Музей или арт пространство: Humanity House в Хага

Музеят за правата на човека в Хага (Humanity House) е открит през 2010-та като комплимент за града, приютил the International Court of Justice на ООН и наблюдавал процеси срещу световно известни диктатори. Можете да го откриете в началото на Prinsegracht, на номер 8, в монументална къща тип herenhuis, адаптирана за експозицията. Инициативата е на Червения кръст с подкрепата на Европейския фонд за развитие на регионите и общината на Хага.

Изпитах трудност да преведа името на музея: къща на човечеството, на човечността или на човешките права, според обекта й на интерпретация. Не намерих нито ред написан текст по стените й, отнасящ се до мисията на музея. Сайтът започва със смелата заявка: "Humanity House tells you more than simply the story of emergency aid and humanitarian martial law." Вероятно амбицията е била да разкаже нещо повече, но интерпретаторите са наблегнали на чувствата и усещанията за сметка на ученето и добиването на познание. Това е добър пример за сетивен музей, който предлага възможност за себеоткриване, за търсене и усещане, за изслушване и разглеждане, но не и много повече.

Въпросът е, че не можеш да видиш от улицата музея, да те привлече заглавието, да го посетиш и да разбереш логически посланието му. Но можеш да го напипаш, усетиш, опиташ да разбереш, като поставяш себе си в различни позиции, на мястото на хора с различни роли от двете страни на барикадата. Да се опиташ да бъдеш човек, но и да прозреш многото роли, които човекът избира през живота си. До тук вероятно звуча твърде абстрактно, но вярвам, събудих поне нечие любопитство. Нека споделя личните си преживявания в музейната зала. А после и неудобствата.

индивид vs. група

В музея не пускат групови посещения, не пускат и по двойки дори. Разделиха ме от приятелката ми на входа и пуснаха всяка една поотделно, с "достатъчен" времеви диапазон между влизането на едната в залата и напускането на другата. При влизане нямаш право да оставиш за удобство палтото си, чадъра си или тежката си чанта на съхранение, защото "бежанците нямат това право и ти ще трябва да усетиш как те се чувстват". Ако искаш, получаваш торба, тип карирана, за да носиш все пак вещите си със себе си. Регистрират те, принтират твоя формуляр с трите имена, адрес и дата на раждане, дават ти пропуск и ти "нареждат" да изчакаш сигналната лампа и таблото с поредни номера да дадат знак за влизане в музея. Ти вече си номер. Не човек. "Следвай червената линия и стрелките", звучи последното указание на рецепционистката. Лампата свети, номерът на таблото е моят... влизам.

В първата зала има 4 затворени врати около мен, червената линия води направо. Оглеждам се за миг и а, в стаята влетява писмо през процепа на едната врата. За мен е - с моя адрес и име. Усещаш се наблюдаван и следен. Знаеш, че вече си дал личните си данни и това е първият опит да ги използват.

В плика има виза - за преминаване от зона А към зона Б. Отварям вратата пред себе си. Стая, маса с напусната по спешност вечеря, обърнати чаши, хора няма. Свещите са догорели, радиото съобщава, че всички по спешност трябва да напуснат Хага. Така се предполага, че ще направи и посетителят, но моята приятелка се бе стреснала от обстановката, бе се отнесла във времето на Втората световна война и се опитваше да разбере какво казват по радиото, нищо че говорят на родния й език. Разглеждането на музея поединично определено не бе по вкуса й, заради стресиращата и реалистична възстановка.

Следва дълго лутане по тесни и не добре осветени коридори, при които вместо стени имаме врати, но затворени, без дръжки. Знаеш, че зад тях може да има някой, но не можеш да влезеш. Можеш да гледаш през шпионката. Виждаш умалени модели през нея.

Изходът води до импровизиран архив, стая, оградена с рафтове от всички страни от пода до тавана, с папки, подредени по азбучен ред. Тук трябва да оставиш формуляра с имената си и да продължиш. Предполага се, че в следвоенните години ще могат да те открият по този архив. Едва ли, мислех си аз. Та кой знае накъде ще поема... От архива попадаш в празна зала. С камина и огледало над нея. Поглеждаш в огледалото и там... те няма. Единствения надпис в залата гласи: няма те, защото не съществуваш. Да, без номер и на чуждо място, всеки един би бил никой. Сещаш се за публикации в пресата за хора без паспорти в Индия, за загубили паспортите си и за откраднати самоличности. Хубаво е да си чел преди това, защото иначе симулацията не събужда пряк размисъл. Хубаво е да има на какво да се опреш като факти, да има препратки, но в музея нямаше. Ясно е, че арт инсталациите не допускат да бъдат четени от илитерати, но когато става въпрос за сериозно послание, изглежда несериозно да липсва контекст.

ролеви игри

В следващите зали можеш да играеш емигрант, преминаващ от зона А в зона Б, да усетиш напрежението на разпита в тясната стаичка. Можеш да станеш убиец и да натиснеш спусъка - срещу предишни посетители, срещу мишената, за да се окаже, когато вече не можеш да спреш отката на автомата, че стреляш срещу... самия себе си. Можеш да станеш изследовател и да търсиш измеренията на войната в думите, да търсиш дефинициите й в речници, да бъдеш за малко бежанеца Нарсис, като слушаш историите му за пътя, избора, дома и целта в живота, или за всекидневието му там, преди и тук, сега. Лични аудио или видео-разкази ни дават възможност да срещнем лице в лице хората, които се сблъскват с нарушаване на човешките си права.

изборът

И тогава научаваш нещо важно, напипваш го: че всеки от тях има избор, но и всеки може да бъде притиснат от избора на други. Действието под натиск не те спира да избираш, решенията са своевременни. Имат координати: време и място. На път към изхода холандците ти припомнят, че "Oost, west, thuis best" ("на изток или на запад, у дома е най-добре". В собствената си роля на емигрант в Холандия се досещам, че дом можеш да направиш навсякъде, стига да намериш сходни души и добри условия на живот. Вълнуващото на "дома" е, че никога не знаеш колко е временен. Мислиш си, че си се установил, а в следващия момент по радиото призовават да напуснеш незабавно.

гледна точка или пропаганда

Разбира се, всеки музей изразява мнението на създателите си, а посланието му е адресирано най-вече към местната публика. Преминаваш през убежище за бежанци, с еднакви преносими легла и одеала и изслушваш личните истории на няколко негови обитатели, като за целта трябва да легнеш на леглата им и да долепиш ухо до възглавниците им. В криза всички са равни. Имат еднакви нужди - да оцелеят. Убежището е чисто и подредено. Личи си западния ред. В следващата зала от видеоинсталациите научаваш за няколко спасителни операции, проведени с помощта на организации от типа на Лекари без граници или Червения кръст в региони извън Европа и Щатите. И ето - разбираш кои очи ти предлагат своята гледна точка. Разбираш, че зад себе си в експозицията си оставил историите на все тъмнокожи хора от далечния свят, на белокожи от близкоизточния или балканския регион, все хора, които сами си създават проблеми. Но... добрата новина е, че има кой да им помогне и има други едни бели и благородни хора, с пари и ноу-хау, решения за всяка хуманитарна криза, независимо дали е природно бедствие или човешки конфликт. Дори да приемем, че споделеното е вярно, излиза, че светът се дели на жертви и спасители, на добри и лоши момчета. В крайна сметка ти избираш на чия страна да застанеш.

от другата страна на барикадата

А сега нека си представим, че ТИ си бежанец, че не влизаш в роля, а твоята лична роля е съвпадала (някога) с измислените в музея. Каква би била твоята реакция? Веднага би открил липсата на няколко разказа в музея: на този за бюрократичните процедури, протичащи с години, при които чиновници въз основа на формуляри и номера напасват твоя случай в своите рамки и определят живота ти занапред; на бежанските "затвори" в страни като България и Гърция например, където заловените изчакват решението на чиновника; за процеса на екстрадиране, за живота след екстрадирането... Не, това няма как да го видиш: ако съм екстрадиран, няма да разглеждам музея, сещаш се ти. Това са все ноу-хау схеми на същия този западен човек, който има решения за всяка извънредна ситуация и някакси... не греши.

Разбираме, че в Хюманити хаус има театър с роли, а не балансиран поглед, има идеализиране на образи, а не провокация с проблеми и въпроси. Атракционът, както бих го нарекла, предоставя offline, не-електронна игра на учениците и останалите си посетители, където те трупат точки с покриването на отделните нива, усещат тръпката на играта, но не научават много, не мислят повече от необходимото, за да заемат пак своята удобна позиция в извън-музейния свят. С чаша кафе на финал, в Humanity Cafe.

* Photo credits: Humanity house website

Един Велик ден

'Един Велик ден' е презентация, която подготвих преди две години за учениците ми в българското училище в Лайден. Презентацията е част от серия други презентации, представяни в конкретни моменти преди или по време на празници пред 2 и/или 3 клас. Подходът се опитва да фокусира вниманието върху еднаквостта, а не върху различието, като мото на урока е "Първо сме хора, после сме различни", заимствано от инициативата на Британския съвет в България за изработване на рисувани филмчета с образователна цел, които представят отношението към различието и по този начин борят дискриминацията.

Презентацията води ученика първо през ситуацията в Холандия, която му е позната, после представя ситуацията на етническо и религиозно многоообразие в България. Централна тема са религиите и тяхния избор за най-велик ден, като с отделни моменти на празнуването се търсят общите моменти в различието. Децата запомнят не само обредността покрай Великден в България, но и това, че хората от различните общности имат сходни нужди и търсения и ги решават по сходни начини. Сравнителния анализ между юдейския Песах, християнския Великден и мюсюлманския Рамазан завършва с въпроси към учениците, за да ги поведе към историята на жертвата в религиите, персонифицирана първоначално в образа на Авраам и Ибрахим, по-късно преработена в образа на Христос и мъчениците от християнството.

На финал е представен следващия празник по календара в България - Гергьовден, празнуван и от мюсюлманите като Хъдърлез. В последния слайд на презентацията бе филмчето от серията на Британския съвет, но тъй като в последния преглед то не проработи, ви го предлагам отделно тук, както правя и за учениците си. Филмът е обект на анализ с въпроси за начина, по който всеки ученик е възприел случващото се, след което аз в ролята на учител представям идеята на филмчето и завършвам урока с мотото: 'Първо сме хора, после сме различни'.

Приятно гледане!

Виж още презентации от мен в SlideShare.

Филмчето е продукт на Британския съвет като част от серия анимации, борещи дискриминацията в България. Това представя отношението към бежанците.

Музей в куфар

Откак работя в българското училище в Лайден, усилията и мисленето ми са ориентирани към демитологизиране на съдържанието на учебниците по история, търсене на различни и атрактивни за децата методи на преподаване, както и на задачки-закачки, по които те да работят по-дългосрочно. В училището ни отдавна се предлага възможност на учениците да работят по собствен годишен или семестриален проект и да го презентират пред публика веднъж или два пъти през годината. Това е поводът да дам задача на изучаващите с мен история на България деца във 2, 3, 4 и 5 клас (на възраст между 8 и 13 г.) да направят свой "музей в куфар". Ето как виждам аз структурата на музея:

Музеят в куфар: три перспективи

Музеят разказва историите на емигрантите и техните деца, които го създават на практика. Логически той се поделя на три части, свързани помежду си:

1. Връзката на емигрантите с миналото и с България – чрез родовата история и родословните дървета, като същевременно подчертаваме факта, че миграциите не са ново явление, а хората от всяко поколение мигрират, макар и на кратки

разстояния и в страна, която в близкото минало е ограничавала волните миграции. Тук търсим влиянието на произхода върху емигрантските истории.

2. Връзката на емигрантите с бъдещето – чрез историята на тяхната улица и холандската култура, от която те не само получават, но и дават. Тук също ще се подчертае наличието (или липсата) на различни по етнически, религиозен и социален признак хора на една и съща улица. Улицата и държавата Холандия са жив пример за история на миграциите. Тук целим да покажем влиянието на околната среда.

3. Емоционалното състояние на емигрантите тук и сега - чрез лексикона на бг емигранта, който ще е интерактивния момент в изложбата. Ще има 5-8 попълнени и окачени на въже с щипки и още толкова оставени като въпросници на масите, за да могат хората да ги попълнят на място и да ги окачат до другите. Тук търсим действието на носталгията и обмена между българската и холандската култура.

Децата получиха инструкции и въпросници, които да им помогнат в събирането на историите. Мултиперспективността е в основата на музея в куфар: разказването на истории, събрани от едно дете и показани според неговия вкус и желание в пространството на един куфар, сборът от няколко подобни куфарни истории ни осигурява някаква, макар и малка представителност на "проучването", а според възрастта си учениците получават различни задачи: съставяне на лексикон на българина зад граница, рисуване на родословно дърво от най-малките, събиране на родови истории с акцент върху преместването от село в град или друга държава, истории от улицата с идеята да се проследи процеса на интеграция. Трудностите пред проекта са много: децата, които събират родови истории нямат достъп до информация от по-възрастни роднини, баби и дядовци, тъй като живеят тук с родителите си; децата, които събират истории от улицата си отказват да говорят със съседите си, които сами определят като странни или некомуникативни. Разбира се, всичко това също е резултат за проекта, тъй като скъсването на нишката на родовата история понякога е причинено именно от миграцията и желанието за промяна, а интеграцията често е мъчителен процес, протичащ в изолация, носталгия и принудителна промяна на личността.

Но по-добре да погледнем инструкциите:

Музей в куфар: на езика на децата

В часовете “Човекът и обществото” и “Роден край” учим за България и нейното минало. Опитваме се да разберем как живеят (и са живели) хората, защо избират точно този начин на живот и място за живеене, как хората общуват помежду си, как си влияят и как се разбират.

Къде, освен от книгите, можем да научим много за миналото? От филмите, игрите и в музея. За да покажем какво сме научили през годината, обикновено правим проект, който представяме пред всички.

“Да си направим музей” е нашия проект тази година. Всички ние пазим някаква връзка с България, защото родителите ни или самите ние сме дошли оттам и сме се заселили в Холандия. В нашия музей ние ще разказваме за себе си, за България и за Холандия, за спомените си и за спомените на хората около нас. В музея можем не само да показваме предмети, но най-вече да разкажем истории. Можем да покажем картинки, снимки, карти, презентации и филми. Всичко това заедно прави музей. С музея можем да свържем хората – тези, които ни помагат да намерим историите и тези, които идват да ги видят.

Нашият музей си няма къща, няма постоянно място, както хората, за които се разказва в него. Затова той е музей в куфар или пътуващ музей. Вашата задача е да направите музея.

Как се прави музей (указания за 3, 4 и 5 клас):

Той ще бъде музей от няколко куфара или няколко кутии за преместване (verhuisdoos). Всеки един от вас ще приготви своята кутия със свои истории. В нея може да сложите всичко, което е свързано с темата и което ще ви помогне да разказвате. Може да подготвите презентация или филмче или просто да нарисувате своята история, да направите карта на улиците (града или държавите) или малък макет. Всичко това трябва да се побере във вашата кутия (с изключение на филма или презентацията, които ще могат да се гледат на екран на стената с помощта на мултимедиен проектор). Можете дори да предложите игра или да раздавате разпечатана рецепта за нещо вкусно, за да привлечете посетителите.

За да намерите историите си, трябва да говорите с хората около вас. Да намерите по-възрастни хора, които помнят и искат да разкажат спомените си. Да отидете при съседите си, за да ги питате, какво те помнят. Да помолите родителите си, да споделят родовите истории. Някои родове имат дълга история, други не пазят много от своята. Трети просто не мислят, че е ценна. Вашата задача е да намерите историята, да я разберете и да я разкажете по най-интересния възможен начин. По-долу ще намерите въпроси, които можете да зададете на подбраните от вас хора, за да съберете информация за бъдещия музей.

Предметите могат да бъдат всякакви: от терлици, дрехи, сувенири, покривки, чаши, списания или книги, или дори тетрадка с рецепти на бабините вкусотии. Неща, които свързвате с рода си и с България.

Снимките може да подредите в албум или на картон, за да се разглеждат удобно. Картите и рисунките – също. Ако имате начин да запишете гласовете на своите разказвачи (с помощта на диктофон или друго записващо устройство), може дори да предложите на посетителите на музея да чуят сами автентичния разказ.

Powerpoint-презентациите и филмчетата трябва да подготвите така, че да разказват вместо вас. Защото вие не винаги ще бъдете до вашия музей в куфар, така както музейните уредници не ви помагат лично да разгледате изложбата им.

Музеят ще открием заедно пред родители и гости в края на учебната година. Дотогава трябва да планирате така времето си, за да съберете материалите и да измислите своя начин на представяне. Помнете, че музеят трябва да бъде максимално интересен, за да не отегчи посетителите си.

Задача за 4 и 5 клас:

!!!Важно!!! Можете да изберете един от вариантите на проекта и да работите по него. Желателно е да покажете не само вашата лична история, а и тази на още някой (съсед, родител, приятел)! Въпросникът по-долу ще ви помогне да се справите. Можете да добавите и свои въпроси. Или да оставите хората да ви разкажат, без да ги прекъсвате с питане.

Варианти на проекта:

· Нашата улица

· Нашите улици (улици, където сте живели преди и улицата, на която живеете сега)

· Всекидневен маршрут

· Един ден на... (Един петък на 2004 г.; Един понеделник на 2010 г.; Една събота на 2009 г.)

Лексикон на БГ-емигранта (задача за 2 клас)

Децата преписват въпросите на цветен картон размер А4, като оставят достатъчно място за попълване на отговорите (два листа, обърнати хоризонтално, т.е. “landscape”, са достатъчни). Децата подготвят лексикона графично и го предоставят на родителите. Родителите попълват въпросника индивидуално в къщи и го предават на детето.

Лексикон на БГ-емигранта

Пред лексикона всички сме честни и всички послъгваме по малко..., надничаме в страничката пред нас, преписваме отбора, който другите масово харесват, но все с нещо гледаме да се отличим от тълпата.

Ето, сега е твой ред да отговориш на въпросите, с което ще засвидетелстваш своето приятелство пред мен, БГ Емигранта. Тук не е нужно да издадеш самоличността си, но е задължително да споделиш чувствата си. Вероятно всички ние ги споделяме...

И... не забравяй любопитството си! Ела да откриеш и другите си приятели по чувства... ☺

Родословно дърво (задача за 2 клас)

За да научим родовата ни история, трябва първо да познаваме хората, които я правят. Тях можем да запомним, като ги подредим в родословно дърво. Всеки човек от рода ви ще получи своето място. Дървото можете да нарисувате върху цветен картон, за да го включим в бъдещия пътуващ музей.

Задача за 2 и 3 клас

Варианти на проекта:

· Къде, какво, кога... за моя род

· Пътя на моя род

В рода има най-различни хора – такива, с които се гордеем, такива, които много работят, други, които обичат да си почиват. Някои много пътуват, други никога не се местят извън своя квартал. Всеки пази своята история и обича да я разказва, но само пред доверени хора. Целта на нашия пътуващ музей е да намерим истории за пътуващи и не толкова пътуващи хора от рода ни, да ги разкажем по най-интересния начин, да свържем Холандия с България и да покажем предмети, които свързваме с пътуванията до България или които пазят историята на рода ни. Задачата ни е да запишем историите, да съберем снимките на хората, да намерим предметите (ако са ценни – да ги нарисуваме или снимаме), да подредим всичко в кашон или куфар, за да могат посетителите на музея да го разгледат.

***

Накратко, това са инструкциите. Отделно децата получиха въпросници, които да им бъдат в помощ, но те касаят пряката работа, а не идеята, която се опитвам да представя тук. Целта на споделянето на проекта в блога е да се получи обратна връзка, да се доразвият и обогатят идеите. Презентацията на проектите е насрочена за юни 2011 г. в българското училище в Лайден. На нас ни остава да се надяваме, че децата разбират езика на нашата комуникация и се вдъхновяват от картинките, които подбрах за тях при първата ми презентация-импресия на тема "как може да изглежда нашия музей в куфар". Нея можете да видите тук.

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem)

(част първа)

Холандия от миналото видяна днес

Холандският музей на открито е правен по модел на известния Сканзен, който в края на 19 век се появява да очертае границите и дефинира нацията.

Преди повече от век много нации в Европа са имали нужда от подкрепата на музеите, за да защитят позициите си, но в началото на 21 век музей на открито звучи екзотично, като от миналото. Дали защото музеите на открито са си свършили работата или защото по правило с представянето на традицията в застинал вид са загубили връзката си с настоящето? Двете хипотези работят заедно против съществуването на музеите на открито. В Холандия дори е имало дебат по въпроса да закрият или да оставят своя музей на открито. Имат ли нужда от него, когато в Европейския съюз идеолозите обявяват национализма за мъртъв? На кого служи и каква е съвременната му мисия. За мое щастие (не бях виждала цял музей на открито), са го запазили.

Знаех, че Етъра в България е бледо подобие на идеята за музей на открито, който накратко казано събира, описва и показва типични сгради и интериори, както и начина на живот в и край тях от различните области, вместващи се в границите на въображаемата общност. По правило в музея на открито има доброволци, които възстановяват в максимално близък вид дейностите на хората от забравеното време. В Етъра има няколко неща: къщи, които представят високите постижения на традиционната архитектура по българските земи; църква, която е по-скоро нетипична, отколкото широко разпространена; занаятчийски работилници, които работят; кафене, магазинчета, механа и разни тепавици, воденици и други уреди, работещи с вода. Има улици и мост. По-дълъг е списъка на липсващите потенциални обекти. Не е ясна концепцията – какво точно се заема да представя музея и какво преживяване цели да предостави на посетителя. Цялостното усещане е за някаква “селска” култура от миналото, толкова далечна и романтична, че независимо от нагласата и липсата на съществени знания, хората излизат с приятни спомени за зеленина и кебапчета. Важно е да уточним, че Лазар Донков е изработил план за музей, представящ региона, а не националната територия. В това до известна степен е успял, съобразявайки плана с мястото.

В Етъра съм се разхождала за 2-3 часа с пиенето на кафе и купуването на лакомства плюс разговори с колеги. Ако човек не остане да опита от скарата и типичната българска шопска салата на механата, е готов да се качи обратно в колата и да напусне романтичното място. За сравнение в музея в Арнем останахме 6 часа, като обиколихме едва две трети от площта му на открито. Не успяхме да гледаме някои от видеоинсталациите, не посетихме нито експозицията на закрито, нито HollandRama (http://www.openluchtmuseum.nl/pid/83/) (high-tech панорама-представление в специална сграда, в което посетителите се включват на малки групи и “се пренасят” в живота от миналото). Да не кажа, че нямахме време и за кафепауза или обяд в ресторант от музейните. А денят предразполагаше към почивка на слънце.

Но нека зададем въпросите: представителен ли е холандския музей на открито? За кого? Как става или не представителен? Променя ли се музеят на открито? Кое го променя?За първоначална ориентация и добиване на представа какво е то музей на открито, при наличието на пътеводител и карта, времето бе достатъчно.

Музеят на открито: конкретни проблеми, конкретни решения

Музеят, казват музеолозите, е органически свързан с обществото, служи му и се променя в синхрон с промените в заобикалящия го свят. С други думи институцията провокира и бива провокирана от нейните общности.

Отидох да проверя как се променя музеят спрямо постоянния поток от мигранти – към и от Холандия навън. Темата на годината в музея е “Новите съседи: истории на имигранти”. Всяка група имигранти е представена от един разказващ собствената си история. Историите не са изолирани в отделна сграда, на закрито или в отделна част от парка на музея. Те са пръснати из областите, живеят редом до работниците холандци или се женят за дъщерите им и наследяват семейния бизнес.

Имиграцията е представена като продължителен процес, белязал цялата холандска история от времето на Златния век до съвременността: Migratie is van alle tijden - Expositie - Entreepaviljoen (Миграция има във всички времена – Входен павилион, експозиция).

В същата връзка степента на интеграция е символно изразена и чрез постройката, в която са поместени имигрантските истории. Най-новите имигранти са “настанени” в импровизирани къщички от леки материали, а не в старите ферми или работническите жилища в музея. Те са представени с видео и предмети, както и с кратко стандартно биографично интервю под формата на помощен текст. Въпросите са кратки и не особено конкретни: кой си; как изглеждаше живота ти; как пристигна в Холандия; какво правеше в началото (при пристигането си).

Включването на лични истории улеснява възприемането на общата история на групата, но и акцентира върху индивидуалността. Групата не е идентична с индивида, но той се идентифицира с нея, неговият образ е до известна степен обобщаващ за стереотипното възприемане на общността от посетителите на музея. В зависимост от моментната нагласа персоналната биография може да промени или засили стереотипа на посетителя за групата.

Историите на имигрантите в музея бяха следните:

Warm bloed in een koel land - Utrecht/Suriname, 1956


Гореща кръв в една студена земя – Утрехт/ Суринам 1956 г.

Een succesvol onderneemster - Arnhem / Turkije, 1970


Една успешна предприемачка – Арнем/ Турция 1970 г.

Nederland als inspiratiebron voor design - Rotterdam / Slowakije, 2004


Холандия като извор на вдъхновение за дизайн – Ротердам/ Словакия 2004 г.

Geluk zit in een mooi overhemd - Amsterdam / Marokko, 1973

Щастието се състои в една красива риза – Амстердам/ Мароко 1973 г.

Een beetje regelmaat en geluk - Tilburg /Angola, 2000

Малко упоритост и късмет – Тилбург/ Ангола 2000 г.

Op zoek naar werk - een kok uit China - China/Amsterdam, 1949


В търсене на работа – един готвач от Китай – Китай/ Амстердам 1949 г.

Nieuwe Buren in het kamp | Molukken 1954-1962 | Molukse barak - Molukse Nederlanders in Lage Mierde

Новите съседи в лагера/ Молуките 1954- 1962 г./ Молукска казарма – Молукските холандци в Lage Mierde

Met argwaan bekeken | Woonwagens Zaanse brug - Zigeuners, ambulante handelaren en andere woonwagenbewoners

Гледани със съмнение/ Фургони при Заанския мост – Цигани, амбулантни търговци и други живущи във фургони

Een zwarte bladzijde | Suriname v.a. 1774 | Koopmanswoning - De keerzijde van koopmansdrift en kapitaalzucht

Една тъмна страница/ Суринам от 1774 г./ Домът на търговеца – Тъмната страна на меркантилността и капитала

Naar de Chinees | ca 1960 | Koopmanswoning - Een kijkje in de keuken

При китайския/ ок. 1960 г./ Домът на търговеца – надникване в кухнята

Een beter leven in Holland | Duitsland 1779 | Wasserij - Een Duitse boerenzoon wordt koopman, fabrikant en garenbleker

Един добър живот в Холандия/ Германия 1779 г./ Пералнята – един немски син на фермер става търговец и фабрикант

Ontvangen als helden | Hongarije 1956 | Rietveld Vakantiehuisje - Hongaarse vluchtelingen in Nederlandse vakantiehuizen

Пристигнали като герои/ Унгария 1956 г./ Вила Rietveld – Унгарски бежанци в холандските вили

We brachten cultuur en techniek | Vlaanderen ca 1600 | Papiermolen - Vlaamse en Brabantse papiermakers op de Veluwe

Ние донесохме култура и техника/ Фламандци ок. 1600 г./ мелницата за хартия – Фламандски и Брабантски майстори на хартия във Veluwe

Een warm welkom | Turkije ca 1970 | Tilburg - Gastvrije contacten tussen Tilburgers en Turkse gastarbeiders

Едно топло посрещане/ Турция ок. 1970 г./ Тилбург – Гостоприемни отношения между тилбургци и турските гастарбайтери

Van aardappels naar rijsttafel | Indonesie 1950-1960 | Indisch Achtererf - Mary Brückel-Beiten en de Indische eetcultuur in Nederland

От картофи към оризова кухня/ Индонезия 1950-1960/ Индонезийски заден двор - Mary Brückel-Beiten и индонезийската култура на хранене в Холандия

Заглавията и датировките очертават основните периоди на значително прииждане на мигранти към Холандия, както и източниците на човешки капитал. Списъкът не претендира да е окончателен и пълен, а щрихира модел, според който историите се вписват във вече изградената с годините структура на музея. Историите, подобно на техните носители, попадат във вече присъстващи сгради в музея, те изместват предходни истории, така както мигрантите заместват бившите ползватели на имота. Процесът на представянето на имиграцията изглежда почти толкова “естествен”, колкото е явлението в действителност. Личните истории допълват усещането. Не мога да преценя дали териториалното разпределение на презентациите отговаря на процентното разпространение на групите в реалността, но вероятно специалистите са взели и това предвид.

Експозицията изглежда твърде успешна, когато отбелязваме синхронизирането й с претенциите на музеолозите по списък.

Мултикултурализъм – да; Интеграция – да; Персонализиране на разказа – да; историчност – да… Проблеми обаче неминуемо съществуват. Нека започнем с най-видимия: подборът на личностите, през биографиите на които е представена групата. Моментът определено е субективен, но критериите за подбор не са ни известни, тях само кураторите могат да знаят. Моето лично усещане бе за затвърждаване на стереотипите, което е сигнал за търсене на “усреднен” разказ, близък до представите на холандския гражданин, посетител на музея (далеч съм от мисълта, че алохтонното население на Холандия попада в графата “обикновен” посетител). Мароканецът е доволен да подобри материалното си състояние, да доведе жена си и децата си тук и продължава да изпитва носталгия към Мароко. Индонезийката е от елита на общността, която успява да утвърди индонезийската кухня през 60-те, като основава женски клубове за дами от хайлайфа на Холандия. Тя никога не е готвила в Индонезия, имала е прислуга и е била прогонена, заради брака си с холандски функционер. Типично… и не чак толкова. Дали групата има думата при избора на биографична история или кураторът взима сам решението? В повечето случаи съм склонна да приема втората версия. Манипулирането на презентацията не е изключение, всеки музей има подобна практика. Проблемът е в това, че идеализирането на някои моменти се явява средство за покриване на не особено приятни събития от общата, холандска история. Връщането на холандците от Индонезия е дълбоко обвързано с техните действия в бившата колония столетия назад, но за това няма и дума в индонезийския разказ. Вероятно трябва да слушаме и “четем” между редовете. Подобен е случаят и със суринамецът футболист, който не би могъл да е усреднен образ (всички новопристигнали в Холандия суринамци, наследници на бившите роби на холандците, имат щастливата съдба да станат футболисти!?), а подкрепя хипотезата за субективния и базиран на стереотипите подбор на представители.

Опитът да се реабилитира образа на живеещите във фургони, най-често определяни като цигани, е отишъл до крайност. Живеещата уж във фургона жена чистеше непрекъснато и подреждаше и без това идеално обзаведения подвижен дом. Още една романтизирана представа.

Прави чест обаче споменаването на робския труд в историята с търговеца и собственик на плантации в Суринам. Неизвестно защо обаче Холандия е представена като само приемаща, но не и отдаваща мигранти.

Темата за и-мигрантите дооформя и без това широкотиражирания образ на обществот като изначално толерантно, а нацията – като идеална гражданска формация от множество различни, но взаимнопопиващи се, неконфликтни култури. Не съм и очаквала друго. Музеят не е променил мисията си, просто е адаптирал презентацията си към съвременната политическа идеология. Кураторите също са се представили добре, като познаващи и спазващи съвременните тенденции в музеологията.

Лица, манекени и музея Хинделопен

Помните ли манекените на онзи безименен турски майстор, описан от Орхан Памук в Черната му книга? Срещнах ги... Съвсем неочаквано. В Музея на Хинделопен, във Фризланд. Там си седят, зад стъклото на витрината, застинали в характерната им поза...

Според Орхан Памук, фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'… Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.

Бизнесът на майстора бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. "...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78.

Но защо все пак музеите от близкото и не толкова близко минало избрали тези манекени, за да показват културата на околността? Защото вярвали в онази невинност на старата култура, за която още Иван Шишманов се тревожи?

“Стоим ние на прага на две култури, които се борят за първенство. Безмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения ще може вечно да противостои на новата, който нахлува през всички пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що наскоро ни отделяше от външния свят. С освобождението, с новия държавен строй, с новите железни линии се въвежда и нов чужд дух в народния живот. Нашите градища и паланки се надпреварват да поглъщат новата евтина манна, която им хвърчи от всички страни под етикета на съвременна култура. Няма да се мине много време и колибите ще отворят врата на тоя нов елемент, който като еренде изстъргва всяка типичност, всяка оригинална черта в бита на народа.”

Хинделопен е малко китно село на брега на Айселмеер, привличащо туристи с особената си култура от миналото. Влязох в музея в 5 без 10 следобед, 10 минути преди затварянето му. Не с намерението да го посетя, защото мислех, че е твърде късно и ще ме отпратят. Напротив, след като благодарих за ползването на тоалетната, жената на касата ме помоли да взема ламинирания лист-пътеводител из музея и да надникна в залите му, които според нея били достатъчно малко, като за 10-минутно посещение. Да, гледах да не се отплесвам с дълго четене на холандски (той все пак ми отнема малко повече време), но обиколих всичките 5-6 зали с възстановки на интериори и заниманията на хората през отделните сезони. След последната реставрация на вътрешната част на сградата, музеят е реорганизиран. Концепцията следва четирите годишни сезона. Зад стъкло може да се видят няколко помещения с типична мебелировка (рисуваните мебели се оказаха запазена марка на Хинделопен) и... типични манекени в типични носии. Типично, като за музеите, които аз знам, си казах. И този е правен като за туристи. Местните само допринасят отвреме навреме с някой предмет, разказват вероятно каквото не са разказли вече и се радват да бъдат уважени от някой заблуден късен посетител като мен.

Бях удивена от образите на тези гипсови кукли в човешки ръст. Не можех да повярвам, че виждам онова, което никой от колегите ми не е имал щастието да види с очите си в нашия Национален етнографски музей преди бомбардировките от 1943-та. Буквално изхвърчах от залите и стоварих куп въпроси на жената зад касата. Кога е последното преподреждане на експозицията? Откога имате тези манекени в музея? Те претендират ли да повтарят антропологични типове от региона? Това знаех за нашите манекени, изгорели заедно със сградата срещу Народното събрание. Излезе уредник от кабинетите, но и тя не знаеше с точност датировката. Беше сигурна само в едно. Тези манекени са там поне от средата на 70-те години, когато местният уредник ги договорил и доставил от музея на открито в Арнем. Явно там са поръчани и направени, явно в 70-те вече са били демоде и за музея на открито... Но определено експозицията в Хинделопен има висока историческа стойност за музеологията в Европа.

В същия момент от архива на ЕИМ “се появиха” снимки от старата експозиция на музея от преди бомбардировките. Заедно с описание на експозицията от самия Христо Вакарелски, списание Сердика, 1939 г. Невероятно какво още неоткрито стои в историята на софийския музей...