Две кратки истории, едно дете и една опера

Плат, ножица, картон, креда. Дизайн.

Поредното предизвикателство пред ръцете и мозъка ми дойде с новината, че трябва да се кроят яки и костюми за децата от първи и втори клас, грубо 120 на брой, за да участват в операта Турандот. Това е един образователен проект на "Еuropa in Canto" за превръщане на класическата музика в интересна и достъпна за ученици.  

Правенето на костюмите се оказа доброволческа работа на група майки, които могат, искат и намират време. Екипна работа, при която много хора действат във конкретни дни и часове в малка учебна стаичка, с подръчни инструменти, каквито сами си снабдим. Форматът ни е познат от традиционната култура: седянка, при която ръцете и устите не спират. Действа се, но и се говори.

Приех предизвикателството по две причини и това са две дълги истории, които ще нарека история “Минало” и история “Бъдеще”. Те се срещат тук и сега, във Флоренция, в католическото училище, в италианскиговореща среда.

История “Минало”: баба ми

Винаги съм искала да се науча да правя дрехи, да работя с плат, да режа и кроя. Повече от двайсет години назад, в средата на 90-те, в България бе криза. Нямаше много магазини за дрехи, но пък наличните или ни идваха прескъпи или бяха втора употреба, откъдето майка ми бе категорично против да купувам. В къщи имахме куфари със стари дрехи от младостта на мама, леля и баба. Те бяха старомодни, но пък с добри платове, а някои – останали от 60-те години още дори можеха да минат за съвременни. С някои дребни поправки. Баба ми правеше това за мен. Взимаше мярка, питаше какво искам, сядаше и с ножицата и иглата правеше чудеса. Шевната машина бе вторият й приятел. Първият бе пишещата машина, нали бе юрист. Баба ми имаше и друга слабост. Навремето, когато тя е била млада, в следвоенните години, ранния комунизъм донесъл бедност и еднаквост на хората. В магазините нямало нищо, конфекцията съдействала на унификацията на вкусовете и всекидневието. Баба ми искала да е различна. И започнала да си шие сама. Платовете може да са били еднакви, но кройките били нейни. Тя бе жена със страст към модата и външния вид до последно. Така прекрояваше старите дрехи за мен, новите, които купувах, все искаха някакви корекции. Тя ме подкрепяше в търсенето на нещо различно в магазините втора употреба, тайно от мама. Там нещата бяха уникати, при това евтини. Тя буташе тайно сгънати банкноти в ръцете ми и казваше: “Отиди и си купи този пуловер”. Но заради една нейна мъдрост не успях да взема занаята от нея. Тя не даваше да работи внучката й. Цял живот това ще правиш, казваше баба. Затова сега остави чиниите на мен, чети книги, отивай да учиш.

Още нещо от живота на баба ми ме подтикна да се включа в проекта. Тя никога не стоеше с празни ръце в свободното си време. Както и устата й не млъкваше. Непрекъснато разказваше истории, кой се оженил, кой се развел (била е бракоразводен съдия известно време), даваше житейски примери и дуднеше на колко трябва да се оженя, за да не остана стара мома. Критикуваше, но работеше с тия ръце. Все шиеше, плетеше или кроеше нещо, готвеше, действаше.

Така отидох на сбирките на майките по повод костюмите за “Турандот” с идеята, че ако не сколасаме добре с костюмите, поне ще поговорим, къде на италиански, къде на английски с малкото говорещи чужд език в Италия.

Историята “Бъдеще”: едно стъпало нагоре

Проектът за правене на костюмите предостави още една възможност за мен: да опитам да проговоря италиански, да натрупам лексика, макар и предимно в областта на шивашките дейности. На кой ли му трябва такава лексика ;) Както и с идеята, че доброволстването е обратно на бездействането.

Ако не сътворим костюмите, операта “Турандот” няма да е на сцена, децата няма да могат да участват в подобно предизвикателство, няма да пеят (опера) на сцена, да пеят на италиански, няма да гледат опера от зад кулисите, няма да се гримират и преобличат в гримьорна. Няма никога да получат шанс да заобичат операта, изкуството и въобще културата в тесния й смисъл. А най-маловажното: няма да имат любопитен факт да разкажат във важни моменти от живота си, като на защита на дипломна работа или на сватбата си.

Проектът като възможност за бъдещето на дъщеря ни ме хвърли в размисъл: какво ако не бяхме тук в този момент, какво ако не бяхме дали този шанс на децата. Нищо. Пак щяха да пораснат, както и аз съм пораснала. 
В един голям град от тогава комунистическа България. До нас имаше опера, най-новата и футуристична сграда наоколо. От училище ни водеха на почти всяко представление, защото беше на една крачка, защото учителката ни бе упорита и консервативна, но много енергична. Но не харесах операта. Който имаше възможност, в антракта бягаше и се прибираше вкъщи. Такива бяха годините. Ако не избягаш, оставаш до края в скуката, стискаш зъби и търпиш. Не говоря за операта и отношението ми към нея. Говоря за времето и реакциите на хората към режима, към порядките тогава. Дъщеря ми наистина ще порасне и без това участие, но с него ще е една стъпка нагоре. Така вярвам аз.

Проектът отвори още един шанс за мен. В личен план да срещнеш хора на същия акъл, със същата мисловна настройка, за които помагането е важно, които оценяват високо доброволческия труд, е голяма работа. Да срещнеш хора, с които ножиците и плата ще те сближат, с които и да мълчите, ще усещаш близост. Но да не забравяме, това е седянка. Това е шанс за моите познания по италиански език, култура, манталитет, ако щете.

На седянка

При срещите се появиха различни хора. Италианци? Оказа се, че всеки е от някъде дошъл. Чуваш, че едната брои: “уно, дуе, тре, четири” и си викаш – боже, това не може да не е славянското четири. Жената е сръбкиня, от Белград. На първата среща не спряхме да дърдорим, все мигрантски истории, кой откъде е, накъде е тръгнал, защо, какво по пътя го е спряло тук и какво там. На втората среща същата жена ме запрегръща силно, разцелува, сякаш винаги сме били заедно.

С другата рязахме плат мълчаливо в продължение на десет минути, след което се отвори приказка. Тя е от другия край на Земята. Нюфаундленд. Остров в Канада. Защо стана дума ли? Споменах баба ми като вдъхновение да държа ножицата сега. Споменах и беднотията на 50-те години, когато в града е имало сигурно един магазин за дрехи и ако искаш да си различен, шиеш сам. На нейния остров в Канада било същото. Малко градче, с един магазин в центъра. Ако искаш да си различен, шиеш. Баба й шиела, толкова добре, че шиела булчинските рокли на хората наоколо.

Истории от тук и оттам. Опера в центъра на Флоренция, в най-стария театър Пергола. За едни деца и тяхното бъдеще.