“Два свята, единият е излишен”: На кого са нужни такива експозиции?

Някъде там по via del Proconsolo в романтична Флоренция, между величието на Дуомо и Паладзо Векио, тълпите от въодушевени и уморени туристи заблудено подминават наредените в редичка ренесансови дворци, кой от кой по-стари и по-важни. Вторият от тях, паладзо Нонфинито, недовършеният, крие ведомствения Museo Di Storia Naturale на Университета на Флоренция, и по-точно секцията му “Етнология и антропология”. Дали без право го подминават или наистина не си заслужава? Накратко, флорентинските музеи са известни с неприятното усещане на задух, пренаселеност, тълпи туристи. Институциите не са способни да контролират интереса и по мое лично мнение са занемарили до крайност грижата за комфорта на посетителя, за да се фокусират върху сигурността (в музея и на експонатите), за която тълпите по правило са заплаха.

Когато в последните месеци и години слушаш и четеш основно за иновациите в музеите, за свързаност, включеност, осмисляне на музеите за хора от всякакъв социален статус и възможности, за нови медии и съвсем нов тип публичност, които предизвикват отново промени в основополагащата дефиниция на ИКОМ и в този специален ред на мисли се срещнеш с етнографския музей във Флоренция, оставаш за минути безмълвен. Не знаеш от кой свят идваш и в кой отиваш. По думите на Смирненски: “два свята, единият е излишен”.

Защо?

На пръв поглед експозицията е чаровно остаряла и дезорганизирана. Разположена в Паладзо, касата е вляво от входа, само една от залите, за Индия е след нея, а за да разгледаш всичко останало, трябва да излезеш отново през касата (и магазин), да слезеш и качиш нови стълби един етаж нагоре. Следва кръгово движение, зали преходни една към друга и завършващи с изход към същото стълбище. Проверяващият билетите стои в последната зала, а не в първата. Витрините преднамерено не са подменяни, имат историческа стойност, както и металните надписи по тях. Усвояването на помещенията е максимално, в ъгли и подтаванни пространства има разположени текстове, карти, картини, снимков материал.

Към чара на експозицията и духа на времето, в което са формирани колекциите на музея ще добавя два любопитни факта: директорът на музея от 30-те години на ХХ век Нелло Пучони е представен чрез платно-портрет с рамка в стил ар нуво, нарисуван като екстравагантен тип, с книга и череп в скута, и с палец в очната кухина на черепа. Очевидно препратката е към неговите постижения в антропологията, но усещането за власт над тленното е повече от осезаема. И другия: основателят на музея през 1869 г. Паоло Мантегаца, чийто ученик е Нелло Пучони, e вдъхновен от своя обект на изследване в Южна Америка да експериментира върху себе си ефекта на листата от растението кока, резултат от което е книгата му Sulle Virtù Igieniche e Medicinali della Coca e sugli Alimenti Nervosi in Generale („Върху хигиенните и медицински измерения на коката и за подхранването на нервите като цяло“). Следващия откъс от нея можете да намерите и в Уикипедия:

„... Присмивах се на бедните смъртни, осъдени да живеят в тази долина на сълзите, докато аз, понесен на крилете на две листа от кока, летя през пространствата на 77 438 думи, всяко по-прекрасно от предходното... Един час по-късно бях достатъчно спокоен, за да запиша тези думи със сигурна ръка: Бог е несправедлив, защото е направил човека неспособен да поддържа ефекта на коката през целия си живот. Бих предпочел да живея само десет години с кока, отколкото 10 000 000 000 000 000 000 000 века без кока.“

На втори план: не по-маловажна е темата за антропология на расите, с която се срещам още в първа зала. Тук откривам историите от музейните експедиции, по време на които изследователите са създали забележителна колекция от гипсови отливки на лица от Африка, Далечния изток и тропическите гори на Амазонка. Текстовете подават минимална информация за контекста на експедициите, а самите пътувания са представени като чисто научни, с цел събиране на материал за изграждане на мощни за времето си антропологични теории. Темата и текстовете в тази част на експозицията едва ли винаги са били такива. Политическата коректност наскоро е насочила криви огледала към посетителя, с надпис, обявяващ многообразието за ценностно, а посетителя – като част от това многообразие.

Но историята на проучванията в тази посока е изключително хлъзгава. Една дума и потъваш в дебрите на политическата некоректност. Сякаш издаваща тайна, но без коментар от кураторите, е една снимка на двама изследователи, които правят гипсова отливка на лице на тъмнокож мъж. Позирането, както и разположението на индивидите демонстрира физически упражняване на власт. Разбира се, във времето на експедицията, властта е налична, тя е реална и осъзнавана, макар и все още не натоварена със смисъла, който днес полагаме върху нея. Тя позволява на въпросните учени да събират информация, материали и да обогатяват колекции, каквито например в държави като България нямаме. Пак по политически причини. Колониалното наследство е (било) част от империализма и амбициите за власт в отдалечени, неевропеизирани региони от света.

Това, което оправдава упражняването на власт в полза на науката е разбирането за традицията и местните култури като застинали, непроменящи се във времето и неповлияни от външни фактори или миграции. Съзнанието, че насилственото често установяване на европейската власт над местните общности обрича на изчезване някои от тях, се превръща в мощна мотивация за етноложки и антроположки интервенции, които сами по себе си също променят културите-обект. Въпросната представа е описана във всеки текст към залите на експозицията. Тя присъства във всяка биография на изследовател или директор на музея, като за пред кураторите и за времето на трупане на колекции вероятно е била оправдана. Идеята, че културите от миналото са на изчезване, че традицията отмира (не, че се променя), не е (била) чужда на ни един етнографски музей. На практика обаче това действие (формирането на колониалните колекции) лишава местните общности от техните културни артефакти и ги изнася в посока Европа, за да придобият смисъл на изкуство и радват отбран кръг от посетители, изследователи и колекционери. 

Между предметите, които основно запълват витрините срещам поглед с манекени от различните периоди на развитие на музея, най-ранните от които съвсем реалистично следва да представят персонажи от културата на показ. Манекените също са представители на различни периоди в експонирането: най-ранните, гипсови са с максимално точни антропологични черти на лицето и тялото, други са с обем и движение на крайниците, трети – само статичен контур на тяло. Това отново са подбрани лица, най-впечатляващите от местните, най-често воини с военни атрибути или особени черти като мъжа с гигантизъм от Патагония. Представянето не цели да опише културата, а да впечатли с различност посетителите, както при проучването са били впечатлени изследователите. Външният поглед на изследователя формира нагласи и стереотипи у посетителя, затвърждава образа на "туземеца", а не добавя познание, за да го облагороди.

На следващо ниво идват надписите и подредбата във витрините. Те са сами по себе си история на експонирането. Витрините са запълнени максимално на принципа на кунсткабинетите, където всичко, засягащо региона - природни и културни обекти, е изложено, без особена логика на пръв поглед, вътре във витрината. 

Тематичните текстове към залите понякога подават информация за съдържанието на витрините: “в тази зала най-интересните експонати са...” (т.е. някои експонати дори не са достойни за вниманието на посетителя?). Те насочват посетителя, но не го информират за истории на предмети, културен контекст или други подробности. Друг случай са биографиите на изследователите, присъстващи в почти всяка зала. Те също са селективни и формират представа у посетителя за високите социални позиции на инциаторите на етноложките проучвания, но не загатват защо именно тези личности са избрани за участие в експедициите, кой финансира пътуванията им или в какъв политически контекст пътуват. Не дават информация и за екипажите около експедицията, които правят възможен контакта с местните, нито за връзката с властите по места и в Италия. Не на последно място текстовете към залите не добавят никакви знания към географското разположение на културите днес или в миналото, когато се е формирала колекцията.

Надписите към експонатите единствено ни обогатяват с информация относно материалите, цветовете и мястото на придобиване на предмета, макар да са подробни и двуезични.

Не се забелязва старание по реновиране на вътрешността на витрините, нито по аргументиране реда на подредба, нито по пренареждане на линията на експониране. Надписът, заявяващ процес на работа по реновиране на експозицията в една от залите, е застинал във времето от преди година и все така не е премахнат. Превърнал се е сам по себе си в история на “усилията” на уредниците да реорганизират поне парче от видимото за посетителя.

Не на последно място идва усещането, че си сам. Изоставен от тълпите туристи, изоставен от уредниците, от основателите на музея, за идеите на които трябва да разказват уж (а са безмълвни) експонатите, от притежателите на културните артефакти. Следен си сякаш само от погледа на воините “туземци” (както присъства в надписите) и се чувстваш единствения останал виновен за изтръгването на парчетата култура от ръцете им, насилственото сваляне на гипсови отливки от лицата им, неравностойната замяна на ценности срещу европейски стъклени мъниста... Вината на италианския колониализъм в постколониалната епоха тежи върху собствените ти рамене.

Списъкът може лесно да се продължи, но на кого е нужен този тип публичност на музея? Подлежи ли той на дефиниране по ИКОМ или не го интересува предоговарянето на полетата на съвременните музеи. Кръгът от потенциални интересуващи се е твърде тесен, формиран от специалисти музеолози, занимаващи се с история на колекциите и експонирането и етнолози, интересуващи се от материалното наследство. При първично търсене в Гугъл излизат коментари на посетители, които акцентират единствено и само върху стойността на експонатите, а единици от тях отбелязват и липсата на тълпи туристи в залите като възможност за отпочиване на сетивата във Флоренция. Видимо е, че усилията на уредниците на музея не са насочени към повишаване на посещаемостта, нито към задоволяване на необходимостта от по-подробна и разнопосочна информация.

Музеят не е изолиран случай в Европа и света, има претенции за висок принос към науката и общественото развитие, но как успява да предаде тази важност на постиженията от миналото на съвременните поколения? Обществено значим ли е днес? Има ли нужда от мен и останалите редови посетители или за неговите уредници бройката билети няма значение за успеха? Като по думите на Яра Бубнова, директор на Националнатагалерия в България: “Аз не мисля, че посещенията и продажбата на билетите могат да повлияят сериозно на бюджета, а и хубаво би било да не влияят.”

Zoom-in: малко музеология за археолози

На фона на атрактивните египетски саркофази и мумии изложби със заглавие "Археология на Холандия" не биха привлекли вниманието на средностатистическия посетител. Защо? Няма нищо красиво, шокиращо, мистериозно в заглавието. Няма подразбиращи се истории за принцеси, Холандия не е известна с кой знае какви съкровища в археологическия спектър на ценното. Наистина, в залите беше спокойно, за половин час там не срещнах повече от две-три двойки посетители. Докато долните два етажа от Националния археологически музей в Лайден са препълнени с хора, заради историите от древен Египет и Римската империя, на последния етаж беше най-интересно откъм музеологични решения и информация. Доколкото познавам музея, преди пространството на коментираната изложба бе място за временни изяви, а сегашната изложба излиза със заявка за "постоянност". Там последно бе експонирана изложбата "Маас и хората", разказваща за живота по протежението на река Маас през вековете. Като цяло разказът за река Маас и хората е вграден в новата постоянна експозиция "Археология на Холандия", като са добавени някои елементи в началото (снимки от 2 до 5). Стената с чекмеджета за отваряне предизвиква любопитството на посетителя, независимо в каква възрастова група е, а организацията на предметите под формата на таблица демонстрира първичните опити на изследователите за систематизиране на находките. Някои от чекмеджетата са празни, което се съотнася към необходимостта от нови археологически проучвания в отделни региони на страната. Подредбата на находките е по региони и селища, а заглавието на тази част от експозицията е: Археология от задния двор. Претенцията на кураторите тук е да заинтересуват посетителите сами да търсят, да откривателстват и да увеличат любопитството им към предмети с историческа стойност. Както виждаме от надписа над шкафа, разнообразието от находки е невероятно. Модерността е част от експозицията. Тя е разходка не само в подземното пространство, но и в пълното протежение на хронологията до ден днешен. Само една кратка препратка към българския опит в археологическото експониране: интересът на археолозите в България приключва някъде около 16-17 век с османската история. Оттам нататък е правото на историците да експонират познанията си, без да си сътрудничат със сродни дисциплини. 

За да обяснят на обикновения човек къде са границите на търсенето на науката археология, кураторите са добавили в интериора серия от мъдри мисли на публични личности или анонимни като тази: Оne man's trash is another man's treasure (свободен превод: боклукът на един човек е съкровище за другия, сн. 19). Или: L.P. Hartley "The past is a foreign country, they do things differently there." (свободен превод: Миналото е чужда страна, там нещата се правят по различен начин. Сн. 21). На практика търсенията на археолозите в тази страна изглеждат безгранични. 

Най-ценните антични предмети-украшения са изложени по традиционен начин и в опозиция на чекмеджетата във витрини (вертикални и хоризонтални, сн. 2 и 9). Видяното дотук хоризонтално/ вертикално линеарно експониране в познати средства (витрини, шкафове) се прелива в нетрадиционния дизайн на изложбата за река Маас като частен случай на археологията в Холандия. Там е запазена формата на реката като бяло платно с всевъзможни извивки, разположено на нивото на гледане на възрастен посетител. В тази пластмасова бяла "река" символично следваме хронологичната организация на разказа, стартираща от наши дни назад до каменната епоха. Защо не започва от най-ранни времена? Според мен мисленето на хората за миналото и причините за промяна минава в обратен ред - от нашето най-близко минало, през миналото на тези около нас, до все по-назад във времето и все по-назад във времето и все по-далеч в пространството. Както и търсенето на археолозите разкрива пласт по пласт историята - от най-повърхностния до най-дълбокия. Посетителят разполага с предмети, намерени в обсега на реката, с видео, показващо гледки от реката (сн. 14), звуци от конкретното време (падащи бомби през Втората световна война), както и видеоразкази по различни теми от конкретно време (срещи с хора от Средните векове, сн. 10). посетителят може да седне на огромен речен камък, за да изгледа видеото. Най-ценните находки са скрити зад завеса от ресни, където трябва сам да отгърнеш, за да откриеш (сн. 15). Други пък са експонирани върху имитация на черен речен пясък (сн. 12). 

Най-интерактивното преживяване в изложбата е скрито под нивото на "реката", където стрелка показва възстановка на спалня на рибар, викинги или спалня в замък по поречието на Маас (сн. 16, 17, 18). Там посетителят може с навеждане и пълзене да стигне до въпросното легло, да легне и да се завие в завивките на хората от миналото. Преживяване на миналото е подходящият подход, помагащ на посетителя максимално да се включи в изложбата и да се потопи във времето, да влезе в роля, да си представи живота на прадедите си. Постепенно получаваме пълна картина на историята, доизграждаме усещането си за живота тогава. 

На финал ще се опитам да сравня преживяването на посетителя в две различни части на музея: изложбата за Древен Египет и тази за археологията на Холандия. В изложбата за Древен Египет може да видиш най-ценните находки, да прочетеш за миналото, да се насладиш на изкуството. Но при Археология на Холандия можеш да научиш много за търсенията на археолозите, за границите на науката, да се научиш сам себе си да търсиш и любопитстваш, да отвориш всичките си сетива за миналото, да се насладиш на възстановки във видео-формат, да преживееш сам момент от живота на човека от миналите векове. Да слееш в едно картини от природата и действията на хората. Подобни успехи не се постигат само с гледане и наслаждаване на най-ценни експонати от колекцията на музея, а с подходящи музеологични подходи, включване на разнообразни средства за информация и използване максимално на експозиционното пространство. Разбира се, и с много пари, бихме добавили, но идеите не струват пари. Тях или ги има, или не. 

1

2

3: Археология от задния ви двор

4: Всеки предмет от този шкаф произхожда от едно от близо 400 селища в Холандия. Заедно находките показват разнообразието на холандската археология, от прибори за огнището и римски накити до модернo въоръжение. В следващите години празните чекмеджета ще бъдат напълнени, докато накрая можете да намерите предмет от почти всеки заден двор. 

5: някои чекмеджета са празни, за да бъдат попълнени в бъдеще

6: други чекмеджета са пълни

8: всички възрасти са заинтересувани да търсят

7: дизайн на изложбата

9: дизайн на изложбата

10: дизайн на изложбата. Видеоразказ за Меровингите, речни камъни за сядане. 

11: дизайн на изложбата, видове експонати, експониране на нива

12: дизайн на изложбата

12: дизайн на изложбата, експонати, експониране на нива

14: дизайн на изложбата, мултимедия

15: дизайн на изложбата, съкровища, чакащи да бъдат открити

16: търсене и пипане, две немислими действия в традиционния музей. Как са спели викингите, може да откриете вие или детето ви под нивото на импровизираната река. На леглото може да се легне, т.е. дава се възможност за влизане в ролята на викинг. леглото не е видимо от височината на възрастен човек, но стрелката с надпис подканва да се търси. 

17: тук можеш да легнеш 

18: спалня в замък

19: мъдри мисли 

20: мъдри мисли

21: мъдри мисли

Симпозиум: Какво е автентичност?

Проблеми на автентичността и доказването й в етнографските музеи

На 30 ноември 2012 г. в Националния етнографски музей в Лайден, Холандия, ще се проведе симпозиум на тема "Какво е автентичност?". В сутрешната сесия ще се обсъжда автентичността като концепция и теоретичен проблем. Какво означава автентичност в контекста на етнографските музеи и антропологията? Различава ли се тази концепция от тази, възприемана в музеите за история на изкуството и галериите? Какво е разбирането за автентичност по отношение на нематериалното наследство? Лекторите са: prof. Rosemary Joyce (UC Berkeley), Prof. Sally Price (College of William and Mary) en Dr. Wim van Zanten (Universiteit Leiden/UNESCO). 
Втората част на симпозиума съдържа емпирични доклади, разглеждащи конкретни случаи на доказване на автентичност по отношение на предмети от музейни колекции или във връзка с търговията с произведения на изкуството. Лектори са: prof. Oliver Watson (University of Oxford), Dr. Cristiana Panella (KMMA, Tervuren), Drs. Francien Brinkgreve (Rijksmuseum Volkenkunde) и Martin Berger MPhil (Rijksmuseum Volkenkunde).
Очаквайте скоро в блога подробности от симпозиума... А програмата може да отворите оттук.

Разказът от първо лице: няколко възможности (2)

Етнографски музей на открито в Арнем

Постоянната експозиция на Музея на открито в Арнем през 2010 година беше организирана около една нова тема, Новите съседи: разкази на имигранти (Nieuwe Buren: Verhalen van Immigranten), изцяло изградена върху лични истории. Повечето от тях бяха от първо лице: 6 от 8 разказа бяха предадени с видео, в което имигрантът разказва за своите очаквания, мечти и личен опит в Холандия. Интервютата са кратки и са водени по стандартизиран въпросник, което улеснява сравнението между случаите впоследствие. Имигрантите са подбрани според принципа за представителност по отношение на етническите групи и емигрантските вълни през различните времеви периоди от историята на Холандия. Всеки разказ се съотнася с времето и мястото, но като цяло те рисуват една картина на успешния имигрант, позитивно настроен, който се утвърждава в новата среда и не споменава за проблеми във връзка с адаптацията си. Съответно картината на съвместното съжителство в Холандия придобива един “безоблачен”, идеалистичен вид, който заличава особеностите на отделните периоди и исторически наслагвания. Акцентът в експонирането на имигрантските истории е върху признаването на различието и съхраняването на индивидуалните културни особености в рамките на по-широката “нидерландска” идентичност.

По отношение на разказите от първо лице специално място трябва да отделя на една експозиция, изградена изцяло въз основа на лични истории: “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde). Тя представя няколко примера за частни колекции и сравнява отношението на собствениците им към предметите с това на музея към културното наследство. Няколко човека са предоставили своите лични сбирки, всяка от които заема по една зала в експозицията. Предметите обаче не са същността на презентацията. С по-голяма тежест в нея са разказите на колекционерите за личните им мотиви да съберат, трудностите пред попълването на сбирките и удоволствието от притежаването на предметите. Всички те се отнасят с прилежност към класифицирането, описването и попълването на колекциите си. Изложбата е подготвяна с помощта на специално проучване на колекционерските нагласи и новосъбран материал, като музеят заема временно сбирките и разказите към тях. Собствеността върху колекциите не преминава в ръцете на музея, но вероятно разказите остават документирани и архивирани. В описания случай се вижда изместването на отношението на музея към културните ценности от материалните свидетелства към нематериалното наследство.

Към същата експозиция е представена и една особена група предмети, която едва ли може да получи етикета “колекция” с оглед на подхода към събирателската работа. “Kastanjelaan 28. Четири поколения любов към вещите” е последната част от личните истории в експозицията, където на стената вертикално е закрепено цялото съдържание на таванското помещение от къщата на улица ‘Кастание’ 28. Четири поколения са трупали своите вещи там, така че таванската сбирка документира историята на всекидневието от последните 80-100 години. Собствениците са предоставили събираното през десетилетията на музея.

Подборът на предметите в случая се свързва с психологическата нагласа на много от възрастните, която предотвратява изхвърлянето на ненужни предмети, като се взима предвид сантименталната стойност на предмета, а не историческото му значение. Лишаването на семейството от цялата сбирка наведнъж говори за скъсване с традициите, смяна на поколенията и техните психологически нагласи към собствеността. В този случай предметите имат повече стойност за семейната и родовата история, отколкото за музея, в който попадат накрая на живота си. Краят на експозицията е посветен на събирателската работа на музея през последните 100 години, като са представени групи предмети, илюстриращи моменти от живота в Холандия. Тази част се помещава в едно от депата на музея, където посетителите имат шанса да се разходят сред вертикално съхраняваните по стилажите колекции и да се информират чрез помощен текст за начина, по който музеят акумулира колекции.

По принцип музейният подход към артефактите пренебрегва сантименталната стойност или значението за семейната история, като превръща материалното свидетелство в културна ценност. Но както виждаме, употребата на лични истории в музейната експозиция тотално преобръща гореописания подход. Етикетът ‘културна ценност’ вече се съотнася не с материалното свидетелство, а с разказа зад него.

Снимките са от “Колекционерско депо Любов към вещите” (Spaarstation Dingenliefde):

'Кастаниелаан 28': четири поколения любов към вещите

Повече за Музея на открито в Арнем може да прочете в един от старите постове в блога:

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem).

Разказът от първо лице: няколко възможности (1)

Разказването от първо лице има широко приложение в музеологията по света – от археологически експозиции до онези за близкото минало. Ситуацията в България обаче е различна. Музеолозите са свикнали да разделят експозиционните похвати спрямо предмета на дейност на музея. Археологическите музеи работят с най-далечното минало, за което рядко има налични описания в текстове, какво остава за лични истории. Историческите експозиции също се поделят според хронологичния си обхват.

Онези, представящи Средновековието, разчитат предимно на интерпретиращи текстове, подготвяни от уредниците, докато в презентациите, разказващи за периодите следXVII-ХVIII век се опират на свидетелства за времето от типа на мемоарите. Етнографските музеи, независимо че теренната работа включва пряк контакт с носителите на културата, до скоро разчитаха на два типа текстове: фолклорни песни и легенди или интерпретационни текстове, съставени от уредниците, в които те често преразказват записаната на терен информация.

За да разберем различните възможности за употреба на подхода, в следващите постове в блога ще разгледаме няколко случая, сред които попадат археологически (Rijksmuseum van Oudheden, Лайден), етнографски музей (Openluchtmuseum, Арнем) и исторически музей, занимаващ се с най-нова история (Arbetets museum, Норшопинг).

Mузеят на старините в Лайден: Древен Египет

Постоянната експозиция в него е подредена около подбрани типични образи, разказващи лица, които съпътстват посетителя с личните си истории от първо лице единствено число, като го потапят в епохата, с нейните проблеми и особености. Водачи из отделните периоди на развитие на Древен Египет са: земеделец, писар, пазител на хазната, жената-фараон Хатшепсут, имигрант и египетско момиче в Римската империя. Кураторите са се стремили да открият представителни фигури, за да разкажат темите през живота на героите. Емигрантът споделя историята на рода си и накратко описва етническата картина в Египет, както и войните, които са променили страната. Накрая обяснява, как е бил погребан според египетския ритуал, какво означават надписите по саркофага му. Египетско момиче пък разказва какво се е случило в държавата след пристигането на римляните, то споделя собственото си впечатление за промяната и запазването на традициите. Тези два разказа контрастират спрямо другите, от които научаваме за правилата в Египет, за различното всекидневие на героите и за професиите им, както и за живота край Нил. Сред разказващите откриваме представители на специалните професии (писар и пазител на хазната), на аристокрацията (жената-фараон) и на селяните (земеделец). В подбора на герои преобладават мъжките образи, но и жените са добре представени.

Героите в случая са измислени или усреднени, с някои изключения. Със сигурност техните разкази от първо лице са фикция, която не е непременно основаваща се на конкретен древноегипетски текст. Липсата на автентичност на историите на героите не е пречка пред възприемането на експозиционното послание. Ако се търси автентичност, тя е налице при експонатите, илюстриращи експозиционния наратив.

Музей на старините в Лайден: Древен Рим

По същата логика в експозицията за Древен Рим имаме още подобни разкази. Например този на Gummattius, представител на германите, но погребан като истински поданик на Римската империя, описва вярванията относно живота след смъртта и погребалните обичаи. Той говори от Отвъдното, има надгробен паметник и се представя с конкретното си име, заявява очакванията си за изразяване на почит към личността му от страна на живите. През неговия образ се проследява дори разликата между социалните прослойки в Древен Рим, отразена в декорацията на надгробните паметници. Друг подобен образ е жената от Симпълфелд, която заявява своята социална роля, както и тази на прислужницата й и очакванията спрямо нея в епохата, когато е живяла. Жената описва дома си, луксозно обзаведена римска вила, както и всекидневието си. Стилът на разказите от първо лице единствено число е семпъл, пригоден за разбиране от ученици на възраст 10-12 години. Същевременно като съдържание текстовете са достатъчно пълноценни за възприемане на особеностите на мястото и времето, което описват.

Музей на старините в Лайден: Древна Гърция

Гидове из историята и археологията на Древна Гърция са богове и митични герои от гръцката митология. Всеки от тях – пет на брой (Ахил, Хермес, Атина, Нике и Артемида), е “отговорен” за отделна подтема. Например Нике, богинята на победата има няколко задачи: да ни въведе в периода на Александър Македонски, да разкаже за древните гърци в преход, за промяната на религията с въвеждането на много нови богове и промяната в изкуството на каменоделците, които изобразяват боговете като статуи с човешки форми. Ахил е натоварен със задачата да сподели тревогите си покрай Троянската война, да обясни ролята на героите и митовете в Древна Гърция и реалността зад митичния свят, като даде кратко описание на Микена и Крит по времето на Минойската ера. Всеки текст е съставен от три параграфа, всеки от които с големина от по две до пет прости изречения. Лекотата на изказа съпровожда всеки един от текстовете в експозиция, макар допълнителните тематични интерпретативни текстове да подават много повече информация по отделните експозиционни сегменти. В сравнение с тях, разказите от първо лице единствено число, които описахме, са опростени едновременно откъм съдържание и откъм лексика и синтаксис. Те са само гидове, маркери на големите теми, въвеждащи и обобщаващи едновременно.

За по-подробна представа относно съдържанието на текстовете в експозицията на Музея на старините в Лайден може да разгледате снимките по-долу:

Жената-фараон Хатшепсут

Писарят

Пазителят на хазната

Земеделецът

Имигрантът

Египетското момиче в Римската империя

Гидовете в експозицията за Древна Гърция

Нике разказва

Ахил разказва

Жената от Древен Рим

Погребаният германец от Римската империя