Пирон: за музея и музеологията

Миналия месец във виртуалното пространство се появи един изключително любопитен брой на списание "Пирон", софийско студентско електронно списание за изкуства и култура. Издава го Културен център на СУ "Св. Климент Охридски". Той идва като реакция на случващото се в културния ландшафт на София, а именно: откриването на нови музеи, пренареждането на старите в нова "концепция" за столичните музеи, както и начина на взимане на решения и реализирането им от страна на Министерство на културата (МК).

В броя Иван Еленков коментира връзката между настоящата политика на МК и тенденциите в управлението на културата отпреди 1989-та. Светла Казаларска предлага коментар на процеса на музеефикация и въвежда понятията музеен поглед и музеен ефект. За първи път се появява превод на Тони Бенет с неговата "Политическа рационалност на музея". Най-голямата част от статиите са посветени на откриването на музея за съвременно изкуство, лелеяно събитие, което породи само критика и попари очакванията на гилдията.

Всеки от текстовете си заслужава изчитането от край до край. За съжаление Музеят на социалистическото изкуство е останал извън полезрението на броя, но едва ли ще бъде пропуснат в някой от следващите. Макар че лично не съм убедена, че след еуфорията по откриването му, музеят ще предизвиква медийно внимание.

Фотография: Пирон

Museum matters: полезно, лесно, интересно

"Музейни работи" или "музеите имат значение" очевидно е интуитивно заглавие, което пасва на всичко, засягащо музеите. Наскоро открих този блог (in English) със същото име като моя. Той предлага указания, как да се справим с конкретни проблеми на музейното управление, планирането на публична дейност и ползите от обговарянето на идеите. Постовете са базирани на конкретни специализирани заглавия - книги или статии, част от тях достъпни в интернет. Някои от темите са:

More than Opening Hours: Museums and Public Service;

Collections: To Be or Not to Be;

Museums and Diversity in the 21st Century.

Приятно четене!

"Жив музей" обединява спомени в разделения Мостар

В град, където историята сама по себе си е място на битки, група млади хора се опитват да създадат отворен архив, който да помага на хората да си спомнят какъв е бил градът им и какъв би могъл да бъде отново. Проектът на Абарт "Да съберем Мостар (отново)" има за цел да създаде живо депо за спомени, свързани с града. Той е финансиран по програмата "Култура за развитие" на UNDP Millennium Development Goals Fund.

Изправени пред липсата на работни места в музеите или въобще липсата на съществуващите музеи да се ангажират с подобни идеи, групата е решила да създаде свое музейно пространство. Важен етап от проекта е обучаването на студенти в изследване на града и в опазване на историите. Идеята е самите студенти да се превърнат в мобилни живи архиви, разнасящи новооткритото знание за Мостар из всичките му части.

Експонирането на архивните материали е било временно приютено в Младежкия културен център Абрашевич в Мостар миналия месец. Сега се търси постоянен дом за колекцията. В интернет работите могат да бъдат видяни и чути на www.abart.ba.

Повече за проекта можете да прочетете тук (in English).

Музей или арт пространство: Humanity House в Хага

Музеят за правата на човека в Хага (Humanity House) е открит през 2010-та като комплимент за града, приютил the International Court of Justice на ООН и наблюдавал процеси срещу световно известни диктатори. Можете да го откриете в началото на Prinsegracht, на номер 8, в монументална къща тип herenhuis, адаптирана за експозицията. Инициативата е на Червения кръст с подкрепата на Европейския фонд за развитие на регионите и общината на Хага.

Изпитах трудност да преведа името на музея: къща на човечеството, на човечността или на човешките права, според обекта й на интерпретация. Не намерих нито ред написан текст по стените й, отнасящ се до мисията на музея. Сайтът започва със смелата заявка: "Humanity House tells you more than simply the story of emergency aid and humanitarian martial law." Вероятно амбицията е била да разкаже нещо повече, но интерпретаторите са наблегнали на чувствата и усещанията за сметка на ученето и добиването на познание. Това е добър пример за сетивен музей, който предлага възможност за себеоткриване, за търсене и усещане, за изслушване и разглеждане, но не и много повече.

Въпросът е, че не можеш да видиш от улицата музея, да те привлече заглавието, да го посетиш и да разбереш логически посланието му. Но можеш да го напипаш, усетиш, опиташ да разбереш, като поставяш себе си в различни позиции, на мястото на хора с различни роли от двете страни на барикадата. Да се опиташ да бъдеш човек, но и да прозреш многото роли, които човекът избира през живота си. До тук вероятно звуча твърде абстрактно, но вярвам, събудих поне нечие любопитство. Нека споделя личните си преживявания в музейната зала. А после и неудобствата.

индивид vs. група

В музея не пускат групови посещения, не пускат и по двойки дори. Разделиха ме от приятелката ми на входа и пуснаха всяка една поотделно, с "достатъчен" времеви диапазон между влизането на едната в залата и напускането на другата. При влизане нямаш право да оставиш за удобство палтото си, чадъра си или тежката си чанта на съхранение, защото "бежанците нямат това право и ти ще трябва да усетиш как те се чувстват". Ако искаш, получаваш торба, тип карирана, за да носиш все пак вещите си със себе си. Регистрират те, принтират твоя формуляр с трите имена, адрес и дата на раждане, дават ти пропуск и ти "нареждат" да изчакаш сигналната лампа и таблото с поредни номера да дадат знак за влизане в музея. Ти вече си номер. Не човек. "Следвай червената линия и стрелките", звучи последното указание на рецепционистката. Лампата свети, номерът на таблото е моят... влизам.

В първата зала има 4 затворени врати около мен, червената линия води направо. Оглеждам се за миг и а, в стаята влетява писмо през процепа на едната врата. За мен е - с моя адрес и име. Усещаш се наблюдаван и следен. Знаеш, че вече си дал личните си данни и това е първият опит да ги използват.

В плика има виза - за преминаване от зона А към зона Б. Отварям вратата пред себе си. Стая, маса с напусната по спешност вечеря, обърнати чаши, хора няма. Свещите са догорели, радиото съобщава, че всички по спешност трябва да напуснат Хага. Така се предполага, че ще направи и посетителят, но моята приятелка се бе стреснала от обстановката, бе се отнесла във времето на Втората световна война и се опитваше да разбере какво казват по радиото, нищо че говорят на родния й език. Разглеждането на музея поединично определено не бе по вкуса й, заради стресиращата и реалистична възстановка.

Следва дълго лутане по тесни и не добре осветени коридори, при които вместо стени имаме врати, но затворени, без дръжки. Знаеш, че зад тях може да има някой, но не можеш да влезеш. Можеш да гледаш през шпионката. Виждаш умалени модели през нея.

Изходът води до импровизиран архив, стая, оградена с рафтове от всички страни от пода до тавана, с папки, подредени по азбучен ред. Тук трябва да оставиш формуляра с имената си и да продължиш. Предполага се, че в следвоенните години ще могат да те открият по този архив. Едва ли, мислех си аз. Та кой знае накъде ще поема... От архива попадаш в празна зала. С камина и огледало над нея. Поглеждаш в огледалото и там... те няма. Единствения надпис в залата гласи: няма те, защото не съществуваш. Да, без номер и на чуждо място, всеки един би бил никой. Сещаш се за публикации в пресата за хора без паспорти в Индия, за загубили паспортите си и за откраднати самоличности. Хубаво е да си чел преди това, защото иначе симулацията не събужда пряк размисъл. Хубаво е да има на какво да се опреш като факти, да има препратки, но в музея нямаше. Ясно е, че арт инсталациите не допускат да бъдат четени от илитерати, но когато става въпрос за сериозно послание, изглежда несериозно да липсва контекст.

ролеви игри

В следващите зали можеш да играеш емигрант, преминаващ от зона А в зона Б, да усетиш напрежението на разпита в тясната стаичка. Можеш да станеш убиец и да натиснеш спусъка - срещу предишни посетители, срещу мишената, за да се окаже, когато вече не можеш да спреш отката на автомата, че стреляш срещу... самия себе си. Можеш да станеш изследовател и да търсиш измеренията на войната в думите, да търсиш дефинициите й в речници, да бъдеш за малко бежанеца Нарсис, като слушаш историите му за пътя, избора, дома и целта в живота, или за всекидневието му там, преди и тук, сега. Лични аудио или видео-разкази ни дават възможност да срещнем лице в лице хората, които се сблъскват с нарушаване на човешките си права.

изборът

И тогава научаваш нещо важно, напипваш го: че всеки от тях има избор, но и всеки може да бъде притиснат от избора на други. Действието под натиск не те спира да избираш, решенията са своевременни. Имат координати: време и място. На път към изхода холандците ти припомнят, че "Oost, west, thuis best" ("на изток или на запад, у дома е най-добре". В собствената си роля на емигрант в Холандия се досещам, че дом можеш да направиш навсякъде, стига да намериш сходни души и добри условия на живот. Вълнуващото на "дома" е, че никога не знаеш колко е временен. Мислиш си, че си се установил, а в следващия момент по радиото призовават да напуснеш незабавно.

гледна точка или пропаганда

Разбира се, всеки музей изразява мнението на създателите си, а посланието му е адресирано най-вече към местната публика. Преминаваш през убежище за бежанци, с еднакви преносими легла и одеала и изслушваш личните истории на няколко негови обитатели, като за целта трябва да легнеш на леглата им и да долепиш ухо до възглавниците им. В криза всички са равни. Имат еднакви нужди - да оцелеят. Убежището е чисто и подредено. Личи си западния ред. В следващата зала от видеоинсталациите научаваш за няколко спасителни операции, проведени с помощта на организации от типа на Лекари без граници или Червения кръст в региони извън Европа и Щатите. И ето - разбираш кои очи ти предлагат своята гледна точка. Разбираш, че зад себе си в експозицията си оставил историите на все тъмнокожи хора от далечния свят, на белокожи от близкоизточния или балканския регион, все хора, които сами си създават проблеми. Но... добрата новина е, че има кой да им помогне и има други едни бели и благородни хора, с пари и ноу-хау, решения за всяка хуманитарна криза, независимо дали е природно бедствие или човешки конфликт. Дори да приемем, че споделеното е вярно, излиза, че светът се дели на жертви и спасители, на добри и лоши момчета. В крайна сметка ти избираш на чия страна да застанеш.

от другата страна на барикадата

А сега нека си представим, че ТИ си бежанец, че не влизаш в роля, а твоята лична роля е съвпадала (някога) с измислените в музея. Каква би била твоята реакция? Веднага би открил липсата на няколко разказа в музея: на този за бюрократичните процедури, протичащи с години, при които чиновници въз основа на формуляри и номера напасват твоя случай в своите рамки и определят живота ти занапред; на бежанските "затвори" в страни като България и Гърция например, където заловените изчакват решението на чиновника; за процеса на екстрадиране, за живота след екстрадирането... Не, това няма как да го видиш: ако съм екстрадиран, няма да разглеждам музея, сещаш се ти. Това са все ноу-хау схеми на същия този западен човек, който има решения за всяка извънредна ситуация и някакси... не греши.

Разбираме, че в Хюманити хаус има театър с роли, а не балансиран поглед, има идеализиране на образи, а не провокация с проблеми и въпроси. Атракционът, както бих го нарекла, предоставя offline, не-електронна игра на учениците и останалите си посетители, където те трупат точки с покриването на отделните нива, усещат тръпката на играта, но не научават много, не мислят повече от необходимото, за да заемат пак своята удобна позиция в извън-музейния свят. С чаша кафе на финал, в Humanity Cafe.

* Photo credits: Humanity house website

Що е то посетител: за стойността на музейното преживяване

Този текст е спонтанна реакция от едно музейно посещение, случило се в града А, в музея Б и е опит за анализ на позицията на посетителя в музейната обстановка. Започвам анализа с няколко презумпции:

• музеите в България се поделят на две групи според посещаемостта: посещавани и забравени от хората;
• местните жители рядко имат интерес към музеите, а музеите им отговарят със същото отношение;
• музейните мениджъри се фокусират изключително върху туриста като сигурна цел, защото е чужд на средата, която те описват, а музеите рекламират себе си като предлагащи уникални обекти.

Реших да запазя анонимността на музея, за да няма обидени колеги, но съм сигурна, че читателите ще разпознаят в това описание поне една своя визита в музей, при това не задължително в същия. Ще се опитам да проследя отношението на работещите в музея – уредник, продавач на билети, пазител на експозицията, наемател на музейния магазин, към хората, които прекрачват прага на сградата. Как всеки от тях си представя посетителя? Какво очаква от него? Каква е представата за експозицията у обслужващите я? Най-важен въпрос за анализа обаче си остава стойността на музейното преживяване и очакванията на двете комуникиращи страни спрямо експозицията. Как и защо посетителят идва в музея? Какво очаква да види и какво си мисли след посещението? Възможно ли е да се изгради група от музейни ‘фенове’, които да намират удоволствие в посещението, да допринесат за преодоляване на кризата на комуникацията между музея и хората?

Тези и още проблеми изникнаха, когато посетих лично с група приятели музея Б, намиращ се в град А, място на непрекъснат туристически интерес през лятото. В този смисъл музеят Б не е от групата на забравените от хората културни центрове. Ще проследя отношението на работещите за музея спрямо реда на срещите ни с тях.

Продавач на билети

Всъщност посещението ни в музея бе нарочно отклонение от маршрута на пътуване с кола, която едва успяхме да паркираме в една от близките десетина пресечки. Паркингът около музея е предназначен само за автобуси с туристи, а нашата кола возеше скромно петима такива. Пристигнахме около 50 минути преди затварянето на музея и намерихме гишето за продажба на билети празно. Почакахме касиера да се върне, но напразно. Така и не го срещнахме по време на тази ни визита. При това никъде нямаше обозначение, че посетители не се допускат в музея 50 минути преди затварянето му в 17.00 ч. Допускаме, че касиерът не е очаквал интерес или не е желал посетители по това време на деня. Или вероятно е имал по-важна работа. Вместо него ни посрещна

наемателят на музейния магазин

Той ни обясни, че колегата му е в сградата, но вероятно ще е на мястото си по-късно. Музеят, според него, е интересен, макар да е в ремонт частично и да са затворени много от залите на постоянната експозиция. Тази част, която търсехме, бе отворена и бяхме уверЕни от арендатора, че оставащите ни 40 минути ще са достатъчно да разгледаме всичко на показ. След като ни обясни подробно, кое може да видим, а касиерът все още не бе на работното си място, наемателят ни подкани все пак да влезем, макар без билети и да разгледаме, а после да платим. С благодарности за предоставения ни шанс и изцяло добри впечатления за обслужването, се отправихме към експозицията. Човекът очевидно знаеше как да привлича клиенти. А защо да не предположим и че не му бе безразлично, дали музеят е посещаван. В крайна сметка клиентите на музея са негови потенциални клиенти.

Пазител на експозицията

Пред експозицията ни посрещна пазител с въпросителен поглед. Без “добър ден”, директно с невербална комуникация. Почувствах се задължена да й обясня, че не сме си купили билети, но ще го направим на излизане, понеже касиерът не бе на мястото си. И че все пак някой от персонала на институцията ни бе позволил да влезем. Погледът й стана още по-странен, още по-недоумяващ, как си позволяваме подобно действие. С жест на благоволение махна в посока вратата на първата зала и каза: “Това е началото, монети, праистория, златото, останалото са икони... ето там, и малко античност в последната зала”. За кой ли път се почувствахме, сякаш не сме на правилното място в правилното време. Не сме и добре дошли. Защото пазителите се бяха приготвили да си тръгват, с багажите си пред входа на залите, готови, като стане кръгъл час да напуснат моментално пределите на служебното си място. Отчасти ми бе ясно защо – като няма кой да продаде билети, а в залите няма посетители, защо да стоим? За нещастие някой бе объркал сметките на пазителите.

Моят интерес не бе към експонатите, а към организацията на експозицията, към информацията в нея. Тъй като от нито един надпис или табло не личеше историята на експонатите след изкопаването им, в кой музей се съхраняват оригиналите (понеже артефактите от тези разкопки са много и понеже съм ги виждала и в друг музей по подобен начин експонирани), се насочих с въпрос към пазителя. Погледът отново индикираше пълно недоумение, що за въпрос съм задала, а отговорът: разбира се, че тук са оригиналите!! Всичко изложено е оригинал! Почувствах се неловко (това ли бе целта на музейния служител?), поставих под въпрос собствените си спомени и въпреки това, не, сигурна бях, че съм виждала експонатите и другаде. Същите или други от същата находка, но категорично те бяха част от още една експозиция. Повторих въпроса си с уточнението, че няма нищо лошо в това да са копия във витрините, но исках да знам къде са оригиналите. Това крайно потресе събеседничката ми, която не че не знаеше историята на предметите, но не беше нито с нагласата да я сподели, нито според нея това бе важно за един “редови” посетител.

Тук стигаме до въпроса как музейните служители преценяват кога и на кого да поднесат определено количество информация, за която очевидно хората влизат в музея. Не смея да нарека въпросния подбор на посетители дискриминационен. Но си го помислям. Не поставям под въпрос конкретните психоаналитични способности на служителя, но и очаквам да бъда еднакво информирано изпращана от музея, независимо дали идвам с бадж за изследовател-уредник от национален музей или с плажната си рокля и по сандали. След като задава въпроси, посетителят дава сигнал, че иска да получи информация. Не се очаква от всеки пазител да е компетентен по множеството въпроси, свързани с експонатите, но любезното отношение, признание и препратка към специалист биха оставили по-добро впечатление у посетителя. Неслучайно поставям и “препратка към специалист” като вариант за обслужване на посетителя. Всъщност хората, заплатили за билет, плащат не за достъп до сградата или достъп до предметите (ако бе така – защо да не ни допускат направо до хранилищата, т.е. до всички предмети). Те дават парите си за удоволствие и за информация. Тъй като първото трудно може да се постигне със съзерцание, в музеи с липса на интерактивни презентации, а културните институции в България претендират за научност на експозициите, то – подразбира се, че посетителят трябва да получава информация от музея. Това е работата на

музейния специалист-уредник

В подготвените табла с текстове бе предложена съвсем обща информация за региона, периода и мястото на откриване на находките. Информация като за турист, незапознат с околността на град А и неспециалист в историческите процеси. С две думи, текстовете бяха все едно копирани от учебник за средно образование. Надписите също не даваха информация за предметите повече от това, което виждахме или вече бяхме прочели в текста на стената. В същото време текстовете звучаха толкова сухо и научно като лексика и стилистика, че няма как да събудят любопитството на деца. Поднесеното знание ни навежда на мисълта, че целевия посетител, за когото музейният специалист е подготвил текстовете, следва да бъде недостатъчно образован, неспециалист, не-местен и въпреки това склонен да чете, а не само да гледа експонатите.

Ако пък реши да не чете текстовете от постерите, посетителят си остава с чистото съзерцание на предмети, подредени евентуално хронологично, но по-вероятно хаотично, на принципа “да запълним и пространството в центъра на залите”. В този смисъл не разбрах защо монети от четири различни епохи и с най-невероятен географски произход са разположени в зала с праисторически експонати, защо презентацията на икони разделя последователни епохи в експозицията и прочие недоразумения. Оправдавам това с ремонта и спешното усвояване на едни пари, дошли “отгоре” и хванали уредниците неподготвени, при което те затворили залите за ремонт и оставили очевидно на показ онова, което не е за ремонт. В един друг свят подобна “дупка” в презентацията не би била толерирана от мениджъра на културната институция, само защото всеки посетител допринася за финансовото благополучие на музея, следователно не заслужава да си тръгне с неприятно чувство. Гаранцията за посетителски интерес е връщането на посетителя отново в музея, а не осигуряване на автобуси с туристи само през лятото. Аз се върнах и доведох приятелите си с мен, защото предходното ми посещение в музея бе интересно и впечатляващо. Бях го запомнила с добро. Не съм сигурна обаче дали ще препоръчам пак музея, нито дали приятелите ми ще го посетят пак.

***

На финал, след като пазителите ни преследваха до последната зала с багажа си и гасяха лампите в разгледаните зали, за да приключат деня, аз бях ядосана и категорична, че посещението не си заслужава цената на билета. Не ме разбирайте погрешно, аз настоявам категорично на принципа, че културата струва пари и хората трябва да се научат, че за културно преживяване се заплаща, независимо колко. Ние не бяхме платили, нямаше и на кого да платим на излизане отново. Изпрати ни наемателят на магазина, който стоеше плътно до края на работното време. Понеже той не разполагаше с билети, ни предложи да си купим нещо от магазина. За спомен. При това бе компетентен да отговори на всичките ми въпроси относно съдбата на археологическите материали след откриването им. Позитивен финал на посещението. С едно наум за следващия път...

За музеите, министрите и едни пари на вятъра

През последната седмица се нагледахме, наслушахме и начетохме на мъдри мисли, процеси на взимане на решения и най-вече на мъдри съвети "как се прави музей". Основни действащи лица в това директно обучение "в ефир" бяха двама министри: на културата и на финансите. Те са насреща, защото в случая става въпрос за управление на културата по време на криза, икономическа криза, при това в световен мащаб. И понеже хората в България нехаят за това, че е криза и пари нема, те искат музеи. Не какви да е, а музеи, каквито винаги са мечтали да имат през последните 20 години и каквито другите страни имат, а ние единствени си нямаме. Въпреки че управляващите министри се отнасят с такова разбиране към хората в България, върху тях се изсипа маса сарказъм, поради което аз ще спра тук с неприличното отношение и ще премина директно към проблемите и техните възможни решения. Те са изказани къде ясно, къде по-завоалирано, с притчи и вицове, от музейните специалисти, които се почувстваха пряко засегнати от министерските действия и изляха плача си във Фейсбук. Необичайно място за вълнения от off-line институции в България каквито са музеите. Преди време един колега апелира към използване на социалните мрежи за коментиране на горещи теми и проблеми, но оттогава доскоро въпросната фейсбук-говорилня "Музеите в България" бе употребявана като стена за афиши. Там колегията се поздравяваше по познатия ни off-line маниер за щастливи събития, сътворени и посещавани от самата нея. Един или два проблема помрачиха хоризонта й, но така и си потънаха в забвение с 4-5 коментара, затрупани от нови щастливи събития в музеите.

Един хубав ден

С началото на новия работен сезон (както знаем лятото е отпускарско време) започнаха и "добрите новини": открит е музей на социалистическото изкуство. За него се заговори по-рано, още когато музеите из България получиха "окръжно" отгоре, директива от Министерството, с която бяха призовани да прегледат, опишат и предадат описите на предметите, с които разполагат в бившите фондове Социалистическо строителство, отнасящи се към периода, който новият музей в София ще показва. По съответния маниер, познат ни от близкото (същото социалистическо) минало, въпросните експонати, одобрени от анонимната за гилдията комисия, могат да бъдат изискани да влязат в презентацията на Музея за тогава тоталитарното изкуство. Забравяме за този момент. Музеят вече е отворен. Покрай него или преди това, на въпросната Фейсбук група от музейни "работници" й прикипя и започна да бълва медийни отражения на откриването на културната институция в столицата, така лелеяна от всички преди и сега изведнъж така бурно оплюта. Аз също бях там, сред иронизиращите. Какво обаче липсваше на тази бурна дискусия, макар някои от гласовете да изброиха желанията си и възможните решения на проблемите на музейната гилдия?

Ясен анализ

Говоренето на министрите ясно откри не само тяхното нехайство спрямо колегията, но и маниера на взимане на решения, който ме е втрещявал през последните 7-8 години, откакто работя в сферата на музеологията. Маниерът накратко е: Министерството взима решения..., гилдията търпи..., мърморения в кулоарите на културните институции..., търсене на лични връзки с хора в министерството, надежди, че някой ще намери най-силната връзка да въздействаме на министъра и понеже той е като Кралят-Слънце, реши ли той, ще имаме слънце, т.е. ще се реши и нашият проблем. Най-честият сценарий е, че нищо не излиза от всички връзки и министърът не е слънце да огрее навсякъде. В резултат една институция получава повече внимание, а останалите... знаете приказката на футболиста за супата.
Какво обаче ни каза този път министъра, което ни стресна толкова много? Министърът ни обясни, че откривал нови музеи, защото досега България нямала музеи. Сигурно има предвид музеи като Лувъра, защото очевидно министърът познава предимно парижките измерения. Верно е, нямаме. Явно министърът не признава качеството и постиженията на настоящите музеи у нас. И е прав. Защото музеи, и според него лично, се правят с пари. Само че тънката разлика между парижките музеи и българските е тази, че музеи се правят с МНОГО пари, а не просто с някакви си милион и половина евро и реновирана соц-сграда тип административна, с ниски тавани и кабинетни помещения. Музей означава пространство, размах, идеи според европейците, които министрите ни сочат за пример. А не решения, спуснати отгоре без концепция и без обсъждане. И понеже Вежди Рашидов е известно име в сферата на изкуството и културата в България, не подценяваме неговите познания относно музеите. Той вероятно има хиляди изложби зад гърба си. Проблемът е, че той е от другата страна на линията, той доставя артефакти за експониране, а не мисли точно как да ги експонира. Това е работа на музейните специалисти, дизайнерите на пространството и други подобни. Министърът обаче, заедно с другите отговорни за парите лица-министри, не спи и будува в сградата на музея седмици наред преди откриването. С това вероятно искат да ни кажат, че контролът е пряк и парите са изразходвани контролирано. А ние се досещаме, че става въпрос за политически предизборeн PR и решения според ситуацията (ако не стигне боята, министърът на парите е там, ще даде още и за тази последна стеничка).
В дългият разговор по БНТ, където двамата инициатори на Музея на социалистическото изкуство се изповядваха с помощта на водещия, министърът на финансите ни сподели нещо много съществено за разбирането на връзката "нов музей-държавни пари", а именно: чуждестранните туристи ще вървят на тълпи към музея, така че той ще се изплати като инвестиция предсрочно, преди края на петилетката. Така. Тук ни светва лампичката. Освен вече издекламираната дефиниция на "музей" от Вежди Рашидов, разбираме, че в България "музей" е място, където се показваме пред чужденците. Проблемът не е в дефинирането на представата на министъра за музей, а в това, че неговото разбиране за същността на институцията се изповядва от масата музейни специалисти (без да обиждам някои колеги, които работят основно и предимно за българската аудитория). Вероятно за да се разграничим от навиците от близкото минало, когато хората в групи биваха довеждани в музеите от партийните културно-масовици, българите вече не са музейна целева аудитория. Те направиха оценка на музеите в ранните 90-те години и тя бе смъртоносна за институцията музей. В резултат на този негласен конфликт специалистите решиха да не търсят българите, а който дойде - е добре дошъл. Българите пък, извинявам се за генерализирането, открито заявяват, че посещават музей предимно като туристи или като гидове на туристи. Те влизат в музей, само ако гостите им са чужденци. Ако са българи - отиват заедно на кръчма. И ги разбирам: ако в кръчмата има паламарка, цървули, черги и певица, а успоредно с това им сервират салати и ракии, защо да отидат в музея и да могат само да гледат, без да консумират, че дори и да пипат експонатите. Сами познайте откъде трябва да тръгне промяната. В синхрон с нагласите на масата от населението, министрите също ходят в музей, за да заведат гостите от чужбина. Колегите от Националния етнографски музей са посрещнали две визити на високо ниво с президент или министри, но само придружавани от чужди делегации. Да се представим пред чужденците. Моят въпрос е: как бихме решили проблема с не-ходенето на музей от страна на българската публика, ако вниманието ни и в бъдеще е насочено към чужденците. Частният случай на музея на социалистическото изкуство, отразен в новините, събуди реакциите на местната online аудитория. Разглеждането на статуи, които хората познават до болка и експонирани по същия до болка познат начин - в зелено пространство тип градинка пред някаква сграда, била тя и музей, не събужда желание у аудиторията да стигне до музея. Нещо друго трябва да я вкара в него. Не-направеното от министрите относно музея на комунизма е предмет на бъдещи постове в настоящия блог. На нас, специалистите, сега ни трябва тактика.

Проблемите и възможните им решения

До тук срещнахме два проблема: 1. комуникацията между министерство и музейни специалисти и 2. комуникацията между музеите и българската публика. Относно първия проблем много може да бъде споделено като практика, но теоретично решението е едно. Отношенията между министерството и гилдията не са отношения човек-човек или човек -други хора, а отношения между институции. Гилдията не се репрезентира от една музейна институция, както и проблемите на една институция са или биха могли да станат проблеми на повечето музейни институции. Следователно е необходима гражданска организация между колегите, професионално сдружение, което да излезе с представител-говорител пред министерските представители и да съобщи желанията на колегията. Такава организация в България липсва. ИКОМ-България не е бил досега представител, нито би могъл да решава вътрешно-държавните или конкретно институционални проблеми на музеите. Ако повдигнем въпроса за членство в международни музейни асоциации, отново стигаме до същата липса на професионално сдружение на национално ниво.
Какви са конкретните проблеми, които министърът вижда в гилдията на музейните специалисти и не ги назовава пряко, но маркира индиректно съществуването им? Това е липсата на квалификация, вероятно некачествено свършена работа, защото той говори за организиране на обучения и изпращане на стипендианти във Франция, в Лувъра. Въпросът ми е: докъде ще стигнат средствата на министър Дянков да квалифицира сигурно хилядите работещи в музеите в момента във Франция? Как ще подберат хората, които да заминат на обучение? Българските специалисти обикновено преминават от университета в музея, като в най-добрия случай са имали курс по музейно дело в два семестъра. Професията в България се учи в движение и както знаем, опитът е най-ценен.
Професионалистите в България, може и да не са обучени добре, но са чували нейде в кулоарите на институциите си, че експозиция и музей се правят с концепция. Такава обаче ние не видяхме относно музея за социалистическо изкуство например. Освен споменатото по-горе "окръжно", спуснато от МК, медиите бяха единствените свръзки, информиращи гилдията за намеренията на министерството и тесния кръг или единици специалисти, които работеха в посока събиране на материали. Макар да не сме много сигурни, защото слушайки министър Рашидов, останахме с впечатлението, че той лично е търсил експонатите по мазета в страната. Възможният извод тогава е еднолично решение - еднолично сътворяване на музея. Много зле за едно министерство. Действия, вдъхновени от епохата "Людмила". Специалистите не бяха доволни от факта, че нямат думата при проектирането на подобни идеи, докато те са в зародиш. А кой от специалистите изказа гласно или в писмен вид недоволството си в момента, в който бяха информирани за начинанието от МК? Никой не иска еднолично да загуби работата си или да постави в неудобна позиция институцията си, защото всички те получават под една или друга форма подкрепата на министерството. Тогава единственото решение отново е сдружение. Ясно е, че недоволните имат съмишленици в гилдията. Таксиметровите шофьори имат инстинкта за самоорганизиране и защита, а музейните специалисти не смеят да противоречат на своя министър. Това не бих нарекла демократично мислене.
Не особено демократично е и правото на българския посетител да се меси в музейните дела. Той е данъкоплатец, той де факто плаща заплатите на музейните специалисти с общинските и с държавните си данъци и такси. Министрите обаче нехаят за неговото отношение. С негови пари строят музей за чуждите туристи и решават вместо него. Истината е, че българският потенциален посетител ги е избрал и те имат право да решават вместо него. Сам си е виновен посетителят. В същото време знаем за конфликта между уредник и посетител: посетителят е неизбежното зло, което може да ти се случи няколко пъти дневно и да те разсее, докато изследваш дълбоко в книгите или фондовете личните си интереси. Изключенията вече са много не само сред уредниците, които се радват да разменят няколко думи и покажат богатствата на музея, но и сред мениджърите, които са усетили ползата от директни приходи в бюджета. Проблемът е в неплатежоспособността по презумпция на българския посетител. Тогава защо да се борим за него? Той обикновено се пазари да влезе без билетче, дебне безплатния ден в годината или просто идва да удари печат в книжката за стоте национални обекта, без да го е грижа видял ли е музея. Отново извинения за генерализирания образ. Все пак тук критикуваме стереотипите, а те се раждат в процеса на генерализиране. Него именно се опитвам да изясня в този текст. Българският посетител според мен е загубил навика си да открива интересното, да разнообразява всекидневието си с нещо извън обичайните срещи на приятели в кръчмата. Навиците се връщат с нещо свежо, например инициативи като Нощ на музеите, когато има активност от страна на институциите, а посетителите обикновено са необичайно много. Непростим пропуск на музеите в последните двадесет години е липсата на интерес към най-младата аудитория. Специалистите поднасят информация в изложбите според своя собствен интерес и не ги интересува дали редовият посетител е учил 5 години история на изкуството или антропология, за да разбере термини, особености на дискурса и други подобия. Какво остава за най-малките или учениците, които имат не по-малко грижи от техните родители. Остава им да съзерцават предмети. Без да могат да ги пипнат, без да им е ясно защо тези предмети са там и са ценни. Липсата на внимание означава и липса на възпитание в ходене на музей. Музеят за повечето тинейджъри е някъде там, но не знаем къде. Как тогава да отидем да го посетим, неговата реклама не ни среща по улиците, не ни залива в нета, а учителките не си и създават главоболието да помислят за извънкласно обучение. Така имаме вече повече от две генерации българи, за които музеят е чужда среда. Той е там за туристите. И ето как стигнахме до извода, че министрите са прави в ориентирането на новия продукт директно към най-надеждния, платежоспособен потребител. Туриста.

Няколко предложения

Не знам дали бях достатъчно ясна в насоката си на мислене, но за мен проблемът е основно в музейните ни специалисти. Не е в министъра, който е сменяем, не е в публиката, която ако я привлечеш подходящо, по-вероятно идва. Не е и проблемът в парите, които ако работиш за тях и знаеш за какво ги искаш, по-вероятно е да дойдат. Проблемът е в гласността, в това, че музейните специалисти няма от кого да се страхуват (вече не интернират за разказан виц), а демократично имат правото да говорят публично за нещата, които ги вълнуват. Както видяхме във Фейсбук групата, музейните специалисти се вълнуват горещо от съдбата на ценностите, с които работят всекидневно. Те са болни от онази неизлечима болест, придобивана само с години досег до музейни фондове. Уредник е състояние, диагноза, както казваше Бенбасат.
Не че тази болест е някакво зло, напротив, но е крайно време тя да не се придобива по този мистериозен начин на лично общуване с културното ни интернирано в хранилища наследство. Обучението на специалисти в различни сфери, необходими за функционирането на музеите като пълноценни културни институции, според мен може да се случва и в България, макар и в началото от "вносни" специалисти. Липсва ни специалност Музеология, която да не е придатък на историята, археологията и етнологията, а да се изучава и от специалисти по мениджмънт, маркетинг и комуникации, връзки с обществеността и педагогика. Именно педагози са най-необходими в музеите, за да освежат музейния продукт със специално подготвени програми, а не адаптации за по-младите посетители. Към подобни инициативи според мен трябва да изтичат смешните "милиони" на министър Дянков, дадени за да се пребоядиса сградата на КАТ, която без да съм видяла, вярвам, че е непригодна за какъвто и да било музей. И нека уточня, настоящите музейни специалисти не са отписани. Тях министрите могат да "пращат" на обучение също в тази специалност Музеология, където те да бъдат вдъхновявани за качествено различни "музейни дела". Дано все някога забравим фразите "музейно дело" и "музеен работник". Уредникът е специалист, той предимно мисли с главата си, а не носи тежести (както често впрочем на мои колеги от Националния етнографски музей им се налага).
Същевременно при наличието на по-добре обучен персонал и възможности за пътувания наличните музейни специалисти в наличните национални и регионални музеи в България биха били достатъчно способни да променят "картинката", да изпълняват добре задълженията си. А именно: обучение на публиката в посещаемост на музеите, но и привличането й с качествени експозиции, предоставящи й възможност да мисли и да участва в мисловния процес на сътворяването на експозициите, възможност да комуникира с музея в момента на посещението, което на музеоложки език се нарича интерактивност на изложбите.
И за да завършим с темата, с която подхванахме текста, не нови музеи са необходими на страната, за да разказват за социализма. Според мен Националният исторически музей, регионалните музеи и Националния етнографски музей са институциите, които не бива да мълчат и прескачат неудобните истории, а да намерят компромисен или провокативен за посетителя начин да ги интерпретират визуално. Същото важи за Националната художествена галерия, но тя явно си е свършила нейната работа, както разбрахме, че Музея на социалистическото изкуство е административно подчинен на галерията. И ако наличните гореизброени музеи бяха пожелали с конкретни проекти да спечелят трите милиона лева за свои експозиции на тема "социализъм", може пък министърът да бе взел друго решение??? Това, уви, няма как да разберем вече.

Фабриката на Шиндлер - музей на нацистката окупация на Краков

Музеят се намира във фабриката на Шиндлер и предлага синхронизиран разказ за Краков по време на Втората световна война. Синхронизиран, защото в него намираме не само обичайните герои – нацистите и евреите в ролята им на единствени виновници и жертви, в музея успоредно се проследява и промяната на живота на поляците и на Града. Разказът върви много плавно, преходите не са маркирани ясно с натрапчиви и забележими отдалече заглавия. Преходът се усеща – със стъпалата, с очите, с ушите и евентуално с ръцете. Презентацията е навсякъде около посетителя: пространството е използвано максимално, но не по начина, познат ни от миналото на музеографията, когато експонатите излизат извън полезрението на посетителя. Атмосферата от времето, за което разказва експозицията, е пресъздадена със звук, картина (видео и фото, както и артистични инсталации, символика), възстановки на места, но не изолирани и поставени там, където е нямало как да се направи по друг начин. Презентацията е триизмерна в пълния смисъл на думата. Използвани са пода, стените и тавана, покрити с различни настилки в зависимост от разказваната тема.

***

В рамките на едно двучасово посещение разгледахме постоянната експозиция с идеята, че след като е разположена в историческа сграда, има отношение към нея. Ходовата линия върви през лабиринт, посетителят добива усещането, че няма изход от ситуацията. Експозицията е първо хронологична и на втори план тематична, като постепенно въвежда героите като в приказка.

1. Първо срещаме хората, живеещи в Краков, техния начин на живот, забавления, свободно време, работа. Разглеждаме Града като план, обстановка, маркери. Свързваме двете картини в една приятна атмосфера, ретро, заради чара на 30-те години, относително безпроблемна, в която голямата политика липсва. В тази част снимките в албумите нямат надписи, те не говорят за конкретни хора и конкретни съдби, или конкретни сгради и улици. Едва накрая на тази част намираме интерактивна карта на Полша с изобразена разделителната линия, която показва разположението на силите при старта на войната. Така стигаме до темата на музея – Втората световна война (1939-1945).

2. Войната идва внезапно, със стратегически решения и военни изненади за местните хора. Виждаме и чуваме бомбардировките над града като ярки светкавици в бетонната стена на бункера (посетителят следва кръгова линия с бетонни стени и процепи от разрушения, в които в оранжево греят снимки от бомбардировките) и гръмотевици, доставени ни чрез аудио, което обаче не е стряскащо силно. Тук се помества един специален личен разказ за усещането на местните хора, че войната е само временно състояние и ще приключи много бързо. В този момент, а и като цяло в хода на посещението, посетителят не знае колко и какво усилие го очаква до финализирането на експозицията. Въпреки че носих плана на музея с мен, мащабът наживо превзема всички сетива и променя очакванията, базирани на плана.

3. Виждаме марша на германските войски в града, смяната на символите, превземащи целия градски център (свастики дори по плочките по пода, на плакати по стените, знамена, веещи се по пътя), наблюдаваме парада на нацистките сили на видео, вградено в стената. В залата на университета (възстановка) чуваме гласа на офицера, който осъжда опита на професорите да отворят отново Ягелонския университет и виждаме в игрален филм ареста на професорите. Датите са много натрапчиви, като фактите очевидно са изключително важни за проследяване на процеса на окупирането на града. Трансформацията на Краков от полски в германски град става много бързо. Най-важните събития са изнесени подобно на улични табели на стената с точна дата и кратко съобщение.

4. Постепенното преминаване към еврейския въпрос и началото на гоненията се описва в лични разкази, написани на ръка или на машина и вградени в стената. С тях се демонстрира промяната на живота на евреите: ограничаването на движението им, маркирането на поселенията им, насилствените арести и отвеждане на хора, убийствата. Градацията е видима и цветовете в експозицията вече не са триумфални, бели или празнични, каквито бяха в началото й, а постепенно посивяват и потъмняват, докато стигнем до момента на издигането на стената на гетото.

5. В същия, паралелен свят са включени разкази и на поляци, свидетели на събитията, които маркират терора и сенките на всекидневието в ръкописни свидетелства. Четенето на текстовете, които понякога са доста тежки, а и с дребен шрифт, допълва теготата, но и принуждава посетителят да пропуска и да върви напред, да побърза да приключи войната. В този раздел виждаме отделено внимание и на паралелната полска държава (правителство в сянка), чието ръководство е или изнесено в емиграция (в Лондон) или действа тайно от властващите германски войски.

6. В този момент наблюдаваме и построяването на стената на еврейското гето. С въвеждането на темата се сменя и обстановката, като стените вече са реални ограждащи бетонни стени с арки, с истинско неравно покритие от цимент и височина над човешки ръст. Обикалянето на гетото върви отвън, с избледнели сенки на образи в стената, с лични разкази облепени като бележки и разпокъсани, които споделят усещанията на евреите за всекидневието “тук и сега”, трудностите и постоянната неизвестност. Жилищата на евреите (възстановки) не са оставени необживяни. В тях има “хора”, но представени като фигури от бял гипс, които имат лица, индивидуални черти, дрехи и т.н., но без цвят, само с релеф. Бялото засилва внушението, че жертвите са невинни. Те са единствените присъстващи в реален размер герои в експозиция, освен шофьора на трамвая в една от предходните части. Той, за разлика от евреите в гетото, има лице и дрехи в цвят. Очевидна е изключителността на евреите-герои от гетото.

7. С постепенно нарастващото насилие над евреите, стигаме до представянето на сградата и нейната история. Фабриката за емайлирани съдове на Шиндлер като дом на музея не се забелязва до тогава. Да, пространствата са преусвоени, достроени и разместени, стеснени със сигурност, но тук-там се срещат елементи, като врати и прозорци, вградени или нарочно запазени. Шиндлер е представен като отделна фигура сред останалите, чиято лична история е разказана в сиво-бели нюанси. Не особено позитивната му биография вероятно е напомняне за липсата на консенсус и сред признаващите приноса му за спасяването на евреи. И тази част от презентацията свидетелства за сградата само с елементи – бюро и карта... А списъкът на Шиндлер е изписан в мащабна кръгова инсталация от вътрешната страна покрита с имена, от външната със съответен брой емайлирани съдове, произвеждани от работниците.

8. Онези, които не са били спасени, попадат в лагерите за унищожение (Аушвиц-Биркенау) или принудителен труд (Plaszow), където подът е покрит с чакъл, с истинска ограда, вагонетка и мащабни фотографии на експлоатираните в тях евреи, със снимки на масови гробове и обгазени в камерите тела.

9. Следва едно специално помещение, където подът е застлан с гума, под която има нещо меко, а стените са покрити с изключително дебел филц. Усещането е за безтегловност, потъване, но и изплуване. Посетителят върви изцяло в тъмнина, само в стените проблясват в леки светлини снимки. Вероятно желанието на уредниците е да се остави “минута за рефлексия” на посетителя, да изработи собствена оценка на видяното, да си представи края на умиращите и безтегловността на живеещите в лагерите. Следва изцяло светло помещение, облепено напълно (стени и таван) с рефлексии на хора, свидетели на края на окупацията. Представена е възможността за личен избор, но и натрапчивостта на присъствието на различни гледни точки. Езиците са различни, текстовете – в оригинал, непреведени. Целта не е разбирането, а усещането.

10. Между светлото и тъмното помещение е спиралата на края на окупацията, в сиви тонове с множество пропагандни материали и гигантски портрет на Сталин като освободител. Там усещането е за нещо познато, за край, но и недобро ново начало. Плакатите по стените много напомнят онези от началото на войната. Съпоставката е неизбежна.

***

Приятната изненада на тази експозиция е липсата на пълни и целенасочени възстановки (с известни изключения в цялата ходова линия от три етажа: улица, стая на нацистката администрация, университетска зала, жилища в гетото). Вписването на материалите в стените, вграждането им и превръщането им в част от една обща арт-инсталация, но не с цел пълно пресъздаване на обстановка, а доставяне на определено усещане. Експозицията цели възбуждане на сетивата на посетителя, а не телепортирането му на конкретно място и време. Липсата на експозиционна мебел е високо адмирирано, а липсата на манекени в буквалния смисъл е възможно: те са заместени например от стъклени стени с апликации на фотографии на хора в цял ръст, изглеждащи прозрачни.

Движението е много силно предопределено от наличните стени на лабиринта, нишите, които опитвах, за да намеря изход встрани, но се оказваха задънени и тягостното чувство, че експозицията (разбирай и войната) очевидно няма да свърши скоро и няма начин да избягаш от нея (тя е световна).

Музеят притежава най-модерната презентация в комбинация от добре структуриран разказ, връзки между отделните секции и категорично доминиране на артистичните дизайнерски решения над традиционния експозиционен похват, експлоатиращ възстановките и представянето на разказа в текстове. Междувременно експозицията е максимално наситена с факти, документи и дати, подобаващо на историографската традиция на Източна Европа. Традиционен изглежда и подхода: хронологичен с подтеми. Проблем е фактологичното завъртане на експозицията, невъзможността да се избяга от хронологичния подход, но това не е толкова забележително, колкото тежестта на помощните текстове, които с дребния си шрифт и прекалена дължина отегчават посетителя. Четящият се губи в морето от дати и случки, представени понякога в поредица от часове и дни. Поемането на такова количество информация, каквото е представено в музея, е невъзможно в рамките на няколко часа.

Въпреки проблемите, експозицията експлоатира всички сетива и се опитва да предизвиква усещания, дори у незаинтересуваната част от публиката, които не са непременно свързани с крайно негативни емоции от Холокоста и войната, но също и разбиране на промените, на нехуманността на войната по принцип. Чрез експозицията всеки може да направи за себе си паралел между конкретните човешки спомени за преживяването на войната и тези на бежанците в съвременността например. Същевременно да осмисли решенията на управляващите и на обикновените хора. Слабо са представени позициите и избора на подкрепящите режима, но те присъстват, макар и не толкова видимо в представянето на гледната точка на жертвите.

И ако сте стигнали до там по най-лесния начин – с такси, няма да ви се наложи да чакате дълго, за да се приберете отново с такси. Дори и да няма наблизо, рецепционистите ще ви помогнат да извикате кола. Ако разчитате на градски транспорт, очертаващия се като музеен квартал не е добре подсигурен с връзки с другите части на града. Музейния квартал е бивша индустриална зона, адаптирана да приюти не само музея на Краков през втората световна война, но и музея за съвременно изкуство в съседство. Превръщането на градската икономика от индустриална в икономика на знанието съответства на утвърждаващия се образ на Краков като важна туристическа дестинация в рамките на бившия Съветски блок. Той предлага не само архитектурни бисери от минали векове. Акценти са материалните свидетелства за Холокоста (Аушвиц-Биркенау) и идеалните картини на комунизма като Нова Хута, рекламирани като наследство от периода. С Нова Хута, подобно на адаптираната за музей фабрика на Шиндлер културните мениджъри на Краков декларират желание за нов прочит на останките от отминали периоди, които обикновено, оставени на свободния избор на паметта или политическите ветрове, щяха да потънат в забрава.

P.S. фотографии не успях да направя, затова издирих в интернет и подредих за визуална представа няколко снимки, заети от:

http://www.flickr.com/photos/zima80/

http://jewish-heritage-travel.blogspot.com/2010/07/poland-new-schindlers-factory-museum-in.html

http://www.krakow-poland.com/News/Schindler-Factory-Museum-Opened-At-Last,gjg

http://www.oskarschindlersfactory.com/pl/sites/shindlers.htm

Един Велик ден

'Един Велик ден' е презентация, която подготвих преди две години за учениците ми в българското училище в Лайден. Презентацията е част от серия други презентации, представяни в конкретни моменти преди или по време на празници пред 2 и/или 3 клас. Подходът се опитва да фокусира вниманието върху еднаквостта, а не върху различието, като мото на урока е "Първо сме хора, после сме различни", заимствано от инициативата на Британския съвет в България за изработване на рисувани филмчета с образователна цел, които представят отношението към различието и по този начин борят дискриминацията.

Презентацията води ученика първо през ситуацията в Холандия, която му е позната, после представя ситуацията на етническо и религиозно многоообразие в България. Централна тема са религиите и тяхния избор за най-велик ден, като с отделни моменти на празнуването се търсят общите моменти в различието. Децата запомнят не само обредността покрай Великден в България, но и това, че хората от различните общности имат сходни нужди и търсения и ги решават по сходни начини. Сравнителния анализ между юдейския Песах, християнския Великден и мюсюлманския Рамазан завършва с въпроси към учениците, за да ги поведе към историята на жертвата в религиите, персонифицирана първоначално в образа на Авраам и Ибрахим, по-късно преработена в образа на Христос и мъчениците от християнството.

На финал е представен следващия празник по календара в България - Гергьовден, празнуван и от мюсюлманите като Хъдърлез. В последния слайд на презентацията бе филмчето от серията на Британския съвет, но тъй като в последния преглед то не проработи, ви го предлагам отделно тук, както правя и за учениците си. Филмът е обект на анализ с въпроси за начина, по който всеки ученик е възприел случващото се, след което аз в ролята на учител представям идеята на филмчето и завършвам урока с мотото: 'Първо сме хора, после сме различни'.

Приятно гледане!

Виж още презентации от мен в SlideShare.

Филмчето е продукт на Британския съвет като част от серия анимации, борещи дискриминацията в България. Това представя отношението към бежанците.

Музеен детски кът: за малките любители на историята и природата

Точно в момент, когато музеите в България биват подложени на кръстосано обсъждане във в. Капитал, защо са скучни, искам да компенсирам закъснението си и да споделя с вас едно специално място в България. Музейният детски кът в Регионален исторически музей - Благоевград съществува от 2010 година и изглежда интересно, шарено, весело не само за най-малките. Макар че от музея го представят като "първата по рода си научна изложба, адаптирана за деца и млади хора", аз не виждам смисъл да акцентираме върху научността, когато децата ще запомнят музея като място за игри. Целта е промяната на отношението на хората към музея и навиците за специално поведение в залите, което включва забрана за питане, пипане, тичане и други забавления. В този кът децата имат шанса да научат нещо ново по съобразен стехните детски възприятия начин. В случая е по-важен подхода и метода, отколкото съдържанието на предадената информация.

Революцията в този музеен "кът" за мен е в промяната на фокуса - от възпитаването, вменяването на чувства на гордост, локален шовинизъм и други подобни разделящи хората настроения, музеят се занимава с превеждането на праисторията и природните феномени на детски език. Примери за подобни детски музеи в западната част на Европа има във всеки по-голям музей. Идеята е децата да имат своето място в музея, когато родителите им предпочитат да разгледат изложбата "за големи", както и да разберат поне част от презентираната информация в музея. Докато в Европа детските музеи вече не са изключителна случка и децата са добре дошли във все по-голяма площ от експозицията (чрез различни интерактивни елементи в нея), позитивните практики в България в тази посока остават отново временно анонсирани и пропадат дълбоко в "кладенеца" на общественото недоволство от състоянието на музеите в България. Нека в момент, когато изразяваме недоволството си, да бъдем по-конкретни и резки в критиките си, но и по-толерантни към добрите практики. Защото проблемите се решават не само с подчертаването им, но и с адаптиране на инструменти и вече доказали се като добри решения. 

А иначе музейният кът в Благоевградския музей "се състои от две части: Археология и Природа и предоставя възможност за игри и интерактивни занимания, които онагледяват живота на праисторическите хора, разнообразието и интересни факти от природата, която ни заобикаля. Целта на детския кът е по интересен и достъпен начин да приобщи децата към чудесата на историята, природата и музейната среда. „Музеен детски кът” е най-подходящ за деца от 3 до 12 години, но е отворен за посещение както на деца с техните родители, така и на ученици с техните преподаватели".

Повече прочетете тук...

Очаквайте скоро още добри практики в Museum Matters. 

Източник на фотоматериалите: http://muzeendetskikut.blogspot.com