Памук, манекени и музеи

В една от книгите на Орхан Памук, "Черната...", която четох лятото, имаше една история за възрастен турчин, който се ентусиазирал да прави восъчни фигури-двойници на своите сънародници. Не помня откога точно, приблизително от времето на началото на републиката. Фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни според него пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото
мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. Обаче бизнесът му не само не успял, ами бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. Това желание отворило вратите на европейското влияние, което обезличило обикновения
турчин. ("...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78)
Накрая манекените били толкова много, а и никой не се интересувал от тях, че създателят им ги поместил в подземието на къщата си, мазето, което било свързано със съседните къщи чрез коридори, хиляди коридори. Представете си - застиналото минало. В подземието. Никому ненужно. ("'Баща ми винаги е вярвал, че един ден на витрините ще сложат неговите манекени. Той не престана да се надява, че един ден хората ни ще бъдат толкова щастливи, че няма да имат нужда да подражават на другите.", с. 83. И още: "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'... Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.)
Защо ли правя асоциация с музеите в България? Сигурно защото начинът, по който съхраняват миналото е подобен? Убедена съм, че подходът към него е остатък от социализма, когато неудобното минало е било съзнавано като пречка пред "светлото" несъстояло се комунистическо бъдеще. И като такова, натиквано в мазета и коридори, фондове, крайно неподходящи за съхранение на културни ценности, с цел не да бъде запазено, а просто събрано и въдворено в 'музей'. В 80-те години същото това минало стана удобен параван за прикриване на загниващото настояще.

а за фотографията на без-личните манекени от Националния етнографски музей в София съм искрено и лично благодарна на Иван Михов ;) Благодаря ти, Ваньо!