Огледалото на една експозиция

Да се говори за новаторство в българските музеи е като да се говори за деколонизация в музея Quai Branley или British museum. То е алогизъм, нонсенс, оксиморон. Всяко правило има изключения. Настоящият случай e oт онези, които потвърждават правилото. Той разказва историята на един град в България. Ще се опитам да запазя анонимността на мястото. Снимки няма да публикувам, понеже снимането е забранено (или позволено срещу заплащане).

Какво разбрах за града по експозицията в музея

Градът е известен още от времето на неолита, там има минерални извори и за тях се говори из цяла Европа (по цитати на пътешественици от XV век в експозиционните текстове). Римляните са построили улици, площади, амфитеатри, въобще целия град. Картината е много стройна, животът кипи, имали са къщи, вили дори, въобще богата работа. Но неизвестно защо, тъкмо с началото на Ренесанса по тези земи, градът изчезва. Остават само християнски обители, манастири, църкви, обикновените хора ги няма или се превръщат всички в монаси? Усещането е за тъмнина, мрак, неизвестност. Няма и следа от минералната вода вече. След което изведнъж скачаме във време светло, с аристократи, каляски в злато и скъпоценности, в града пристига негово величество Царят и управлява, но кого, не става ясно. Блясък, злато и сребро навсякъде. Освен монархa със семейството му е имало някъде и едни евреи наоколо, защото са оставили предмети след себе си. Нататък животът е все така прекрасен, с музика и бални рокли и костюми. Хората явно добре са живели в този град, бил е нещо като затворена крепост сигурно, само със заможни хора, които имат мебели по последна мода, внос от Западна Европа, прескъпи автомобили и се возят в първа класа в градския транспорт. Дали се къпят в минерална вода обаче не е ясно. Според цитатите в текстовете петдесет години назад е било все така (значи до към 70-те години, смятано от настоящия ни момент). Времето изглежда да е спряло, модата е застинала в първата половина на ХХ век, а градът, за който разказва експозицията, не съществува днес. Поне не става ясно в последните петдесет-седемдесет години какво са правили хората, как са се обличали, дали ги е имало или са съблекли балните си рокли и са се пренесли в друго измерение.

Е, познахте ли града? Едва ли. Това е град на мечтите. Град, който помнят малцина или поне са чели за него, град, който не е възможно да съществува в реалността. Нещо ни липсва в картината.

Експозицията е решена в контрасти: светлина и мрак. Тя в най-чист вид демонстрира как кураторите искат да ни видят чужденците – като хората от баловете от първата половина на века, като каращи мерцедеси и спящи в луксозни спални, като царя в каляската. Това, което не дава експозицията обаче е обяснение на явленията, логика на случването. Тя внушава на посетителя представата за “произвола на съдбата”, предлага една удобна невинност на редовия гражданин като не-участник в събитията.

Кой решава в музея: рамките и отговорностите

Експозицията на този музей (и на много негови подобия из България) е най-вече история на ограниченията, в които съществуват уредниците. Това е реакционизма на първо място (обръщане на соц-ценностите), монархизма, стремежа към академизъм (видим най-често в археологическата част) и политиките за експониране на османския период, свързани с недоизказан национализъм. И от тази експозиция излиза, че мястото на селото, на носиите и фолклорната (народната, ако щете) култура е в етнографските музеи, а в историческите – на градската, елитарната култура. Разделение, останало от времето на социализма.

Известно е, че в социалистическите музеи следите от монархията са били дълбоко потулени в хранилищата. Тридесет години по-късно, музеите са се освободили от идеологията на комунизма и е време да ги освободят и тях. Аналогично, дошло е време да бъде потулена срамната част от най-новата ни история: демографските, икономически и културни преобращения на социализма. 

Моето (опростено) разбиране за правене на музей в XXI век

Когато експозицията не съществува от години и хората са забравили за съществуването на музея дори, не излизаме на показ със съдържанието на колекцията си, а с мисъл, с мечтите си, подредени в концепция. Kато седнем да правим музей, първо се питаме какво сами виждаме и искаме. После неизбежно питаме околните (не близки и роднини, а мислещите хора в този град, който ще експонираме): какво те искат, какво виждат като свой град. Защо да ги питаме ли? Първо, защото са данъкоплатци, а ние (общински и държавни музеи) се издържаме от тяхните данъци. И второ, защото ако не ги питаме, те ще дойдат веднъж в музея, ще го видят и ще си кажат – това не е моят град и не е моето мислене, и никога няма да се върнат, ни сами, ни с чужденците си гости. На практика с питането и вграждането на желанията на посетителя музейният екип си “купува” подкрепата на данъкоплатеца, превръща го в посетител, понякога и в постоянен такъв.

Защо е необходимо да “мечтаем” в концепцията? Защото рано или късно се явяват орязванията на мечтите – чрез споменатите бюджет, колекции, експозиционно пространство. И ако не успеем да мечтаем, да изложим на хартия мечтите си, не спрямо бюджета, колекциите или сградата, а спрямо своето лично разбиране за музея, не е редно ние да го правим.