Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem)

(част първа)

Холандия от миналото видяна днес

Холандският музей на открито е правен по модел на известния Сканзен, който в края на 19 век се появява да очертае границите и дефинира нацията.

Преди повече от век много нации в Европа са имали нужда от подкрепата на музеите, за да защитят позициите си, но в началото на 21 век музей на открито звучи екзотично, като от миналото. Дали защото музеите на открито са си свършили работата или защото по правило с представянето на традицията в застинал вид са загубили връзката си с настоящето? Двете хипотези работят заедно против съществуването на музеите на открито. В Холандия дори е имало дебат по въпроса да закрият или да оставят своя музей на открито. Имат ли нужда от него, когато в Европейския съюз идеолозите обявяват национализма за мъртъв? На кого служи и каква е съвременната му мисия. За мое щастие (не бях виждала цял музей на открито), са го запазили.

Знаех, че Етъра в България е бледо подобие на идеята за музей на открито, който накратко казано събира, описва и показва типични сгради и интериори, както и начина на живот в и край тях от различните области, вместващи се в границите на въображаемата общност. По правило в музея на открито има доброволци, които възстановяват в максимално близък вид дейностите на хората от забравеното време. В Етъра има няколко неща: къщи, които представят високите постижения на традиционната архитектура по българските земи; църква, която е по-скоро нетипична, отколкото широко разпространена; занаятчийски работилници, които работят; кафене, магазинчета, механа и разни тепавици, воденици и други уреди, работещи с вода. Има улици и мост. По-дълъг е списъка на липсващите потенциални обекти. Не е ясна концепцията – какво точно се заема да представя музея и какво преживяване цели да предостави на посетителя. Цялостното усещане е за някаква “селска” култура от миналото, толкова далечна и романтична, че независимо от нагласата и липсата на съществени знания, хората излизат с приятни спомени за зеленина и кебапчета. Важно е да уточним, че Лазар Донков е изработил план за музей, представящ региона, а не националната територия. В това до известна степен е успял, съобразявайки плана с мястото.

В Етъра съм се разхождала за 2-3 часа с пиенето на кафе и купуването на лакомства плюс разговори с колеги. Ако човек не остане да опита от скарата и типичната българска шопска салата на механата, е готов да се качи обратно в колата и да напусне романтичното място. За сравнение в музея в Арнем останахме 6 часа, като обиколихме едва две трети от площта му на открито. Не успяхме да гледаме някои от видеоинсталациите, не посетихме нито експозицията на закрито, нито HollandRama (http://www.openluchtmuseum.nl/pid/83/) (high-tech панорама-представление в специална сграда, в което посетителите се включват на малки групи и “се пренасят” в живота от миналото). Да не кажа, че нямахме време и за кафепауза или обяд в ресторант от музейните. А денят предразполагаше към почивка на слънце.

Но нека зададем въпросите: представителен ли е холандския музей на открито? За кого? Как става или не представителен? Променя ли се музеят на открито? Кое го променя?За първоначална ориентация и добиване на представа какво е то музей на открито, при наличието на пътеводител и карта, времето бе достатъчно.

Музеят на открито: конкретни проблеми, конкретни решения

Музеят, казват музеолозите, е органически свързан с обществото, служи му и се променя в синхрон с промените в заобикалящия го свят. С други думи институцията провокира и бива провокирана от нейните общности.

Отидох да проверя как се променя музеят спрямо постоянния поток от мигранти – към и от Холандия навън. Темата на годината в музея е “Новите съседи: истории на имигранти”. Всяка група имигранти е представена от един разказващ собствената си история. Историите не са изолирани в отделна сграда, на закрито или в отделна част от парка на музея. Те са пръснати из областите, живеят редом до работниците холандци или се женят за дъщерите им и наследяват семейния бизнес.

Имиграцията е представена като продължителен процес, белязал цялата холандска история от времето на Златния век до съвременността: Migratie is van alle tijden - Expositie - Entreepaviljoen (Миграция има във всички времена – Входен павилион, експозиция).

В същата връзка степента на интеграция е символно изразена и чрез постройката, в която са поместени имигрантските истории. Най-новите имигранти са “настанени” в импровизирани къщички от леки материали, а не в старите ферми или работническите жилища в музея. Те са представени с видео и предмети, както и с кратко стандартно биографично интервю под формата на помощен текст. Въпросите са кратки и не особено конкретни: кой си; как изглеждаше живота ти; как пристигна в Холандия; какво правеше в началото (при пристигането си).

Включването на лични истории улеснява възприемането на общата история на групата, но и акцентира върху индивидуалността. Групата не е идентична с индивида, но той се идентифицира с нея, неговият образ е до известна степен обобщаващ за стереотипното възприемане на общността от посетителите на музея. В зависимост от моментната нагласа персоналната биография може да промени или засили стереотипа на посетителя за групата.

Историите на имигрантите в музея бяха следните:

Warm bloed in een koel land - Utrecht/Suriname, 1956


Гореща кръв в една студена земя – Утрехт/ Суринам 1956 г.

Een succesvol onderneemster - Arnhem / Turkije, 1970


Една успешна предприемачка – Арнем/ Турция 1970 г.

Nederland als inspiratiebron voor design - Rotterdam / Slowakije, 2004


Холандия като извор на вдъхновение за дизайн – Ротердам/ Словакия 2004 г.

Geluk zit in een mooi overhemd - Amsterdam / Marokko, 1973

Щастието се състои в една красива риза – Амстердам/ Мароко 1973 г.

Een beetje regelmaat en geluk - Tilburg /Angola, 2000

Малко упоритост и късмет – Тилбург/ Ангола 2000 г.

Op zoek naar werk - een kok uit China - China/Amsterdam, 1949


В търсене на работа – един готвач от Китай – Китай/ Амстердам 1949 г.

Nieuwe Buren in het kamp | Molukken 1954-1962 | Molukse barak - Molukse Nederlanders in Lage Mierde

Новите съседи в лагера/ Молуките 1954- 1962 г./ Молукска казарма – Молукските холандци в Lage Mierde

Met argwaan bekeken | Woonwagens Zaanse brug - Zigeuners, ambulante handelaren en andere woonwagenbewoners

Гледани със съмнение/ Фургони при Заанския мост – Цигани, амбулантни търговци и други живущи във фургони

Een zwarte bladzijde | Suriname v.a. 1774 | Koopmanswoning - De keerzijde van koopmansdrift en kapitaalzucht

Една тъмна страница/ Суринам от 1774 г./ Домът на търговеца – Тъмната страна на меркантилността и капитала

Naar de Chinees | ca 1960 | Koopmanswoning - Een kijkje in de keuken

При китайския/ ок. 1960 г./ Домът на търговеца – надникване в кухнята

Een beter leven in Holland | Duitsland 1779 | Wasserij - Een Duitse boerenzoon wordt koopman, fabrikant en garenbleker

Един добър живот в Холандия/ Германия 1779 г./ Пералнята – един немски син на фермер става търговец и фабрикант

Ontvangen als helden | Hongarije 1956 | Rietveld Vakantiehuisje - Hongaarse vluchtelingen in Nederlandse vakantiehuizen

Пристигнали като герои/ Унгария 1956 г./ Вила Rietveld – Унгарски бежанци в холандските вили

We brachten cultuur en techniek | Vlaanderen ca 1600 | Papiermolen - Vlaamse en Brabantse papiermakers op de Veluwe

Ние донесохме култура и техника/ Фламандци ок. 1600 г./ мелницата за хартия – Фламандски и Брабантски майстори на хартия във Veluwe

Een warm welkom | Turkije ca 1970 | Tilburg - Gastvrije contacten tussen Tilburgers en Turkse gastarbeiders

Едно топло посрещане/ Турция ок. 1970 г./ Тилбург – Гостоприемни отношения между тилбургци и турските гастарбайтери

Van aardappels naar rijsttafel | Indonesie 1950-1960 | Indisch Achtererf - Mary Brückel-Beiten en de Indische eetcultuur in Nederland

От картофи към оризова кухня/ Индонезия 1950-1960/ Индонезийски заден двор - Mary Brückel-Beiten и индонезийската култура на хранене в Холандия

Заглавията и датировките очертават основните периоди на значително прииждане на мигранти към Холандия, както и източниците на човешки капитал. Списъкът не претендира да е окончателен и пълен, а щрихира модел, според който историите се вписват във вече изградената с годините структура на музея. Историите, подобно на техните носители, попадат във вече присъстващи сгради в музея, те изместват предходни истории, така както мигрантите заместват бившите ползватели на имота. Процесът на представянето на имиграцията изглежда почти толкова “естествен”, колкото е явлението в действителност. Личните истории допълват усещането. Не мога да преценя дали териториалното разпределение на презентациите отговаря на процентното разпространение на групите в реалността, но вероятно специалистите са взели и това предвид.

Експозицията изглежда твърде успешна, когато отбелязваме синхронизирането й с претенциите на музеолозите по списък.

Мултикултурализъм – да; Интеграция – да; Персонализиране на разказа – да; историчност – да… Проблеми обаче неминуемо съществуват. Нека започнем с най-видимия: подборът на личностите, през биографиите на които е представена групата. Моментът определено е субективен, но критериите за подбор не са ни известни, тях само кураторите могат да знаят. Моето лично усещане бе за затвърждаване на стереотипите, което е сигнал за търсене на “усреднен” разказ, близък до представите на холандския гражданин, посетител на музея (далеч съм от мисълта, че алохтонното население на Холандия попада в графата “обикновен” посетител). Мароканецът е доволен да подобри материалното си състояние, да доведе жена си и децата си тук и продължава да изпитва носталгия към Мароко. Индонезийката е от елита на общността, която успява да утвърди индонезийската кухня през 60-те, като основава женски клубове за дами от хайлайфа на Холандия. Тя никога не е готвила в Индонезия, имала е прислуга и е била прогонена, заради брака си с холандски функционер. Типично… и не чак толкова. Дали групата има думата при избора на биографична история или кураторът взима сам решението? В повечето случаи съм склонна да приема втората версия. Манипулирането на презентацията не е изключение, всеки музей има подобна практика. Проблемът е в това, че идеализирането на някои моменти се явява средство за покриване на не особено приятни събития от общата, холандска история. Връщането на холандците от Индонезия е дълбоко обвързано с техните действия в бившата колония столетия назад, но за това няма и дума в индонезийския разказ. Вероятно трябва да слушаме и “четем” между редовете. Подобен е случаят и със суринамецът футболист, който не би могъл да е усреднен образ (всички новопристигнали в Холандия суринамци, наследници на бившите роби на холандците, имат щастливата съдба да станат футболисти!?), а подкрепя хипотезата за субективния и базиран на стереотипите подбор на представители.

Опитът да се реабилитира образа на живеещите във фургони, най-често определяни като цигани, е отишъл до крайност. Живеещата уж във фургона жена чистеше непрекъснато и подреждаше и без това идеално обзаведения подвижен дом. Още една романтизирана представа.

Прави чест обаче споменаването на робския труд в историята с търговеца и собственик на плантации в Суринам. Неизвестно защо обаче Холандия е представена като само приемаща, но не и отдаваща мигранти.

Темата за и-мигрантите дооформя и без това широкотиражирания образ на обществот като изначално толерантно, а нацията – като идеална гражданска формация от множество различни, но взаимнопопиващи се, неконфликтни култури. Не съм и очаквала друго. Музеят не е променил мисията си, просто е адаптирал презентацията си към съвременната политическа идеология. Кураторите също са се представили добре, като познаващи и спазващи съвременните тенденции в музеологията.

Лица, манекени и музея Хинделопен

Помните ли манекените на онзи безименен турски майстор, описан от Орхан Памук в Черната му книга? Срещнах ги... Съвсем неочаквано. В Музея на Хинделопен, във Фризланд. Там си седят, зад стъклото на витрината, застинали в характерната им поза...

Според Орхан Памук, фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'… Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.

Бизнесът на майстора бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. "...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78.

Но защо все пак музеите от близкото и не толкова близко минало избрали тези манекени, за да показват културата на околността? Защото вярвали в онази невинност на старата култура, за която още Иван Шишманов се тревожи?

“Стоим ние на прага на две култури, които се борят за първенство. Безмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения ще може вечно да противостои на новата, който нахлува през всички пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що наскоро ни отделяше от външния свят. С освобождението, с новия държавен строй, с новите железни линии се въвежда и нов чужд дух в народния живот. Нашите градища и паланки се надпреварват да поглъщат новата евтина манна, която им хвърчи от всички страни под етикета на съвременна култура. Няма да се мине много време и колибите ще отворят врата на тоя нов елемент, който като еренде изстъргва всяка типичност, всяка оригинална черта в бита на народа.”

Хинделопен е малко китно село на брега на Айселмеер, привличащо туристи с особената си култура от миналото. Влязох в музея в 5 без 10 следобед, 10 минути преди затварянето му. Не с намерението да го посетя, защото мислех, че е твърде късно и ще ме отпратят. Напротив, след като благодарих за ползването на тоалетната, жената на касата ме помоли да взема ламинирания лист-пътеводител из музея и да надникна в залите му, които според нея били достатъчно малко, като за 10-минутно посещение. Да, гледах да не се отплесвам с дълго четене на холандски (той все пак ми отнема малко повече време), но обиколих всичките 5-6 зали с възстановки на интериори и заниманията на хората през отделните сезони. След последната реставрация на вътрешната част на сградата, музеят е реорганизиран. Концепцията следва четирите годишни сезона. Зад стъкло може да се видят няколко помещения с типична мебелировка (рисуваните мебели се оказаха запазена марка на Хинделопен) и... типични манекени в типични носии. Типично, като за музеите, които аз знам, си казах. И този е правен като за туристи. Местните само допринасят отвреме навреме с някой предмет, разказват вероятно каквото не са разказли вече и се радват да бъдат уважени от някой заблуден късен посетител като мен.

Бях удивена от образите на тези гипсови кукли в човешки ръст. Не можех да повярвам, че виждам онова, което никой от колегите ми не е имал щастието да види с очите си в нашия Национален етнографски музей преди бомбардировките от 1943-та. Буквално изхвърчах от залите и стоварих куп въпроси на жената зад касата. Кога е последното преподреждане на експозицията? Откога имате тези манекени в музея? Те претендират ли да повтарят антропологични типове от региона? Това знаех за нашите манекени, изгорели заедно със сградата срещу Народното събрание. Излезе уредник от кабинетите, но и тя не знаеше с точност датировката. Беше сигурна само в едно. Тези манекени са там поне от средата на 70-те години, когато местният уредник ги договорил и доставил от музея на открито в Арнем. Явно там са поръчани и направени, явно в 70-те вече са били демоде и за музея на открито... Но определено експозицията в Хинделопен има висока историческа стойност за музеологията в Европа.

В същия момент от архива на ЕИМ “се появиха” снимки от старата експозиция на музея от преди бомбардировките. Заедно с описание на експозицията от самия Христо Вакарелски, списание Сердика, 1939 г. Невероятно какво още неоткрито стои в историята на софийския музей...

Музеят на комуникацията – музей без комуникация

Хага, април 2010

Тръгнах да разгледам изложбата за “Царство Насам-натам” в музея на комуникацията, защото открих вестник, издаден от същото това царство в Лайденската библиотека. Звучеше като перфектната изложба за деца. Забавна, шарена, предизвикателна. Музеят вече бе стигнал до мен,заинтригувал ме бе... без дори да знам какво може да предложи един бивш музей на пощите.

Дизайнът е първото, което се набива на очи в музея по принцип и както онзи ден видях, той е едно от малкото неща, които все пак се променят. Вчерашнaта презентация беше почти празна откъм съдържание. От нищо нещо са направили, си казах. Но за сметка на това концепцията им за експозиция – издържана до последно, нямах никаква забележка.

4-5 етажа, огромни пространства, препроектиран изцяло интериор като за музей. Рецепция, магазин, кафене, ясна ходова линия. Градацията върви във вертикал – най-долу информация за най-големите, най-горе – за най-малките.

На първия етаж най-общата и скучна експозиция с емблемите на пощите и далекосъобщенията, всяка от които скрита зад завеси като звезда на сцената, а до нея – тъчскрийн с анимация, обясняваща еволюцията на пощенската икона. На втория етаж – изложба за тийнейджъри, представяща най-общо телефоните, използвани във филмовата индустрия. На 20-тина екрана над също толкова витрини, разположени в кръг, можеш да гледаш откъса от филма, а под него в оригинал телефонa от ръцете на актьора. На следващия етаж има компютърна зала за провеждане на уроци в музея.

Наблюдавах как един клас тийнейджъри разглеждат изложбата на втория етаж с интерес, след което сядат зад компютрите на горния етаж и се ровят в интернет. В единия край на залата можеш да снимаш филмче и да го качиш онлайн. Идеята е да влезеш в роля: тази на оператора, режисьора и репортера.

Въпреки това, като на всякъде, и тук имаше отегчени, които се бяха отцепили от класа и ядяха сандвичи в преддверието на музея, като не пропускаха да се надсмеят над презентацията му. В коридора на влизане в музея, има няколко аудиоклипа, в които виртуални хора посрещат с поздрави, подвиквания и закачки пристигащия посетител. На излизане – през другия коридор се сблъскваш със собствения си образ в огледало с надпис: “Довиждане”, което се чува и на запис. Да, служителите също кимат на излизане, но посрещането и изпращането тук са тотално формализирани. Музеят общува с посетителя с помощта на фотоклетки. В музеят на комуникацията никой не иска да си комуникира с посетителя. Почти като извън музея?

Излиза, че музеят е по-скоро за ученици. Възрастните са пренебрегнати. При положение, че не водих дете с мен, приключих със снимането и разглеждането за час и половина, а уж има 3 етажа с изложби... Това говори достатъчно.

От “Царството Насам-натам” накъде?

Само че моята цел беше изложбата за най-малките, “Царството Насам-натам", правена по книга, която се продава в музея (http://www.muscom.nl/tentoonstellingen/rijk_van_heen_en_weer/). В нея почти липсва информация, която децата по презумпция извън музея да не са си набавили вече. Това е все пак музея на пощите (сега на комуникациите), какво може да предложи, помислих си... Дизайнът е ефектния там. Театрален декор, така бих го определила. Посетителят е този, който задвижва куклите или активира аудиоклиповете. В “Царството Насам-натам” има няколко “провинции” (подобно на нидерландската земя, която е разделена на различни “-ландс”): Grensland, Droomland, Anderland, Toenland, Digiland, Huisland. В различни раздели обясняват на децата следното:

Как мечтаем – в Droomland, Страната на мечтите;

какви са били комуникациите в миналото (хартиени писма, пощенски гълъби и странни машини за звук) – Toenland, Страната на миналото;

какво е в настоящето (чатовете, компютърните игри-комуникации) – Digiland;

как се пътува (като подаваш документи на границата, за да те разпознаят и регистрират) – Grensland, Граничната страна;

средствата за комуникация в “далечните” страни на “другите” – Anderland, Страната на другите;

как достигаме до и общуваме с извънземните в Vreemdland, Страната на странните и

как общуват хората в къщи - в Huisland, Нашата си страна.

Концепцията е изчерпателна, непоколебима, защитима, интересна, холандска и... най-вече детска, но това е всичко. Винаги е любопитно да видиш “отдалечаването” на погледа и същевременно любопитството, когато става въпрос за “другите”. Кои бяха споменатите като “други” в този музей? Същите и по същия начин обобщени, като в Тропическия музей и в този по етнология: индийци, африканци, араби, руснаци... И макар на стената с писмата да се чете германски, френски и руски, акцентът бе върху далечните и странните.

Въпреки че се срещаха, примерите за лични истории бяха много малко, запомнящите се факти – също толкова недостатъчнo. Вероятно количеството информация е съобразено с детския капацитет на запомняне - на час по лъжичка. Ето моите спомени на прима виста сега, ден и половина след посещението: видях един телефон в Андерланд, който хората в Африка ползвали като фенерче, защото нямали ток. Специален софтуер позволявал светлината от екрана на телефона да не угасва. А как зареждат хората въпросния телефон, като нямат ток? Не разбрах. Помня и алеята на славата на извънземните. Помня и разговора между последното поколение телефони и първото поколение компютри. Телефонът се надсмиваше над компютъра. Да, по детски е, дава информация за капацитета на първите компютри, но отношението към миналото е… някак високомерно.

Затова поставих под въпрос “музея” там. Музеят според музеолозите е отношение към миналото и настоящето. Тук еволюционната теория бе победила и се надсмиваше над това същото минало, със всичките му слабости и недостатъци от гледна точка на комуникациите. Липсваха именно онези “истории”, които да обяснят мотивацията на хората да развиват технологиите. За времето и комуникациите – нищо казано и показано.

Така блестящата концепция на музея се срина пред очите ми. Да, открих всички компоненти на съвременния музей. И все пак – излязох неудовлетворена.

Музеят за мен, а и за много други вероятно, е комуникация и информация. Този не успя да ми предаде стойностна информация – ни за миналото, ни за настоящето. Дали музеят се е превърнал в атракционен парк? Не бих се върнала там. Поне не скоро. Защото за мен музеят на комуникацията се изпразни като театрален декор след края на представлението.

Политики зад димната завеса

Димитър Тошков, demetriodor@gmail.com

„15 февруари 1810 годинъ. Днес правителството реши да отложи поголовната забрана на употребата на опиум в страната. Депутатите изтъкнаха, че в тези времена на криза, съдържателите на пушилни за опиум ще пострадат неимоверно, което ще доведе до множество фалити в тази и инак трудна икономическа обстановка. Г-н Балкански от Асоциацията за внос и преработка на индо-китайски опиум обяви, че в момента в държавата повече от 10 000 семейства се изхранват от производство и търговия с опиум и всички те ще останат на улицата, ако забраната влезе в сила. Освен това опиумният туризъм, на който бюджетът на страната толкова разчита, ще пострада пагубно. Гражданинът А.А., на излизане от известната столична пушилня „Морфинов рай” сподели, че никой няма право до му отнема правото да употребява опиум и че все още никой не е доказал, че той води до каквито и да е телесни и душевни проблеми. От Сдружението на индустриалците също подкрепиха свободната употреба на опиум на работното място и по обществените заведения, заявявайки, че „ако отнемат опиума от работниците, броженията и конфликтите по фабриките ще станат неуправляеми”.

Тази история е измислена. Най-вероятно подобни чувства ще буди у бъдните поколения, обаче, съвсем реалната история с решението на съвсем реалното 41-то българско Народно събрание да отмени забраната за тютюнопушене на обществени места, която трябваше да влезе в сила от юни 2010г.

Отмяната на забраната е назадничав акт сам по себе си. Още по-тревожни са, обаче, изводите, които човек може да си направи от цялата тупурдия покрай (отмяната на) забраната, за начина, по който публичните политики се изработват, приемат и прилагат в страната. В България всяко решение е предпоследно, няма организации, които да представляват интересите на обикновения човек в законодателния процес, и държавата очаква целите на политиките й да се изпълнят с магическа пръчка в момента, в който законът се публикува в „Държавен вестник”.

Фактът, че забраната на тютюнопушенето на обществени места трябваше да влезе в сила 12 месеца след приемането на закона не е проблем. Даже можеше да е похвален, ако зад него не прозираше зле-прикритото малодушие на предишните управляващи да избегнат негативите от наложената забрана, докато в същото време обират лаврите, че са се заели с проблема. Чисто и просто, отложеното влизане в сила на забраната бе бомба с часовников механизъм, заложена от предишния кабинет. Ако целта на отсрочката е била да се пригоди по-добре страната за новата политика, то резултат няма. Въпреки че има Национална програма за ограничаване на тютюнопушенето, Работна програма към националната програма, Съвет, Програмен съвет, национален координатор и какво ли още не.

Всъщност отчайващата липса на гласа на министерството на здравеопезването (или на който и да е друг глас, отговорен за тази политика в правителството) в обществения дебат по темата е скандална. Никъде в българския печат или електронните медии не е представена ясна, конкретна, и убедителна обосновка, защо забраната е необходима и полезна. Липсата на комуникационна стратегия позволява на противниците на забраната да представят проблема с тютюнопушеното на обществени места като личен проблем на всеки пушач и неговото здраве или като общ икономически проблем за страната. Никой не разясни, че целта на забраната не е да се ограничава свободата на всеки един от нас да се трови както реши за добре, нито да се намали цигарената смрад из столичните ресторанти, нито дори ‘да бъдем европейци’. Целта на забраната е да се предпазят от вредния ефект на цигарения дим тези, които не могат да избират дали да бъдат там, където се пуши. Факт е, че едва когато проблема беше представен в тази перспектива, забраната стана факт из Европа. Едва когато се появиха убедителни изследвания, че в Обединеното Кралство, например, десетки бармани и други заети в хорека-сектора (хотели, ресторанти и кетъринг) умират всяка година от ефекта на вдишания дим от чужди цигари, промяната стана възможна. Целта на забраната за пушене в офиси и ресторанти е да предпази бременната сервитьорката, която работи по осем часа на ден в задименото кафене; да спаси бармана, който има хроничен бронхит, но няма шанс за друга работа; да отърве секретарката от пушека на двете кутии цигари на ден, които нейният шеф бълва.

На кой ли му пука за някаква си сервитьорка ще кажете вие, и ще бъдете напълно прави. Очевидно нито на изпълнителната власт, нито на партиите и техните депутати, нито на неправителствения сектор им дреме за интересите и предпочитанията на обикновения човек (65% от българите по-скоро подкрепят забраната за пушене в ресторантите, според изследване от 2009 г.). Законодателната машина (или цирк, според други) се движи от хора, защитаващи други интереси. Естествено, предпочитанията на цигарените производители и търговци по-лесно намират път до Народното събрание. Все пак, макар и малко на брой, те имат много повече да спечелят или да загубят от забраната от мен или вас. Наивно е да очакваме, че (бивш) търговец на цигари ще подкрепи забраната в парламента: вие бихте ли отрязали клона, на който седите? Проблемът е, че няма организации които да мобилизират милионите, които подкрепят забраната, но не им пука достатъчно за цялата работа, за да направят каквото и да било по въпроса. И да, част от ролята на държавата в обществото е да артикулира и защитава тези интереси в политическия процес и да измъкне законотворчеството от ръцете на лобистите. Не и в нашата страна.

Урокът е, че докато гражданските организации не поемат представителството на тези интереси, промяна няма да има. Навсякъде в Европа, забраната бе извоювана от коалиция между министерствата на здравеопазването, неправителствени организации и лекарското съсловие в противовес на цигарени и хорека интереси, а не бе спусната с постановление на Държавния съвет или нечий кралски указ.

Липсата на каквато и да е дългосрочна политика по въпроса с тютюнопушенето и без това спъва, и ще спъва, дори и мижавите законодателни инициативи в областта. Депутатката Фидосова казва, че забраната по-добре да се отмени, защото така или иначе няма да се спазва. Лошо е, че това го казва представител на законодателната власт. По-лошото е, обаче, че е напълно права! В тази обстановка и при тази подготовка, дори и приета, забраната наистина няма ниакакав шанс да прескочи от света на буквите (били те и държавни) в реалния свят, в който всички ние работим и се забавляваме. То и сега има формално действаща забрана за пушене в закритите работни помещения (чл.56, ал. 1 от Закона за здравето), но 40% от българите заявяват, че са изложени на тютюнев дим на работа.

Българският нормотворец живее с илюзията, че усилията за правене на политика свършват с печата на председателя на Народното събрание под някой закон. Никъде по света това не е така. Навсякъде прилагането на политиките (и законите) иска средства, добра организация, разпределение на отговорностите и хора, които да контролират този процес. Кой ще инспектира стотиците хиляди заведения и офиси? Нови хора ли ще се назначават в инспекторатите или сегашните служители ще получат нови задачи? Как ще се осигури достъп на пострадалите да защитят своите права в съда? Как ще се реагира, ако в първите месеци никой не спазва забраната? Колко големи да са глобите за неспазване, за да работят? Дано да има някой в държавата, който да се буди посред нощ от тези проблеми. Аз силно се съмнявам.

Накрая, за да завършим с нещо приятно, представете си следните картини: (1) Гъста мъгла, през която едва се виждат очертанията на меки хълмове. Отдалеч се чува весела музика. Цялото село се е събрало в кръчмата, където танцува под звуците на цигулка, обвито в облаци цигарен дим и с големи халби тъмен Гинес в ръка. (2) Уютно кафенце покрай спокойните води на амстердамските канали. Младеж с раста до земята и костюмар поразхлабил вратовръзката небрежно пушат по цигара, докато си подават джойнта. (3) Еспресо бар с кафе машини, излъскани до блясък. Покрай бара фигури в тъмни костюми нервно отпиват от късите си кафета и изпускат елегантни струйки цигарен дим. Какво е общото между тези картини? Общото е, че колкото и стереотипни за живота в Ирландия, Холандия, и Италия да ни изглеждат, и трите картини са вече част от миналото, защото обществата в тези три държави решиха и обърнаха гръб на тютюнопушенето на обществени места. Иска ми се да вярвам, че и в България такава промяна е възможна и че обществото може да избяга от плена на недообмислените закони, мърлявото прилагане на правилата, и от цигарения дим в общото ни пространство.

* Стратегиите са достъпни на http://www.aznepusha.bg

** В Европа всъщност има различни политики по отношение на пушенето на обществени места: от пълната забрана в Обединеното Кралство и почти пълната забрана в Италия до по-‘либералните’ режими в Австрия, Дания и Гърция, например. Вследствие на различията, и политиката на ЕС по въпроса е под формата на беззъба Препоръка, а не на задължителната за изпълнение Директива. Въпреки това, следвайки неочаквания, но затова и толкова заразителен, пример на Ирландия от 2004г., почти не остана европейска страна, която да не затегне режима през последните 6 години. Европейските промени следват примера на Калифорния (1995) и Ню Йорк (2003), където все по-често за пушенето се определя като „никотинова епидемия”.

Един 10 ноември в Амстердам

10 ноември 2009 г., градската библиотека в Амстердам: група българи-имигранти в Холандия се събират да отбележат падането на комунистическия режим в България. В програмата има от всичко по малко – музика, филми, бг рокзвезда и политически дебат. Закъснявам малко. Пристигам точно за началото на филма и сядам на предпоследния ред. Двама мъже зад мен се оплакват през цялото време от „свобода” на словото и поведението, която дори тук и сега, в Холандия не им била предоставяна. Непрекъснатото мърморене на висок глас дразни околните. Но те упорито коментират „изкуственото мълчание” на зрителите по време на филма, който предизвиква емоциите им. Те искат да ръкопляскат, а общността на присъстващите отхвърля като непривично поведението им. „За какво бяха революционните събития от 1990-та? Защо емигрирахме?” Неудобната ситуация поставя мълчаливо под въпрос понятието за свобода на присъстващите в залата. Предизвиква ли емоция припомнянето на случилото се през 1989-та и 1990-та година? Празник ли е 10 ноември за българите? Защо всички тези хора избраха да присъстват в залата? 
На път за библиотеката си мислех, че не знам друг българин в Холандия, освен Даниела, който би се заел смело с организацията на подобно събитие. Не си го и представях по друг начин. Непременно с политически дебат и с ретроспекция, а след като ще е празник – и с музика. Не си представях и Васко Кръпката в библиотека може би, но Амстердамската библиотека е отвъд нормалната представа за институцията. Така че – всичко е възможно. Все пак стереотипната идея на не-холандците за Холандия се изчерпва с буквалното определение „свободна страна”. 
Филмът определено беше най-силната част на събитието. Не можех да повярвам, че е правен в ранните 90-те години. Сепията на картинта подсказваше възрастта на лентата, но споделените мнения звучаха като съвременни или провиденчески, като „отгатнали” бъдещето. Неувереността на първия образ, жената-инженер в панелен апартамент, както и меланхолията на художничката... Техните мечти отпреди 89-та са се срутили изведнъж, съвременната им ситуация е нестабилна, революционна, разрушителна, но не и непременно градивна. Хората емигрират! Добре ли е да имаме свобода на пътуване, като приятелите ни напускат? 20 години по-късно, в България се е променило само едно – липсва ентусиазмът на промяната. 
След постигането на голямата външнополитическа мечта – признанието от Старата Европа, вече и посока нямаме. Мечтите ни не са ориентирани към бъдещето, гледаме само назад към миналото. Дискусията ме остави с неприятното усещане, че българската демокрация в лицето на „революционерите” от 1990-та и Едвин Сугарев, също гледа с носталгия назад, към своята революция. Когато е имала мисията, да разруши комунистическите институции и да отстрани „враговете” от властта. Дебатът не беше особено жив, но така или иначе, българите не обичат някой друг да им говори за политика. Предпочитат те да я коментират. За мен дискусията постави проблема за „близостта” на гледните точки на Запада и Изтока. Макар на теория да имаме общи европейски ценности, дори на една маса ние се гледаме от двата й различни края. 20 години по-късно двете части на Европа все още не се познават, търсят общи черти, но откриването им изглежда трудно. Това не е скептицизъм. В залата хората ръкопляскаха на своите и коментираха обидено чуждите, на чиято земя резидират. Едва Васко Кръпката, т.е. носталгията на българите по общите забавления в миналото, тушира политическите различия. Така пак се върнахме в миналото, което си остава общо. А бъдещето? Тук всеки се справя със своето бъдеще. За щастие, емигрантите не зависят от държавата България. 
Може би точно заради независимостта си, българите-емигранти имат причина да изберат 10 ноември за свой празник. Никога не съм се замисляла, защо тази дата не е празник в държава, която е отхвърлила тоталитаризма. Хората все по-малко знаят за не-свободата по време на социализма. Всекидневната история на 45-годишния режим се помни, но не се говори за нея. Тя е тема-табу. Табуто е нещо опасно за общността. Но заради мълчанието, никой вече не помни, кое точно е опасното и защо е необходимо екстра-внимание, предпазни мерки, почукване на дърво, подръпване на ухото, за да „не чуе дявола”. И когато мине време, и всички забравят същността на опасността, тя не предизвиква страх. Тогава миналото бива лесно реабилитирано. Затова съвременното общество употребява празниците, за да си припомни грешки като войните или Холокоста и те да не бъдат повтаряни. 
На 10 ноември в България не се случи нещо кой знае какво: един дългогодишен владетел беше подменен. Но датата-символ разделя епохи в мисленето и поведението. Материализирането на страховете на образите от филма на Иглика Трифонова все още не позволява на българите да се зарадват и да празнуват свободата си. Усещането, че „не сме готови за Европа” не е валидно само за Ф. Болкенстейн. Не е приятно, когато чуеш коментар за себе си и знаеш, че е това е истината. Но на холандците не им пречи, да ни го кажат в очите. 

Историята с микро и макроелементи

5 март 2009 г., 4 без 5, необичайно слънчев и топъл следобед. Едно момиче с голяма чанта и бележник, сяда на пейката пред блока на оживения от коли и автобуси булевард в Димитровград. На отсрещната пейка можем да видим видимо трудно подвижен мъж на около 80 години, който се чуди, какво ли търси тази девойка тук. От Енергото ли е, или от ВиК, сигурно пак пари ще иска... Другите мъже наоколо, бъбрещи на крак със съседа, бавно се приближават и насядат на отсрещната пейка. "Кога ли ще се осмелят да седнат и до мен?", пита се момичето. Да, като свършат местата до познатия. Бавно и пейката на момичето се пълни, докато пенсионерите стават 6, а девойката е сама. Сега вече любопитните погледи се срещат нетърпимо често. Кой ще е първи? Кой ще я заговори?

Момичето съм аз. Загубила съм рефлексите си на изследовател, в главата ми е само етиката на етнолога и не смея да проговоря. Срам ме е, че уж изучавам социализма, а хора като тези около мен на пейките знаят толкова повече. Страх ме е от пропагандата, а тя не боляла. Никога няма да забравя първите разменени реплики. "От тук ли сте?", попитах пушещия до мен дядо (определено бих могла да съм му внучка). "Хехе, оттук!? Момиче, тука няма местни, всички сме дошли от някъде." Това изречение прозвуча като изначална истина за миг. В цялата си десетгодишна практика на етнолог, на терен не съм чувала подобно "признание". От година чета форумите в интернет-изданията и под всяка статия има гореща борба между местни и кореняци софианци. Според тях да си кореняк е безспорно по-добре. Вероятно не питах правилния човек, ако насреща ми беше внук му, той сигурно щеше да твърди, че е кореняк.

Всъщност се зарадвах да чуя точно този отговор. Той беше като загубено парче от пъзела на миграциите, който редя от две години сама пред себе си. В Лайден, където се преместих да живея, в изложбата за града в местния музей пред една врата с много различни фамилии на пощенските й кутии видях един особен поглед към градското население. Според текста до вратата историята на града е историята на мигрантите. Хората идват и си отиват. Някои остават по-дълго, други отпътуват бързо. Доскоро мислехме да отпътуваме след близо две години престой. Сега оставаме. За още три. Дали това е кратко или не, зависи от гледната точка.

В Лайден, като цялата Холандия, ниската земя в Нидерландия, трудно можеш да разпознаеш кой е "местен". Дали Димитровград изглеждаше така? Не, там със сигурност има местни и няма новодошли днес. В 1947 г. е било точно обратното. Стартът на бригадирското движение, което строи заводите в района, довежда маси хора от различните краища на България. Тези заводи привличат работна ръка доброволно или по задължение. Според официалния разказ на музея на Димитровград строителите на промишлените обекти са тези, които издигат искането на голото пространство да се построи град с името на вожда. Дали това е така или новият град е планиран от Партията и спуснат на бригадирите чрез поставени лица, не можем да знаем. По времето на социализма има само официална история. Неофициалните, устни разкази са толкова силно манипулирани от пропагандата и съвременността ни, че е трудно да се разследва подобен момент. По-интересното е точно това движение на хора, мотивирано или не, принудително или не, пулсиращо с различна сила през различните етапи от управлението на БКП. Така репликата на този случаен човек от пейката пред блока разбуди мислите относно уседналостта и миграциите, които делят хората на кореняци и новодошли и превръщат социалните категории "селяни" и "граждани" в морални.

Колко често ни се налага да се местим? Кой е по-уседнал - ние или мислените за "номади" по природа цигани? На тези въпроси ще се опитам да отговоря в следващи статии тук с две истории: моята родова история (личен прочит) и тази на една възрастна копанарка от село Кръстина до Бургас (нейния разказ).

Дали историята на Европа като "стария континент" е история на уседналост, разказана от кореняци европейци или миграциите движат събитията и променят културата? Заслужава ли Европа своя "музей на миграциите" и къде трябва да бъде той? (Тези въпроси бяха обсъждани в работни групи на конференцията в Берлин през ноември 2008 г.) Допустимо ли е да предаваме собствената си идеология на национализма за една нова и трудна теория за европейската общност като изначално мигрантска? Тази теория определено приравнява разликите между стария и новите континенти, изградени и изграждани от мигранти. Ние избираме: различното или общото?

Изложба на забравени игри

От Лора Филева, препечатано от в. Дневник, 28 април 2009

Картонени игри и пластмасови играчки, изработени от Трудово-производствена кооперация (ТПК) "Хемус", са подредени в изложба в artnewscafe в Пловдив. В експозицията са включени класическите ''Не се сърди човече'', ''Черен Петър'', ''Погледни и нареди'', "Послушай картата", излезли на пазара в годините на социализма, в детството на авторите на проекта - фотографът Никола Михов и архитектът Валери Гюров, който и рисува графити.

"Валери подготвяше изложба и си търсеше мозайка с пластмасови елементи. Така научи, че в склада на ТПК "Хемус" са останали много игри, които се продават между 30 и 70 стотинки", разказва Никола Михов. Според него забравените вече забавления са своеобразна история на промените в ценностите на хората.

Валери Гюров и Никола Михов са съученици от първи клас и са "преживели много неща заедно". "Като видях всичките игри и се върнах в детството ми, дори изрових някакви мои стари", продължава Михов. Любимата му, на която и сега играят, е "Рали" - зарчета с различни цветове се надпреварват, участват и пионки.

В изложбата са включени рисуваната от холандския дизайнер Дик Бруна ''Картинно лото'', както и ''Животът на Исус'', ''Междузвездни войни'', ''Сам с крадец в къщата'' и ''Аз имам фирма''.

"Когато искате да се забавлявате в почивните дни или търсите подходящ подарък за вашите близки, класическите картонени игри на ТПК "Хемус" са чудесен избор, защото дават незаменимата радост на общуването, създават приятна атмосфера и събират цялото семейство заедно." Това е цитат от рекламна брошура на трудовата кооперация.

Повечето от помещенията й се отдават под наем, производството е спряно. "Когато отидохме, директорът, който си е същият, се учуди, като видя колко сме ентусиазирани", си спомня Михов. Там беше и същата счетоводителка.

Изложбата, която ще продължи до 30 май, беше открита със спортен полуден, като пред галерията посетителите играха и на други позабравени игри от детството като "ръбче'', скачане на ластик и федербал. За фон звучеше музиката от "Войната на таралежите'', ''Васко да Гама от село Рупча'', ''Неочаквана ваканция''.