дали предметите ни карат да вярваме (в разказите за миналото)
Онзи ден попаднах на материал, който разказва куриозен случай с намерен случайно апартамент в бившия източен Берлин, изоставен от обитаващия го още през 1988 година, преди да падне стената. В него архитектът намерил мебели и предмети, всички произведени в ГДР, в кухнята - хлебчета от времето на социализма, само един флакон дезодорант бил “западен” или вносен, както казвахме преди. Архитектът признава, че при отварянето на апартамента се почувствал като археолог, попаднал на гробницата на Тутанкамон. Като цяло темата е интересна за степента на автентичност, при която хората се дивят. Интересна е и поради изравняването в стойност на соц-наследството с онова на Древен Египет примерно. Същото онова соц-наследство, което у нас, в България се счита за срамно и бива покрито. Но не демонстративно, в черно като Ентропичната тоалетна в Брюксел.
Тези редове бяха провокирани и от един коментар под превода на статията в www.dnes.bg. В него анонимен автор бе изложил предложение апартамента да бъде превърнат в музей. Хората явно много имат нужда от автентичност. И от история към нея. Събитието с апартамента само по себе си повтаря модела на официализирания вече разказ на музеите в Берлин, занимаващи се със социализма: в апартамента има предмети от онова време, мухлясали хлебчета като доказателство за автентичност. Има и добавена история: за напусналия малко преди падането на стената човек, който вероятно е имал проблеми с властите. ** Мрежата от музеи в Берлин, дебатиращи темата, прави точно това - разказва история за репресии, история за конфликт между държава и граждани и като бонус - посивяло всекидневие. Музеите са устроени на местата на стари ГДР-институции и на практика усвояват пространството, като го превръщат в наследство. Назидателно наследство, с каквото впрочем Германия е осеяна надлъж и нашир. Мислех си, че разказът за Германия в последните 80 години от ХХ век е изцяло негативен. Той е дидактичен, на места дори ултимативен. Не оставя наследството на мира, а го “претопява” и отлива в нов калъп от гледната точка на съвременността. Разбира се, един такъв разказ обикновено е конфликтен, той не поражда съгласие, той провокира и наставлява. Едната половина от населението е засегната като “лоша” и представлява обект на експониране, а другата е тържествуващата. На пръв поглед нищо ново. Цяла индустрия бълва символи, разкази и картини от и за онова време. Ост-алгията е обхванала не само Германия, “западните” туристи са основните й жертви. В резултат на тиражирането на модела се получава едногласност на интерпретациите, разказът за социализма се взима едва ли не наготово като калъп, попълва се с локални предмети (за автентичност, разпознаваема за местните) и “пропагандира” правилната версия за възприемане на миналото. Опасното според мен е, че наличната в музеите версия не решава проблема, а просто пуска на туристическия пазар нов тираж “наследство”. Докато гледах обаче музеите за ГДР и четох за апартамента, който гъмжи от автентичност, си мислех, че това не е нашата, българската история. Сигурно по същата причина не разпознах като свой и разказа в музея на Прага. Няма как да бъде. Всички те представят соца като завършен процес, като минало, а при нас - той е жив. Може би нашият разказ е различен от тяхния, защото нашата история е малко по-различна. Ние нямаме истинска Пражка пролет'68, нямаме и внушително бутната Берлинска стена, нямаме организирано дисиденство. Имаме само политическа “приемственост”, управленско "съгласие" и други подобни, които не позволяват соца да бъде “закопан” в гробницата на Тутанкамон и след 20 години открит. ** Всъщност като копират модела на ГДР-музея, Г. Господинов и Яна Генова не успяха да вместят нашата собствена история в Инвентарния си склад. Господинов повтаряше как соца е в мазетата и в таванските помещения, мухлясал и забравен едва ли не, а после се учуди на осезаемата носталгия у посетителите (друг е въпросът дали реакцията на посетителите беше "носталгия").
Ако се опитаме да възстановим в главите си образа на изложбата, наречена “Инвентарен склад на социализма” (Червената къща, 2007) ще видим, че тя беше изкуствено откъснато парче, с рязка и неоправдана граница. Периодизацията на нашия всекидневен социализъм слабо се влияе от падането на Берлинската стена. В Берлин това събитие беляза не само държавното управление, то беше събитие и на всекидневно ниво. За сравнение у нас свалянето на Тодор Живков от поста си остана лично негова драма.
Инвентарният склад (и книга) на социализма не разказа тихите разкази на множеството хора в и извън София, които си пазят пюрените бурканчета от “Булгарплод” и си съхраняват още домашно варената лютеница в тях, карат си ладите и вярват, че това е по-добрата и по-евтината кола, харчат ограничено като навик от времето на дефицита и философстват, как “сега има стока, а нямаш пари да си я купиш, пък тогава колко пари имахме, а който искаше, се снабдяваше по втория начин”. Тази история е дори по-страшна от германската с преследваните от агентите на ЩАЗИ, щото тя показва приемственост и възпроизводство на модела в години на демокрация. По-страшни са обитаваните апартаменти от онези, които са стояли заключени 20 години и обрасли в паяжини. А собственикът им е избягал на по-доброто място и сигурно е "бизнесмен" както викат българите на успелите. Това според мен е много важното присъствие на социализма във всекидневието у нас (а защо не и другаде?). Той не е показан в нито един конвенциален музей още. Живият днес соц, трансформираният соц не е онзи соц, погребан в историята. Но в този жив соц всъщност липсва адреналина на трилъра: историята няма тръпка, екшън и хепи енд. Тя все пак провокира, но изглежда по-затворена като шансове за успех от другата, германската, която пък е дълбоко трагична. Всички разпознаха предметите от по-късния социализъм в Инвентарния склад. Дори брат ми, който беше на шест, когато режимът на Живков бе подменен. Просто соцът все още е жив в домовете ни. ** А както твърди Маркс, “битието определя съзнанието”... Аз бих добавила: кокошката ли, или яйцето...
Франция показа шокираща тайна еротична сбирка, трупана в продължение на 170 години (Статията е препечатана от e-vestnik (10.12.2007), оригиналът е на в. Индипендънт, а подчертаванията в оранжево из текста са мое дело)
Шшшт! Искате ли няколко мръсни книги и картини? Официалната сбирка на Франция от еротика и порнография, събирана с любов от Националната библиотека в продължение на 170 години, беше открита за пръв път за жадните очи на публиката. Академично подробната, но често откровено порнографска изложба в продължение на три месеца представя повече от 350 книги и отпечатъци от забранената секция на държавната библиотека. Тя е известна като L’Enfer, което означава ад.
Експонатите често са прекрасно изпълнени, понякога сюрреални, понякога много забавни, понякога брутални. Те са пропити от френската (и британска) история. Много от тях не са подходящи за деца или за хора със слаби сърца.Френските власти са толкова убедени, че изложбата няма да засегне френскатa нравственост, че решиха да я анонсират в изоставена метростанция. От 17 декември до 15 януари пътниците по линия 10 между Sèvres –Babylon и Mabillon преоткриха неизползваемата спирка Croix Rouge, превърната в еротично влакче на ужасите. Големи репродукции на развратни стари отпечатъци просветваха за секунди пред прозорците на мотрисите.
Секцията Enfer на Националната библиотека съдържа книги, отпечатъци и снимки, купувани, конфискувани или дарявани в продължение на почти два века. Счита се, че колекцията е една от най-големите и богати сбирки на порнографски и еротични материали в света. Твърди се, че тайната сбирка на Ватикана е още по-голяма, но най-вероятно тя никога няма да бъде показана пред публика.
Какво може да е влиянието на експонатите? Като имаме предвид какво може да се види в Интернет, по кабелната телевизия или дори на страниците на спортните вестници, възможно ли е да бъдем шокирани от изтънчено, но доста подробно порно от 17-ти век? Отговорът е да. Изложбата е откровение: спокойно и интелигентно представено, но все пак е ослепителен рог на изобилието от садизъм, мазохизъм, бестиализъм, скатология, задници, цици и широко отворени гениталии. Тя е също така забавно и понякога прекрасно пътуване през тъмните и лъкатушещи коридори на човешката психика.
Еротизирането или изпълването с порнография на Интернет беше неизбежно. Всяка предишна технологична или литературна стъпка напред в човешката комуникация – от печата до романа, литографията, фотографията и киното – беше използвана от човешкия (може би повече от мъжете?) импулс да споделят или да се полигавят с нашата сексуалност. Дори утвърдени писатели или артисти са писали тайно мръсни истории или са рисували мръсни рисунки, вдъхновени от любовния акт. Изложбата включва образци от поета Шарл Бодлер и от сюрреалиста Ман Рей.
В ерата на DVD и Интернет цинизмът или еротиката са достъпни за всички. По-голямата част от експозицията в библиотеката Франсоа Митеран в Париж е създадена тайно, най-вече за образовани и благосъстоятелни клиенти.Има една серия от детайлни, но по-скоро забавни отпечатъци, която се състои от скечове на гостни или коридори с врати, които се отварят към сцени на енергична поквара. Някога те са принадлежали на Леон Гамбета, високо уважаван министър-председател на Франция от края на 19-и век.
Дали това е типичното френско двуличие? Едва ли. Някои от най-красиво изпълнените, стилизирани, но брутално прями отпечатъци в изложбата са от Япония през 19-ти век. Сбирката съдържа серия от прекрасни пасторални сцени от началото на 19-ти век, изобразяващи купи сено, ниви и покрити гребни лодки. Ако ги повдигнете срещу светлината, ще видите в сеното страстни двойки в нещо, което кураторите сдържано наричат „благоприятни пози”. Това е т.нар. „английска колекция” – всички отпечатъци са създадени в Англия по времето на Джейн Остин. Има цяла поредица, посветена на „садистичните романи”, които са описани в каталога като „английски специалитет”, внесен във Франция в края на 19-и век. По-голямата част от експонатите произхождат от Франция. Маркиз дьо Сад е представен с три витрини, включително ръкописа на Les Infortunes de la Vertu, написан докато е бил затворен в Бастилията през 1787 година.
Досега до колекцията L’Enfer са имали достъп само научни работници. Вездесъщието на еротични или порнографски образи в модерния свят обаче убеди Френската национална библиотека, че е допустимо да отвори вратите на „Ада”. „Преди 20 години подобна изложба би била немислима, още по-малко щеше да е възможно да е организирана от държавна институция като Националната библиотека”, каза Мари-Франсоа Киняр, която е един от двамата куратори. „Съдържанието на L’Enfer е обект на митове и фантазии от много години. Хората, особено журналистите, винаги са искали да надникнат в него. Днес обаче отношението към сексуалността и еротиката се промени. Има голям интерес към връзките между литературата, изкуството и порнографията. Библиотеката реши, че изложбата ще е приемлива и комерсиално успешна.”
Изложбата изследва и историята на самата колекция. Защо държавна библиотека ще събира подобни творби и след това ще ги крие? Подобно нещо съществува и в Британската библиотека в Сент Панкрас, която никога не е показвала пред публика колекцията си Private Case. Националната библиотека има установен със закон дълг да събира всички книги, публикувани във Франция. Огромното количество съвременни еротични и порнографски текстове обаче не влизат в Enfer. Те отиват за общо ползване в библиотеката. Enfer е съставена предимно от работи, публикувани тайно от средата на 17-и до 19-и век. Тя съдържа също така няколко редки първи издания на еротични творби като садо-мазохистичната класика на Полин Реаж „Историята на О”, публикувана през 1954 г. „Събирането на работите е започнало в средата на 18-и век от кралски библиотекари”, казва Реймон-Жозе Зекел, другият куратор на изложбата. „Те смятали, че националната библиотека е длъжна да събира всичко, което в бъдеще може да представлява културен или исторически интерес за учените.”
След революцията кралската библиотека се превръща в национална. През 1830 г. тя създава отделна затворена секция за подчертано сексуални материали. Името L’Enfer й е дадено приблизително около 1840 г.От самото начало единствените външни лица, които са имали достъп до „Ада” са били научни работници, които успявали да убедят ръководството на библиотеката, че имат нужда да разгледат определен отпечатък или книга. Ровенето и четенето за удоволствие са били забранени.
Колекцията съдържа над 1700 книги и много отпечатъци и памфлети. Тя е попълвана и чрез конфискации и набези. Голяма част идва от частната библиотека на политическия опонент на император Наполеон ІІІ, който бил обискиран от полицията през 1866 г. в търсене на антиимперски трактат. Полицаите намерили стотици стари трудове, които били квалифицирани като „противоречащи на добрия обществен морал”. Съд наредил книгите да бъдат изгорени, но след това един от ръководителите на Националната библиотека настоял да бъдат съхранени за идните поколения.
Изложбата разкрива някои интересни исторически различия в еротичните вкусове. Най-ранните материали – от 17-и и 18-и век – се спират на недвусмислените удоволствия на плътта. Тържеството на удоволствието от болката – причинена или изтърпяна – започва с Маркиз дьо Сад в края на 18-и век. Порнографията от периода на Френската революция е предимно политическа, като особено вулгарни са намеците за сексуалните желания и фантазиите на Мария Антоанета. 19-и век се концентрира върху крещящата сексуалност, криеща се под суровата консервативност на живота.
„Не сме упражнявали цензура. За щастие, има малко такива неща в колекцията, като например педофилията, казва Мари-Франсоа Киняр. А когато разгледаш цялата сбирка, разбираш колко повтарящи се са нашите сексуални фантазии и интереси. Намираш същите образи и теми, същото фиксиране върху женските и мъжките гениталии, същия интерес към необичайните начини да се прави секс. Накрая или ставаш нечувствителен от всичко това, или просто започваш да се смееш.”
„От друга страна, това е библиотека и в края на краищата това е литературна експозиция. Забавно е да видиш по колко различни начини писатели, включително прочути традиционни автори като Жорж Батай, Гийом Аполинер, Пиер Луи, подхождат към еротичната литература – някои отчайващо сериозно, а други много забавно.”
В края на краищата има ли нещо, което може да шокира тези, които ще разгледат една от най-прочутите колекции еротика в света? „Да, казва Зекел. По-голямата част от Сад е по свой начин елегантна и пуританска, но „120-те дни на Содом” е, честно казано, отвратителна – нищо повече от сране и пикаене”. „Да, казва и Киняр. Има снимки на орален секс от Ман Рей. Тук някъде в каталога са…” Тя прелиства страниците на каталога. Седим във фоайето на главния вход на библиотеката и привличаме погледите на любопитните. „Ето я, казва тя като показва близък план на фелацио. По някаква причина ми се струва, че това отива твърде далеч. Може би защото е снимка и е толкова реална, докато гравюрите или литографиите предоставят някаква дистанция и идеализация. Тук Ман Рей се изправя директно срещу теб с нещо, което може би би трябвало да остане интимно.”
Подобно нещо може да се каже за почти всичко друго в пленителната, но смущаваща изложба. В края на краищата повечето експонати би трябвало да се разглеждат в крайно усамотение. Да ги гледаш в трезвото обкръжение на националната библиотека е възпитателно, но дълбоко смущаващо.
Изложбата L’Enfer de la Bibliotheque, Eros au secret е била отворена до 2 март (2008 година). Входът за деца под 16 години е бил забранен. А от 17 декември 2007 г. само срещу едно билетче за метро всеки, включително тези под 16, са можели да надникнат в Ада по линия 10 на метрото.
Ако някога много оглупея и стана президент, никога няма да ходя на спортни събития и да се усмихвам нелепо, като придобия част от успеха на спортистите за себе си, никога няма да ходя на църква и да се кръстя, никога няма да ползвам европейски мошеници за дарители и много други неща няма да правя, ако бях президент. Но това е изключено, няма да оглупея чак дотам. Предпочитам да си пиша тихо и да кажа като Едит врабчето - оставете ме да мечтая. Затова няма да пиша тъпизми, а просто ще ви подаря един разказ:
СПАСИТЕЛЯТ В РЪЖДА
Малко ми е неудобно, че перифразирам Селинджър, но самата история напълно отговаря на това заглавие. Сега, когато вече е зима, започвам да се сещам за лятото и за някои летни истории - абсурдни, разбира се. Лято е. Отивам с приятели да видя друг приятел. Той работи на яхтеното пристанище в корабостроителния завод.
Като последния пазител на Граала пази яхтите или праща спасителни команди на бедстващи плавателни съдове. Първият абсурд е, че заводът отдавна не работи, всичко е в ръжда и само двама-трима специално наети за целта хора отривисто псуват и блъскат с чукове по 100-тонните кранове. Това се прави с цел да се заблудят циганите, че заводът работи, за да не го изнесат за скрап.
Моят приятел Евгени е огромен, направо великан, с най-хубавата усмивка, която съм виждал. Помещението, в което ни кани, е малко по-голямо от асансьор, с голяма мъка се напъхваме вътре. Евгени сяда зад нещо като радиостанция и ми обяснява, че оттам приема сигналите за бедствие, на които задължително отговаря.
Срещу бюрото му е залепен голям лист, на който пише някакъв текст, какъв - ще разберете накрая. "Вижте какво, казва Евгени, постоянно се обаждат - SOS, SOS, искат ми я дълбачка, я влекач, я противопожарен кораб. Обаче нали виждате каква свинщина е тук - нямам абсолютно нищо.
Затова вземам парлангото и им чета ето този лист." На листа пише: "ДЕСЕТТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ НА МАЙКА ТЕРЕЗА". Тези изречения Евгени четеше на бедстващите, с което поне морално ги утешаваше. И когато му се обадиха за пожар, той се усмихна тихо, взе микрофона и им каза: Абсолютно нищо не мога да ви помогна, но според майка Тереза, ако днешният ден е лош, вярвай в себе си и вярвай, че утре светът ще бъде по-хубав. Така де, и аз това искам да ви кажа.
А и никога не съм обичал политиците, защото политиката не решава нашите проблеми. Тя е един от тях. Ако президентите са политици и те не ми се нравят. Особено българските. Не зная какво точно би казал президентът. Не познавам човека, който му пише текстовете. Вероятно нещо абстрактно, мъгляво и позитивно. Толкова позитивно, че не е за вярване.
Аз знам, че след смъртта няма живот, и всички тези думи не ме интересуват. Бих пуснал вместо него в дванадесет без пет монолога на финала от филма на Чарли Чаплин "Великият диктатор" (то е заимстван от "Венецианският търговец" на Уилям Шекспир). А когато свърши това послание (вземете си филма), ви предлагам песента на Луис Армстронг, ето какво казва тя:
КАКЪВ ПРЕКРАСЕН СВЯТ (Джордж Вайс/ Боб Тийле) Виждам зелени дървета и червени рози, виждам как цъфтят за мен и теб и си казвам "Какъв прекрасен свят".
Виждам синьо небе и бели облаци, благословен слънчев ден, свещена тъмна нощ и казвам "Какъв прекрасен свят".
Цветовете на дъгата, толкова красиви в небето, виждам и по лицата на хората край мен, Здрависват се приятели, казват "Здравей", а всъщност си казват "Обичам те".
Чувам бебета, които плачат, гледам как растат, те ще научат много повече, отколкото аз някога ще знам, и си казвам "Какъв прекрасен свят", да, и си казвам "Какъв прекрасен свят".
Благодаря за вниманието. Але хоп. Пожелавам ви да останете нормални през новата година. В страната, в която живеем, това е много трудно и самотно занимание.
Дали балканските национализми са в процес на преосмисляне, дали изживяват криза или хората имат нужда да говорят, за да се чувстват сплотени? Историята предлага много възможности. Добре е, че се намира кой да провокира разговорите. Дали идолите имат право на личен живот, личен избор и право на грешки? Не. Всичко човешко им е чуждо, в името на народа. Дали имаме право да задаваме въпроси и да изследваме безвъпросното в миналото си? Въпросите са същите като в статията за превода на "Време разделно" по-долу в блога.
Ето един добър пример от съседна Турция, копиран от Нетинфо:
Турски документален филм за бащата на съвременна Турция предизвика буря от противоречиви реакции в страната, тъй като показва "човешката" страна на Мустафа Кемал Ататюрк (Ataturk.com) - неговата депресия, любов към чашката и страст към жените.
Лентата "Баща на турците" е дело на известния турски журналист, писател и документалист Джан Дундар (CanDundar.com.tr). Премиерната й прожекция беше на 28 октомври, в деня на 85-ата годишнина от основаването на Република Турция. Музиката към филма е написана от световноизвестния сръбски музикант и композитор Горан Брегович.
Само през първите пет дни от прожекциите филмът беше гледан от половин милион турци, предимно ученици и студенти. През 1993 г. филм от същия режисьор за последната година от живота на Ататюрк спечели международно признание и бе показван и изучаван в училищата.
Оценките за новата творба на режисьора обаче са противоречиви
Историята във филма започва от усилията на едно младо момче да бъде прието във военна академия въпреки несъгласието на майка му. Мустафа е описан като амбициозен студент, който мечтае да промени страната си.
Лентата представя зрелия Ататюрк като авторитарна личност и военен гений, чиято реформаторска енергия довежда до издигането на модерната светска държава от руините на Османската империя.
Той обаче е показан и като меланхоличен човек, пристрастен към цигарите и алкохола, заради който получава цироза на черния дроб и умира едва 58-годишен.
Дълбоко депресиран, откъснат от народа, той прекарва последните си дни, търсейки утеха в компанията на различни жени. Филмът показва как Мустафа обикаля разочарован из Анкара и Истанбул, пушейки и пиейки непрекъснато... и плачейки.
Именно този образ разпали страстите между ислямисти и кемалисти
Последните дори говорят за "заговор на Запада" с цел отслабване светския характер на турската държава.
"САЩ се отнесоха с войниците ни в Ирак като с обикновени престъпници. Въпросният филм е част от същата стратегия", смята журналистът от в. "Ватан" Йийит Булут, припомняйки за ареста на турски войници през 2003 г.
Според него филмът омаловажава значението на Ататюрк, подкопава имиджа му сред младите турци и може само да послужи на интересите на ислямистите, докато все още съществува напрежение между светски настроените и поддръжниците на консервативното проислямско правителство в страната.
"Ататюрк е представен като един самотен и отчаян женкар, който изпива по шише ракия на ден и се разкайва за постъпките си. Всичко това не е вярно", възмущава се и Дениз Байкал, лидер на основаната от Ататюрк Народно-републиканска партия.
В същия дух двама видни лекари обявиха вчера, че ще заведат дело срещу създателя на филма, защото творбата рекламира пушенето и то с помощта на един "национален символ".
Това е моят Ататюрк - искрен и чувствителен
настоява обаче Джан Дундар, който съжалява, че в цяла Турция няма нито един музей, посветен на нейния създател.
Режисьорът критикува експлоатирането на култа към "Великия спасител", особено по време на третия и последен военен преврат в страната през 1980 г. Според него ефектът е принизяване на философията на Ататюрк чрез превръщането й в догма - т.е. по-трудна за разбиране.
Този подход на неприкосновеност само отблъсква хората от Ататюрк, докато той всъщност е бил революционер, радикал, изоставен през годините от най-близките си поддръжници, които не са успели да проумеят дълбочината и обхвата на неговия идеал.
Турският министър на културата също се противопостави на критиките срещу биографичната лента, подчертавайки, че някои хора явно искат да си представят Ататюрк като "някакъв безпогрешен супермен".
Той е човешко същество като всички нас - със своите надежди, разочарования, моменти на гняв и щастие, отбеляза той.
За първи път в Турция филмът слиза до балканските корени на Мустафа Кемал, съобщавайки факти и от юношеските и младежките му години в Солун, Македония и в София.
Една част от несъгласията на критиците се отнасят именно за периода от живота му в българската столица. Както е известно, през 1913 г. Ататюрк е
назначен за военен аташе в София и остава 18 месеца в България
Много популярна е историята за сърдечната му връзка с дъщерята на ген. Стефан Ковачев - Мити Ковачева, за която Мустафа уж искал да се ожени.
Джан Дундар твърди обаче, че в София не са успели да намерят конкретни доказателства за този роман.
"Срещнахме се с дъщерята на госпожа Ковачева. Не намерихме нито един ред, нито една снимка, която да документира тази "безнадеждна, голяма любов". Дали наистина Ататюрк е обикнал българката или дружбата с нея е била само част от службата му", се пита режисьорът.
Опонира му друг известен изследовател на живота на Ататюрк - Ерол Мютерджимлер. В интервю за в. "Ватан" той разказва:
"В България Ататюрк има връзка с дъщерята на един български генерал. Двамата обаче се разделят в деня, който е празник на розата в България. Той дава всичките си пари и изпраща кола с рози на любимата българка."
Мютерджимлер твърди също, че Ататюрк не е бил влюбен в съпругата си Латифе Ханъм, че бил много романтичен мъж. Пак според него Мустафа Кемал умира не от цироза, а от рак.
"През целия си живот той е самотен като Бетовен, Моцарт или кралица Елизабет. Гениите винаги са самотни. Но ние, турците, сме длъжни да направим един истински филм за Ататюрк, както има филми за Наполеон, за Цезар, за британската кралица", казва той.
Нобелистът Орхан Памук пък преди време бе признал, че "много иска да напише роман за Ататюрк, но това е невъзможно", имайки предвид официалната идеология в Турция.
В Турция Ататюрк има статут на народен герой, неговият лик е навсякъде. Във всяко училище има негов бюст, негови паметници и мемориали - в цялата страна, а всяка година милиони турци се стичат към мавзолея му. Оскверняването на паметта му се смята за престъпване на закона.
Днес в часа на смъртта на Ататюрк - 09.05 ч., в цяла Турция прозвучаха сирени, знамената бяха спуснати наполовина и гражданите почетоха 70-ата годишнина от смъртта му с едноминутно мълчание, съобщава турският телевизионен канал СиЕнЕн-Тюрк.
В двореца Долмабахче в Истанбул се състоя церемония в спалнята, където е починал той. На леглото му, покрито с турското знаме, бяха положени цветя от отговорни представители на парламента, Истанбулското валийство и турските въоръжени сили.
След церемонията много турски граждани, с цветя и турски знамена, посетиха двореца Долмабахче, за да отдадат почит към делото на бащата на турската република.
Възпоменателни тържества имаше и в столицата Анкара, турския парламент и всички училища.
Преди два дни по една от холандските телевизии (Nederland 2) попаднах на документален филм за Second Life. С всяка минута се изумявах все повече какви фундаментални философски тези се налага да преосмисляме с нахлуването на глобалната виртуална мрежа в животите на всеки от нас. Казвам животите - защото по време на филма се замислих дали всеки от нас не живее поне два живота в този единствен, който си е мислел, че му е спуснат отгоре, от съдбата. Дали виртуалният(те) живот(и) не ни разбиха тотално илюзиите за Онзи, там горе, който определя линията на събития, които живеем? Изобщо - и вашите въпроси ще се разбунтуват, само гледайте филма. За съжаление наличното видео е само интро.
Като стане въпрос за имигранти, в съзнанието ни изниква идеята за общност. Веднага след това си представяме символи, обединяващи общността. Общностите, както казва Бенедикт Андерсън в книгата си, са въображаеми, а обединението - прекалено мъгливо. Всъщност силата, която успява да сплоти имигрантите, обикновено е външна, притискаща и групираща ги според стереотипи, нарупвани бавно, но сигурно. Българските имигранти в Холандия са аморфна група, трудно разпознаваема по външни белези. Бъркат ни с поляци (заради езика), с турци, заради външния вид, а доста често ни заговарят на холандски. Българите си имат символи: знамето, киселото мляко и Мадарския конник. Достатъчно е да се спомене за нещо турско, за да изникне образът на насилието и “османското робство” като имагинерна категория, бетонирана още в началното училище. Представата за “османското робство” има ясни, цветни визуални измерения - тя е червена като носията на Елица и кръвта на Манол и черна като фереджетата на “помъчените” родопски християнки и като расото на поп Алигорко. Тя е рязка, крещяща и безкомпромисна. Тя е контрастна - като християнския мъченик, изправен пред ятагана на исляма. Няма по-добра метафора от “Време разделно”, описваща състоянието на съвременното общество в България и нейните емигранти. Етническата толерантност си остана политически мит, в който след 2001 дори политиците не вярват. Расизмът и отрицанието на другостта приемат гротескни форми в иначе европейска България. Популяризирането на националната култура се счита за част от интеркултурния обмен. Дали обаче българските имигранти в Холандия имат нужда от демонстрация на идентичност? Предполага се - да. Те имат свои училища за изучаване на езика и магазини с изцяло български стоки. И двете са продукт на частна инициатива. Държавата в лицето на посолството се опитва да консолидира тези индивиди, ходещи из Ниската земя и говорещи български език. Опитите се ограничават до сбирки веднъж годишно, на 24 май, празника на писмеността в България. Отново езикът е спояващ елемент. Дали държавата обаче се грижи и за другите си емигранти - онези, чийто майчин език не е българският? И тук отговорът е кратък и ясен - не.
*** Поводът да мислим върху проблемите на въображаемата българска общност в Холандия се оказа представянето на превода на романа “Време разделно”, в посолството, състояло се на 2 ноември 2008 г. Само ден след празника на будителите, който отскоро празнуваме в България. Трудно е да се обясни на чужденец що е то будител. Това не са мъченици на вярата, а герои на езика. Да, отново езика. Сигурно само той ни е останал. Срещата с автора на книгата, Антон Дончев, събра на едно място българи-имигранти с различен опит и престой в Холандия. Очакването на писателя предизвика бурни страсти в интернет-пространството, размяна на идеи за книгите му и тяхната употреба, върна на преден план спомена за стари взаимотношения между очакващите го. Тръгнах към срещата с една торба въпроси: дали литературата произвежда светини, които не подлежат на размисъл, а само на почитание от страна на публиката; какво общо имат литературните произведения на историческа тематика с историографията и с публичното говорене за историята; редно ли е да търсим историческа истина, след като всеки от нас по различен начин възприема събитията в зависимост от собствената си идентичност; не е ли редно да се съобразява подбора на литературни произведения за превод с публиката, т.е. дали “Време разделно” е най-подходящата книга от българската класика за пред холандската публика; каква е целта на превода и на неговите инициатори... За мен въпросите от преди представянето на холандския превод на книгата се умножиха след срещата. Въпреки че речта на писателя беше дълга и непоколебима в “истината”, чийто семена се опитваше да “посее” в главите на аудиторията. През цялото време авторът (със странна титла "академик") се държа като мисионер, дошъл да проповядва “правилната” вяра на “партийно” събрание. Държа се с нас като със самозабравили се ученици, сигурно защото сме напуснали майка България. Превъзходството му се дължеше на някакво убеждение за “шаманска” връзка с духовете от историята. Целта на гостуването му беше да убеди нас, “еретиците”, в уникалността на нацията. Аргументите варираха в широк диапазон: от превъзходството по красота на търновските девойки над с гъркините, през жертвената същност на народа, който благодарение на тежката си съдба генерирал гении, та до даровете на съдбата (в това число шевиците и пояса като уникално български), с които разполагаме. Това, което владеем, не само е неповторимо и наше, то е нещо, което другите нямат. Затова сме длъжни да го показваме на останалите (в случая холандците), за да ги направим малко по-щастливи. Литераторът, който отрече да е историк, говори дълго за историческата “истина” и непоколебимост, за това що е “свято” в историята и за изменническите посегателства на българите върху Батак и Шипка. Прав е писателят-пророк, че холандците са загубили онази нетолерантност и отрицание на другия, които той диктува като висша морална ценност. Той не пропусна и новаторските идеи за 4000 години българска държавност и за “ българската държава на духа”, подкрепена с авторитета на президента-агент. Всъщност това, което беше събрало емигрантите в посолството, беше не беседата за историята, а книгите и героите на Антон Дончев. Многословието на автора преля чашата на търпението. Досущ като в романа “Време разделно”. Започна битка между автора и съ-авторите на книгата (както той ги нарече), неговите читатели. Академикът, като виден представител на Академията (БАН), не отстъпи думата, не прие аргументите на събеседника си, не пожела дори да чуе неговата теза. Със същия хъс събеседникът пък продължи да упорства в истинността на своята интерпретация. Бяхме свидетели на смутно време-разделно, на разделен език и кръстосали шпаги идентичности. За да е пълна картинката, част от залата остракира събеседника с различната позиция. Точно като на партийно събрание. Същата тази Партия в 1964 г. поръчва книгата на писателя, а той срещу “само 75 лв. командировъчни” успява да обиколи Родопите и да прозре у мюсюлманите българското, да запише разказите за насилието и да си въобрази жестокостите до степен перверзия. Написването на романа е странно (според други - похвално) експедитивно - за 45 дена се случва проучването на терена, на историческия документ (доказан по-късно фалшификат от 19 век) за насилственото обръщане на помаците в исляма и физическото изписване на текста. Бих казала, това е достойно за рекорд. Наградата обаче не е за писателя, ако изключим командировки за държавна сметка в продължение на 44 години. “Наградата” е за онези, които са разказали на писателя родовата си история. Политиката за промяна на имената на помаците преминава през няколко пика, един от които е в края на 60-те години. Нещото, което ме накара да се срещна очи в очи с писателя и преводача на холандското издание на “Време разделно”, бе употребата на книгата в политическите стратегии на Партията. Няма човек в България, който да не е чувал за едноименния екшън с елементи на ужаси от средата на 80-те, послужил за масово оръжие на пропагандата срещу българските турци. 300 хиляди емигранти в посока Турция бяха изпратени с облекчението, че в България сме останали само “чисти българи”. Успокоението идва именно от тезите на филмираната книга, чийто автор преди дни стоеше пред нас с “чиста” съвест. И проповядваше неотстъпчивост, втвърдяване на националните сили и безкомпромисност спрямо различните. А, и да не забравя за поръчението към българите в Холандия: да защитават “северната граница (Северното море) на българската държава на духа”. С риск да завърша с плагиатство (виж статията на Мария Тодорова), ще спомена, че сред публиката присъстваше едно момиче, туркиня, от България. Тя лично благодари на журналистката Даниела Горчева, която единствена се опита да пребори крайно националистическата позиция на Антон Дончев с валидни исторически тези и доказателства. Защото срещата не беше за българската литература, както всички очакваха. Срещата се оказа за оръжията на балканския национализъм. Тръгнах си доволна, защото успях да получа отговор на въпросите, кой е поръчал настоящия превод на холандски и кой е направил избора на книга за холандските читатели. Инициативата е на посланика, бивш съветник на президента, а финансирането - по комуникационната стратегия на Министерство на външните работи. Преводът е на Юлия Квак-Стоилова, дългогодишен имигрант в Холандия, чиито представи за страната и холандците са крайно негативни. Точно както очаквах. Все пак книгата не е преведена за емигрантите от България, а за холандците, които не подкрепят прояви на краен национализъм. Инициаторите просто не са преценили потенциалната си аудитория. Изданието е финансирано единствено с цел легитимиране на държавната доктрина. За финал бих оставила отворени въпросите: докога с политическите употреби на литературата, спекулациите с историята и жертвената съдба на българите... докога с мълчанието срещу и съзерцанието спрямо псевдоинтелектуалците... докога с остракирането на различните... докога с безвъпросното почитане на историята...
*** За събитието можете да прочетете на няколко места, но под едно съобщение ще срещнете следните коментари:
28.10.2008 14:12 Osman : "Vreme razdelno",e nai brutalnata izmislica na DS,prez cialoto i sashtestvuvane.Nizkite dushici,sazdadoha tozi mit i sled tova predprieha vazroditelnia proces,misleiki si che sled kato sa zabludili cast ot stadoto,mogat da zabludiat i sveta.Da,ama ne.Bulgaria dulgo oshte shte plashta greha na durvenite glavi i jestokostta na satrapite ot DS.
28.10.2008 18:23 Иван : Османе, що си не затвориш мръсната уста(клавиатура). За милиони хора, които са чели тази великолепна книга, е голямо творение, само за урод като тебе е ДС измислица! Кретен!
Кой е Христо Ботев? Кой е Иван Вазов? Кой е Аспарух? А кой е Паисий Хилендарски? Мислите си, че знаете? Едва ли. Историята може да има и друг вариант. Детският. И е по-хубав от истинския, на големите. Повярвайте ми. Гледайте клипчето, което ме разсмя до сълзи... Кога друг път сме се забавлявали с историята си?
Онзи ден попаднах на материал, който разказва куриозен случай с намерен случайно апартамент в бившия източен Берлин, изоставен от обитаващия го още през 1988 година, преди да падне стената. В него архитектът намерил мебели и предмети, всички произведени в ГДР, в кухнята - хлебчета от времето на социализма, само един флакон дезодорант бил “западен” или вносен, както казвахме преди. Архитектът признава, че при отварянето на апартамента се почувствал като археолог, попаднал на гробницата на Тутанкамон. Като цяло темата е интересна за степента на автентичност, при която хората се дивят. Интересна е и поради изравняването в стойност на соц-наследството с онова на Древен Египет примерно. Същото онова соц-наследство, което у нас, в България се счита за срамно и бива покрито. Но не демонстративно, в черно като Ентропичната тоалетна в Брюксел. 
Сигурно по същата причина не разпознах като свой и разказа в музея на Прага. Няма как да бъде. Всички те представят соца като завършен процес, като минало, а при нас - той е жив. Може би нашият разказ е различен от тяхния, защото нашата история е малко по-различна. Ние нямаме истинска Пражка пролет'68, нямаме и внушително бутната Берлинска стена, нямаме организирано дисиденство. Имаме само политическа “приемственост”, управленско "съгласие" и други подобни, които не позволяват соца да бъде “закопан” в гробницата на Тутанкамон и след 20 години открит. 
