“Два свята, единият е излишен”: На кого са нужни такива експозиции?

Някъде там по via del Proconsolo в романтична Флоренция, между величието на Дуомо и Паладзо Векио, тълпите от въодушевени и уморени туристи заблудено подминават наредените в редичка ренесансови дворци, кой от кой по-стари и по-важни. Вторият от тях, паладзо Нонфинито, недовършеният, крие ведомствения Museo Di Storia Naturale на Университета на Флоренция, и по-точно секцията му “Етнология и антропология”. Дали без право го подминават или наистина не си заслужава? Накратко, флорентинските музеи са известни с неприятното усещане на задух, пренаселеност, тълпи туристи. Институциите не са способни да контролират интереса и по мое лично мнение са занемарили до крайност грижата за комфорта на посетителя, за да се фокусират върху сигурността (в музея и на експонатите), за която тълпите по правило са заплаха.

Когато в последните месеци и години слушаш и четеш основно за иновациите в музеите, за свързаност, включеност, осмисляне на музеите за хора от всякакъв социален статус и възможности, за нови медии и съвсем нов тип публичност, които предизвикват отново промени в основополагащата дефиниция на ИКОМ и в този специален ред на мисли се срещнеш с етнографския музей във Флоренция, оставаш за минути безмълвен. Не знаеш от кой свят идваш и в кой отиваш. По думите на Смирненски: “два свята, единият е излишен”.

Защо?

На пръв поглед експозицията е чаровно остаряла и дезорганизирана. Разположена в Паладзо, касата е вляво от входа, само една от залите, за Индия е след нея, а за да разгледаш всичко останало, трябва да излезеш отново през касата (и магазин), да слезеш и качиш нови стълби един етаж нагоре. Следва кръгово движение, зали преходни една към друга и завършващи с изход към същото стълбище. Проверяващият билетите стои в последната зала, а не в първата. Витрините преднамерено не са подменяни, имат историческа стойност, както и металните надписи по тях. Усвояването на помещенията е максимално, в ъгли и подтаванни пространства има разположени текстове, карти, картини, снимков материал.

Към чара на експозицията и духа на времето, в което са формирани колекциите на музея ще добавя два любопитни факта: директорът на музея от 30-те години на ХХ век Нелло Пучони е представен чрез платно-портрет с рамка в стил ар нуво, нарисуван като екстравагантен тип, с книга и череп в скута, и с палец в очната кухина на черепа. Очевидно препратката е към неговите постижения в антропологията, но усещането за власт над тленното е повече от осезаема. И другия: основателят на музея през 1869 г. Паоло Мантегаца, чийто ученик е Нелло Пучони, e вдъхновен от своя обект на изследване в Южна Америка да експериментира върху себе си ефекта на листата от растението кока, резултат от което е книгата му Sulle Virtù Igieniche e Medicinali della Coca e sugli Alimenti Nervosi in Generale („Върху хигиенните и медицински измерения на коката и за подхранването на нервите като цяло“). Следващия откъс от нея можете да намерите и в Уикипедия:

„... Присмивах се на бедните смъртни, осъдени да живеят в тази долина на сълзите, докато аз, понесен на крилете на две листа от кока, летя през пространствата на 77 438 думи, всяко по-прекрасно от предходното... Един час по-късно бях достатъчно спокоен, за да запиша тези думи със сигурна ръка: Бог е несправедлив, защото е направил човека неспособен да поддържа ефекта на коката през целия си живот. Бих предпочел да живея само десет години с кока, отколкото 10 000 000 000 000 000 000 000 века без кока.“

На втори план: не по-маловажна е темата за антропология на расите, с която се срещам още в първа зала. Тук откривам историите от музейните експедиции, по време на които изследователите са създали забележителна колекция от гипсови отливки на лица от Африка, Далечния изток и тропическите гори на Амазонка. Текстовете подават минимална информация за контекста на експедициите, а самите пътувания са представени като чисто научни, с цел събиране на материал за изграждане на мощни за времето си антропологични теории. Темата и текстовете в тази част на експозицията едва ли винаги са били такива. Политическата коректност наскоро е насочила криви огледала към посетителя, с надпис, обявяващ многообразието за ценностно, а посетителя – като част от това многообразие.

Но историята на проучванията в тази посока е изключително хлъзгава. Една дума и потъваш в дебрите на политическата некоректност. Сякаш издаваща тайна, но без коментар от кураторите, е една снимка на двама изследователи, които правят гипсова отливка на лице на тъмнокож мъж. Позирането, както и разположението на индивидите демонстрира физически упражняване на власт. Разбира се, във времето на експедицията, властта е налична, тя е реална и осъзнавана, макар и все още не натоварена със смисъла, който днес полагаме върху нея. Тя позволява на въпросните учени да събират информация, материали и да обогатяват колекции, каквито например в държави като България нямаме. Пак по политически причини. Колониалното наследство е (било) част от империализма и амбициите за власт в отдалечени, неевропеизирани региони от света.

Това, което оправдава упражняването на власт в полза на науката е разбирането за традицията и местните култури като застинали, непроменящи се във времето и неповлияни от външни фактори или миграции. Съзнанието, че насилственото често установяване на европейската власт над местните общности обрича на изчезване някои от тях, се превръща в мощна мотивация за етноложки и антроположки интервенции, които сами по себе си също променят културите-обект. Въпросната представа е описана във всеки текст към залите на експозицията. Тя присъства във всяка биография на изследовател или директор на музея, като за пред кураторите и за времето на трупане на колекции вероятно е била оправдана. Идеята, че културите от миналото са на изчезване, че традицията отмира (не, че се променя), не е (била) чужда на ни един етнографски музей. На практика обаче това действие (формирането на колониалните колекции) лишава местните общности от техните културни артефакти и ги изнася в посока Европа, за да придобият смисъл на изкуство и радват отбран кръг от посетители, изследователи и колекционери. 

Между предметите, които основно запълват витрините срещам поглед с манекени от различните периоди на развитие на музея, най-ранните от които съвсем реалистично следва да представят персонажи от културата на показ. Манекените също са представители на различни периоди в експонирането: най-ранните, гипсови са с максимално точни антропологични черти на лицето и тялото, други са с обем и движение на крайниците, трети – само статичен контур на тяло. Това отново са подбрани лица, най-впечатляващите от местните, най-често воини с военни атрибути или особени черти като мъжа с гигантизъм от Патагония. Представянето не цели да опише културата, а да впечатли с различност посетителите, както при проучването са били впечатлени изследователите. Външният поглед на изследователя формира нагласи и стереотипи у посетителя, затвърждава образа на "туземеца", а не добавя познание, за да го облагороди.

На следващо ниво идват надписите и подредбата във витрините. Те са сами по себе си история на експонирането. Витрините са запълнени максимално на принципа на кунсткабинетите, където всичко, засягащо региона - природни и културни обекти, е изложено, без особена логика на пръв поглед, вътре във витрината. 

Тематичните текстове към залите понякога подават информация за съдържанието на витрините: “в тази зала най-интересните експонати са...” (т.е. някои експонати дори не са достойни за вниманието на посетителя?). Те насочват посетителя, но не го информират за истории на предмети, културен контекст или други подробности. Друг случай са биографиите на изследователите, присъстващи в почти всяка зала. Те също са селективни и формират представа у посетителя за високите социални позиции на инциаторите на етноложките проучвания, но не загатват защо именно тези личности са избрани за участие в експедициите, кой финансира пътуванията им или в какъв политически контекст пътуват. Не дават информация и за екипажите около експедицията, които правят възможен контакта с местните, нито за връзката с властите по места и в Италия. Не на последно място текстовете към залите не добавят никакви знания към географското разположение на културите днес или в миналото, когато се е формирала колекцията.

Надписите към експонатите единствено ни обогатяват с информация относно материалите, цветовете и мястото на придобиване на предмета, макар да са подробни и двуезични.

Не се забелязва старание по реновиране на вътрешността на витрините, нито по аргументиране реда на подредба, нито по пренареждане на линията на експониране. Надписът, заявяващ процес на работа по реновиране на експозицията в една от залите, е застинал във времето от преди година и все така не е премахнат. Превърнал се е сам по себе си в история на “усилията” на уредниците да реорганизират поне парче от видимото за посетителя.

Не на последно място идва усещането, че си сам. Изоставен от тълпите туристи, изоставен от уредниците, от основателите на музея, за идеите на които трябва да разказват уж (а са безмълвни) експонатите, от притежателите на културните артефакти. Следен си сякаш само от погледа на воините “туземци” (както присъства в надписите) и се чувстваш единствения останал виновен за изтръгването на парчетата култура от ръцете им, насилственото сваляне на гипсови отливки от лицата им, неравностойната замяна на ценности срещу европейски стъклени мъниста... Вината на италианския колониализъм в постколониалната епоха тежи върху собствените ти рамене.

Списъкът може лесно да се продължи, но на кого е нужен този тип публичност на музея? Подлежи ли той на дефиниране по ИКОМ или не го интересува предоговарянето на полетата на съвременните музеи. Кръгът от потенциални интересуващи се е твърде тесен, формиран от специалисти музеолози, занимаващи се с история на колекциите и експонирането и етнолози, интересуващи се от материалното наследство. При първично търсене в Гугъл излизат коментари на посетители, които акцентират единствено и само върху стойността на експонатите, а единици от тях отбелязват и липсата на тълпи туристи в залите като възможност за отпочиване на сетивата във Флоренция. Видимо е, че усилията на уредниците на музея не са насочени към повишаване на посещаемостта, нито към задоволяване на необходимостта от по-подробна и разнопосочна информация.

Музеят не е изолиран случай в Европа и света, има претенции за висок принос към науката и общественото развитие, но как успява да предаде тази важност на постиженията от миналото на съвременните поколения? Обществено значим ли е днес? Има ли нужда от мен и останалите редови посетители или за неговите уредници бройката билети няма значение за успеха? Като по думите на Яра Бубнова, директор на Националнатагалерия в България: “Аз не мисля, че посещенията и продажбата на билетите могат да повлияят сериозно на бюджета, а и хубаво би било да не влияят.”