Да се
говори за новаторство в българските музеи е като да се говори за деколонизация
в музея Quai Branley или British museum. То е алогизъм, нонсенс, оксиморон.
Всяко правило има изключения. Настоящият случай e oт онези, които потвърждават
правилото. Той разказва историята на един град в България. Ще се опитам да
запазя анонимността
на мястото. Снимки няма да публикувам, понеже снимането е забранено (или
позволено срещу заплащане).
Какво разбрах за града по
експозицията в музея
Градът
е известен още от времето на неолита, там има минерални извори и за тях се
говори из цяла Европа (по цитати на пътешественици от XV век в експозиционните
текстове). Римляните са построили улици, площади, амфитеатри, въобще целия
град. Картината е много стройна, животът кипи, имали са къщи, вили дори, въобще
богата работа. Но неизвестно защо, тъкмо с началото на Ренесанса по тези земи,
градът изчезва. Остават само християнски обители, манастири, църкви,
обикновените хора ги няма или се превръщат всички в монаси? Усещането е за
тъмнина, мрак, неизвестност. Няма и следа от минералната вода вече. След което
изведнъж скачаме във време светло, с аристократи, каляски в злато и
скъпоценности, в града пристига негово величество Царят и управлява, но кого,
не става ясно. Блясък, злато и сребро навсякъде. Освен монархa със семейството
му е имало някъде и едни евреи наоколо, защото са оставили предмети след себе си. Нататък животът
е все така прекрасен, с музика и бални рокли и костюми. Хората явно добре са
живели в този град, бил е нещо като затворена крепост сигурно, само със заможни
хора, които имат мебели по последна мода, внос от Западна Европа, прескъпи
автомобили и се возят в първа класа в градския транспорт. Дали се къпят в
минерална вода обаче не е ясно. Според цитатите в текстовете петдесет години
назад е било все така (значи до към 70-те години, смятано от настоящия ни
момент). Времето изглежда да е спряло, модата е застинала в първата половина на
ХХ век, а градът, за който разказва експозицията, не съществува днес. Поне не
става ясно в последните петдесет-седемдесет години какво са правили хората, как
са се обличали, дали ги е имало или са съблекли балните си рокли и са се
пренесли в друго измерение.
Е,
познахте ли града? Едва ли. Това е град
на мечтите. Град, който помнят малцина или поне са чели за него, град,
който не е възможно да съществува в реалността. Нещо ни липсва в картината.
Експозицията
е решена в контрасти: светлина и мрак. Тя в най-чист вид демонстрира как
кураторите искат да ни видят чужденците – като хората от баловете от първата
половина на века, като каращи мерцедеси и спящи в луксозни спални, като царя в
каляската. Това, което не дава експозицията обаче е обяснение на явленията,
логика на случването. Тя внушава на посетителя представата за “произвола на
съдбата”, предлага една удобна невинност на редовия гражданин като не-участник
в събитията.
Кой решава в музея: рамките и
отговорностите
Експозицията
на този музей (и на много негови подобия из България) е най-вече история на
ограниченията, в които съществуват уредниците. Това е реакционизма на първо
място (обръщане на соц-ценностите), монархизма, стремежа към академизъм (видим
най-често в археологическата част) и политиките за експониране на османския
период, свързани с недоизказан национализъм. И от тази експозиция излиза, че мястото
на селото, на носиите и фолклорната (народната, ако щете) култура е в етнографските
музеи, а в историческите – на градската, елитарната култура. Разделение,
останало от времето на социализма.
Известно
е, че в социалистическите музеи следите от монархията са били дълбоко потулени
в хранилищата. Тридесет години по-късно, музеите са се освободили от
идеологията на комунизма и е време да ги освободят и тях. Аналогично, дошло е
време да бъде потулена срамната част от най-новата ни история: демографските,
икономически и културни преобращения на социализма.
Моето (опростено) разбиране за правене на
музей в XXI век
Когато
експозицията не съществува от години и хората са забравили за съществуването на
музея дори, не излизаме на показ със съдържанието на колекцията си, а с мисъл,
с мечтите си, подредени в концепция. Kато седнем да правим музей, първо се питаме какво сами виждаме и искаме.
После неизбежно питаме околните (не близки и роднини, а мислещите хора в този
град, който ще експонираме): какво те искат, какво виждат като свой град. Защо
да ги питаме ли? Първо, защото са данъкоплатци, а ние (общински и държавни
музеи) се издържаме от тяхните данъци. И второ, защото ако не ги питаме, те ще
дойдат веднъж в музея, ще го видят и ще си кажат – това не е моят град и не е
моето мислене, и никога няма да се върнат, ни сами, ни с чужденците си гости.
На практика с питането и вграждането на желанията на посетителя музейният екип
си “купува” подкрепата на данъкоплатеца, превръща го в посетител, понякога и в
постоянен такъв.
Защо
е необходимо да “мечтаем” в концепцията? Защото рано или късно се явяват
орязванията на мечтите – чрез споменатите бюджет, колекции, експозиционно
пространство. И ако не успеем да мечтаем, да изложим на хартия мечтите си, не
спрямо бюджета, колекциите или сградата, а спрямо своето лично разбиране за
музея, не е редно
ние да го правим.
1 comment:
Поздравявам Ви за статията. Наистина в нашите музеи все още господства социалистическата епоха. Малко се интересуват какво е важно за посетителите, как да се поднесат нещата, така че да бъдат интересни за хората влезли да разгледат експозициите. Ако един реши да промени нещо в даден музей ще се намерят няколко да го смачкат или пречупят. За съжаление нашите музеи често са обиталище за комплексирани хора, които гледат на посетителите от високо, с пренебрежение...
Милен Вълчев, уредник в РИМ-Хасково
Post a Comment