Има някаква носталгия в панаирите. Странно как все ги помним със сладкия вкус в устата, задушливия мирис на скара и усещането за пренаселеност (като че ли 'калабалък' е по-точната дума тук). Спомените не са конкретни. Те са по-скоро шумни, заради срещите с хора, музиката или объркани от многото образи, преминаващи наоколо.
Панаирите от моето детство са шарени. Така са останали запечатани като картинки на сергиите с фиби, шноли, гривни и пръстени, с които по соцвреме нямаше откъде другаде да се сдобиеш. Балони и пищящ хаос от свирки, гайди и "народна музика". Не че сега много са се променили. Усещането, което оставят, е същото.
На панаирите и преди, и сега съм винаги чужда, външна спрямо местните, онези, които имат нужда от тях, за да посрещнат децата си или да научат новини от първа ръка. Нас, гостите, все ни гледат с изумление, какво ли търсим там, когато това е тяхно събитие, кои сме, по-точно чии сме и как сме научили за празника. Ясно е, че се интересуваме от тях, но защо? На панаира обикновено слушам, наблюдавам и се опитвам да правя, каквото те правят. Вероятно стремеж да не се отличаваш, но при всичките ми опити съзнавам, че е непостижим и така дори ставам по-забележима.
Веселийския панаир това лято като всяко друго беше около Преображение, в началото на август, събота, за да присъстват роднини отблизо и далеч. Имаше песни, танци, сергии с какво ли не, бира, скара, семки и захарен памук... а, и нестинари. Нестинари - защото сме в Странджа, защото е древен и е ритуал, защото така казват етнографите, а и защото нестинарите вече са етикет, равнозначен на "българи". Колкото по-големи стават буквите на този етикет, толкова по-опростено става съдържанието и се подменя смисъла на действията. Нестинарката танцува в точен час, покрай, а не във жаравата, "гълта огън", а не го помита с танца. Демонстрира, а не преживява екстаза на ритуала. Пък и защо трябва да е ритуал, като нито е на мястото си, нито е във времето си? Атракцията "нестинарка" е точното определение и така следва да бъде. Хората нямат нужда от повече. И без това за тях тази традиция е чужда.И музиката беше очаквано различна от преди, съобразена с публиката наоколо. Вместо обичайните застаряващи, "култови" местни, "народни" певици, на сцената най-дълго се застоя млада фолк-звезда, заобиколена от внуците на живеещите в селото. Смяната на поколенията подменя и героите на панаира.
Остават неподменени сергиите с какво-ли-не, е, значките на Майкъл Джексън от 80-те са разпродадени отдавна, на тяхно място са наредили маски на Спайдърмен и Батман, но пък домашните престилки и размера на бельото, етническата принадлежност на гастролиращите продавачи и вкусът на захарния памук не са се променили много... от 80-те насам. Да не говорим за захаросаните ябълки и петлета, цветните бастунчета, балоните и въртележките, димът от кебапчетата... приглушената светлина... и микрофонията.
Снимките са както винаги на Mozart.
1 comment:
Усетих леката носталгия четейки редовете за параира.. да знаеш само с какво нетъпрение чаках да дойде времето на панаира в свиленград - беше най-хубавата седмица от цялата година и то не заради друго - живеехме до панаира.. около нас винаги е било тъмно и тихо, а какъв купон ставаше през тази седмица.. и събота и неделя не отивахме на село. само когато имаше панаир. беше истинско тържество! чаках да минат часовете на училище и веднага да се прибирам за да видя дали са построили вече блъскащите колички, колко виенски колела ще има тази година или пък дали ще има някаква нова люлка?.. след това отивах да си купя кремче (да, същите като по плажа) за 10 ст. или пък от онези безкрайно мазни мекици. да обикалям сергиите и да разглеждам китайските боклуци или касетките които бяха избелели от слънцето по онези наклонените дървени дъски, на които ги редяха.. десетките скари-бири, музиката - зората на чалга изпълнителите или пък вечните денс хитове от 90-те... и тъй като в повечето случаи не разполагах с много пари, просто стоях и гледах. и както се казва - гледах и невярвах на очите си! дали наистина всичко това се случваше и не беше ли жалко, че всичко щеше да свърши след няколко дни? .. и така и ставаше.. идваше неделя следобед и с брат ми гледахме през терасата с огромна носталгия как хората започваха да развалят сергиите си и как една по една гаснат цветните лампи на люлките... и сякаш нещо гаснеше и в малките ни души.. никога не съм харесвал неделите, но онази неделя, в която свършваше панаира направо я ненавиждах, мразех я.. на следващият ден ставахме в 6:45 за училище и докато закусвахме с брат ми в кухнята, гледахме боклуците по поляната - единственото, което беше останало от панаира... само боклуци, които след като се връщахме от училище същият ден бяха изчистени и вече нищо не бе останало от прекрасните дни..
Какво се случи с панаира ли? Ами, така с всяка изминала година растяхме и растяхме и колкото повече растяхме, толкова вълшебството изчезваше и люлките вече не ни изглеждаха толкова шарени и толкова забавни... и това вълшебство на паранира се срина тази година, когато на част от поляната построиха казино, и собственикът не разреши на неговата част да се слагат сергии.. другата част от парка, на която обикновено се строеше цирка е продадена и от този месец ще започнат да строят "билла".. това се случи с панаира - беше изяден от капитализма... и най-лошото - ако сега реша да закусвам в кухнята няма да видя нито парка, нито виенското колело или въртележките, а ще виждам едно казино и паркинга на един хипермаркет.. и в това няма да има никаква магия и никакво вълшебство.. колко жалко.
благодаря ти, че ми припомни тези хубави дни, които явно никога повече няма да се върнат. и поздрави на моцарт :)
Post a Comment