образите на нашата идентичност

Докато писах постинга за манекените в Черната книга на Орхан Памук, си мислех за промяната на образите в експозициите на Националния етнографски музей в София. До бомбардировките през Втората световна война в неговите зали човек е можел да срещне "истинските" восъчни лица на българина. Ако може да се говори за такъв обобщен тип и за "истински", пък изобретени антропологични образи. Все пак те претендират за близост до "оригинала", защото авторите им обикалят българските села и градове и рисуват избрани лица на място. Стремежът на управляващите музея тогава е да се съхрани онова типичното, което ни отличава от околните етнически общности. Те осъзнават "спасяването" на традиционната култура като своя мисия, очертават географски и хронологични граници на националните ни претенции и съзнателно противостоят на модернизационния поток, нахлуващ от Западна Европа.
Промяната на идеологическите нюанси и съответно управлението на България след 1944 година, случайно или не, е съпроводена с нови стандарти за експониране на облекло в музеите. Манекените вече са без лица, не изобразяват антропологични типове, не задават образ, а по-вероятно търсят такъв. Идеологията налага скъсване с миналото като деградивно и спъващо строителството на новото комунистическо общество. В началото на 80-те години носиите се полагат върху специално изработени манекени (като тези от снимката). Те не изразяват никаква емоция или жест. Напротив - контрастират и дори пречат на експонирането на облеклото в неговата цялост. Схематизират и превръщат наследството в сувенир, подобно на тиражираните национални кукли.
Случайно или не, в западните музеи върху подобни манекени се представят експонати от чужди култури. Те извеждат експоната в центъра на изложбата, но и извън културния контекст, в който е съществувал. С това започва неговия нов живот - на парче от нещо минало, далечно, екзотично, чуждо.
В тази връзка мисля, че е странно отношението на българските етнографски музеи към собствената ни култура. Вместо да изграждат "мостове" между поколенията, да предават най-пълноценно информацията, те дистанцират посетителя от предмета на показ. Съзнавам, че въпросът е спорен. Вероятно е просто модернизационна тенденция, засегнала музеите ни. А вероятно музеите ни стават все по-трудно актуални на процесите на промяна в обществото? Кога "средностатистическият" българин влиза в етнографския музей в собствения си град?