Музей или арт пространство: Humanity House в Хага

Музеят за правата на човека в Хага (Humanity House) е открит през 2010-та като комплимент за града, приютил the International Court of Justice на ООН и наблюдавал процеси срещу световно известни диктатори. Можете да го откриете в началото на Prinsegracht, на номер 8, в монументална къща тип herenhuis, адаптирана за експозицията. Инициативата е на Червения кръст с подкрепата на Европейския фонд за развитие на регионите и общината на Хага.

Изпитах трудност да преведа името на музея: къща на човечеството, на човечността или на човешките права, според обекта й на интерпретация. Не намерих нито ред написан текст по стените й, отнасящ се до мисията на музея. Сайтът започва със смелата заявка: "Humanity House tells you more than simply the story of emergency aid and humanitarian martial law." Вероятно амбицията е била да разкаже нещо повече, но интерпретаторите са наблегнали на чувствата и усещанията за сметка на ученето и добиването на познание. Това е добър пример за сетивен музей, който предлага възможност за себеоткриване, за търсене и усещане, за изслушване и разглеждане, но не и много повече.

Въпросът е, че не можеш да видиш от улицата музея, да те привлече заглавието, да го посетиш и да разбереш логически посланието му. Но можеш да го напипаш, усетиш, опиташ да разбереш, като поставяш себе си в различни позиции, на мястото на хора с различни роли от двете страни на барикадата. Да се опиташ да бъдеш човек, но и да прозреш многото роли, които човекът избира през живота си. До тук вероятно звуча твърде абстрактно, но вярвам, събудих поне нечие любопитство. Нека споделя личните си преживявания в музейната зала. А после и неудобствата.

индивид vs. група

В музея не пускат групови посещения, не пускат и по двойки дори. Разделиха ме от приятелката ми на входа и пуснаха всяка една поотделно, с "достатъчен" времеви диапазон между влизането на едната в залата и напускането на другата. При влизане нямаш право да оставиш за удобство палтото си, чадъра си или тежката си чанта на съхранение, защото "бежанците нямат това право и ти ще трябва да усетиш как те се чувстват". Ако искаш, получаваш торба, тип карирана, за да носиш все пак вещите си със себе си. Регистрират те, принтират твоя формуляр с трите имена, адрес и дата на раждане, дават ти пропуск и ти "нареждат" да изчакаш сигналната лампа и таблото с поредни номера да дадат знак за влизане в музея. Ти вече си номер. Не човек. "Следвай червената линия и стрелките", звучи последното указание на рецепционистката. Лампата свети, номерът на таблото е моят... влизам.

В първата зала има 4 затворени врати около мен, червената линия води направо. Оглеждам се за миг и а, в стаята влетява писмо през процепа на едната врата. За мен е - с моя адрес и име. Усещаш се наблюдаван и следен. Знаеш, че вече си дал личните си данни и това е първият опит да ги използват.

В плика има виза - за преминаване от зона А към зона Б. Отварям вратата пред себе си. Стая, маса с напусната по спешност вечеря, обърнати чаши, хора няма. Свещите са догорели, радиото съобщава, че всички по спешност трябва да напуснат Хага. Така се предполага, че ще направи и посетителят, но моята приятелка се бе стреснала от обстановката, бе се отнесла във времето на Втората световна война и се опитваше да разбере какво казват по радиото, нищо че говорят на родния й език. Разглеждането на музея поединично определено не бе по вкуса й, заради стресиращата и реалистична възстановка.

Следва дълго лутане по тесни и не добре осветени коридори, при които вместо стени имаме врати, но затворени, без дръжки. Знаеш, че зад тях може да има някой, но не можеш да влезеш. Можеш да гледаш през шпионката. Виждаш умалени модели през нея.

Изходът води до импровизиран архив, стая, оградена с рафтове от всички страни от пода до тавана, с папки, подредени по азбучен ред. Тук трябва да оставиш формуляра с имената си и да продължиш. Предполага се, че в следвоенните години ще могат да те открият по този архив. Едва ли, мислех си аз. Та кой знае накъде ще поема... От архива попадаш в празна зала. С камина и огледало над нея. Поглеждаш в огледалото и там... те няма. Единствения надпис в залата гласи: няма те, защото не съществуваш. Да, без номер и на чуждо място, всеки един би бил никой. Сещаш се за публикации в пресата за хора без паспорти в Индия, за загубили паспортите си и за откраднати самоличности. Хубаво е да си чел преди това, защото иначе симулацията не събужда пряк размисъл. Хубаво е да има на какво да се опреш като факти, да има препратки, но в музея нямаше. Ясно е, че арт инсталациите не допускат да бъдат четени от илитерати, но когато става въпрос за сериозно послание, изглежда несериозно да липсва контекст.

ролеви игри

В следващите зали можеш да играеш емигрант, преминаващ от зона А в зона Б, да усетиш напрежението на разпита в тясната стаичка. Можеш да станеш убиец и да натиснеш спусъка - срещу предишни посетители, срещу мишената, за да се окаже, когато вече не можеш да спреш отката на автомата, че стреляш срещу... самия себе си. Можеш да станеш изследовател и да търсиш измеренията на войната в думите, да търсиш дефинициите й в речници, да бъдеш за малко бежанеца Нарсис, като слушаш историите му за пътя, избора, дома и целта в живота, или за всекидневието му там, преди и тук, сега. Лични аудио или видео-разкази ни дават възможност да срещнем лице в лице хората, които се сблъскват с нарушаване на човешките си права.

изборът

И тогава научаваш нещо важно, напипваш го: че всеки от тях има избор, но и всеки може да бъде притиснат от избора на други. Действието под натиск не те спира да избираш, решенията са своевременни. Имат координати: време и място. На път към изхода холандците ти припомнят, че "Oost, west, thuis best" ("на изток или на запад, у дома е най-добре". В собствената си роля на емигрант в Холандия се досещам, че дом можеш да направиш навсякъде, стига да намериш сходни души и добри условия на живот. Вълнуващото на "дома" е, че никога не знаеш колко е временен. Мислиш си, че си се установил, а в следващия момент по радиото призовават да напуснеш незабавно.

гледна точка или пропаганда

Разбира се, всеки музей изразява мнението на създателите си, а посланието му е адресирано най-вече към местната публика. Преминаваш през убежище за бежанци, с еднакви преносими легла и одеала и изслушваш личните истории на няколко негови обитатели, като за целта трябва да легнеш на леглата им и да долепиш ухо до възглавниците им. В криза всички са равни. Имат еднакви нужди - да оцелеят. Убежището е чисто и подредено. Личи си западния ред. В следващата зала от видеоинсталациите научаваш за няколко спасителни операции, проведени с помощта на организации от типа на Лекари без граници или Червения кръст в региони извън Европа и Щатите. И ето - разбираш кои очи ти предлагат своята гледна точка. Разбираш, че зад себе си в експозицията си оставил историите на все тъмнокожи хора от далечния свят, на белокожи от близкоизточния или балканския регион, все хора, които сами си създават проблеми. Но... добрата новина е, че има кой да им помогне и има други едни бели и благородни хора, с пари и ноу-хау, решения за всяка хуманитарна криза, независимо дали е природно бедствие или човешки конфликт. Дори да приемем, че споделеното е вярно, излиза, че светът се дели на жертви и спасители, на добри и лоши момчета. В крайна сметка ти избираш на чия страна да застанеш.

от другата страна на барикадата

А сега нека си представим, че ТИ си бежанец, че не влизаш в роля, а твоята лична роля е съвпадала (някога) с измислените в музея. Каква би била твоята реакция? Веднага би открил липсата на няколко разказа в музея: на този за бюрократичните процедури, протичащи с години, при които чиновници въз основа на формуляри и номера напасват твоя случай в своите рамки и определят живота ти занапред; на бежанските "затвори" в страни като България и Гърция например, където заловените изчакват решението на чиновника; за процеса на екстрадиране, за живота след екстрадирането... Не, това няма как да го видиш: ако съм екстрадиран, няма да разглеждам музея, сещаш се ти. Това са все ноу-хау схеми на същия този западен човек, който има решения за всяка извънредна ситуация и някакси... не греши.

Разбираме, че в Хюманити хаус има театър с роли, а не балансиран поглед, има идеализиране на образи, а не провокация с проблеми и въпроси. Атракционът, както бих го нарекла, предоставя offline, не-електронна игра на учениците и останалите си посетители, където те трупат точки с покриването на отделните нива, усещат тръпката на играта, но не научават много, не мислят повече от необходимото, за да заемат пак своята удобна позиция в извън-музейния свят. С чаша кафе на финал, в Humanity Cafe.

* Photo credits: Humanity house website

За музеите, министрите и едни пари на вятъра

През последната седмица се нагледахме, наслушахме и начетохме на мъдри мисли, процеси на взимане на решения и най-вече на мъдри съвети "как се прави музей". Основни действащи лица в това директно обучение "в ефир" бяха двама министри: на културата и на финансите. Те са насреща, защото в случая става въпрос за управление на културата по време на криза, икономическа криза, при това в световен мащаб. И понеже хората в България нехаят за това, че е криза и пари нема, те искат музеи. Не какви да е, а музеи, каквито винаги са мечтали да имат през последните 20 години и каквито другите страни имат, а ние единствени си нямаме. Въпреки че управляващите министри се отнасят с такова разбиране към хората в България, върху тях се изсипа маса сарказъм, поради което аз ще спра тук с неприличното отношение и ще премина директно към проблемите и техните възможни решения. Те са изказани къде ясно, къде по-завоалирано, с притчи и вицове, от музейните специалисти, които се почувстваха пряко засегнати от министерските действия и изляха плача си във Фейсбук. Необичайно място за вълнения от off-line институции в България каквито са музеите. Преди време един колега апелира към използване на социалните мрежи за коментиране на горещи теми и проблеми, но оттогава доскоро въпросната фейсбук-говорилня "Музеите в България" бе употребявана като стена за афиши. Там колегията се поздравяваше по познатия ни off-line маниер за щастливи събития, сътворени и посещавани от самата нея. Един или два проблема помрачиха хоризонта й, но така и си потънаха в забвение с 4-5 коментара, затрупани от нови щастливи събития в музеите.

Един хубав ден

С началото на новия работен сезон (както знаем лятото е отпускарско време) започнаха и "добрите новини": открит е музей на социалистическото изкуство. За него се заговори по-рано, още когато музеите из България получиха "окръжно" отгоре, директива от Министерството, с която бяха призовани да прегледат, опишат и предадат описите на предметите, с които разполагат в бившите фондове Социалистическо строителство, отнасящи се към периода, който новият музей в София ще показва. По съответния маниер, познат ни от близкото (същото социалистическо) минало, въпросните експонати, одобрени от анонимната за гилдията комисия, могат да бъдат изискани да влязат в презентацията на Музея за тогава тоталитарното изкуство. Забравяме за този момент. Музеят вече е отворен. Покрай него или преди това, на въпросната Фейсбук група от музейни "работници" й прикипя и започна да бълва медийни отражения на откриването на културната институция в столицата, така лелеяна от всички преди и сега изведнъж така бурно оплюта. Аз също бях там, сред иронизиращите. Какво обаче липсваше на тази бурна дискусия, макар някои от гласовете да изброиха желанията си и възможните решения на проблемите на музейната гилдия?

Ясен анализ

Говоренето на министрите ясно откри не само тяхното нехайство спрямо колегията, но и маниера на взимане на решения, който ме е втрещявал през последните 7-8 години, откакто работя в сферата на музеологията. Маниерът накратко е: Министерството взима решения..., гилдията търпи..., мърморения в кулоарите на културните институции..., търсене на лични връзки с хора в министерството, надежди, че някой ще намери най-силната връзка да въздействаме на министъра и понеже той е като Кралят-Слънце, реши ли той, ще имаме слънце, т.е. ще се реши и нашият проблем. Най-честият сценарий е, че нищо не излиза от всички връзки и министърът не е слънце да огрее навсякъде. В резултат една институция получава повече внимание, а останалите... знаете приказката на футболиста за супата.
Какво обаче ни каза този път министъра, което ни стресна толкова много? Министърът ни обясни, че откривал нови музеи, защото досега България нямала музеи. Сигурно има предвид музеи като Лувъра, защото очевидно министърът познава предимно парижките измерения. Верно е, нямаме. Явно министърът не признава качеството и постиженията на настоящите музеи у нас. И е прав. Защото музеи, и според него лично, се правят с пари. Само че тънката разлика между парижките музеи и българските е тази, че музеи се правят с МНОГО пари, а не просто с някакви си милион и половина евро и реновирана соц-сграда тип административна, с ниски тавани и кабинетни помещения. Музей означава пространство, размах, идеи според европейците, които министрите ни сочат за пример. А не решения, спуснати отгоре без концепция и без обсъждане. И понеже Вежди Рашидов е известно име в сферата на изкуството и културата в България, не подценяваме неговите познания относно музеите. Той вероятно има хиляди изложби зад гърба си. Проблемът е, че той е от другата страна на линията, той доставя артефакти за експониране, а не мисли точно как да ги експонира. Това е работа на музейните специалисти, дизайнерите на пространството и други подобни. Министърът обаче, заедно с другите отговорни за парите лица-министри, не спи и будува в сградата на музея седмици наред преди откриването. С това вероятно искат да ни кажат, че контролът е пряк и парите са изразходвани контролирано. А ние се досещаме, че става въпрос за политически предизборeн PR и решения според ситуацията (ако не стигне боята, министърът на парите е там, ще даде още и за тази последна стеничка).
В дългият разговор по БНТ, където двамата инициатори на Музея на социалистическото изкуство се изповядваха с помощта на водещия, министърът на финансите ни сподели нещо много съществено за разбирането на връзката "нов музей-държавни пари", а именно: чуждестранните туристи ще вървят на тълпи към музея, така че той ще се изплати като инвестиция предсрочно, преди края на петилетката. Така. Тук ни светва лампичката. Освен вече издекламираната дефиниция на "музей" от Вежди Рашидов, разбираме, че в България "музей" е място, където се показваме пред чужденците. Проблемът не е в дефинирането на представата на министъра за музей, а в това, че неговото разбиране за същността на институцията се изповядва от масата музейни специалисти (без да обиждам някои колеги, които работят основно и предимно за българската аудитория). Вероятно за да се разграничим от навиците от близкото минало, когато хората в групи биваха довеждани в музеите от партийните културно-масовици, българите вече не са музейна целева аудитория. Те направиха оценка на музеите в ранните 90-те години и тя бе смъртоносна за институцията музей. В резултат на този негласен конфликт специалистите решиха да не търсят българите, а който дойде - е добре дошъл. Българите пък, извинявам се за генерализирането, открито заявяват, че посещават музей предимно като туристи или като гидове на туристи. Те влизат в музей, само ако гостите им са чужденци. Ако са българи - отиват заедно на кръчма. И ги разбирам: ако в кръчмата има паламарка, цървули, черги и певица, а успоредно с това им сервират салати и ракии, защо да отидат в музея и да могат само да гледат, без да консумират, че дори и да пипат експонатите. Сами познайте откъде трябва да тръгне промяната. В синхрон с нагласите на масата от населението, министрите също ходят в музей, за да заведат гостите от чужбина. Колегите от Националния етнографски музей са посрещнали две визити на високо ниво с президент или министри, но само придружавани от чужди делегации. Да се представим пред чужденците. Моят въпрос е: как бихме решили проблема с не-ходенето на музей от страна на българската публика, ако вниманието ни и в бъдеще е насочено към чужденците. Частният случай на музея на социалистическото изкуство, отразен в новините, събуди реакциите на местната online аудитория. Разглеждането на статуи, които хората познават до болка и експонирани по същия до болка познат начин - в зелено пространство тип градинка пред някаква сграда, била тя и музей, не събужда желание у аудиторията да стигне до музея. Нещо друго трябва да я вкара в него. Не-направеното от министрите относно музея на комунизма е предмет на бъдещи постове в настоящия блог. На нас, специалистите, сега ни трябва тактика.

Проблемите и възможните им решения

До тук срещнахме два проблема: 1. комуникацията между министерство и музейни специалисти и 2. комуникацията между музеите и българската публика. Относно първия проблем много може да бъде споделено като практика, но теоретично решението е едно. Отношенията между министерството и гилдията не са отношения човек-човек или човек -други хора, а отношения между институции. Гилдията не се репрезентира от една музейна институция, както и проблемите на една институция са или биха могли да станат проблеми на повечето музейни институции. Следователно е необходима гражданска организация между колегите, професионално сдружение, което да излезе с представител-говорител пред министерските представители и да съобщи желанията на колегията. Такава организация в България липсва. ИКОМ-България не е бил досега представител, нито би могъл да решава вътрешно-държавните или конкретно институционални проблеми на музеите. Ако повдигнем въпроса за членство в международни музейни асоциации, отново стигаме до същата липса на професионално сдружение на национално ниво.
Какви са конкретните проблеми, които министърът вижда в гилдията на музейните специалисти и не ги назовава пряко, но маркира индиректно съществуването им? Това е липсата на квалификация, вероятно некачествено свършена работа, защото той говори за организиране на обучения и изпращане на стипендианти във Франция, в Лувъра. Въпросът ми е: докъде ще стигнат средствата на министър Дянков да квалифицира сигурно хилядите работещи в музеите в момента във Франция? Как ще подберат хората, които да заминат на обучение? Българските специалисти обикновено преминават от университета в музея, като в най-добрия случай са имали курс по музейно дело в два семестъра. Професията в България се учи в движение и както знаем, опитът е най-ценен.
Професионалистите в България, може и да не са обучени добре, но са чували нейде в кулоарите на институциите си, че експозиция и музей се правят с концепция. Такава обаче ние не видяхме относно музея за социалистическо изкуство например. Освен споменатото по-горе "окръжно", спуснато от МК, медиите бяха единствените свръзки, информиращи гилдията за намеренията на министерството и тесния кръг или единици специалисти, които работеха в посока събиране на материали. Макар да не сме много сигурни, защото слушайки министър Рашидов, останахме с впечатлението, че той лично е търсил експонатите по мазета в страната. Възможният извод тогава е еднолично решение - еднолично сътворяване на музея. Много зле за едно министерство. Действия, вдъхновени от епохата "Людмила". Специалистите не бяха доволни от факта, че нямат думата при проектирането на подобни идеи, докато те са в зародиш. А кой от специалистите изказа гласно или в писмен вид недоволството си в момента, в който бяха информирани за начинанието от МК? Никой не иска еднолично да загуби работата си или да постави в неудобна позиция институцията си, защото всички те получават под една или друга форма подкрепата на министерството. Тогава единственото решение отново е сдружение. Ясно е, че недоволните имат съмишленици в гилдията. Таксиметровите шофьори имат инстинкта за самоорганизиране и защита, а музейните специалисти не смеят да противоречат на своя министър. Това не бих нарекла демократично мислене.
Не особено демократично е и правото на българския посетител да се меси в музейните дела. Той е данъкоплатец, той де факто плаща заплатите на музейните специалисти с общинските и с държавните си данъци и такси. Министрите обаче нехаят за неговото отношение. С негови пари строят музей за чуждите туристи и решават вместо него. Истината е, че българският потенциален посетител ги е избрал и те имат право да решават вместо него. Сам си е виновен посетителят. В същото време знаем за конфликта между уредник и посетител: посетителят е неизбежното зло, което може да ти се случи няколко пъти дневно и да те разсее, докато изследваш дълбоко в книгите или фондовете личните си интереси. Изключенията вече са много не само сред уредниците, които се радват да разменят няколко думи и покажат богатствата на музея, но и сред мениджърите, които са усетили ползата от директни приходи в бюджета. Проблемът е в неплатежоспособността по презумпция на българския посетител. Тогава защо да се борим за него? Той обикновено се пазари да влезе без билетче, дебне безплатния ден в годината или просто идва да удари печат в книжката за стоте национални обекта, без да го е грижа видял ли е музея. Отново извинения за генерализирания образ. Все пак тук критикуваме стереотипите, а те се раждат в процеса на генерализиране. Него именно се опитвам да изясня в този текст. Българският посетител според мен е загубил навика си да открива интересното, да разнообразява всекидневието си с нещо извън обичайните срещи на приятели в кръчмата. Навиците се връщат с нещо свежо, например инициативи като Нощ на музеите, когато има активност от страна на институциите, а посетителите обикновено са необичайно много. Непростим пропуск на музеите в последните двадесет години е липсата на интерес към най-младата аудитория. Специалистите поднасят информация в изложбите според своя собствен интерес и не ги интересува дали редовият посетител е учил 5 години история на изкуството или антропология, за да разбере термини, особености на дискурса и други подобия. Какво остава за най-малките или учениците, които имат не по-малко грижи от техните родители. Остава им да съзерцават предмети. Без да могат да ги пипнат, без да им е ясно защо тези предмети са там и са ценни. Липсата на внимание означава и липса на възпитание в ходене на музей. Музеят за повечето тинейджъри е някъде там, но не знаем къде. Как тогава да отидем да го посетим, неговата реклама не ни среща по улиците, не ни залива в нета, а учителките не си и създават главоболието да помислят за извънкласно обучение. Така имаме вече повече от две генерации българи, за които музеят е чужда среда. Той е там за туристите. И ето как стигнахме до извода, че министрите са прави в ориентирането на новия продукт директно към най-надеждния, платежоспособен потребител. Туриста.

Няколко предложения

Не знам дали бях достатъчно ясна в насоката си на мислене, но за мен проблемът е основно в музейните ни специалисти. Не е в министъра, който е сменяем, не е в публиката, която ако я привлечеш подходящо, по-вероятно идва. Не е и проблемът в парите, които ако работиш за тях и знаеш за какво ги искаш, по-вероятно е да дойдат. Проблемът е в гласността, в това, че музейните специалисти няма от кого да се страхуват (вече не интернират за разказан виц), а демократично имат правото да говорят публично за нещата, които ги вълнуват. Както видяхме във Фейсбук групата, музейните специалисти се вълнуват горещо от съдбата на ценностите, с които работят всекидневно. Те са болни от онази неизлечима болест, придобивана само с години досег до музейни фондове. Уредник е състояние, диагноза, както казваше Бенбасат.
Не че тази болест е някакво зло, напротив, но е крайно време тя да не се придобива по този мистериозен начин на лично общуване с културното ни интернирано в хранилища наследство. Обучението на специалисти в различни сфери, необходими за функционирането на музеите като пълноценни културни институции, според мен може да се случва и в България, макар и в началото от "вносни" специалисти. Липсва ни специалност Музеология, която да не е придатък на историята, археологията и етнологията, а да се изучава и от специалисти по мениджмънт, маркетинг и комуникации, връзки с обществеността и педагогика. Именно педагози са най-необходими в музеите, за да освежат музейния продукт със специално подготвени програми, а не адаптации за по-младите посетители. Към подобни инициативи според мен трябва да изтичат смешните "милиони" на министър Дянков, дадени за да се пребоядиса сградата на КАТ, която без да съм видяла, вярвам, че е непригодна за какъвто и да било музей. И нека уточня, настоящите музейни специалисти не са отписани. Тях министрите могат да "пращат" на обучение също в тази специалност Музеология, където те да бъдат вдъхновявани за качествено различни "музейни дела". Дано все някога забравим фразите "музейно дело" и "музеен работник". Уредникът е специалист, той предимно мисли с главата си, а не носи тежести (както често впрочем на мои колеги от Националния етнографски музей им се налага).
Същевременно при наличието на по-добре обучен персонал и възможности за пътувания наличните музейни специалисти в наличните национални и регионални музеи в България биха били достатъчно способни да променят "картинката", да изпълняват добре задълженията си. А именно: обучение на публиката в посещаемост на музеите, но и привличането й с качествени експозиции, предоставящи й възможност да мисли и да участва в мисловния процес на сътворяването на експозициите, възможност да комуникира с музея в момента на посещението, което на музеоложки език се нарича интерактивност на изложбите.
И за да завършим с темата, с която подхванахме текста, не нови музеи са необходими на страната, за да разказват за социализма. Според мен Националният исторически музей, регионалните музеи и Националния етнографски музей са институциите, които не бива да мълчат и прескачат неудобните истории, а да намерят компромисен или провокативен за посетителя начин да ги интерпретират визуално. Същото важи за Националната художествена галерия, но тя явно си е свършила нейната работа, както разбрахме, че Музея на социалистическото изкуство е административно подчинен на галерията. И ако наличните гореизброени музеи бяха пожелали с конкретни проекти да спечелят трите милиона лева за свои експозиции на тема "социализъм", може пък министърът да бе взел друго решение??? Това, уви, няма как да разберем вече.

Един Велик ден

'Един Велик ден' е презентация, която подготвих преди две години за учениците ми в българското училище в Лайден. Презентацията е част от серия други презентации, представяни в конкретни моменти преди или по време на празници пред 2 и/или 3 клас. Подходът се опитва да фокусира вниманието върху еднаквостта, а не върху различието, като мото на урока е "Първо сме хора, после сме различни", заимствано от инициативата на Британския съвет в България за изработване на рисувани филмчета с образователна цел, които представят отношението към различието и по този начин борят дискриминацията.

Презентацията води ученика първо през ситуацията в Холандия, която му е позната, после представя ситуацията на етническо и религиозно многоообразие в България. Централна тема са религиите и тяхния избор за най-велик ден, като с отделни моменти на празнуването се търсят общите моменти в различието. Децата запомнят не само обредността покрай Великден в България, но и това, че хората от различните общности имат сходни нужди и търсения и ги решават по сходни начини. Сравнителния анализ между юдейския Песах, християнския Великден и мюсюлманския Рамазан завършва с въпроси към учениците, за да ги поведе към историята на жертвата в религиите, персонифицирана първоначално в образа на Авраам и Ибрахим, по-късно преработена в образа на Христос и мъчениците от християнството.

На финал е представен следващия празник по календара в България - Гергьовден, празнуван и от мюсюлманите като Хъдърлез. В последния слайд на презентацията бе филмчето от серията на Британския съвет, но тъй като в последния преглед то не проработи, ви го предлагам отделно тук, както правя и за учениците си. Филмът е обект на анализ с въпроси за начина, по който всеки ученик е възприел случващото се, след което аз в ролята на учител представям идеята на филмчето и завършвам урока с мотото: 'Първо сме хора, после сме различни'.

Приятно гледане!

Виж още презентации от мен в SlideShare.

Филмчето е продукт на Британския съвет като част от серия анимации, борещи дискриминацията в България. Това представя отношението към бежанците.

Носталгично: за Комлука и неговите мигранти

За онези, които не знаят, Комлука днес е известен като ромския (циганския – зависи от гледната точка) квартал на Бургас. Той си няма история. Защото е по-добре да го забравим. Намира се между центъра на Бургас и разклона за Южното ни Черноморие. И вероятно е един от най-старите квартали на града. Но паметта за него не е за пазене, тя е там, докато хората, които я носят, ги има. А те, един по един, си отиват. Надалеч или към Отвъдното.

Комлука е временно място, малко са хората, прекарали целия си живот там. То е място на преход: идваш от някъде, заселваш се в нищото, местните не те приемат, адаптираш се бавно, с или без късмет, знаеш, че има и по-добри места, мечтаеш за тях и при първа възможност напускаш Комлука. Носталгията и роднините винаги те водят там, сънуваш ги, посещаваш ги, но временно. Комлукът е нито града, нито селото. Хората там нямат градинки за повече от една кошница домати, няма канализация и забавления. Имат къщи. И път, към града. Пътуваш до Комлука с автобус и си само на две спирки от центъра. Преспиваш в Комлука и ти е хубаво. Но си тръгваш. Заради по-доброто бъдеще. Твоето и на децата ти.

Местните твърдят, че Комлукът няма бъдеще. Защото там са циганите. Българи не останаха, казват. Защото няма канализация. Е, вече има. И утре щял да я открие не кой да е, а премиерът на България (Бойко Борисов - бел. моя). Канализацията на Комлука е обещанието на ХХ век. Дядо ми не доживя да се ползва от това удобство на цивилизацията. Обещавали му го, откак се е родил в 1926 г. Почина през 2009 г., а каналите бяха стигнали до улицата преди неговата. В същото време връщащите се отново в Комлука от идеалния соц-жилищен комплекс Меден Рудник роми, наричащи себе си турци, купиха и къщата до дядовата. Защото постепенно всички тракийци измряха. И децата им не се върнаха да живеят в домовете от своето детство. Продадоха къщите. На следващите, за които Комлука ще е стъпка към адаптиране към живота в града. На две спирки от центъра.

Горната импресия бе изписана не само защото Комлука е любимото място на моето детство. Причината е отсъствието му от официалния локален разказ и историческия календар, в който, нормално, присъстват "големите събития", правени от "големите хора". Утре и Комлука ще попадне за ден в обектива на медиите. Заради премиера и канализацията. Но по-сигурно е това, че проблемите на и спомените за квартала никога няма да си пробият път към официалната история, само защото в Комлука са се случвали все всекидневни неща от обикновени хора. Ако има велики личности (знам само за Кичка Бодурова), то те са се родили в Комлука и са творили по-късно някъде на по-добро място.

А историята на квартала накратко е следната. В 20-те години новодошлите тракийци строят къщите си, учат се на "градски" професии - на пристанището и във фабриките, опитват се да се установят. През 60-те години други новодошли пренасят покъщнината си от селата, в които не искат повече да живеят след колективизацията и са принудени, от живота или от някой друг, да се адаптират към градския начин на живот. Говорят различно, но не са от най-различните - живеещите до морето, ромите (или циганите, в зависимост от гледната точка). А те, макар и дошли почти едновременно с тракийците, никога не биват приети като част от комлушката общност на българите. Вероятно в отговор и циганите/ ромите не желаят да се интегрират в тази доминантна, макар и вече малцинствена в квартала група. Пресечените точки на "различните" хора в Комлука са много - в местната баня, на пазара, на спирката, но страхът съветва, разстоянието при общуването им да не се скъсява.

В този смисъл Комлукът е огледало за града и вече сигурно ви става ясно защо градът не иска да се огледа в него. Официалният разказ показва това, което искаме да сме, а не същността ни. Искаме да сме толерантни, но всекидневно обиждаме поне един различен. Искаме да сме граждани, но по улиците ни хвърчат разпилени торбички с боклук. Уж сме на тази земя от векове, но се задържаме тук за кратко. Защото тази земя е все на две спирки разстояние от по-добрия живот.

Направи-си-сам музей

Ето и презентацията за вдъхновение за учениците ми от българското училище в Лайден.

Тук можете да видите още presentations от мен в SlideShare.

Музей в куфар

Откак работя в българското училище в Лайден, усилията и мисленето ми са ориентирани към демитологизиране на съдържанието на учебниците по история, търсене на различни и атрактивни за децата методи на преподаване, както и на задачки-закачки, по които те да работят по-дългосрочно. В училището ни отдавна се предлага възможност на учениците да работят по собствен годишен или семестриален проект и да го презентират пред публика веднъж или два пъти през годината. Това е поводът да дам задача на изучаващите с мен история на България деца във 2, 3, 4 и 5 клас (на възраст между 8 и 13 г.) да направят свой "музей в куфар". Ето как виждам аз структурата на музея:

Музеят в куфар: три перспективи

Музеят разказва историите на емигрантите и техните деца, които го създават на практика. Логически той се поделя на три части, свързани помежду си:

1. Връзката на емигрантите с миналото и с България – чрез родовата история и родословните дървета, като същевременно подчертаваме факта, че миграциите не са ново явление, а хората от всяко поколение мигрират, макар и на кратки

разстояния и в страна, която в близкото минало е ограничавала волните миграции. Тук търсим влиянието на произхода върху емигрантските истории.

2. Връзката на емигрантите с бъдещето – чрез историята на тяхната улица и холандската култура, от която те не само получават, но и дават. Тук също ще се подчертае наличието (или липсата) на различни по етнически, религиозен и социален признак хора на една и съща улица. Улицата и държавата Холандия са жив пример за история на миграциите. Тук целим да покажем влиянието на околната среда.

3. Емоционалното състояние на емигрантите тук и сега - чрез лексикона на бг емигранта, който ще е интерактивния момент в изложбата. Ще има 5-8 попълнени и окачени на въже с щипки и още толкова оставени като въпросници на масите, за да могат хората да ги попълнят на място и да ги окачат до другите. Тук търсим действието на носталгията и обмена между българската и холандската култура.

Децата получиха инструкции и въпросници, които да им помогнат в събирането на историите. Мултиперспективността е в основата на музея в куфар: разказването на истории, събрани от едно дете и показани според неговия вкус и желание в пространството на един куфар, сборът от няколко подобни куфарни истории ни осигурява някаква, макар и малка представителност на "проучването", а според възрастта си учениците получават различни задачи: съставяне на лексикон на българина зад граница, рисуване на родословно дърво от най-малките, събиране на родови истории с акцент върху преместването от село в град или друга държава, истории от улицата с идеята да се проследи процеса на интеграция. Трудностите пред проекта са много: децата, които събират родови истории нямат достъп до информация от по-възрастни роднини, баби и дядовци, тъй като живеят тук с родителите си; децата, които събират истории от улицата си отказват да говорят със съседите си, които сами определят като странни или некомуникативни. Разбира се, всичко това също е резултат за проекта, тъй като скъсването на нишката на родовата история понякога е причинено именно от миграцията и желанието за промяна, а интеграцията често е мъчителен процес, протичащ в изолация, носталгия и принудителна промяна на личността.

Но по-добре да погледнем инструкциите:

Музей в куфар: на езика на децата

В часовете “Човекът и обществото” и “Роден край” учим за България и нейното минало. Опитваме се да разберем как живеят (и са живели) хората, защо избират точно този начин на живот и място за живеене, как хората общуват помежду си, как си влияят и как се разбират.

Къде, освен от книгите, можем да научим много за миналото? От филмите, игрите и в музея. За да покажем какво сме научили през годината, обикновено правим проект, който представяме пред всички.

“Да си направим музей” е нашия проект тази година. Всички ние пазим някаква връзка с България, защото родителите ни или самите ние сме дошли оттам и сме се заселили в Холандия. В нашия музей ние ще разказваме за себе си, за България и за Холандия, за спомените си и за спомените на хората около нас. В музея можем не само да показваме предмети, но най-вече да разкажем истории. Можем да покажем картинки, снимки, карти, презентации и филми. Всичко това заедно прави музей. С музея можем да свържем хората – тези, които ни помагат да намерим историите и тези, които идват да ги видят.

Нашият музей си няма къща, няма постоянно място, както хората, за които се разказва в него. Затова той е музей в куфар или пътуващ музей. Вашата задача е да направите музея.

Как се прави музей (указания за 3, 4 и 5 клас):

Той ще бъде музей от няколко куфара или няколко кутии за преместване (verhuisdoos). Всеки един от вас ще приготви своята кутия със свои истории. В нея може да сложите всичко, което е свързано с темата и което ще ви помогне да разказвате. Може да подготвите презентация или филмче или просто да нарисувате своята история, да направите карта на улиците (града или държавите) или малък макет. Всичко това трябва да се побере във вашата кутия (с изключение на филма или презентацията, които ще могат да се гледат на екран на стената с помощта на мултимедиен проектор). Можете дори да предложите игра или да раздавате разпечатана рецепта за нещо вкусно, за да привлечете посетителите.

За да намерите историите си, трябва да говорите с хората около вас. Да намерите по-възрастни хора, които помнят и искат да разкажат спомените си. Да отидете при съседите си, за да ги питате, какво те помнят. Да помолите родителите си, да споделят родовите истории. Някои родове имат дълга история, други не пазят много от своята. Трети просто не мислят, че е ценна. Вашата задача е да намерите историята, да я разберете и да я разкажете по най-интересния възможен начин. По-долу ще намерите въпроси, които можете да зададете на подбраните от вас хора, за да съберете информация за бъдещия музей.

Предметите могат да бъдат всякакви: от терлици, дрехи, сувенири, покривки, чаши, списания или книги, или дори тетрадка с рецепти на бабините вкусотии. Неща, които свързвате с рода си и с България.

Снимките може да подредите в албум или на картон, за да се разглеждат удобно. Картите и рисунките – също. Ако имате начин да запишете гласовете на своите разказвачи (с помощта на диктофон или друго записващо устройство), може дори да предложите на посетителите на музея да чуят сами автентичния разказ.

Powerpoint-презентациите и филмчетата трябва да подготвите така, че да разказват вместо вас. Защото вие не винаги ще бъдете до вашия музей в куфар, така както музейните уредници не ви помагат лично да разгледате изложбата им.

Музеят ще открием заедно пред родители и гости в края на учебната година. Дотогава трябва да планирате така времето си, за да съберете материалите и да измислите своя начин на представяне. Помнете, че музеят трябва да бъде максимално интересен, за да не отегчи посетителите си.

Задача за 4 и 5 клас:

!!!Важно!!! Можете да изберете един от вариантите на проекта и да работите по него. Желателно е да покажете не само вашата лична история, а и тази на още някой (съсед, родител, приятел)! Въпросникът по-долу ще ви помогне да се справите. Можете да добавите и свои въпроси. Или да оставите хората да ви разкажат, без да ги прекъсвате с питане.

Варианти на проекта:

· Нашата улица

· Нашите улици (улици, където сте живели преди и улицата, на която живеете сега)

· Всекидневен маршрут

· Един ден на... (Един петък на 2004 г.; Един понеделник на 2010 г.; Една събота на 2009 г.)

Лексикон на БГ-емигранта (задача за 2 клас)

Децата преписват въпросите на цветен картон размер А4, като оставят достатъчно място за попълване на отговорите (два листа, обърнати хоризонтално, т.е. “landscape”, са достатъчни). Децата подготвят лексикона графично и го предоставят на родителите. Родителите попълват въпросника индивидуално в къщи и го предават на детето.

Лексикон на БГ-емигранта

Пред лексикона всички сме честни и всички послъгваме по малко..., надничаме в страничката пред нас, преписваме отбора, който другите масово харесват, но все с нещо гледаме да се отличим от тълпата.

Ето, сега е твой ред да отговориш на въпросите, с което ще засвидетелстваш своето приятелство пред мен, БГ Емигранта. Тук не е нужно да издадеш самоличността си, но е задължително да споделиш чувствата си. Вероятно всички ние ги споделяме...

И... не забравяй любопитството си! Ела да откриеш и другите си приятели по чувства... ☺

Родословно дърво (задача за 2 клас)

За да научим родовата ни история, трябва първо да познаваме хората, които я правят. Тях можем да запомним, като ги подредим в родословно дърво. Всеки човек от рода ви ще получи своето място. Дървото можете да нарисувате върху цветен картон, за да го включим в бъдещия пътуващ музей.

Задача за 2 и 3 клас

Варианти на проекта:

· Къде, какво, кога... за моя род

· Пътя на моя род

В рода има най-различни хора – такива, с които се гордеем, такива, които много работят, други, които обичат да си почиват. Някои много пътуват, други никога не се местят извън своя квартал. Всеки пази своята история и обича да я разказва, но само пред доверени хора. Целта на нашия пътуващ музей е да намерим истории за пътуващи и не толкова пътуващи хора от рода ни, да ги разкажем по най-интересния начин, да свържем Холандия с България и да покажем предмети, които свързваме с пътуванията до България или които пазят историята на рода ни. Задачата ни е да запишем историите, да съберем снимките на хората, да намерим предметите (ако са ценни – да ги нарисуваме или снимаме), да подредим всичко в кашон или куфар, за да могат посетителите на музея да го разгледат.

***

Накратко, това са инструкциите. Отделно децата получиха въпросници, които да им бъдат в помощ, но те касаят пряката работа, а не идеята, която се опитвам да представя тук. Целта на споделянето на проекта в блога е да се получи обратна връзка, да се доразвият и обогатят идеите. Презентацията на проектите е насрочена за юни 2011 г. в българското училище в Лайден. На нас ни остава да се надяваме, че децата разбират езика на нашата комуникация и се вдъхновяват от картинките, които подбрах за тях при първата ми презентация-импресия на тема "как може да изглежда нашия музей в куфар". Нея можете да видите тук.

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem)

(част първа)

Холандия от миналото видяна днес

Холандският музей на открито е правен по модел на известния Сканзен, който в края на 19 век се появява да очертае границите и дефинира нацията.

Преди повече от век много нации в Европа са имали нужда от подкрепата на музеите, за да защитят позициите си, но в началото на 21 век музей на открито звучи екзотично, като от миналото. Дали защото музеите на открито са си свършили работата или защото по правило с представянето на традицията в застинал вид са загубили връзката си с настоящето? Двете хипотези работят заедно против съществуването на музеите на открито. В Холандия дори е имало дебат по въпроса да закрият или да оставят своя музей на открито. Имат ли нужда от него, когато в Европейския съюз идеолозите обявяват национализма за мъртъв? На кого служи и каква е съвременната му мисия. За мое щастие (не бях виждала цял музей на открито), са го запазили.

Знаех, че Етъра в България е бледо подобие на идеята за музей на открито, който накратко казано събира, описва и показва типични сгради и интериори, както и начина на живот в и край тях от различните области, вместващи се в границите на въображаемата общност. По правило в музея на открито има доброволци, които възстановяват в максимално близък вид дейностите на хората от забравеното време. В Етъра има няколко неща: къщи, които представят високите постижения на традиционната архитектура по българските земи; църква, която е по-скоро нетипична, отколкото широко разпространена; занаятчийски работилници, които работят; кафене, магазинчета, механа и разни тепавици, воденици и други уреди, работещи с вода. Има улици и мост. По-дълъг е списъка на липсващите потенциални обекти. Не е ясна концепцията – какво точно се заема да представя музея и какво преживяване цели да предостави на посетителя. Цялостното усещане е за някаква “селска” култура от миналото, толкова далечна и романтична, че независимо от нагласата и липсата на съществени знания, хората излизат с приятни спомени за зеленина и кебапчета. Важно е да уточним, че Лазар Донков е изработил план за музей, представящ региона, а не националната територия. В това до известна степен е успял, съобразявайки плана с мястото.

В Етъра съм се разхождала за 2-3 часа с пиенето на кафе и купуването на лакомства плюс разговори с колеги. Ако човек не остане да опита от скарата и типичната българска шопска салата на механата, е готов да се качи обратно в колата и да напусне романтичното място. За сравнение в музея в Арнем останахме 6 часа, като обиколихме едва две трети от площта му на открито. Не успяхме да гледаме някои от видеоинсталациите, не посетихме нито експозицията на закрито, нито HollandRama (http://www.openluchtmuseum.nl/pid/83/) (high-tech панорама-представление в специална сграда, в което посетителите се включват на малки групи и “се пренасят” в живота от миналото). Да не кажа, че нямахме време и за кафепауза или обяд в ресторант от музейните. А денят предразполагаше към почивка на слънце.

Но нека зададем въпросите: представителен ли е холандския музей на открито? За кого? Как става или не представителен? Променя ли се музеят на открито? Кое го променя?За първоначална ориентация и добиване на представа какво е то музей на открито, при наличието на пътеводител и карта, времето бе достатъчно.

Музеят на открито: конкретни проблеми, конкретни решения

Музеят, казват музеолозите, е органически свързан с обществото, служи му и се променя в синхрон с промените в заобикалящия го свят. С други думи институцията провокира и бива провокирана от нейните общности.

Отидох да проверя как се променя музеят спрямо постоянния поток от мигранти – към и от Холандия навън. Темата на годината в музея е “Новите съседи: истории на имигранти”. Всяка група имигранти е представена от един разказващ собствената си история. Историите не са изолирани в отделна сграда, на закрито или в отделна част от парка на музея. Те са пръснати из областите, живеят редом до работниците холандци или се женят за дъщерите им и наследяват семейния бизнес.

Имиграцията е представена като продължителен процес, белязал цялата холандска история от времето на Златния век до съвременността: Migratie is van alle tijden - Expositie - Entreepaviljoen (Миграция има във всички времена – Входен павилион, експозиция).

В същата връзка степента на интеграция е символно изразена и чрез постройката, в която са поместени имигрантските истории. Най-новите имигранти са “настанени” в импровизирани къщички от леки материали, а не в старите ферми или работническите жилища в музея. Те са представени с видео и предмети, както и с кратко стандартно биографично интервю под формата на помощен текст. Въпросите са кратки и не особено конкретни: кой си; как изглеждаше живота ти; как пристигна в Холандия; какво правеше в началото (при пристигането си).

Включването на лични истории улеснява възприемането на общата история на групата, но и акцентира върху индивидуалността. Групата не е идентична с индивида, но той се идентифицира с нея, неговият образ е до известна степен обобщаващ за стереотипното възприемане на общността от посетителите на музея. В зависимост от моментната нагласа персоналната биография може да промени или засили стереотипа на посетителя за групата.

Историите на имигрантите в музея бяха следните:

Warm bloed in een koel land - Utrecht/Suriname, 1956


Гореща кръв в една студена земя – Утрехт/ Суринам 1956 г.

Een succesvol onderneemster - Arnhem / Turkije, 1970


Една успешна предприемачка – Арнем/ Турция 1970 г.

Nederland als inspiratiebron voor design - Rotterdam / Slowakije, 2004


Холандия като извор на вдъхновение за дизайн – Ротердам/ Словакия 2004 г.

Geluk zit in een mooi overhemd - Amsterdam / Marokko, 1973

Щастието се състои в една красива риза – Амстердам/ Мароко 1973 г.

Een beetje regelmaat en geluk - Tilburg /Angola, 2000

Малко упоритост и късмет – Тилбург/ Ангола 2000 г.

Op zoek naar werk - een kok uit China - China/Amsterdam, 1949


В търсене на работа – един готвач от Китай – Китай/ Амстердам 1949 г.

Nieuwe Buren in het kamp | Molukken 1954-1962 | Molukse barak - Molukse Nederlanders in Lage Mierde

Новите съседи в лагера/ Молуките 1954- 1962 г./ Молукска казарма – Молукските холандци в Lage Mierde

Met argwaan bekeken | Woonwagens Zaanse brug - Zigeuners, ambulante handelaren en andere woonwagenbewoners

Гледани със съмнение/ Фургони при Заанския мост – Цигани, амбулантни търговци и други живущи във фургони

Een zwarte bladzijde | Suriname v.a. 1774 | Koopmanswoning - De keerzijde van koopmansdrift en kapitaalzucht

Една тъмна страница/ Суринам от 1774 г./ Домът на търговеца – Тъмната страна на меркантилността и капитала

Naar de Chinees | ca 1960 | Koopmanswoning - Een kijkje in de keuken

При китайския/ ок. 1960 г./ Домът на търговеца – надникване в кухнята

Een beter leven in Holland | Duitsland 1779 | Wasserij - Een Duitse boerenzoon wordt koopman, fabrikant en garenbleker

Един добър живот в Холандия/ Германия 1779 г./ Пералнята – един немски син на фермер става търговец и фабрикант

Ontvangen als helden | Hongarije 1956 | Rietveld Vakantiehuisje - Hongaarse vluchtelingen in Nederlandse vakantiehuizen

Пристигнали като герои/ Унгария 1956 г./ Вила Rietveld – Унгарски бежанци в холандските вили

We brachten cultuur en techniek | Vlaanderen ca 1600 | Papiermolen - Vlaamse en Brabantse papiermakers op de Veluwe

Ние донесохме култура и техника/ Фламандци ок. 1600 г./ мелницата за хартия – Фламандски и Брабантски майстори на хартия във Veluwe

Een warm welkom | Turkije ca 1970 | Tilburg - Gastvrije contacten tussen Tilburgers en Turkse gastarbeiders

Едно топло посрещане/ Турция ок. 1970 г./ Тилбург – Гостоприемни отношения между тилбургци и турските гастарбайтери

Van aardappels naar rijsttafel | Indonesie 1950-1960 | Indisch Achtererf - Mary Brückel-Beiten en de Indische eetcultuur in Nederland

От картофи към оризова кухня/ Индонезия 1950-1960/ Индонезийски заден двор - Mary Brückel-Beiten и индонезийската култура на хранене в Холандия

Заглавията и датировките очертават основните периоди на значително прииждане на мигранти към Холандия, както и източниците на човешки капитал. Списъкът не претендира да е окончателен и пълен, а щрихира модел, според който историите се вписват във вече изградената с годините структура на музея. Историите, подобно на техните носители, попадат във вече присъстващи сгради в музея, те изместват предходни истории, така както мигрантите заместват бившите ползватели на имота. Процесът на представянето на имиграцията изглежда почти толкова “естествен”, колкото е явлението в действителност. Личните истории допълват усещането. Не мога да преценя дали териториалното разпределение на презентациите отговаря на процентното разпространение на групите в реалността, но вероятно специалистите са взели и това предвид.

Експозицията изглежда твърде успешна, когато отбелязваме синхронизирането й с претенциите на музеолозите по списък.

Мултикултурализъм – да; Интеграция – да; Персонализиране на разказа – да; историчност – да… Проблеми обаче неминуемо съществуват. Нека започнем с най-видимия: подборът на личностите, през биографиите на които е представена групата. Моментът определено е субективен, но критериите за подбор не са ни известни, тях само кураторите могат да знаят. Моето лично усещане бе за затвърждаване на стереотипите, което е сигнал за търсене на “усреднен” разказ, близък до представите на холандския гражданин, посетител на музея (далеч съм от мисълта, че алохтонното население на Холандия попада в графата “обикновен” посетител). Мароканецът е доволен да подобри материалното си състояние, да доведе жена си и децата си тук и продължава да изпитва носталгия към Мароко. Индонезийката е от елита на общността, която успява да утвърди индонезийската кухня през 60-те, като основава женски клубове за дами от хайлайфа на Холандия. Тя никога не е готвила в Индонезия, имала е прислуга и е била прогонена, заради брака си с холандски функционер. Типично… и не чак толкова. Дали групата има думата при избора на биографична история или кураторът взима сам решението? В повечето случаи съм склонна да приема втората версия. Манипулирането на презентацията не е изключение, всеки музей има подобна практика. Проблемът е в това, че идеализирането на някои моменти се явява средство за покриване на не особено приятни събития от общата, холандска история. Връщането на холандците от Индонезия е дълбоко обвързано с техните действия в бившата колония столетия назад, но за това няма и дума в индонезийския разказ. Вероятно трябва да слушаме и “четем” между редовете. Подобен е случаят и със суринамецът футболист, който не би могъл да е усреднен образ (всички новопристигнали в Холандия суринамци, наследници на бившите роби на холандците, имат щастливата съдба да станат футболисти!?), а подкрепя хипотезата за субективния и базиран на стереотипите подбор на представители.

Опитът да се реабилитира образа на живеещите във фургони, най-често определяни като цигани, е отишъл до крайност. Живеещата уж във фургона жена чистеше непрекъснато и подреждаше и без това идеално обзаведения подвижен дом. Още една романтизирана представа.

Прави чест обаче споменаването на робския труд в историята с търговеца и собственик на плантации в Суринам. Неизвестно защо обаче Холандия е представена като само приемаща, но не и отдаваща мигранти.

Темата за и-мигрантите дооформя и без това широкотиражирания образ на обществот като изначално толерантно, а нацията – като идеална гражданска формация от множество различни, но взаимнопопиващи се, неконфликтни култури. Не съм и очаквала друго. Музеят не е променил мисията си, просто е адаптирал презентацията си към съвременната политическа идеология. Кураторите също са се представили добре, като познаващи и спазващи съвременните тенденции в музеологията.