни свята и е преминала през кой знае колко ръце. Да, предметите имат повече животи от нас, хората. А понякога и повече “работни места”. Първо е работила като опаковка за бонбони, които някой е произвел в далечна Англия. Пропътувала е неотворена до България в неизвестен куфар или съдържанието й е било изядено по пътя, а кутията впоследствие е заела второто си работно място – у нас. Като кутия за пирони. Възможно е да е имала и други функции: като кутия за бисквити или кутия за бижута. Никога няма да разберем. Предметите не говорят. Вместо тях разказваме ние.

Произход

Но как се е озовала точно у нас и кой я е пренесъл до България? Няма спомен. Само предположения. Това е продукт на Запада и във времето, когато кутията се е озовала в Бургас, България е била затворена държава с комунистически режим, където западноевропейските стоки се възприемали като символи на капитализма и заразявали с упадъчност докосналите се до тях. Източници на такива стоки в България са били хора с професии в туризма (камериерки, продавачки в Кореком), транспорта (тираджии и моряци) и единиците туристи, които са можели да пътуват свободно на Запад, отвъд Желязната завеса. Така пътищата за попадане на кутията в нашия български дом са няколко. Възможно е баба, която е работила сезонно като камериерка в хотели в Слънчев бряг, да я е получила като благодарност от някое английско семейство, а после да я е дала на мама, да я употреби според желанията си. Възможно е кутията да е била подарена на другата ми баба от нейната племенница, която е била певица в България, пяла е в чужбина и после се е оженила там. Възможно е също баща ми да е получил кутията от приятел-тираджия, докато е работил в СО МАТ в края на 70-те години на ХХ век. Или от някой моряк по-късно, когато работи на пристанището в Бургас. Ако кутията е попаднала у мама или баба първо, предполагам, че трудно би се озовала в шкафа, пълна с пирони. По-вероятно е да я ползват те самите, а не баща ми. Защото металните чуждоземни кутии са почти толкова ценни, колкото бижутата на баба и мама и се пазят, въпреки неугледния си външен вид. Аз самата дори не съм знаела, че кутията е била от бонбони. Вкусът на Запада се изчерпваше с шоколадово яйце веднъж годишно, ако ни посети роднината-моряк или дъвки, подарени на баща ми пак от моряците.

Как и защо аз съм си играла с кутията, пълна с пирони в най-ранните си години, за да сънувам после съня с каляската, е необяснимо също. Но едно е ясно. Не са били много картинките с принцеси, до които съм се докосвала тогава, за да се запечата именно тази от кутията в спомените ми. Все пак като повечето момичета и аз съм сънувала своята каляска. Интересно, принц не си спомням. Поне не от сънищата си.

Носталгично: за Комлука и неговите мигранти

За онези, които не знаят, Комлука днес е известен като ромския (циганския – зависи от гледната точка) квартал на Бургас. Той си няма история. Защото е по-добре да го забравим. Намира се между центъра на Бургас и разклона за Южното ни Черноморие. И вероятно е един от най-старите квартали на града. Но паметта за него не е за пазене, тя е там, докато хората, които я носят, ги има. А те, един по един, си отиват. Надалеч или към Отвъдното.

Комлука е временно място, малко са хората, прекарали целия си живот там. То е място на преход: идваш от някъде, заселваш се в нищото, местните не те приемат, адаптираш се бавно, с или без късмет, знаеш, че има и по-добри места, мечтаеш за тях и при първа възможност напускаш Комлука. Носталгията и роднините винаги те водят там, сънуваш ги, посещаваш ги, но временно. Комлукът е нито града, нито селото. Хората там нямат градинки за повече от една кошница домати, няма канализация и забавления. Имат къщи. И път, към града. Пътуваш до Комлука с автобус и си само на две спирки от центъра. Преспиваш в Комлука и ти е хубаво. Но си тръгваш. Заради по-доброто бъдеще. Твоето и на децата ти.

Местните твърдят, че Комлукът няма бъдеще. Защото там са циганите. Българи не останаха, казват. Защото няма канализация. Е, вече има. И утре щял да я открие не кой да е, а премиерът на България (Бойко Борисов - бел. моя). Канализацията на Комлука е обещанието на ХХ век. Дядо ми не доживя да се ползва от това удобство на цивилизацията. Обещавали му го, откак се е родил в 1926 г. Почина през 2009 г., а каналите бяха стигнали до улицата преди неговата. В същото време връщащите се отново в Комлука от идеалния соц-жилищен комплекс Меден Рудник роми, наричащи себе си турци, купиха и къщата до дядовата. Защото постепенно всички тракийци измряха. И децата им не се върнаха да живеят в домовете от своето детство. Продадоха къщите. На следващите, за които Комлука ще е стъпка към адаптиране към живота в града. На две спирки от центъра.

Горната импресия бе изписана не само защото Комлука е любимото място на моето детство. Причината е отсъствието му от официалния локален разказ и историческия календар, в който, нормално, присъстват "големите събития", правени от "големите хора". Утре и Комлука ще попадне за ден в обектива на медиите. Заради премиера и канализацията. Но по-сигурно е това, че проблемите на и спомените за квартала никога няма да си пробият път към официалната история, само защото в Комлука са се случвали все всекидневни неща от обикновени хора. Ако има велики личности (знам само за Кичка Бодурова), то те са се родили в Комлука и са творили по-късно някъде на по-добро място.

А историята на квартала накратко е следната. В 20-те години новодошлите тракийци строят къщите си, учат се на "градски" професии - на пристанището и във фабриките, опитват се да се установят. През 60-те години други новодошли пренасят покъщнината си от селата, в които не искат повече да живеят след колективизацията и са принудени, от живота или от някой друг, да се адаптират към градския начин на живот. Говорят различно, но не са от най-различните - живеещите до морето, ромите (или циганите, в зависимост от гледната точка). А те, макар и дошли почти едновременно с тракийците, никога не биват приети като част от комлушката общност на българите. Вероятно в отговор и циганите/ ромите не желаят да се интегрират в тази доминантна, макар и вече малцинствена в квартала група. Пресечените точки на "различните" хора в Комлука са много - в местната баня, на пазара, на спирката, но страхът съветва, разстоянието при общуването им да не се скъсява.

В този смисъл Комлукът е огледало за града и вече сигурно ви става ясно защо градът не иска да се огледа в него. Официалният разказ показва това, което искаме да сме, а не същността ни. Искаме да сме толерантни, но всекидневно обиждаме поне един различен. Искаме да сме граждани, но по улиците ни хвърчат разпилени торбички с боклук. Уж сме на тази земя от векове, но се задържаме тук за кратко. Защото тази земя е все на две спирки разстояние от по-добрия живот.

Историите на един пенсиониран куфар

Той се крие в килера на апартамента, където съм се родила. Там сега живеят мама, татко и баба. Аз не живея там от 1997 г., когато заминах за София, а после, през 2007 г. заминах за Лайден.

За куфара бях съвсем забравила, докато не стана въпрос за “Музей в куфар”, проекта на учениците ми в българското училище. Търсих в интернет картинки на куфари, пълни с нещо. Намерих много и много интересни. От приказка на приказка си спомних за куфарите, които майка ми понякога вади от килера. Вади ги, когато дойда отдалеч и няма пантофи за мен.

Куфарът, за който се сетих първо, е пенсиониран от години. Никой никъде не пътува с него вече. Той лежи на втория рафт във вградения гардероб на коридора, наричан за кратко “килер”. Куфарът има няколко истории, които ако поровиш, ще изскочат. Или ако се заслушаш, докато го отваря и затваря, майка ми ще ти ги разкаже. Ако не тя, баба ми ще я замести.

Този куфар е малък, жълтеникав, от изкуствена кожа, но още здрав. Защо тогава сме го пенсионирали ли? Защото е старомоден. И е малък, точно за ръчен багаж. А според някои куфарите се ползват за далечно пътуване, затова не става. За близки разстояния, като София и Айтос, по-удобни са саковете. Въпрос на гледна точка. В последните две-три години пътуваме често и със самолет, пътуваме с ръчен багаж само и най-удобен за случая е малкият куфар.

Така стигаме до първата история на куфара. Тя се развива някъде в 50-те или ранните 60-те години. През далечната 1960-та или 1956-та дядо ми е купил куфара, защото му е трябвал. За какво ли? Ами да пътува. А той пътувал често. На партийни събрания, на инструктажи, на семинари и командировки. По партийна линия. Дядо ми не помня много. Починал е, когато съм била на три. Но от баба знам, че е ходил в Банкя, чаак до София, на тримесечни курсове или обучения. Вероятно с жълтия куфар е пътувал. Какво са обучавали дядо ми там, не знам. Може би да следва правилната линия на Партията, да агитира и пропагандира вярно комунистическата идеология. Доколкото знам, той това е и работил на различни места в Бургас. Тази е най-мъгливата история на куфара, най-приглушено се чува и по правило е най-кратка. Обикновено завършва с “не знам повече, не ме питай”.

Как и кога куфарът се озовава в килера за по-дълго, също не знаем. Той е там откакто се помня. Пенсиониран. Защо пък е пенсиониран? Защото, когато бях малка никой не пътуваше на далеч. Веднъж в годината ходехме на близкото ни море в Созопол, не че в Бургас нямаше море, но... на почивка. А дядо вече го нямаше, за да пътува. Куфарът надживя дядо. И вероятно още дълго ще живее в килера скрит.

Там куфарът заема място, но и осигурява място. За огромната колекция терлици на мама. Защо са й на мама толкова много терлици? Ами не по нейно желание ги събира там. Ето я и втората история в куфара: терлиците са плетени от баба. През всичките тези години откак се помня. Всеки месец-два баба произвеждаше по един чифт терлици. Да ни е топло, така казва. Затова ги правела, защото от краката най-много се изстивало. Тази ми баба като млада била вечно болнава. Все кашляла, не можела да си поема въздух. Но плетяла. Да има. Терлиците са различни модели, от различни шарки и бог знае къде събирани прежди. Не са особено дебели, не и колкото днешните купешки пантофи, та вече никой не иска да ги носи. И стоят в жълтия куфар на дядо. Баба само предава терлиците на мама и й поръчва да ги носят. Така мине се не мине време, мама вади куфара и скатава нови терлици при старите.

Ето я и третата история от куфара. Терлиците носи само мама, за да има полза от плетенето на баба. И за да ги “износваме, какво иначе ще ги правим”, казва мама. Затова, като дойда аз или брат ми отдалеч, мама вади куфара и ни предлага терлици. И разказва историите, докато показва най-добрите и най-подходящи за моя крак терлици. Терлиците нямат износване. Не само защото са много, но и защото всеки скъсан терлик се носи на тази или на другата ми баба, да го "преплете". Тя запълва дупката с каквато прежда има под ръка, съчетава добре цветовете и не пропуска да преплете и здравия терлик, за да стане пак чифт, леко изменен спрямо предишния. Затова терлиците нямат свършване в нашия жълт куфар. Другата ми баба пък отдавна не плете терлици по този начин. Плете по-едри неща, одеалца. По много – за мен, за мъжа ми, брат ми, братовчедка ми и нейния мъж, тяхното дете, за мама, татко, та дори и за себе си. Огромен труд, много прежда, много време. И много приказки са се изприказвали, докато изплете толкова метри плетка, много колумбийски сериали ще завършат, докато баба изплете и последното одеалце. Обаче и тя има предадени терлици в колекцията на мама в куфара. Да не се объркате, че бабите ми са се специализирали – едната в плетене на терлици, а другата – в плетене на одеалца. Няма такова нещо. А историята на износването на терлиците, за да не даваме пари за пантофи, е типична за България и моето детство. Тя е история на хора, живяли в криза и оцеляли, въпреки държавата си. Така и нашият куфар, макар и излишен, не бива хвърлен на боклука или предаден на други, по-бедни от нас. Той се пази, не се знае за кои, по-страшни от сегашните години. Че за какво им е на по-бедните от нас? Ние не пътуваме, че те ли...

Лица, манекени и музея Хинделопен

Помните ли манекените на онзи безименен турски майстор, описан от Орхан Памук в Черната му книга? Срещнах ги... Съвсем неочаквано. В Музея на Хинделопен, във Фризланд. Там си седят, зад стъклото на витрината, застинали в характерната им поза...

Според Орхан Памук, фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'… Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.

Бизнесът на майстора бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. "...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78.

Но защо все пак музеите от близкото и не толкова близко минало избрали тези манекени, за да показват културата на околността? Защото вярвали в онази невинност на старата култура, за която още Иван Шишманов се тревожи?

“Стоим ние на прага на две култури, които се борят за първенство. Безмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения ще може вечно да противостои на новата, който нахлува през всички пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що наскоро ни отделяше от външния свят. С освобождението, с новия държавен строй, с новите железни линии се въвежда и нов чужд дух в народния живот. Нашите градища и паланки се надпреварват да поглъщат новата евтина манна, която им хвърчи от всички страни под етикета на съвременна култура. Няма да се мине много време и колибите ще отворят врата на тоя нов елемент, който като еренде изстъргва всяка типичност, всяка оригинална черта в бита на народа.”

Хинделопен е малко китно село на брега на Айселмеер, привличащо туристи с особената си култура от миналото. Влязох в музея в 5 без 10 следобед, 10 минути преди затварянето му. Не с намерението да го посетя, защото мислех, че е твърде късно и ще ме отпратят. Напротив, след като благодарих за ползването на тоалетната, жената на касата ме помоли да взема ламинирания лист-пътеводител из музея и да надникна в залите му, които според нея били достатъчно малко, като за 10-минутно посещение. Да, гледах да не се отплесвам с дълго четене на холандски (той все пак ми отнема малко повече време), но обиколих всичките 5-6 зали с възстановки на интериори и заниманията на хората през отделните сезони. След последната реставрация на вътрешната част на сградата, музеят е реорганизиран. Концепцията следва четирите годишни сезона. Зад стъкло може да се видят няколко помещения с типична мебелировка (рисуваните мебели се оказаха запазена марка на Хинделопен) и... типични манекени в типични носии. Типично, като за музеите, които аз знам, си казах. И този е правен като за туристи. Местните само допринасят отвреме навреме с някой предмет, разказват вероятно каквото не са разказли вече и се радват да бъдат уважени от някой заблуден късен посетител като мен.

Бях удивена от образите на тези гипсови кукли в човешки ръст. Не можех да повярвам, че виждам онова, което никой от колегите ми не е имал щастието да види с очите си в нашия Национален етнографски музей преди бомбардировките от 1943-та. Буквално изхвърчах от залите и стоварих куп въпроси на жената зад касата. Кога е последното преподреждане на експозицията? Откога имате тези манекени в музея? Те претендират ли да повтарят антропологични типове от региона? Това знаех за нашите манекени, изгорели заедно със сградата срещу Народното събрание. Излезе уредник от кабинетите, но и тя не знаеше с точност датировката. Беше сигурна само в едно. Тези манекени са там поне от средата на 70-те години, когато местният уредник ги договорил и доставил от музея на открито в Арнем. Явно там са поръчани и направени, явно в 70-те вече са били демоде и за музея на открито... Но определено експозицията в Хинделопен има висока историческа стойност за музеологията в Европа.

В същия момент от архива на ЕИМ “се появиха” снимки от старата експозиция на музея от преди бомбардировките. Заедно с описание на експозицията от самия Христо Вакарелски, списание Сердика, 1939 г. Невероятно какво още неоткрито стои в историята на софийския музей...

Политики зад димната завеса

Димитър Тошков, demetriodor@gmail.com

„15 февруари 1810 годинъ. Днес правителството реши да отложи поголовната забрана на употребата на опиум в страната. Депутатите изтъкнаха, че в тези времена на криза, съдържателите на пушилни за опиум ще пострадат неимоверно, което ще доведе до множество фалити в тази и инак трудна икономическа обстановка. Г-н Балкански от Асоциацията за внос и преработка на индо-китайски опиум обяви, че в момента в държавата повече от 10 000 семейства се изхранват от производство и търговия с опиум и всички те ще останат на улицата, ако забраната влезе в сила. Освен това опиумният туризъм, на който бюджетът на страната толкова разчита, ще пострада пагубно. Гражданинът А.А., на излизане от известната столична пушилня „Морфинов рай” сподели, че никой няма право до му отнема правото да употребява опиум и че все още никой не е доказал, че той води до каквито и да е телесни и душевни проблеми. От Сдружението на индустриалците също подкрепиха свободната употреба на опиум на работното място и по обществените заведения, заявявайки, че „ако отнемат опиума от работниците, броженията и конфликтите по фабриките ще станат неуправляеми”.

Тази история е измислена. Най-вероятно подобни чувства ще буди у бъдните поколения, обаче, съвсем реалната история с решението на съвсем реалното 41-то българско Народно събрание да отмени забраната за тютюнопушене на обществени места, която трябваше да влезе в сила от юни 2010г.

Отмяната на забраната е назадничав акт сам по себе си. Още по-тревожни са, обаче, изводите, които човек може да си направи от цялата тупурдия покрай (отмяната на) забраната, за начина, по който публичните политики се изработват, приемат и прилагат в страната. В България всяко решение е предпоследно, няма организации, които да представляват интересите на обикновения човек в законодателния процес, и държавата очаква целите на политиките й да се изпълнят с магическа пръчка в момента, в който законът се публикува в „Държавен вестник”.

Фактът, че забраната на тютюнопушенето на обществени места трябваше да влезе в сила 12 месеца след приемането на закона не е проблем. Даже можеше да е похвален, ако зад него не прозираше зле-прикритото малодушие на предишните управляващи да избегнат негативите от наложената забрана, докато в същото време обират лаврите, че са се заели с проблема. Чисто и просто, отложеното влизане в сила на забраната бе бомба с часовников механизъм, заложена от предишния кабинет. Ако целта на отсрочката е била да се пригоди по-добре страната за новата политика, то резултат няма. Въпреки че има Национална програма за ограничаване на тютюнопушенето, Работна програма към националната програма, Съвет, Програмен съвет, национален координатор и какво ли още не.

Всъщност отчайващата липса на гласа на министерството на здравеопезването (или на който и да е друг глас, отговорен за тази политика в правителството) в обществения дебат по темата е скандална. Никъде в българския печат или електронните медии не е представена ясна, конкретна, и убедителна обосновка, защо забраната е необходима и полезна. Липсата на комуникационна стратегия позволява на противниците на забраната да представят проблема с тютюнопушеното на обществени места като личен проблем на всеки пушач и неговото здраве или като общ икономически проблем за страната. Никой не разясни, че целта на забраната не е да се ограничава свободата на всеки един от нас да се трови както реши за добре, нито да се намали цигарената смрад из столичните ресторанти, нито дори ‘да бъдем европейци’. Целта на забраната е да се предпазят от вредния ефект на цигарения дим тези, които не могат да избират дали да бъдат там, където се пуши. Факт е, че едва когато проблема беше представен в тази перспектива, забраната стана факт из Европа. Едва когато се появиха убедителни изследвания, че в Обединеното Кралство, например, десетки бармани и други заети в хорека-сектора (хотели, ресторанти и кетъринг) умират всяка година от ефекта на вдишания дим от чужди цигари, промяната стана възможна. Целта на забраната за пушене в офиси и ресторанти е да предпази бременната сервитьорката, която работи по осем часа на ден в задименото кафене; да спаси бармана, който има хроничен бронхит, но няма шанс за друга работа; да отърве секретарката от пушека на двете кутии цигари на ден, които нейният шеф бълва.

На кой ли му пука за някаква си сервитьорка ще кажете вие, и ще бъдете напълно прави. Очевидно нито на изпълнителната власт, нито на партиите и техните депутати, нито на неправителствения сектор им дреме за интересите и предпочитанията на обикновения човек (65% от българите по-скоро подкрепят забраната за пушене в ресторантите, според изследване от 2009 г.). Законодателната машина (или цирк, според други) се движи от хора, защитаващи други интереси. Естествено, предпочитанията на цигарените производители и търговци по-лесно намират път до Народното събрание. Все пак, макар и малко на брой, те имат много повече да спечелят или да загубят от забраната от мен или вас. Наивно е да очакваме, че (бивш) търговец на цигари ще подкрепи забраната в парламента: вие бихте ли отрязали клона, на който седите? Проблемът е, че няма организации които да мобилизират милионите, които подкрепят забраната, но не им пука достатъчно за цялата работа, за да направят каквото и да било по въпроса. И да, част от ролята на държавата в обществото е да артикулира и защитава тези интереси в политическия процес и да измъкне законотворчеството от ръцете на лобистите. Не и в нашата страна.

Урокът е, че докато гражданските организации не поемат представителството на тези интереси, промяна няма да има. Навсякъде в Европа, забраната бе извоювана от коалиция между министерствата на здравеопазването, неправителствени организации и лекарското съсловие в противовес на цигарени и хорека интереси, а не бе спусната с постановление на Държавния съвет или нечий кралски указ.

Липсата на каквато и да е дългосрочна политика по въпроса с тютюнопушенето и без това спъва, и ще спъва, дори и мижавите законодателни инициативи в областта. Депутатката Фидосова казва, че забраната по-добре да се отмени, защото така или иначе няма да се спазва. Лошо е, че това го казва представител на законодателната власт. По-лошото е, обаче, че е напълно права! В тази обстановка и при тази подготовка, дори и приета, забраната наистина няма ниакакав шанс да прескочи от света на буквите (били те и държавни) в реалния свят, в който всички ние работим и се забавляваме. То и сега има формално действаща забрана за пушене в закритите работни помещения (чл.56, ал. 1 от Закона за здравето), но 40% от българите заявяват, че са изложени на тютюнев дим на работа.

Българският нормотворец живее с илюзията, че усилията за правене на политика свършват с печата на председателя на Народното събрание под някой закон. Никъде по света това не е така. Навсякъде прилагането на политиките (и законите) иска средства, добра организация, разпределение на отговорностите и хора, които да контролират този процес. Кой ще инспектира стотиците хиляди заведения и офиси? Нови хора ли ще се назначават в инспекторатите или сегашните служители ще получат нови задачи? Как ще се осигури достъп на пострадалите да защитят своите права в съда? Как ще се реагира, ако в първите месеци никой не спазва забраната? Колко големи да са глобите за неспазване, за да работят? Дано да има някой в държавата, който да се буди посред нощ от тези проблеми. Аз силно се съмнявам.

Накрая, за да завършим с нещо приятно, представете си следните картини: (1) Гъста мъгла, през която едва се виждат очертанията на меки хълмове. Отдалеч се чува весела музика. Цялото село се е събрало в кръчмата, където танцува под звуците на цигулка, обвито в облаци цигарен дим и с големи халби тъмен Гинес в ръка. (2) Уютно кафенце покрай спокойните води на амстердамските канали. Младеж с раста до земята и костюмар поразхлабил вратовръзката небрежно пушат по цигара, докато си подават джойнта. (3) Еспресо бар с кафе машини, излъскани до блясък. Покрай бара фигури в тъмни костюми нервно отпиват от късите си кафета и изпускат елегантни струйки цигарен дим. Какво е общото между тези картини? Общото е, че колкото и стереотипни за живота в Ирландия, Холандия, и Италия да ни изглеждат, и трите картини са вече част от миналото, защото обществата в тези три държави решиха и обърнаха гръб на тютюнопушенето на обществени места. Иска ми се да вярвам, че и в България такава промяна е възможна и че обществото може да избяга от плена на недообмислените закони, мърлявото прилагане на правилата, и от цигарения дим в общото ни пространство.

* Стратегиите са достъпни на http://www.aznepusha.bg

** В Европа всъщност има различни политики по отношение на пушенето на обществени места: от пълната забрана в Обединеното Кралство и почти пълната забрана в Италия до по-‘либералните’ режими в Австрия, Дания и Гърция, например. Вследствие на различията, и политиката на ЕС по въпроса е под формата на беззъба Препоръка, а не на задължителната за изпълнение Директива. Въпреки това, следвайки неочаквания, но затова и толкова заразителен, пример на Ирландия от 2004г., почти не остана европейска страна, която да не затегне режима през последните 6 години. Европейските промени следват примера на Калифорния (1995) и Ню Йорк (2003), където все по-често за пушенето се определя като „никотинова епидемия”.

Един 10 ноември в Амстердам

10 ноември 2009 г., градската библиотека в Амстердам: група българи-имигранти в Холандия се събират да отбележат падането на комунистическия режим в България. В програмата има от всичко по малко – музика, филми, бг рокзвезда и политически дебат. Закъснявам малко. Пристигам точно за началото на филма и сядам на предпоследния ред. Двама мъже зад мен се оплакват през цялото време от „свобода” на словото и поведението, която дори тук и сега, в Холандия не им била предоставяна. Непрекъснатото мърморене на висок глас дразни околните. Но те упорито коментират „изкуственото мълчание” на зрителите по време на филма, който предизвиква емоциите им. Те искат да ръкопляскат, а общността на присъстващите отхвърля като непривично поведението им. „За какво бяха революционните събития от 1990-та? Защо емигрирахме?” Неудобната ситуация поставя мълчаливо под въпрос понятието за свобода на присъстващите в залата. Предизвиква ли емоция припомнянето на случилото се през 1989-та и 1990-та година? Празник ли е 10 ноември за българите? Защо всички тези хора избраха да присъстват в залата? 
На път за библиотеката си мислех, че не знам друг българин в Холандия, освен Даниела, който би се заел смело с организацията на подобно събитие. Не си го и представях по друг начин. Непременно с политически дебат и с ретроспекция, а след като ще е празник – и с музика. Не си представях и Васко Кръпката в библиотека може би, но Амстердамската библиотека е отвъд нормалната представа за институцията. Така че – всичко е възможно. Все пак стереотипната идея на не-холандците за Холандия се изчерпва с буквалното определение „свободна страна”. 
Филмът определено беше най-силната част на събитието. Не можех да повярвам, че е правен в ранните 90-те години. Сепията на картинта подсказваше възрастта на лентата, но споделените мнения звучаха като съвременни или провиденчески, като „отгатнали” бъдещето. Неувереността на първия образ, жената-инженер в панелен апартамент, както и меланхолията на художничката... Техните мечти отпреди 89-та са се срутили изведнъж, съвременната им ситуация е нестабилна, революционна, разрушителна, но не и непременно градивна. Хората емигрират! Добре ли е да имаме свобода на пътуване, като приятелите ни напускат? 20 години по-късно, в България се е променило само едно – липсва ентусиазмът на промяната. 
След постигането на голямата външнополитическа мечта – признанието от Старата Европа, вече и посока нямаме. Мечтите ни не са ориентирани към бъдещето, гледаме само назад към миналото. Дискусията ме остави с неприятното усещане, че българската демокрация в лицето на „революционерите” от 1990-та и Едвин Сугарев, също гледа с носталгия назад, към своята революция. Когато е имала мисията, да разруши комунистическите институции и да отстрани „враговете” от властта. Дебатът не беше особено жив, но така или иначе, българите не обичат някой друг да им говори за политика. Предпочитат те да я коментират. За мен дискусията постави проблема за „близостта” на гледните точки на Запада и Изтока. Макар на теория да имаме общи европейски ценности, дори на една маса ние се гледаме от двата й различни края. 20 години по-късно двете части на Европа все още не се познават, търсят общи черти, но откриването им изглежда трудно. Това не е скептицизъм. В залата хората ръкопляскаха на своите и коментираха обидено чуждите, на чиято земя резидират. Едва Васко Кръпката, т.е. носталгията на българите по общите забавления в миналото, тушира политическите различия. Така пак се върнахме в миналото, което си остава общо. А бъдещето? Тук всеки се справя със своето бъдеще. За щастие, емигрантите не зависят от държавата България. 
Може би точно заради независимостта си, българите-емигранти имат причина да изберат 10 ноември за свой празник. Никога не съм се замисляла, защо тази дата не е празник в държава, която е отхвърлила тоталитаризма. Хората все по-малко знаят за не-свободата по време на социализма. Всекидневната история на 45-годишния режим се помни, но не се говори за нея. Тя е тема-табу. Табуто е нещо опасно за общността. Но заради мълчанието, никой вече не помни, кое точно е опасното и защо е необходимо екстра-внимание, предпазни мерки, почукване на дърво, подръпване на ухото, за да „не чуе дявола”. И когато мине време, и всички забравят същността на опасността, тя не предизвиква страх. Тогава миналото бива лесно реабилитирано. Затова съвременното общество употребява празниците, за да си припомни грешки като войните или Холокоста и те да не бъдат повтаряни. 
На 10 ноември в България не се случи нещо кой знае какво: един дългогодишен владетел беше подменен. Но датата-символ разделя епохи в мисленето и поведението. Материализирането на страховете на образите от филма на Иглика Трифонова все още не позволява на българите да се зарадват и да празнуват свободата си. Усещането, че „не сме готови за Европа” не е валидно само за Ф. Болкенстейн. Не е приятно, когато чуеш коментар за себе си и знаеш, че е това е истината. Но на холандците не им пречи, да ни го кажат в очите. 

Историята с микро и макроелементи

5 март 2009 г., 4 без 5, необичайно слънчев и топъл следобед. Едно момиче с голяма чанта и бележник, сяда на пейката пред блока на оживения от коли и автобуси булевард в Димитровград. На отсрещната пейка можем да видим видимо трудно подвижен мъж на около 80 години, който се чуди, какво ли търси тази девойка тук. От Енергото ли е, или от ВиК, сигурно пак пари ще иска... Другите мъже наоколо, бъбрещи на крак със съседа, бавно се приближават и насядат на отсрещната пейка. "Кога ли ще се осмелят да седнат и до мен?", пита се момичето. Да, като свършат местата до познатия. Бавно и пейката на момичето се пълни, докато пенсионерите стават 6, а девойката е сама. Сега вече любопитните погледи се срещат нетърпимо често. Кой ще е първи? Кой ще я заговори?

Момичето съм аз. Загубила съм рефлексите си на изследовател, в главата ми е само етиката на етнолога и не смея да проговоря. Срам ме е, че уж изучавам социализма, а хора като тези около мен на пейките знаят толкова повече. Страх ме е от пропагандата, а тя не боляла. Никога няма да забравя първите разменени реплики. "От тук ли сте?", попитах пушещия до мен дядо (определено бих могла да съм му внучка). "Хехе, оттук!? Момиче, тука няма местни, всички сме дошли от някъде." Това изречение прозвуча като изначална истина за миг. В цялата си десетгодишна практика на етнолог, на терен не съм чувала подобно "признание". От година чета форумите в интернет-изданията и под всяка статия има гореща борба между местни и кореняци софианци. Според тях да си кореняк е безспорно по-добре. Вероятно не питах правилния човек, ако насреща ми беше внук му, той сигурно щеше да твърди, че е кореняк.

Всъщност се зарадвах да чуя точно този отговор. Той беше като загубено парче от пъзела на миграциите, който редя от две години сама пред себе си. В Лайден, където се преместих да живея, в изложбата за града в местния музей пред една врата с много различни фамилии на пощенските й кутии видях един особен поглед към градското население. Според текста до вратата историята на града е историята на мигрантите. Хората идват и си отиват. Някои остават по-дълго, други отпътуват бързо. Доскоро мислехме да отпътуваме след близо две години престой. Сега оставаме. За още три. Дали това е кратко или не, зависи от гледната точка.

В Лайден, като цялата Холандия, ниската земя в Нидерландия, трудно можеш да разпознаеш кой е "местен". Дали Димитровград изглеждаше така? Не, там със сигурност има местни и няма новодошли днес. В 1947 г. е било точно обратното. Стартът на бригадирското движение, което строи заводите в района, довежда маси хора от различните краища на България. Тези заводи привличат работна ръка доброволно или по задължение. Според официалния разказ на музея на Димитровград строителите на промишлените обекти са тези, които издигат искането на голото пространство да се построи град с името на вожда. Дали това е така или новият град е планиран от Партията и спуснат на бригадирите чрез поставени лица, не можем да знаем. По времето на социализма има само официална история. Неофициалните, устни разкази са толкова силно манипулирани от пропагандата и съвременността ни, че е трудно да се разследва подобен момент. По-интересното е точно това движение на хора, мотивирано или не, принудително или не, пулсиращо с различна сила през различните етапи от управлението на БКП. Така репликата на този случаен човек от пейката пред блока разбуди мислите относно уседналостта и миграциите, които делят хората на кореняци и новодошли и превръщат социалните категории "селяни" и "граждани" в морални.

Колко често ни се налага да се местим? Кой е по-уседнал - ние или мислените за "номади" по природа цигани? На тези въпроси ще се опитам да отговоря в следващи статии тук с две истории: моята родова история (личен прочит) и тази на една възрастна копанарка от село Кръстина до Бургас (нейния разказ).

Дали историята на Европа като "стария континент" е история на уседналост, разказана от кореняци европейци или миграциите движат събитията и променят културата? Заслужава ли Европа своя "музей на миграциите" и къде трябва да бъде той? (Тези въпроси бяха обсъждани в работни групи на конференцията в Берлин през ноември 2008 г.) Допустимо ли е да предаваме собствената си идеология на национализма за една нова и трудна теория за европейската общност като изначално мигрантска? Тази теория определено приравнява разликите между стария и новите континенти, изградени и изграждани от мигранти. Ние избираме: различното или общото?

Изложба на забравени игри

От Лора Филева, препечатано от в. Дневник, 28 април 2009

Картонени игри и пластмасови играчки, изработени от Трудово-производствена кооперация (ТПК) "Хемус", са подредени в изложба в artnewscafe в Пловдив. В експозицията са включени класическите ''Не се сърди човече'', ''Черен Петър'', ''Погледни и нареди'', "Послушай картата", излезли на пазара в годините на социализма, в детството на авторите на проекта - фотографът Никола Михов и архитектът Валери Гюров, който и рисува графити.

"Валери подготвяше изложба и си търсеше мозайка с пластмасови елементи. Така научи, че в склада на ТПК "Хемус" са останали много игри, които се продават между 30 и 70 стотинки", разказва Никола Михов. Според него забравените вече забавления са своеобразна история на промените в ценностите на хората.

Валери Гюров и Никола Михов са съученици от първи клас и са "преживели много неща заедно". "Като видях всичките игри и се върнах в детството ми, дори изрових някакви мои стари", продължава Михов. Любимата му, на която и сега играят, е "Рали" - зарчета с различни цветове се надпреварват, участват и пионки.

В изложбата са включени рисуваната от холандския дизайнер Дик Бруна ''Картинно лото'', както и ''Животът на Исус'', ''Междузвездни войни'', ''Сам с крадец в къщата'' и ''Аз имам фирма''.

"Когато искате да се забавлявате в почивните дни или търсите подходящ подарък за вашите близки, класическите картонени игри на ТПК "Хемус" са чудесен избор, защото дават незаменимата радост на общуването, създават приятна атмосфера и събират цялото семейство заедно." Това е цитат от рекламна брошура на трудовата кооперация.

Повечето от помещенията й се отдават под наем, производството е спряно. "Когато отидохме, директорът, който си е същият, се учуди, като видя колко сме ентусиазирани", си спомня Михов. Там беше и същата счетоводителка.

Изложбата, която ще продължи до 30 май, беше открита със спортен полуден, като пред галерията посетителите играха и на други позабравени игри от детството като "ръбче'', скачане на ластик и федербал. За фон звучеше музиката от "Войната на таралежите'', ''Васко да Гама от село Рупча'', ''Неочаквана ваканция''.

За битието и съзнанието:

дали предметите ни карат да вярваме (в разказите за миналото)

Онзи ден попаднах на материал, който разказва куриозен случай с намерен случайно апартамент в бившия източен Берлин, изоставен от обитаващия го още през 1988 година, преди да падне стената. В него архитектът намерил мебели и предмети, всички произведени в ГДР, в кухнята - хлебчета от времето на социализма, само един флакон дезодорант бил “западен” или вносен, както казвахме преди. Архитектът признава, че при отварянето на апартамента се почувствал като археолог, попаднал на гробницата на Тутанкамон. Като цяло темата е интересна за степента на автентичност, при която хората се дивят. Интересна е и поради изравняването в стойност на соц-наследството с онова на Древен Египет примерно. Същото онова соц-наследство, което у нас, в България се счита за срамно и бива покрито. Но не демонстративно, в черно като Ентропичната тоалетна в Брюксел.

Тези редове бяха провокирани и от един коментар под превода на статията в www.dnes.bg. В него анонимен автор бе изложил предложение апартамента да бъде превърнат в музей. Хората явно много имат нужда от автентичност. И от история към нея. Събитието с апартамента само по себе си повтаря модела на официализирания вече разказ на музеите в Берлин, занимаващи се със социализма: в апартамента има предмети от онова време, мухлясали хлебчета като доказателство за автентичност. Има и добавена история: за напусналия малко преди падането на стената човек, който вероятно е имал проблеми с властите.

**
Мрежата от музеи в Берлин, дебатиращи темата, прави точно това - разказва история за репресии, история за конфликт между държава и граждани и като бонус - посивяло всекидневие. Музеите са устроени на местата на стари ГДР-институции и на практика усвояват пространството, като го превръщат в наследство. Назидателно наследство, с каквото впрочем Германия е осеяна надлъж и нашир. Мислех си, че разказът за Германия в последните 80 години от ХХ век е изцяло негативен. Той е дидактичен, на места дори ултимативен. Не оставя наследството на мира, а го “претопява” и отлива в нов калъп от гледната точка на съвременността. Разбира се, един такъв разказ обикновено е конфликтен, той не поражда съгласие, той провокира и наставлява. Едната половина от населението е засегната като “лоша” и представлява обект на експониране, а другата е тържествуващата. На пръв поглед нищо ново. Цяла индустрия бълва символи, разкази и картини от и за онова време. Ост-алгията е обхванала не само Германия, “западните” туристи са основните й жертви. В резултат на тиражирането на модела се получава едногласност на интерпретациите, разказът за социализма се взима едва ли не наготово като калъп, попълва се с локални предмети (за автентичност, разпознаваема за местните) и “пропагандира” правилната версия за възприемане на миналото. Опасното според мен е, че наличната в музеите версия не решава проблема, а просто пуска на туристическия пазар нов тираж “наследство”.

Докато гледах обаче музеите за ГДР и четох за апартамента, който гъмжи от автентичност, си мислех, че това не е нашата, българската история. Сигурно по същата причина не разпознах като свой и разказа в музея на Прага. Няма как да бъде. Всички те представят соца като завършен процес, като минало, а при нас - той е жив. Може би нашият разказ е различен от тяхния, защото нашата история е малко по-различна. Ние нямаме истинска Пражка пролет'68, нямаме и внушително бутната Берлинска стена, нямаме организирано дисиденство. Имаме само политическа “приемственост”, управленско "съгласие" и други подобни, които не позволяват соца да бъде “закопан” в гробницата на Тутанкамон и след 20 години открит.
**
Всъщност като копират модела на ГДР-музея, Г. Господинов и Яна Генова не успяха да вместят нашата собствена история в Инвентарния си склад. Господинов повтаряше как соца е в мазетата и в таванските помещения, мухлясал и забравен едва ли не, а после се учуди на осезаемата носталгия у посетителите (друг е въпросът дали реакцията на посетителите беше "носталгия").

Ако се опитаме да възстановим в главите си образа на изложбата, наречена “Инвентарен склад на социализма” (Червената къща, 2007) ще видим, че тя беше изкуствено откъснато парче, с рязка и неоправдана граница. Периодизацията на нашия всекидневен социализъм слабо се влияе от падането на Берлинската стена. В Берлин това събитие беляза не само държавното управление, то беше събитие и на всекидневно ниво. За сравнение у нас свалянето на Тодор Живков от поста си остана лично негова драма.

Инвентарният склад (и книга) на социализма не разказа тихите разкази на множеството хора в и извън София, които си пазят пюрените бурканчета от “Булгарплод” и си съхраняват още домашно варената лютеница в тях, карат си ладите и вярват, че това е по-добрата и по-евтината кола, харчат ограничено като навик от времето на дефицита и философстват, как “сега има стока, а нямаш пари да си я купиш, пък тогава колко пари имахме, а който искаше, се снабдяваше по втория начин”. Тази история е дори по-страшна от германската с преследваните от агентите на ЩАЗИ, щото тя показва приемственост и възпроизводство на модела в години на демокрация. По-страшни са обитаваните апартаменти от онези, които са стояли заключени 20 години и обрасли в паяжини. А собственикът им е избягал на по-доброто място и сигурно е "бизнесмен" както викат българите на успелите. Това според мен е много важното присъствие на социализма във всекидневието у нас (а защо не и другаде?). Той не е показан в нито един конвенциален музей още. Живият днес соц, трансформираният соц не е онзи соц, погребан в историята. Но в този жив соц всъщност липсва адреналина на трилъра: историята няма тръпка, екшън и хепи енд. Тя все пак провокира, но изглежда по-затворена като шансове за успех от другата, германската, която пък е дълбоко трагична. Всички разпознаха предметите от по-късния социализъм в Инвентарния склад. Дори брат ми, който беше на шест, когато режимът на Живков бе подменен. Просто соцът все още е жив в домовете ни.
**
А както твърди Маркс, “битието определя съзнанието”...
Аз бих добавила: кокошката ли, или яйцето...

Публикуваните фотоси са на Berliner Morgenpost.

Време разделно за българите-имигранти в Ниската земя

Като стане въпрос за имигранти, в съзнанието ни изниква идеята за общност. Веднага след това си представяме символи, обединяващи общността. Общностите, както казва Бенедикт Андерсън в книгата си, са въображаеми, а обединението - прекалено мъгливо. Всъщност силата, която успява да сплоти имигрантите, обикновено е външна, притискаща и групираща ги според стереотипи, нарупвани бавно, но сигурно.
Българските имигранти в Холандия са аморфна група, трудно разпознаваема по външни белези. Бъркат ни с поляци (заради езика), с турци, заради външния вид, а доста често ни заговарят на холандски.
Българите си имат символи: знамето, киселото мляко и Мадарския конник. Достатъчно е да се спомене за нещо турско, за да изникне образът на насилието и “османското робство” като имагинерна категория, бетонирана още в началното училище. Представата за “османското робство” има ясни, цветни визуални измерения - тя е червена като носията на Елица и кръвта на Манол и черна като фереджетата на “помъчените” родопски християнки и като расото на поп Алигорко. Тя е рязка, крещяща и безкомпромисна. Тя е контрастна - като християнския мъченик, изправен пред ятагана на исляма.
Няма по-добра метафора от “Време разделно”, описваща състоянието на съвременното общество в България и нейните емигранти. Етническата толерантност си остана политически мит, в който след 2001 дори политиците не вярват. Расизмът и отрицанието на другостта приемат гротескни форми в иначе европейска България.
Популяризирането на националната култура се счита за част от интеркултурния обмен. Дали обаче българските имигранти в Холандия имат нужда от демонстрация на идентичност? Предполага се - да. Те имат свои училища за изучаване на езика и магазини с изцяло български стоки. И двете са продукт на частна инициатива. Държавата в лицето на посолството се опитва да консолидира тези индивиди, ходещи из Ниската земя и говорещи български език. Опитите се ограничават до сбирки веднъж годишно, на 24 май, празника на писмеността в България. Отново езикът е спояващ елемент. Дали държавата обаче се грижи и за другите си емигранти - онези, чийто майчин език не е българският? И тук отговорът е кратък и ясен - не.

***
Поводът да мислим върху проблемите на въображаемата българска общност в Холандия се оказа представянето на превода на романа “Време разделно”, в посолството, състояло се на 2 ноември 2008 г. Само ден след празника на будителите, който отскоро празнуваме в България. Трудно е да се обясни на чужденец що е то будител. Това не са мъченици на вярата, а герои на езика. Да, отново езика. Сигурно само той ни е останал.
Срещата с автора на книгата, Антон Дончев, събра на едно място българи-имигранти с различен опит и престой в Холандия. Очакването на писателя предизвика бурни страсти в интернет-пространството, размяна на идеи за книгите му и тяхната употреба, върна на преден план спомена за стари взаимотношения между очакващите го.
Тръгнах към срещата с една торба въпроси:
дали литературата произвежда светини, които не подлежат на размисъл, а само на почитание от страна на публиката;
какво общо имат литературните произведения на историческа тематика с историографията и с публичното говорене за историята;
редно ли е да търсим историческа истина, след като всеки от нас по различен начин възприема събитията в зависимост от собствената си идентичност;
не е ли редно да се съобразява подбора на литературни произведения за превод с публиката, т.е. дали “Време разделно” е най-подходящата книга от българската класика за пред холандската публика;
каква е целта на превода и на неговите инициатори...
За мен въпросите от преди представянето на холандския превод на книгата се умножиха след срещата. Въпреки че речта на писателя беше дълга и непоколебима в “истината”, чийто семена се опитваше да “посее” в главите на аудиторията. През цялото време авторът (със странна титла "академик") се държа като мисионер, дошъл да проповядва “правилната” вяра на “партийно” събрание. Държа се с нас като със самозабравили се ученици, сигурно защото сме напуснали майка България. Превъзходството му се дължеше на някакво убеждение за “шаманска” връзка с духовете от историята.
Целта на гостуването му беше да убеди нас, “еретиците”, в уникалността на нацията. Аргументите варираха в широк диапазон: от превъзходството по красота на търновските девойки над с гъркините, през жертвената същност на народа, който благодарение на тежката си съдба генерирал гении, та до даровете на съдбата (в това число шевиците и пояса като уникално български), с които разполагаме. Това, което владеем, не само е неповторимо и наше, то е нещо, което другите нямат. Затова сме длъжни да го показваме на останалите (в случая холандците), за да ги направим малко по-щастливи.
Литераторът, който отрече да е историк, говори дълго за историческата “истина” и непоколебимост, за това що е “свято” в историята и за изменническите посегателства на българите върху Батак и Шипка. Прав е писателят-пророк, че холандците са загубили онази нетолерантност и отрицание на другия, които той диктува като висша морална ценност. Той не пропусна и новаторските идеи за 4000 години българска държавност и за “ българската държава на духа”, подкрепена с авторитета на президента-агент.
Всъщност това, което беше събрало емигрантите в посолството, беше не беседата за историята, а книгите и героите на Антон Дончев. Многословието на автора преля чашата на търпението. Досущ като в романа “Време разделно”. Започна битка между автора и съ-авторите на книгата (както той ги нарече), неговите читатели. Академикът, като виден представител на Академията (БАН), не отстъпи думата, не прие аргументите на събеседника си, не пожела дори да чуе неговата теза. Със същия хъс събеседникът пък продължи да упорства в истинността на своята интерпретация. Бяхме свидетели на смутно време-разделно, на разделен език и кръстосали шпаги идентичности. За да е пълна картинката, част от залата остракира събеседника с различната позиция. Точно като на партийно събрание.
Същата тази Партия в 1964 г. поръчва книгата на писателя, а той срещу “само 75 лв. командировъчни” успява да обиколи Родопите и да прозре у мюсюлманите българското, да запише разказите за насилието и да си въобрази жестокостите до степен перверзия. Написването на романа е странно (според други - похвално) експедитивно - за 45 дена се случва проучването на терена, на историческия документ (доказан по-късно фалшификат от 19 век) за насилственото обръщане на помаците в исляма и физическото изписване на текста. Бих казала, това е достойно за рекорд. Наградата обаче не е за писателя, ако изключим командировки за държавна сметка в продължение на 44 години. “Наградата” е за онези, които са разказали на писателя родовата си история. Политиката за промяна на имената на помаците преминава през няколко пика, един от които е в края на 60-те години.
Нещото, което ме накара да се срещна очи в очи с писателя и преводача на холандското издание на “Време разделно”, бе употребата на книгата в политическите стратегии на Партията. Няма човек в България, който да не е чувал за едноименния екшън с елементи на ужаси от средата на 80-те, послужил за масово оръжие на пропагандата срещу българските турци. 300 хиляди емигранти в посока Турция бяха изпратени с облекчението, че в България сме останали само “чисти българи”. Успокоението идва именно от тезите на филмираната книга, чийто автор преди дни стоеше пред нас с “чиста” съвест. И проповядваше неотстъпчивост, втвърдяване на националните сили и безкомпромисност спрямо различните. А, и да не забравя за поръчението към българите в Холандия: да защитават “северната граница (Северното море) на българската държава на духа”.
С риск да завърша с плагиатство (виж статията на Мария Тодорова), ще спомена, че сред публиката присъстваше едно момиче, туркиня, от България. Тя лично благодари на журналистката Даниела Горчева, която единствена се опита да пребори крайно националистическата позиция на Антон Дончев с валидни исторически тези и доказателства. Защото срещата не беше за българската литература, както всички очакваха. Срещата се оказа за оръжията на балканския национализъм.
Тръгнах си доволна, защото успях да получа отговор на въпросите, кой е поръчал настоящия превод на холандски и кой е направил избора на книга за холандските читатели. Инициативата е на посланика, бивш съветник на президента, а финансирането - по комуникационната стратегия на Министерство на външните работи. Преводът е на Юлия Квак-Стоилова, дългогодишен имигрант в Холандия, чиито представи за страната и холандците са крайно негативни. Точно както очаквах. Все пак книгата не е преведена за емигрантите от България, а за холандците, които не подкрепят прояви на краен национализъм. Инициаторите просто не са преценили потенциалната си аудитория. Изданието е финансирано единствено с цел легитимиране на държавната доктрина.
За финал бих оставила отворени въпросите:
докога с политическите употреби на литературата, спекулациите с историята и жертвената съдба на българите...
докога с мълчанието срещу и съзерцанието спрямо псевдоинтелектуалците...
докога с остракирането на различните...
докога с безвъпросното почитане на историята...

***
За събитието можете да прочетете на няколко места, но под едно съобщение ще срещнете следните коментари:

28.10.2008 14:12
Osman : "Vreme razdelno",e nai brutalnata izmislica na DS,prez cialoto i sashtestvuvane.Nizkite dushici,sazdadoha tozi mit i sled tova predprieha vazroditelnia proces,misleiki si che sled kato sa zabludili cast ot stadoto,mogat da zabludiat i sveta.Da,ama ne.Bulgaria dulgo oshte shte plashta greha na durvenite glavi i jestokostta na satrapite ot DS.

28.10.2008 18:23
Иван : Османе, що си не затвориш мръсната уста(клавиатура). За милиони хора, които са чели тази великолепна книга, е голямо творение, само за урод като тебе е ДС измислица! Кретен!

http://www.online.bg/kultura/my_html/2223/razdel.htm

Великите българи в детските очи

Кой е Христо Ботев? Кой е Иван Вазов? Кой е Аспарух? А кой е Паисий Хилендарски?
Мислите си, че знаете? Едва ли.
Историята може да има и друг вариант. Детският. И е по-хубав от истинския, на големите. Повярвайте ми. Гледайте клипчето, което ме разсмя до сълзи...
Кога друг път сме се забавлявали с историята си?

Приказка за дупката

или Магията, която срути един паметник на културата

На 6 май 2008 година в централните новини от 19.00 часа bTV излъчи репортаж за рушащото се източно крило на бившия Княжески дворец, където се помещава Националният етнографски музей. Експозицията му е затворена за посетители, защото сградата е категоризирана от експертна комисия на БАН и НИПК като опасна. По този повод на 22 май 2008 година уредниците на НЕМ ще открият
изложба на тема "Дупката".

Имало едно време един музей. Той носел гордото име “Национален етнографски музей”, без да му тежи. Неговите основатели вярвали в силата на традицията и строго охранявали нейните проявления, като ги прибирали за по-сигурно в музейните фондове. Националният етнографски музей се бил сгушил съвсем в центъра на София, в източното крило на така наречения Княжески дворец, по-известен като Националната галерия. Малцина предполагали за неговото съществуване доскоро и по-добре, защото така животът му се удължил с още няколко десетилетия. Докато не зейнала Дупката. С нея свършва приказката за величието на една нация и започва сериозния разказ за “магията”, която погубва едновременно музея и Двореца-паметник на културата.

В приказката за светлото минало на българите, разказвана от музея, се срещат фрази като: национална съкровищница (1994), “Красота и тайни” (1999), “Свещенният път” (1998), “Жива вода” (1997), “Магия за любов” (1995), “Цветна магия” (2002), “Надежда за добруване” (1996)... Всички те са (част от) заглавия на изложби, съзнателно възвеличаващи миналото (и на музейните колекции), защото, уви, от настоящето на институцията нищо не си заслужава да бъде показано. Вместо да пазят надеждата си за бъдещо добруване, уредниците бавно започват да си повтарят предупреждението на Данте: “надежда всяка тука оставете”. Магията за любов се превръща в черна магия, а живата вода помътнява с всяка изминала година. Красотите на културното ни наследство, пазени в продължение на столетие в Националния етнографски музей (НЕМ), по-вероятно ще останат тайна за бъдещите поколения. Защото свещеният път на националната ни съкровищница потъва все по-дълбоко в ДУПКАТА.

Колкото и апокалиптично да звучи въпросния разказ в момента, той нито започва с оголилата се наскоро в гредореда на зала 1 от експозицията пропаст, нито ще свърши там. Въпросите, които стоят пред управниците на Националния етнографски музей (НЕМ) сега са два: причините и решението. Анализът на опита прави възможно изграждане на стратегия за справяне с проблема.

За ритмичността в историята на музея

За първия проблем, причините, информацията трябва да се търси в административния архив на НЕМ, в папки с етикети: “НЕМ-сграда” и “НЕМ-статут”. Двете датират от едно и също време – първата половина на 90-те години на XX век, и съдържат подробна кореспонденция между тогавашното ръководство на музея и висшестоящите спрямо него управници, а именно: директорът на Етнографски институт с музей, Президиума на БАН, съответната дирекция на Министерство на културата, Комисията по култура на Народното събрание, Президента на републиката и други, експерти и недотам експерти в културния мениджмънт. В папките се разказва история, подобна на случващата се в последния месец. В 1988 г. експозицията на НЕМ е затворена за неопределено време, заради пропадналия гредоред в зала 3. Дотогава НЕМ не е оставал недостъпен за публиката си. В продължение на близо две години в него и извън него кипят дебати (не, не се бъркайте, не публични) за бъдещето му – дали да е музей в смисъл на културен център, или да бъде само “съкровищница”, т.е. хранилище на предмети от миналото. Второто въплъщение несъмнено иска площ, но първото е още по-лакомо, то иска много място за различни инициативи. Като ще е музей, да е истински музей, в услуга на обществото и за негово развлечение (ако следваме принципите на ICOM, международната организация на музеите). Но при всяка следваща авария в сградата, уредниците поставят на първи план съхраняването на културното наследство, а публичността остава за по-добри времена. Това е най-лесното решение за момента, въпреки че музейните специалисти оценяват в перспектива затварянето на експозицията като поражение за музея. Тъй като сградата не разполага с достатъчно пространство за ефективно опазване и експониране, удачното решение е търсенето на допълнително място за строеж на депо или преместването на фонда в друга сграда.

Още в началото на 90-те години е предложен втори вариант – изнасянето на цялата институция, за да се реставрира Двореца основно. Срещу него винаги има вътрешномузейна опозиция, заради централното й разположение и защото сградата привлича апетита на много институции.

В целия почти 55-годишен период на своето "съжителство" сградата на Княжеския дворец и Националният етнографски музей са в постоянно противоборство. Друг е въпросът, дали сблъсъкът на "висока" и "ниска" култура не е целенасочено планиран още с разрешението от 1954 г. за нанасяне на музея. Подобна хипотеза страда от много слабости, докато не бъде подкрепена с документи. "Високата (“аристократичната”) култура преборва цървулите и носиите", "Дворецът срещу селото": това са все потенциални заглавия на неслучили се журналистически разследвания. А моментът ги изисква – застрашени са както сградата като паметник на културата, така и музеят като неин хранител и медиатор.

Кулминацията, срутването на гредореда в 1988 г., потвърждават написаното от комисия на НИПК преди това: „Констатираното бедствено положение на фонда на Етнографския музей се дължи на традиционното подценяване на проблема по опазването, консервацията и реставрацията на музейните ценности у нас и все още непризнаването й като основна музейна дейност.”

Натрапчивото усещане, че историята се повтаря ритмично, не е измамно. Освен Дупката, с която не успяват да се справят дългосрочно, в 1990 година, на 18 май, празника на музеите, Националният етнографски музей отваря врати за хората, но само за един ден. “Елате и вижте” е инициатива, използваща музейни подходи за представяне на актуални проблеми на съвременността, с която ръководството и екипа на НЕМ целят да привлекат общественото и най-вече вниманието на властта към състоянието на културните ценности. Те показват документи от периоди на величие на музея, неговите богатства, скрити в раклите на хранилищата и... тайните дотогава “дупки” по сградата.

Дотук премълчавахме един важен епизод от историята на съжителството Дворец - музей. Надали и двете са били обект на властови интерес по времето на комунистическото управление в България, ако съдим по мащабните планове от края на 70-те години за преустройство на центъра на столицата, които предвиждат изличаване на Двореца като буржоазен остатък. Сградата е спасена по чудо, неизвестно с чия помощ (ако искаме, можем да се доверим на митовете, свързващи успеха с всемогъщата Людмила Живкова като протектор на културата в късната ни история). Обаче “спасена” не е коректно определение, доколкото оцеляването на сградата е оставено на произвола на съдбата. Ние, българите вярваме в силата на съдбата и често викаме неволята, но в случая ни една от двете не успява да “спаси” Двореца от вечните течове. Проблемите с водосточната инсталация, която се оказва крайно загадъчна за специалистите, при липсата на архитектурните планове не могат да бъдат решени и буквално “довършват” живота на княжеските покои. Изчезването на плановете на сградата много бихме желали да не приписваме като вина на световната конспирация, но безспорно комунистическото управление на архивите е отговорно и за това.

За отговорността и други магии

След като открихме за читателите странното повторение на събитията, се налага да отбележим резултата от кореспонденцията на високо ниво в началото на 90-те години. Най-очевидно е оставането на музея в сградата. Също толкова ясно е и нейното състояние днес - крайно критично. Не толкова видим обаче е фактът, че именно директорът на НЕМ, извадил за първи път в началото на 90-те проблемите на опазването на културното наследство на показ, бива принуден да напусне поста си в кратък срок, защото действията му са "във вреда на институцията". Оставката й е поискана след дълги консултации, вътрешно и извън-институционални (на ниво БАН), от ръководството на Етнографски институт с музей към БАН, част от който е Националният етнографски музей. Пасивността е избрана като по-удобната политика. Целта е да не се руши имиджа на Академията като "стожер на нацията". Типично като за предходния период отпреди 1989-та, макар да претендираме вече за "демократично" управление. И тук не мога да спестя още два факта от биографията на институцията. Същото ръководство на ЕИМ, пожелало оставката на директора на НЕМ в 1994 година, наскоро беше преизбрано за четвърти мандат. Същевременно директорът на музея беше сменен при последните избори след почти 15-годишно управление. През същите тези 15 години със съдействието на същите двама дългогодишни директори протича една от най-мащабните реставрации на сградата, чийто възложител е Министерство на културата, а изпълнител - фирма ЕКСА (виж проекта). В резултат НЕМ отново потъна в Дупката.

Пиша тези редове със съзнанието, че вината си има име - "престъпна небрежност". Както впрочем и отговорността. Зная, и че документите, също както хората с техните спомени, могат да бъдат манипулирани. Решението за съдбата на сградата не е само в ръцете на управниците на НЕМ и ЕИМ. Но то е изключително и само тяхна отговорност. Доколкото те са онези, които следва да алармират обществеността и властта за проблемите си. Покриването им оставя и музея, и Двореца-паметник на културата на произвола на съдбата. А тя, както видяхме вече, работи на принципа на естествения подбор.