Историите на една необикновена метална кутия

Преди време ви разказах за металните кутии от моето детство. Една от тях бе по-специална, оставила следа и в сънищата ми. Розовата кутия с каляски отстрани и принцеса с чадърче на капака. Беше пълна с пирони у нас. Именно тя е вдъхновила първия ми запомнен и до днес сън. Запечатала съм един образ – на дамата с чадърчето в каляската. Отварям очи и поглеждам света през решетките на детската си кошара. Съзнателно или не, съм търсила кутията из магазините за втора употреба (kringloopwinkels в Холандия) и никога не съм се сещала да я потърся у дома, когато се прибирам.

Находката

Онзи ден открих кутията в един магазин за стари вещи. Беше déjà vu. Познах я веднага. Дамата с чадърчето. Купих кутията за смешната сума от 20 цента. Така тя стана един от експонатите със сантиментална стойност в моята лична колекция. Ето и паспорта на предмета: Mackintosh’s Quality street Chocolates and Toffees. Производител: Rowntree Mackintosh Limited, York, England. Датирана: 1969-1988. Според Wikipedia марката Mackintosh е създадена през 1936 г. През 1969 г. Mackintosh се слива с Rowntree, а от 1988 г. бонбоните стават продукт на Nestlе, което променя дизайна на кутиите.

(снимката е от Flickr на WongKingFai)

Пуснах търсене в Google с марката и разглеждах снимките, които излязоха, за да открия същата кутия. Така и не открих точната. Търсих и онази от спомените си, защото мисля, че тя е по-розова от купената наскоро. От наличните за продаване в нета няма една с друга повтарящи се. Но доста изглеждат подобно на моята нова кутия. Според eBay, Etsy и други сайтове за антикварни предмети излиза, че има запазени кутии из целия свят: в Хонг Конг, в Малайзия, в Салем, Масачузец, в Белгия, в Тел Авив, в Ню Йорк, в Шотландия и... дори две в София.

В един блог дори прочетох история, подобна на моята, на момиче от Малайзия, чиято леля два пъти донесла от Англия такива бонбони. Момичето помнело само вълшебния вкус на шоколада от детството си и с години издирвало в Google чрез образи кутията, но не я откривало. Накрая достигнало до фрагменти от надписа по кутията и намерило марката в интернет. Друга подобна история от Тексас разказва за бащата, който работел в Европа и носел отвреме навреме европейски стоки, които изглеждали екзотични и интересни.

Кутията с три живота

Кой и как е донесъл кутията при моите родители, никой вече не помни. Никой, освен мен и майка ми, не разпозна дори кутията. Напразно описвах с подробности съдържанието (пирони) и показвах находката си. Брат ми каза, че е по-вероятно да помни пироните вътре, отколкото кутията.

Майка ми единствена потвърди за нейното съществуване и евентуална локация. Но и тя не я е срещала скоро. Възможно е кутията да е била в апартамента, където израснах, а впоследствие да е била отнесена на вилата. Оттам вече вероятно е била изхвърлена при прочистване и ремонти в последните години. Но все пак е възможно да се крие и някъде в избата на апартамента, например. И никой да не подозира за съществуването й там.

Кутията остава жива в моите спомени, след като е изживяла два живота в два различни свята и е преминала през кой знае колко ръце. Да, предметите имат повече животи от нас, хората. А понякога и повече “работни места”. Първо е работила като опаковка за бонбони, които някой е произвел в далечна Англия. Пропътувала е неотворена до България в неизвестен куфар или съдържанието й е било изядено по пътя, а кутията впоследствие е заела второто си работно място – у нас. Като кутия за пирони. Възможно е да е имала и други функции: като кутия за бисквити или кутия за бижута. Никога няма да разберем. Предметите не говорят. Вместо тях разказваме ние.

Произход

Но как се е озовала точно у нас и кой я е пренесъл до България? Няма спомен. Само предположения. Това е продукт на Запада и във времето, когато кутията се е озовала в Бургас, България е била затворена държава с комунистически режим, където западноевропейските стоки се възприемали като символи на капитализма и заразявали с упадъчност докосналите се до тях. Източници на такива стоки в България са били хора с професии в туризма (камериерки, продавачки в Кореком), транспорта (тираджии и моряци) и единиците туристи, които са можели да пътуват свободно на Запад, отвъд Желязната завеса. Така пътищата за попадане на кутията в нашия български дом са няколко. Възможно е баба, която е работила сезонно като камериерка в хотели в Слънчев бряг, да я е получила като благодарност от някое английско семейство, а после да я е дала на мама, да я употреби според желанията си. Възможно е кутията да е била подарена на другата ми баба от нейната племенница, която е била певица в България, пяла е в чужбина и после се е оженила там. Възможно е също баща ми да е получил кутията от приятел-тираджия, докато е работил в СО МАТ в края на 70-те години на ХХ век. Или от някой моряк по-късно, когато работи на пристанището в Бургас. Ако кутията е попаднала у мама или баба първо, предполагам, че трудно би се озовала в шкафа, пълна с пирони. По-вероятно е да я ползват те самите, а не баща ми. Защото металните чуждоземни кутии са почти толкова ценни, колкото бижутата на баба и мама и се пазят, въпреки неугледния си външен вид. Аз самата дори не съм знаела, че кутията е била от бонбони. Вкусът на Запада се изчерпваше с шоколадово яйце веднъж годишно, ако ни посети роднината-моряк или дъвки, подарени на баща ми пак от моряците.

Как и защо аз съм си играла с кутията, пълна с пирони в най-ранните си години, за да сънувам после съня с каляската, е необяснимо също. Но едно е ясно. Не са били много картинките с принцеси, до които съм се докосвала тогава, за да се запечата именно тази от кутията в спомените ми. Все пак като повечето момичета и аз съм сънувала своята каляска. Интересно, принц не си спомням. Поне не от сънищата си.

Що е то посетител: за стойността на музейното преживяване

Този текст е спонтанна реакция от едно музейно посещение, случило се в града А, в музея Б и е опит за анализ на позицията на посетителя в музейната обстановка. Започвам анализа с няколко презумпции:

• музеите в България се поделят на две групи според посещаемостта: посещавани и забравени от хората;
• местните жители рядко имат интерес към музеите, а музеите им отговарят със същото отношение;
• музейните мениджъри се фокусират изключително върху туриста като сигурна цел, защото е чужд на средата, която те описват, а музеите рекламират себе си като предлагащи уникални обекти.

Реших да запазя анонимността на музея, за да няма обидени колеги, но съм сигурна, че читателите ще разпознаят в това описание поне една своя визита в музей, при това не задължително в същия. Ще се опитам да проследя отношението на работещите в музея – уредник, продавач на билети, пазител на експозицията, наемател на музейния магазин, към хората, които прекрачват прага на сградата. Как всеки от тях си представя посетителя? Какво очаква от него? Каква е представата за експозицията у обслужващите я? Най-важен въпрос за анализа обаче си остава стойността на музейното преживяване и очакванията на двете комуникиращи страни спрямо експозицията. Как и защо посетителят идва в музея? Какво очаква да види и какво си мисли след посещението? Възможно ли е да се изгради група от музейни ‘фенове’, които да намират удоволствие в посещението, да допринесат за преодоляване на кризата на комуникацията между музея и хората?

Тези и още проблеми изникнаха, когато посетих лично с група приятели музея Б, намиращ се в град А, място на непрекъснат туристически интерес през лятото. В този смисъл музеят Б не е от групата на забравените от хората културни центрове. Ще проследя отношението на работещите за музея спрямо реда на срещите ни с тях.

Продавач на билети

Всъщност посещението ни в музея бе нарочно отклонение от маршрута на пътуване с кола, която едва успяхме да паркираме в една от близките десетина пресечки. Паркингът около музея е предназначен само за автобуси с туристи, а нашата кола возеше скромно петима такива. Пристигнахме около 50 минути преди затварянето на музея и намерихме гишето за продажба на билети празно. Почакахме касиера да се върне, но напразно. Така и не го срещнахме по време на тази ни визита. При това никъде нямаше обозначение, че посетители не се допускат в музея 50 минути преди затварянето му в 17.00 ч. Допускаме, че касиерът не е очаквал интерес или не е желал посетители по това време на деня. Или вероятно е имал по-важна работа. Вместо него ни посрещна

наемателят на музейния магазин

Той ни обясни, че колегата му е в сградата, но вероятно ще е на мястото си по-късно. Музеят, според него, е интересен, макар да е в ремонт частично и да са затворени много от залите на постоянната експозиция. Тази част, която търсехме, бе отворена и бяхме уверЕни от арендатора, че оставащите ни 40 минути ще са достатъчно да разгледаме всичко на показ. След като ни обясни подробно, кое може да видим, а касиерът все още не бе на работното си място, наемателят ни подкани все пак да влезем, макар без билети и да разгледаме, а после да платим. С благодарности за предоставения ни шанс и изцяло добри впечатления за обслужването, се отправихме към експозицията. Човекът очевидно знаеше как да привлича клиенти. А защо да не предположим и че не му бе безразлично, дали музеят е посещаван. В крайна сметка клиентите на музея са негови потенциални клиенти.

Пазител на експозицията

Пред експозицията ни посрещна пазител с въпросителен поглед. Без “добър ден”, директно с невербална комуникация. Почувствах се задължена да й обясня, че не сме си купили билети, но ще го направим на излизане, понеже касиерът не бе на мястото си. И че все пак някой от персонала на институцията ни бе позволил да влезем. Погледът й стана още по-странен, още по-недоумяващ, как си позволяваме подобно действие. С жест на благоволение махна в посока вратата на първата зала и каза: “Това е началото, монети, праистория, златото, останалото са икони... ето там, и малко античност в последната зала”. За кой ли път се почувствахме, сякаш не сме на правилното място в правилното време. Не сме и добре дошли. Защото пазителите се бяха приготвили да си тръгват, с багажите си пред входа на залите, готови, като стане кръгъл час да напуснат моментално пределите на служебното си място. Отчасти ми бе ясно защо – като няма кой да продаде билети, а в залите няма посетители, защо да стоим? За нещастие някой бе объркал сметките на пазителите.

Моят интерес не бе към експонатите, а към организацията на експозицията, към информацията в нея. Тъй като от нито един надпис или табло не личеше историята на експонатите след изкопаването им, в кой музей се съхраняват оригиналите (понеже артефактите от тези разкопки са много и понеже съм ги виждала и в друг музей по подобен начин експонирани), се насочих с въпрос към пазителя. Погледът отново индикираше пълно недоумение, що за въпрос съм задала, а отговорът: разбира се, че тук са оригиналите!! Всичко изложено е оригинал! Почувствах се неловко (това ли бе целта на музейния служител?), поставих под въпрос собствените си спомени и въпреки това, не, сигурна бях, че съм виждала експонатите и другаде. Същите или други от същата находка, но категорично те бяха част от още една експозиция. Повторих въпроса си с уточнението, че няма нищо лошо в това да са копия във витрините, но исках да знам къде са оригиналите. Това крайно потресе събеседничката ми, която не че не знаеше историята на предметите, но не беше нито с нагласата да я сподели, нито според нея това бе важно за един “редови” посетител.

Тук стигаме до въпроса как музейните служители преценяват кога и на кого да поднесат определено количество информация, за която очевидно хората влизат в музея. Не смея да нарека въпросния подбор на посетители дискриминационен. Но си го помислям. Не поставям под въпрос конкретните психоаналитични способности на служителя, но и очаквам да бъда еднакво информирано изпращана от музея, независимо дали идвам с бадж за изследовател-уредник от национален музей или с плажната си рокля и по сандали. След като задава въпроси, посетителят дава сигнал, че иска да получи информация. Не се очаква от всеки пазител да е компетентен по множеството въпроси, свързани с експонатите, но любезното отношение, признание и препратка към специалист биха оставили по-добро впечатление у посетителя. Неслучайно поставям и “препратка към специалист” като вариант за обслужване на посетителя. Всъщност хората, заплатили за билет, плащат не за достъп до сградата или достъп до предметите (ако бе така – защо да не ни допускат направо до хранилищата, т.е. до всички предмети). Те дават парите си за удоволствие и за информация. Тъй като първото трудно може да се постигне със съзерцание, в музеи с липса на интерактивни презентации, а културните институции в България претендират за научност на експозициите, то – подразбира се, че посетителят трябва да получава информация от музея. Това е работата на

музейния специалист-уредник

В подготвените табла с текстове бе предложена съвсем обща информация за региона, периода и мястото на откриване на находките. Информация като за турист, незапознат с околността на град А и неспециалист в историческите процеси. С две думи, текстовете бяха все едно копирани от учебник за средно образование. Надписите също не даваха информация за предметите повече от това, което виждахме или вече бяхме прочели в текста на стената. В същото време текстовете звучаха толкова сухо и научно като лексика и стилистика, че няма как да събудят любопитството на деца. Поднесеното знание ни навежда на мисълта, че целевия посетител, за когото музейният специалист е подготвил текстовете, следва да бъде недостатъчно образован, неспециалист, не-местен и въпреки това склонен да чете, а не само да гледа експонатите.

Ако пък реши да не чете текстовете от постерите, посетителят си остава с чистото съзерцание на предмети, подредени евентуално хронологично, но по-вероятно хаотично, на принципа “да запълним и пространството в центъра на залите”. В този смисъл не разбрах защо монети от четири различни епохи и с най-невероятен географски произход са разположени в зала с праисторически експонати, защо презентацията на икони разделя последователни епохи в експозицията и прочие недоразумения. Оправдавам това с ремонта и спешното усвояване на едни пари, дошли “отгоре” и хванали уредниците неподготвени, при което те затворили залите за ремонт и оставили очевидно на показ онова, което не е за ремонт. В един друг свят подобна “дупка” в презентацията не би била толерирана от мениджъра на културната институция, само защото всеки посетител допринася за финансовото благополучие на музея, следователно не заслужава да си тръгне с неприятно чувство. Гаранцията за посетителски интерес е връщането на посетителя отново в музея, а не осигуряване на автобуси с туристи само през лятото. Аз се върнах и доведох приятелите си с мен, защото предходното ми посещение в музея бе интересно и впечатляващо. Бях го запомнила с добро. Не съм сигурна обаче дали ще препоръчам пак музея, нито дали приятелите ми ще го посетят пак.

***

На финал, след като пазителите ни преследваха до последната зала с багажа си и гасяха лампите в разгледаните зали, за да приключат деня, аз бях ядосана и категорична, че посещението не си заслужава цената на билета. Не ме разбирайте погрешно, аз настоявам категорично на принципа, че културата струва пари и хората трябва да се научат, че за културно преживяване се заплаща, независимо колко. Ние не бяхме платили, нямаше и на кого да платим на излизане отново. Изпрати ни наемателят на магазина, който стоеше плътно до края на работното време. Понеже той не разполагаше с билети, ни предложи да си купим нещо от магазина. За спомен. При това бе компетентен да отговори на всичките ми въпроси относно съдбата на археологическите материали след откриването им. Позитивен финал на посещението. С едно наум за следващия път...

Носталгично: за Комлука и неговите мигранти

За онези, които не знаят, Комлука днес е известен като ромския (циганския – зависи от гледната точка) квартал на Бургас. Той си няма история. Защото е по-добре да го забравим. Намира се между центъра на Бургас и разклона за Южното ни Черноморие. И вероятно е един от най-старите квартали на града. Но паметта за него не е за пазене, тя е там, докато хората, които я носят, ги има. А те, един по един, си отиват. Надалеч или към Отвъдното.

Комлука е временно място, малко са хората, прекарали целия си живот там. То е място на преход: идваш от някъде, заселваш се в нищото, местните не те приемат, адаптираш се бавно, с или без късмет, знаеш, че има и по-добри места, мечтаеш за тях и при първа възможност напускаш Комлука. Носталгията и роднините винаги те водят там, сънуваш ги, посещаваш ги, но временно. Комлукът е нито града, нито селото. Хората там нямат градинки за повече от една кошница домати, няма канализация и забавления. Имат къщи. И път, към града. Пътуваш до Комлука с автобус и си само на две спирки от центъра. Преспиваш в Комлука и ти е хубаво. Но си тръгваш. Заради по-доброто бъдеще. Твоето и на децата ти.

Местните твърдят, че Комлукът няма бъдеще. Защото там са циганите. Българи не останаха, казват. Защото няма канализация. Е, вече има. И утре щял да я открие не кой да е, а премиерът на България (Бойко Борисов - бел. моя). Канализацията на Комлука е обещанието на ХХ век. Дядо ми не доживя да се ползва от това удобство на цивилизацията. Обещавали му го, откак се е родил в 1926 г. Почина през 2009 г., а каналите бяха стигнали до улицата преди неговата. В същото време връщащите се отново в Комлука от идеалния соц-жилищен комплекс Меден Рудник роми, наричащи себе си турци, купиха и къщата до дядовата. Защото постепенно всички тракийци измряха. И децата им не се върнаха да живеят в домовете от своето детство. Продадоха къщите. На следващите, за които Комлука ще е стъпка към адаптиране към живота в града. На две спирки от центъра.

Горната импресия бе изписана не само защото Комлука е любимото място на моето детство. Причината е отсъствието му от официалния локален разказ и историческия календар, в който, нормално, присъстват "големите събития", правени от "големите хора". Утре и Комлука ще попадне за ден в обектива на медиите. Заради премиера и канализацията. Но по-сигурно е това, че проблемите на и спомените за квартала никога няма да си пробият път към официалната история, само защото в Комлука са се случвали все всекидневни неща от обикновени хора. Ако има велики личности (знам само за Кичка Бодурова), то те са се родили в Комлука и са творили по-късно някъде на по-добро място.

А историята на квартала накратко е следната. В 20-те години новодошлите тракийци строят къщите си, учат се на "градски" професии - на пристанището и във фабриките, опитват се да се установят. През 60-те години други новодошли пренасят покъщнината си от селата, в които не искат повече да живеят след колективизацията и са принудени, от живота или от някой друг, да се адаптират към градския начин на живот. Говорят различно, но не са от най-различните - живеещите до морето, ромите (или циганите, в зависимост от гледната точка). А те, макар и дошли почти едновременно с тракийците, никога не биват приети като част от комлушката общност на българите. Вероятно в отговор и циганите/ ромите не желаят да се интегрират в тази доминантна, макар и вече малцинствена в квартала група. Пресечените точки на "различните" хора в Комлука са много - в местната баня, на пазара, на спирката, но страхът съветва, разстоянието при общуването им да не се скъсява.

В този смисъл Комлукът е огледало за града и вече сигурно ви става ясно защо градът не иска да се огледа в него. Официалният разказ показва това, което искаме да сме, а не същността ни. Искаме да сме толерантни, но всекидневно обиждаме поне един различен. Искаме да сме граждани, но по улиците ни хвърчат разпилени торбички с боклук. Уж сме на тази земя от векове, но се задържаме тук за кратко. Защото тази земя е все на две спирки разстояние от по-добрия живот.

Историята с микро и макроелементи

5 март 2009 г., 4 без 5, необичайно слънчев и топъл следобед. Едно момиче с голяма чанта и бележник, сяда на пейката пред блока на оживения от коли и автобуси булевард в Димитровград. На отсрещната пейка можем да видим видимо трудно подвижен мъж на около 80 години, който се чуди, какво ли търси тази девойка тук. От Енергото ли е, или от ВиК, сигурно пак пари ще иска... Другите мъже наоколо, бъбрещи на крак със съседа, бавно се приближават и насядат на отсрещната пейка. "Кога ли ще се осмелят да седнат и до мен?", пита се момичето. Да, като свършат местата до познатия. Бавно и пейката на момичето се пълни, докато пенсионерите стават 6, а девойката е сама. Сега вече любопитните погледи се срещат нетърпимо често. Кой ще е първи? Кой ще я заговори?

Момичето съм аз. Загубила съм рефлексите си на изследовател, в главата ми е само етиката на етнолога и не смея да проговоря. Срам ме е, че уж изучавам социализма, а хора като тези около мен на пейките знаят толкова повече. Страх ме е от пропагандата, а тя не боляла. Никога няма да забравя първите разменени реплики. "От тук ли сте?", попитах пушещия до мен дядо (определено бих могла да съм му внучка). "Хехе, оттук!? Момиче, тука няма местни, всички сме дошли от някъде." Това изречение прозвуча като изначална истина за миг. В цялата си десетгодишна практика на етнолог, на терен не съм чувала подобно "признание". От година чета форумите в интернет-изданията и под всяка статия има гореща борба между местни и кореняци софианци. Според тях да си кореняк е безспорно по-добре. Вероятно не питах правилния човек, ако насреща ми беше внук му, той сигурно щеше да твърди, че е кореняк.

Всъщност се зарадвах да чуя точно този отговор. Той беше като загубено парче от пъзела на миграциите, който редя от две години сама пред себе си. В Лайден, където се преместих да живея, в изложбата за града в местния музей пред една врата с много различни фамилии на пощенските й кутии видях един особен поглед към градското население. Според текста до вратата историята на града е историята на мигрантите. Хората идват и си отиват. Някои остават по-дълго, други отпътуват бързо. Доскоро мислехме да отпътуваме след близо две години престой. Сега оставаме. За още три. Дали това е кратко или не, зависи от гледната точка.

В Лайден, като цялата Холандия, ниската земя в Нидерландия, трудно можеш да разпознаеш кой е "местен". Дали Димитровград изглеждаше така? Не, там със сигурност има местни и няма новодошли днес. В 1947 г. е било точно обратното. Стартът на бригадирското движение, което строи заводите в района, довежда маси хора от различните краища на България. Тези заводи привличат работна ръка доброволно или по задължение. Според официалния разказ на музея на Димитровград строителите на промишлените обекти са тези, които издигат искането на голото пространство да се построи град с името на вожда. Дали това е така или новият град е планиран от Партията и спуснат на бригадирите чрез поставени лица, не можем да знаем. По времето на социализма има само официална история. Неофициалните, устни разкази са толкова силно манипулирани от пропагандата и съвременността ни, че е трудно да се разследва подобен момент. По-интересното е точно това движение на хора, мотивирано или не, принудително или не, пулсиращо с различна сила през различните етапи от управлението на БКП. Така репликата на този случаен човек от пейката пред блока разбуди мислите относно уседналостта и миграциите, които делят хората на кореняци и новодошли и превръщат социалните категории "селяни" и "граждани" в морални.

Колко често ни се налага да се местим? Кой е по-уседнал - ние или мислените за "номади" по природа цигани? На тези въпроси ще се опитам да отговоря в следващи статии тук с две истории: моята родова история (личен прочит) и тази на една възрастна копанарка от село Кръстина до Бургас (нейния разказ).

Дали историята на Европа като "стария континент" е история на уседналост, разказана от кореняци европейци или миграциите движат събитията и променят културата? Заслужава ли Европа своя "музей на миграциите" и къде трябва да бъде той? (Тези въпроси бяха обсъждани в работни групи на конференцията в Берлин през ноември 2008 г.) Допустимо ли е да предаваме собствената си идеология на национализма за една нова и трудна теория за европейската общност като изначално мигрантска? Тази теория определено приравнява разликите между стария и новите континенти, изградени и изграждани от мигранти. Ние избираме: различното или общото?

Уважаеми сънародници

Людмил Станев,
в. Дневник, 28.12.2008

Ако някога много оглупея и стана президент, никога няма да ходя на спортни събития и да се усмихвам нелепо, като придобия част от успеха на спортистите за себе си, никога няма да ходя на църква и да се кръстя, никога няма да ползвам европейски мошеници за дарители и много други неща няма да правя, ако бях президент. Но това е изключено, няма да оглупея чак дотам. Предпочитам да си пиша тихо и да кажа като Едит врабчето - оставете ме да мечтая. Затова няма да пиша тъпизми, а просто ще ви подаря един разказ:

СПАСИТЕЛЯТ В РЪЖДА

Малко ми е неудобно, че перифразирам Селинджър, но самата история напълно отговаря на това заглавие. Сега, когато вече е зима, започвам да се сещам за лятото и за някои летни истории - абсурдни, разбира се. Лято е. Отивам с приятели да видя друг приятел. Той работи на яхтеното пристанище в корабостроителния завод.

Като последния пазител на Граала пази яхтите или праща спасителни команди на бедстващи плавателни съдове. Първият абсурд е, че заводът отдавна не работи, всичко е в ръжда и само двама-трима специално наети за целта хора отривисто псуват и блъскат с чукове по 100-тонните кранове. Това се прави с цел да се заблудят циганите, че заводът работи, за да не го изнесат за скрап.

Моят приятел Евгени е огромен, направо великан, с най-хубавата усмивка, която съм виждал. Помещението, в което ни кани, е малко по-голямо от асансьор, с голяма мъка се напъхваме вътре. Евгени сяда зад нещо като радиостанция и ми обяснява, че оттам приема сигналите за бедствие, на които задължително отговаря.

Срещу бюрото му е залепен голям лист, на който пише някакъв текст, какъв - ще разберете накрая. "Вижте какво, казва Евгени, постоянно се обаждат - SOS, SOS, искат ми я дълбачка, я влекач, я противопожарен кораб. Обаче нали виждате каква свинщина е тук - нямам абсолютно нищо.

Затова вземам парлангото и им чета ето този лист." На листа пише: "ДЕСЕТТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ НА МАЙКА ТЕРЕЗА". Тези изречения Евгени четеше на бедстващите, с което поне морално ги утешаваше. И когато му се обадиха за пожар, той се усмихна тихо, взе микрофона и им каза: Абсолютно нищо не мога да ви помогна, но според майка Тереза, ако днешният ден е лош, вярвай в себе си и вярвай, че утре светът ще бъде по-хубав.
Така де, и аз това искам да ви кажа.

А и никога не съм обичал политиците, защото политиката не решава нашите проблеми. Тя е един от тях. Ако президентите са политици и те не ми се нравят. Особено българските. Не зная какво точно би казал президентът. Не познавам човека, който му пише текстовете. Вероятно нещо абстрактно, мъгляво и позитивно. Толкова позитивно, че не е за вярване.

Аз знам, че след смъртта няма живот, и всички тези думи не ме интересуват. Бих пуснал вместо него в дванадесет без пет монолога на финала от филма на Чарли Чаплин "Великият диктатор" (то е заимстван от "Венецианският търговец" на Уилям Шекспир). А когато свърши това послание (вземете си филма), ви предлагам песента на Луис Армстронг, ето какво казва тя:

КАКЪВ ПРЕКРАСЕН СВЯТ
(Джордж Вайс/ Боб Тийле)
Виждам зелени дървета и червени рози,
виждам как цъфтят за мен и теб
и си казвам "Какъв прекрасен свят".

Виждам синьо небе и бели облаци,
благословен слънчев ден, свещена тъмна нощ
и казвам "Какъв прекрасен свят".

Цветовете на дъгата, толкова красиви в небето,
виждам и по лицата на хората край мен,
Здрависват се приятели, казват "Здравей",
а всъщност си казват "Обичам те".

Чувам бебета, които плачат, гледам как растат,
те ще научат много повече, отколкото аз някога ще знам,
и си казвам "Какъв прекрасен свят",
да, и си казвам "Какъв прекрасен свят".

Благодаря за вниманието. Але хоп. Пожелавам ви да останете нормални през новата година. В страната, в която живеем, това е много трудно и самотно занимание.

My Second Life - the video diaries of Molotov Alva

Преди два дни по една от холандските телевизии (Nederland 2) попаднах на документален филм за Second Life. С всяка минута се изумявах все повече какви фундаментални философски тези се налага да преосмисляме с нахлуването на глобалната виртуална мрежа в животите на всеки от нас. Казвам животите - защото по време на филма се замислих дали всеки от нас не живее поне два живота в този единствен, който си е мислел, че му е спуснат отгоре, от съдбата. Дали виртуалният(те) живот(и) не ни разбиха тотално илюзиите за Онзи, там горе, който определя линията на събития, които живеем? Изобщо - и вашите въпроси ще се разбунтуват, само гледайте филма. За съжаление наличното видео е само интро.

Тъгата

...по Орхан Памук. фоторазказ от Анкара за наследството на Империята. фотография: Mozart

Обича ме, не ме обича...

история с неизвестен край
някъде в Анкара
фотография: Mozart
p.s. напомня ми изоставената къща на обесения евреин в "Името ми е Червен" на Орхан Памук