За идолите и светините на историята (балканския синдром)

Дали балканските национализми са в процес на преосмисляне, дали изживяват криза или хората имат нужда да говорят, за да се чувстват сплотени? Историята предлага много възможности. Добре е, че се намира кой да провокира разговорите.
Дали идолите имат право на личен живот, личен избор и право на грешки? Не. Всичко човешко им е чуждо, в името на народа.
Дали имаме право да задаваме въпроси и да изследваме безвъпросното в миналото си?
Въпросите са същите като в статията за превода на "Време разделно" по-долу в блога.

Ето един добър пример от съседна Турция, копиран от Нетинфо:

Противоречив филм за Ататюрк разказва и за българския му период

10.11.2008

Турски документален филм за бащата на съвременна Турция предизвика буря от противоречиви реакции в страната, тъй като показва "човешката" страна на Мустафа Кемал Ататюрк (Ataturk.com) - неговата депресия, любов към чашката и страст към жените.

Лентата "Баща на турците" е дело на известния турски журналист, писател и документалист Джан Дундар (CanDundar.com.tr). Премиерната й прожекция беше на 28 октомври, в деня на 85-ата годишнина от основаването на Република Турция. Музиката към филма е написана от световноизвестния сръбски музикант и композитор Горан Брегович.

Само през първите пет дни от прожекциите филмът беше гледан от половин милион турци, предимно ученици и студенти. През 1993 г. филм от същия режисьор за последната година от живота на Ататюрк спечели международно признание и бе показван и изучаван в училищата.

Оценките за новата творба на режисьора обаче са противоречиви

Историята във филма започва от усилията на едно младо момче да бъде прието във военна академия въпреки несъгласието на майка му. Мустафа е описан като амбициозен студент, който мечтае да промени страната си.

Лентата представя зрелия Ататюрк като авторитарна личност и военен гений, чиято реформаторска енергия довежда до издигането на модерната светска държава от руините на Османската империя.

Той обаче е показан и като меланхоличен човек, пристрастен към цигарите и алкохола, заради който получава цироза на черния дроб и умира едва 58-годишен.

Дълбоко депресиран, откъснат от народа, той прекарва последните си дни, търсейки утеха в компанията на различни жени. Филмът показва как Мустафа обикаля разочарован из Анкара и Истанбул, пушейки и пиейки непрекъснато... и плачейки.

Именно този образ разпали страстите между ислямисти и кемалисти

Последните дори говорят за "заговор на Запада" с цел отслабване светския характер на турската държава.

"САЩ се отнесоха с войниците ни в Ирак като с обикновени престъпници. Въпросният филм е част от същата стратегия", смята журналистът от в. "Ватан" Йийит Булут, припомняйки за ареста на турски войници през 2003 г.

Според него филмът омаловажава значението на Ататюрк, подкопава имиджа му сред младите турци и може само да послужи на интересите на ислямистите, докато все още съществува напрежение между светски настроените и поддръжниците на консервативното проислямско правителство в страната.

"Ататюрк е представен като един самотен и отчаян женкар, който изпива по шише ракия на ден и се разкайва за постъпките си. Всичко това не е вярно", възмущава се и Дениз Байкал, лидер на основаната от Ататюрк Народно-републиканска партия.

В същия дух двама видни лекари обявиха вчера, че ще заведат дело срещу създателя на филма, защото творбата рекламира пушенето и то с помощта на един "национален символ".

Това е моят Ататюрк - искрен и чувствителен

настоява обаче Джан Дундар, който съжалява, че в цяла Турция няма нито един музей, посветен на нейния създател.

Режисьорът критикува експлоатирането на култа към "Великия спасител", особено по време на третия и последен военен преврат в страната през 1980 г. Според него ефектът е принизяване на философията на Ататюрк чрез превръщането й в догма - т.е. по-трудна за разбиране.

Този подход на неприкосновеност само отблъсква хората от Ататюрк, докато той всъщност е бил революционер, радикал, изоставен през годините от най-близките си поддръжници, които не са успели да проумеят дълбочината и обхвата на неговия идеал.

Турският министър на културата също се противопостави на критиките срещу биографичната лента, подчертавайки, че някои хора явно искат да си представят Ататюрк като "някакъв безпогрешен супермен".

Той е човешко същество като всички нас - със своите надежди, разочарования, моменти на гняв и щастие, отбеляза той.

За първи път в Турция филмът слиза до балканските корени на Мустафа Кемал, съобщавайки факти и от юношеските и младежките му години в Солун, Македония и в София.

Една част от несъгласията на критиците се отнасят именно за периода от живота му в българската столица. Както е известно, през 1913 г. Ататюрк е

назначен за военен аташе в София и остава 18 месеца в България

Много популярна е историята за сърдечната му връзка с дъщерята на ген. Стефан Ковачев - Мити Ковачева, за която Мустафа уж искал да се ожени.

Джан Дундар твърди обаче, че в София не са успели да намерят конкретни доказателства за този роман.

"Срещнахме се с дъщерята на госпожа Ковачева. Не намерихме нито един ред, нито една снимка, която да документира тази "безнадеждна, голяма любов". Дали наистина Ататюрк е обикнал българката или дружбата с нея е била само част от службата му", се пита режисьорът.

Опонира му друг известен изследовател на живота на Ататюрк - Ерол Мютерджимлер. В интервю за в. "Ватан" той разказва:

"В България Ататюрк има връзка с дъщерята на един български генерал. Двамата обаче се разделят в деня, който е празник на розата в България. Той дава всичките си пари и изпраща кола с рози на любимата българка."

Мютерджимлер твърди също, че Ататюрк не е бил влюбен в съпругата си Латифе Ханъм, че бил много романтичен мъж. Пак според него Мустафа Кемал умира не от цироза, а от рак.

"През целия си живот той е самотен като Бетовен, Моцарт или кралица Елизабет. Гениите винаги са самотни. Но ние, турците, сме длъжни да направим един истински филм за Ататюрк, както има филми за Наполеон, за Цезар, за британската кралица", казва той.

Нобелистът Орхан Памук пък преди време бе признал, че "много иска да напише роман за Ататюрк, но това е невъзможно", имайки предвид официалната идеология в Турция.

В Турция Ататюрк има статут на народен герой, неговият лик е навсякъде. Във всяко училище има негов бюст, негови паметници и мемориали - в цялата страна, а всяка година милиони турци се стичат към мавзолея му. Оскверняването на паметта му се смята за престъпване на закона.

Днес в часа на смъртта на Ататюрк - 09.05 ч., в цяла Турция прозвучаха сирени, знамената бяха спуснати наполовина и гражданите почетоха 70-ата годишнина от смъртта му с едноминутно мълчание, съобщава турският телевизионен канал СиЕнЕн-Тюрк.

В двореца Долмабахче в Истанбул се състоя церемония в спалнята, където е починал той. На леглото му, покрито с турското знаме, бяха положени цветя от отговорни представители на парламента, Истанбулското валийство и турските въоръжени сили.

След церемонията много турски граждани, с цветя и турски знамена, посетиха двореца Долмабахче, за да отдадат почит към делото на бащата на турската република.

Възпоменателни тържества имаше и в столицата Анкара, турския парламент и всички училища.

My Second Life - the video diaries of Molotov Alva

Преди два дни по една от холандските телевизии (Nederland 2) попаднах на документален филм за Second Life. С всяка минута се изумявах все повече какви фундаментални философски тези се налага да преосмисляме с нахлуването на глобалната виртуална мрежа в животите на всеки от нас. Казвам животите - защото по време на филма се замислих дали всеки от нас не живее поне два живота в този единствен, който си е мислел, че му е спуснат отгоре, от съдбата. Дали виртуалният(те) живот(и) не ни разбиха тотално илюзиите за Онзи, там горе, който определя линията на събития, които живеем? Изобщо - и вашите въпроси ще се разбунтуват, само гледайте филма. За съжаление наличното видео е само интро.

Време разделно за българите-имигранти в Ниската земя

Като стане въпрос за имигранти, в съзнанието ни изниква идеята за общност. Веднага след това си представяме символи, обединяващи общността. Общностите, както казва Бенедикт Андерсън в книгата си, са въображаеми, а обединението - прекалено мъгливо. Всъщност силата, която успява да сплоти имигрантите, обикновено е външна, притискаща и групираща ги според стереотипи, нарупвани бавно, но сигурно.
Българските имигранти в Холандия са аморфна група, трудно разпознаваема по външни белези. Бъркат ни с поляци (заради езика), с турци, заради външния вид, а доста често ни заговарят на холандски.
Българите си имат символи: знамето, киселото мляко и Мадарския конник. Достатъчно е да се спомене за нещо турско, за да изникне образът на насилието и “османското робство” като имагинерна категория, бетонирана още в началното училище. Представата за “османското робство” има ясни, цветни визуални измерения - тя е червена като носията на Елица и кръвта на Манол и черна като фереджетата на “помъчените” родопски християнки и като расото на поп Алигорко. Тя е рязка, крещяща и безкомпромисна. Тя е контрастна - като християнския мъченик, изправен пред ятагана на исляма.
Няма по-добра метафора от “Време разделно”, описваща състоянието на съвременното общество в България и нейните емигранти. Етническата толерантност си остана политически мит, в който след 2001 дори политиците не вярват. Расизмът и отрицанието на другостта приемат гротескни форми в иначе европейска България.
Популяризирането на националната култура се счита за част от интеркултурния обмен. Дали обаче българските имигранти в Холандия имат нужда от демонстрация на идентичност? Предполага се - да. Те имат свои училища за изучаване на езика и магазини с изцяло български стоки. И двете са продукт на частна инициатива. Държавата в лицето на посолството се опитва да консолидира тези индивиди, ходещи из Ниската земя и говорещи български език. Опитите се ограничават до сбирки веднъж годишно, на 24 май, празника на писмеността в България. Отново езикът е спояващ елемент. Дали държавата обаче се грижи и за другите си емигранти - онези, чийто майчин език не е българският? И тук отговорът е кратък и ясен - не.

***
Поводът да мислим върху проблемите на въображаемата българска общност в Холандия се оказа представянето на превода на романа “Време разделно”, в посолството, състояло се на 2 ноември 2008 г. Само ден след празника на будителите, който отскоро празнуваме в България. Трудно е да се обясни на чужденец що е то будител. Това не са мъченици на вярата, а герои на езика. Да, отново езика. Сигурно само той ни е останал.
Срещата с автора на книгата, Антон Дончев, събра на едно място българи-имигранти с различен опит и престой в Холандия. Очакването на писателя предизвика бурни страсти в интернет-пространството, размяна на идеи за книгите му и тяхната употреба, върна на преден план спомена за стари взаимотношения между очакващите го.
Тръгнах към срещата с една торба въпроси:
дали литературата произвежда светини, които не подлежат на размисъл, а само на почитание от страна на публиката;
какво общо имат литературните произведения на историческа тематика с историографията и с публичното говорене за историята;
редно ли е да търсим историческа истина, след като всеки от нас по различен начин възприема събитията в зависимост от собствената си идентичност;
не е ли редно да се съобразява подбора на литературни произведения за превод с публиката, т.е. дали “Време разделно” е най-подходящата книга от българската класика за пред холандската публика;
каква е целта на превода и на неговите инициатори...
За мен въпросите от преди представянето на холандския превод на книгата се умножиха след срещата. Въпреки че речта на писателя беше дълга и непоколебима в “истината”, чийто семена се опитваше да “посее” в главите на аудиторията. През цялото време авторът (със странна титла "академик") се държа като мисионер, дошъл да проповядва “правилната” вяра на “партийно” събрание. Държа се с нас като със самозабравили се ученици, сигурно защото сме напуснали майка България. Превъзходството му се дължеше на някакво убеждение за “шаманска” връзка с духовете от историята.
Целта на гостуването му беше да убеди нас, “еретиците”, в уникалността на нацията. Аргументите варираха в широк диапазон: от превъзходството по красота на търновските девойки над с гъркините, през жертвената същност на народа, който благодарение на тежката си съдба генерирал гении, та до даровете на съдбата (в това число шевиците и пояса като уникално български), с които разполагаме. Това, което владеем, не само е неповторимо и наше, то е нещо, което другите нямат. Затова сме длъжни да го показваме на останалите (в случая холандците), за да ги направим малко по-щастливи.
Литераторът, който отрече да е историк, говори дълго за историческата “истина” и непоколебимост, за това що е “свято” в историята и за изменническите посегателства на българите върху Батак и Шипка. Прав е писателят-пророк, че холандците са загубили онази нетолерантност и отрицание на другия, които той диктува като висша морална ценност. Той не пропусна и новаторските идеи за 4000 години българска държавност и за “ българската държава на духа”, подкрепена с авторитета на президента-агент.
Всъщност това, което беше събрало емигрантите в посолството, беше не беседата за историята, а книгите и героите на Антон Дончев. Многословието на автора преля чашата на търпението. Досущ като в романа “Време разделно”. Започна битка между автора и съ-авторите на книгата (както той ги нарече), неговите читатели. Академикът, като виден представител на Академията (БАН), не отстъпи думата, не прие аргументите на събеседника си, не пожела дори да чуе неговата теза. Със същия хъс събеседникът пък продължи да упорства в истинността на своята интерпретация. Бяхме свидетели на смутно време-разделно, на разделен език и кръстосали шпаги идентичности. За да е пълна картинката, част от залата остракира събеседника с различната позиция. Точно като на партийно събрание.
Същата тази Партия в 1964 г. поръчва книгата на писателя, а той срещу “само 75 лв. командировъчни” успява да обиколи Родопите и да прозре у мюсюлманите българското, да запише разказите за насилието и да си въобрази жестокостите до степен перверзия. Написването на романа е странно (според други - похвално) експедитивно - за 45 дена се случва проучването на терена, на историческия документ (доказан по-късно фалшификат от 19 век) за насилственото обръщане на помаците в исляма и физическото изписване на текста. Бих казала, това е достойно за рекорд. Наградата обаче не е за писателя, ако изключим командировки за държавна сметка в продължение на 44 години. “Наградата” е за онези, които са разказали на писателя родовата си история. Политиката за промяна на имената на помаците преминава през няколко пика, един от които е в края на 60-те години.
Нещото, което ме накара да се срещна очи в очи с писателя и преводача на холандското издание на “Време разделно”, бе употребата на книгата в политическите стратегии на Партията. Няма човек в България, който да не е чувал за едноименния екшън с елементи на ужаси от средата на 80-те, послужил за масово оръжие на пропагандата срещу българските турци. 300 хиляди емигранти в посока Турция бяха изпратени с облекчението, че в България сме останали само “чисти българи”. Успокоението идва именно от тезите на филмираната книга, чийто автор преди дни стоеше пред нас с “чиста” съвест. И проповядваше неотстъпчивост, втвърдяване на националните сили и безкомпромисност спрямо различните. А, и да не забравя за поръчението към българите в Холандия: да защитават “северната граница (Северното море) на българската държава на духа”.
С риск да завърша с плагиатство (виж статията на Мария Тодорова), ще спомена, че сред публиката присъстваше едно момиче, туркиня, от България. Тя лично благодари на журналистката Даниела Горчева, която единствена се опита да пребори крайно националистическата позиция на Антон Дончев с валидни исторически тези и доказателства. Защото срещата не беше за българската литература, както всички очакваха. Срещата се оказа за оръжията на балканския национализъм.
Тръгнах си доволна, защото успях да получа отговор на въпросите, кой е поръчал настоящия превод на холандски и кой е направил избора на книга за холандските читатели. Инициативата е на посланика, бивш съветник на президента, а финансирането - по комуникационната стратегия на Министерство на външните работи. Преводът е на Юлия Квак-Стоилова, дългогодишен имигрант в Холандия, чиито представи за страната и холандците са крайно негативни. Точно както очаквах. Все пак книгата не е преведена за емигрантите от България, а за холандците, които не подкрепят прояви на краен национализъм. Инициаторите просто не са преценили потенциалната си аудитория. Изданието е финансирано единствено с цел легитимиране на държавната доктрина.
За финал бих оставила отворени въпросите:
докога с политическите употреби на литературата, спекулациите с историята и жертвената съдба на българите...
докога с мълчанието срещу и съзерцанието спрямо псевдоинтелектуалците...
докога с остракирането на различните...
докога с безвъпросното почитане на историята...

***
За събитието можете да прочетете на няколко места, но под едно съобщение ще срещнете следните коментари:

28.10.2008 14:12
Osman : "Vreme razdelno",e nai brutalnata izmislica na DS,prez cialoto i sashtestvuvane.Nizkite dushici,sazdadoha tozi mit i sled tova predprieha vazroditelnia proces,misleiki si che sled kato sa zabludili cast ot stadoto,mogat da zabludiat i sveta.Da,ama ne.Bulgaria dulgo oshte shte plashta greha na durvenite glavi i jestokostta na satrapite ot DS.

28.10.2008 18:23
Иван : Османе, що си не затвориш мръсната уста(клавиатура). За милиони хора, които са чели тази великолепна книга, е голямо творение, само за урод като тебе е ДС измислица! Кретен!

http://www.online.bg/kultura/my_html/2223/razdel.htm

Великите българи в детските очи

Кой е Христо Ботев? Кой е Иван Вазов? Кой е Аспарух? А кой е Паисий Хилендарски?
Мислите си, че знаете? Едва ли.
Историята може да има и друг вариант. Детският. И е по-хубав от истинския, на големите. Повярвайте ми. Гледайте клипчето, което ме разсмя до сълзи...
Кога друг път сме се забавлявали с историята си?

Приказка за дупката 2 вместо абсурдите на ръководството на ЕИМ

Невидимото става видимо... през дупката.
Здрава дупка - в здраво тяло...
Чрез светла дупка - към светло бъдеще...
Деветата дупка на кавала...
Голямата дупка слепи ги ражда...
Бързата дупка - срам за майстора...
Капка по капка - дупка става...
На това място вчера имаше пост за абсурдите на ръководството на Етнографски институт с музей (ЕИМ) към БАН, който беше свален, за да не навреди на дейността на екипа на Националния етнографски музей. Постът разказваше за едно решение на директора на ЕИМ, с което той съвсем ясно демонстрира представата си за музей, а именно - СКЛАД НА ВЕЩИ. Като спекулира с правомощията си, директорът на ЕИМ буквално ампутира публичната дейност на музея. Въпросът ми е: В коя епоха живее въпросният директор на ЕИМ и докога ще се заблуждава, че тоталитаризмът е жив?

Изложбата, чието мото виждате по-горе, очаква вас, посетителите, за да постигне целите си. А именно – гласност и прозрачност на случващото се с паметниците на културата.

Музей на секса

Амстердам

(виж историята във видео)

Нетипично за живеещите на Ниската земя, вкупом с приятели, дошли на туризъм, се озовах в Музея на секса. Обикновено музеолозите рядко обръщат внимание на нискотехнологичните, предназначени за атракция тип “Макдоналдс” музеи (това последното е от жаргона на гилдията). Тъкмо от гледна точка на крайностите, до които може да се простира музейната презентация тази би представлявала интерес и за изследователите, наравно с туристите. Музеят на секса, както очаквах предварително, претендира да провокира традиционните представи за институцията, мислена като хранител на ценностите. Доколкото сексът като удоволствие и извън естественото “възпроизводство” остава извън крепостта на целомъдрието, посвещаването на “музей” на темата изглежда крайно предизвикателно. То се вписва в изграждането на идентичността на града като пространство на разкрепостеността. Може би и затова туристите, привлечени за кратко от греховния Амстердам, и обикновено пропускащи места като Кралския музей, на път за гарата се отбиват в отворения до среднощ музей срещу твърде скромната сума от 3 евро. Та музеите в България дори са по-скъпи!

Странно е какво привлича туристите, при положение че в съседната пряка могат да се нагледат на достатъчно количество и разнообразно качество женска плът. При това на крачка от музея сексът е реален и, срещу определена сума, осезаем. От друга страна новите медии и технологиите буквално застрашават актуалността на музея. Всичко, което може да види на място в експозиция, туристът може да си набави пред компютъра.

Експозицията, рекламирана на улицата от копия на антични каменни статуи с фалоси, предлага да разкрие на посетителя тайните на секса през вековете. Както сподели една от приятелките ми, “музеят доказва, че нищо не се е променило с времето”. Така единствената важна задача пред уредниците му – да разбият мита за целомъдрието на миналото, е решена успешно. Тези, които имат лични съмнения относно приемствеността на непозволеното, след разходка в Квартала на червените фенери, се отбиват в музея, да погълнат своята доза историческа “истина”. Доколко би могло да е истина показаното в експозицията, не е въпрос за всеки посетител. Но и за търсещите автентичност музеят също представлява провокация. Да вземем за пример “оригинален каменен фалос от римската епоха”, внушаващ по размерите си и детайлите си, но недатиран и с неизвестен произход. Това едва ли е проблем за хората – те търсят атракцията. Дошли са в Амстердам да бъдат впечатлени и си тръгват с това усещане. Музеят сравнително успешно шокира “здравия” разум с тоновете актови фотографии, но в минимални размери, за да се трупа количество. Към тях може да се добавят и восъчните фигури и възстановки на сцени от живота на квартала на платената любов.

Трите етажа не са хронологично подредени, а залите носят имена на известни “греховници”. Зала “Маркиз дьо Сад” е възтясна, задушна и вечно пренаселена, с две предупредителни табели на входа: “Влезте, но на своя отговорност. Може да бъдете шокирани (моля, без оплаквания).”; “Внимание: джебчии!”. Първото предупреждение би било похвално, ако не оставяше посетителя без право на мнение. Доскоро предполагах, че музеите толерират обратната връзка, но тук очевидно не е така. Борбата със собственото целомъдрие е лична борба. Екипът на музея не желае да бъде въвличан в нея. Втората табелка за опасността от джебчии е повече от комична. Досега все мислех музеите за застрашени от недобронамерени външни лица, но в този случай не музейните ценности, а посетителите и техните лични вещи са тези, които се излагат на опасност с влизането във въпросната зала. Възможно е да излезеш от Сексмузея с разбити илюзии, сърце и без портфейл. Въпреки че това е мястото на освободените от задръжки, уредниците поставят и ограничителни табелки: “Забранено е пушенето на цигари, марихуана и лули вътре в залите”. Порнографията обаче не е оградена в червено.

Очакванията на посетителите са интересен въпрос. Един от моите приятели призна, че не е бил особено впечатлен от музея, защото "всъщност какво друго да покажат? Това все пак е музей". Уредниците са се опитали да визуализират само част от разбирането за секс - удоволствието, отделено от всекидневието. Акцентът пада върху сексът на модерното време, извън дома, дори извън кръга на общността, с която общуваме. Така конструираните рамки приютяват хаоса на неясно организираните теми в експозицията. Предметите във витрините представят включването на горещи сцени в декорацията на не-утилитарни предмети. Графиките, комиксите и рекламите засягат както европейските представи за удоволствието, така и екзотичните за европейците азиатски "достижения" в областта. В карикатурите виждаме дори централни фигури от християнството и исляма в позорни за религиите пози. Границите са заличени в музейната презентация. Изображението стои над всичко. Не по-малко впечатляващи са анимираните манекени на ексхибициониста и Мата Хари, които се движат, издават звуци и стряскат минаващия наблизо посетител. Манекените макар и изкуствено, визуализират скритото, случващо се по тъмно, зад стените на обществената тоалетна между нормална, хетеросексуална двойка, понякога придружена от трето лице, което "свети". Те представят работещите момичета и техните клиенти или сутеньори - мъже. Екипът очевидно нехае за равенството на половете. Облеклото не е централна тема за сметка на разголването. Инвентарът на сексуалната игра, както и бельото са слабо представени за сметка на самия акт.

Целта на музейния екип да шокира онези, които са избрали музея пред Червените фенери, е трудно постижима във времето на технологиите и триумфа на образите. Затова пък посетителите се забавляват публично с изображенията и ретро ефектите. Като последното евтино удоволствие преди отпътуване.

Приказка за дупката

или Магията, която срути един паметник на културата

На 6 май 2008 година в централните новини от 19.00 часа bTV излъчи репортаж за рушащото се източно крило на бившия Княжески дворец, където се помещава Националният етнографски музей. Експозицията му е затворена за посетители, защото сградата е категоризирана от експертна комисия на БАН и НИПК като опасна. По този повод на 22 май 2008 година уредниците на НЕМ ще открият
изложба на тема "Дупката".

Имало едно време един музей. Той носел гордото име “Национален етнографски музей”, без да му тежи. Неговите основатели вярвали в силата на традицията и строго охранявали нейните проявления, като ги прибирали за по-сигурно в музейните фондове. Националният етнографски музей се бил сгушил съвсем в центъра на София, в източното крило на така наречения Княжески дворец, по-известен като Националната галерия. Малцина предполагали за неговото съществуване доскоро и по-добре, защото така животът му се удължил с още няколко десетилетия. Докато не зейнала Дупката. С нея свършва приказката за величието на една нация и започва сериозния разказ за “магията”, която погубва едновременно музея и Двореца-паметник на културата.

В приказката за светлото минало на българите, разказвана от музея, се срещат фрази като: национална съкровищница (1994), “Красота и тайни” (1999), “Свещенният път” (1998), “Жива вода” (1997), “Магия за любов” (1995), “Цветна магия” (2002), “Надежда за добруване” (1996)... Всички те са (част от) заглавия на изложби, съзнателно възвеличаващи миналото (и на музейните колекции), защото, уви, от настоящето на институцията нищо не си заслужава да бъде показано. Вместо да пазят надеждата си за бъдещо добруване, уредниците бавно започват да си повтарят предупреждението на Данте: “надежда всяка тука оставете”. Магията за любов се превръща в черна магия, а живата вода помътнява с всяка изминала година. Красотите на културното ни наследство, пазени в продължение на столетие в Националния етнографски музей (НЕМ), по-вероятно ще останат тайна за бъдещите поколения. Защото свещеният път на националната ни съкровищница потъва все по-дълбоко в ДУПКАТА.

Колкото и апокалиптично да звучи въпросния разказ в момента, той нито започва с оголилата се наскоро в гредореда на зала 1 от експозицията пропаст, нито ще свърши там. Въпросите, които стоят пред управниците на Националния етнографски музей (НЕМ) сега са два: причините и решението. Анализът на опита прави възможно изграждане на стратегия за справяне с проблема.

За ритмичността в историята на музея

За първия проблем, причините, информацията трябва да се търси в административния архив на НЕМ, в папки с етикети: “НЕМ-сграда” и “НЕМ-статут”. Двете датират от едно и също време – първата половина на 90-те години на XX век, и съдържат подробна кореспонденция между тогавашното ръководство на музея и висшестоящите спрямо него управници, а именно: директорът на Етнографски институт с музей, Президиума на БАН, съответната дирекция на Министерство на културата, Комисията по култура на Народното събрание, Президента на републиката и други, експерти и недотам експерти в културния мениджмънт. В папките се разказва история, подобна на случващата се в последния месец. В 1988 г. експозицията на НЕМ е затворена за неопределено време, заради пропадналия гредоред в зала 3. Дотогава НЕМ не е оставал недостъпен за публиката си. В продължение на близо две години в него и извън него кипят дебати (не, не се бъркайте, не публични) за бъдещето му – дали да е музей в смисъл на културен център, или да бъде само “съкровищница”, т.е. хранилище на предмети от миналото. Второто въплъщение несъмнено иска площ, но първото е още по-лакомо, то иска много място за различни инициативи. Като ще е музей, да е истински музей, в услуга на обществото и за негово развлечение (ако следваме принципите на ICOM, международната организация на музеите). Но при всяка следваща авария в сградата, уредниците поставят на първи план съхраняването на културното наследство, а публичността остава за по-добри времена. Това е най-лесното решение за момента, въпреки че музейните специалисти оценяват в перспектива затварянето на експозицията като поражение за музея. Тъй като сградата не разполага с достатъчно пространство за ефективно опазване и експониране, удачното решение е търсенето на допълнително място за строеж на депо или преместването на фонда в друга сграда.

Още в началото на 90-те години е предложен втори вариант – изнасянето на цялата институция, за да се реставрира Двореца основно. Срещу него винаги има вътрешномузейна опозиция, заради централното й разположение и защото сградата привлича апетита на много институции.

В целия почти 55-годишен период на своето "съжителство" сградата на Княжеския дворец и Националният етнографски музей са в постоянно противоборство. Друг е въпросът, дали сблъсъкът на "висока" и "ниска" култура не е целенасочено планиран още с разрешението от 1954 г. за нанасяне на музея. Подобна хипотеза страда от много слабости, докато не бъде подкрепена с документи. "Високата (“аристократичната”) култура преборва цървулите и носиите", "Дворецът срещу селото": това са все потенциални заглавия на неслучили се журналистически разследвания. А моментът ги изисква – застрашени са както сградата като паметник на културата, така и музеят като неин хранител и медиатор.

Кулминацията, срутването на гредореда в 1988 г., потвърждават написаното от комисия на НИПК преди това: „Констатираното бедствено положение на фонда на Етнографския музей се дължи на традиционното подценяване на проблема по опазването, консервацията и реставрацията на музейните ценности у нас и все още непризнаването й като основна музейна дейност.”

Натрапчивото усещане, че историята се повтаря ритмично, не е измамно. Освен Дупката, с която не успяват да се справят дългосрочно, в 1990 година, на 18 май, празника на музеите, Националният етнографски музей отваря врати за хората, но само за един ден. “Елате и вижте” е инициатива, използваща музейни подходи за представяне на актуални проблеми на съвременността, с която ръководството и екипа на НЕМ целят да привлекат общественото и най-вече вниманието на властта към състоянието на културните ценности. Те показват документи от периоди на величие на музея, неговите богатства, скрити в раклите на хранилищата и... тайните дотогава “дупки” по сградата.

Дотук премълчавахме един важен епизод от историята на съжителството Дворец - музей. Надали и двете са били обект на властови интерес по времето на комунистическото управление в България, ако съдим по мащабните планове от края на 70-те години за преустройство на центъра на столицата, които предвиждат изличаване на Двореца като буржоазен остатък. Сградата е спасена по чудо, неизвестно с чия помощ (ако искаме, можем да се доверим на митовете, свързващи успеха с всемогъщата Людмила Живкова като протектор на културата в късната ни история). Обаче “спасена” не е коректно определение, доколкото оцеляването на сградата е оставено на произвола на съдбата. Ние, българите вярваме в силата на съдбата и често викаме неволята, но в случая ни една от двете не успява да “спаси” Двореца от вечните течове. Проблемите с водосточната инсталация, която се оказва крайно загадъчна за специалистите, при липсата на архитектурните планове не могат да бъдат решени и буквално “довършват” живота на княжеските покои. Изчезването на плановете на сградата много бихме желали да не приписваме като вина на световната конспирация, но безспорно комунистическото управление на архивите е отговорно и за това.

За отговорността и други магии

След като открихме за читателите странното повторение на събитията, се налага да отбележим резултата от кореспонденцията на високо ниво в началото на 90-те години. Най-очевидно е оставането на музея в сградата. Също толкова ясно е и нейното състояние днес - крайно критично. Не толкова видим обаче е фактът, че именно директорът на НЕМ, извадил за първи път в началото на 90-те проблемите на опазването на културното наследство на показ, бива принуден да напусне поста си в кратък срок, защото действията му са "във вреда на институцията". Оставката й е поискана след дълги консултации, вътрешно и извън-институционални (на ниво БАН), от ръководството на Етнографски институт с музей към БАН, част от който е Националният етнографски музей. Пасивността е избрана като по-удобната политика. Целта е да не се руши имиджа на Академията като "стожер на нацията". Типично като за предходния период отпреди 1989-та, макар да претендираме вече за "демократично" управление. И тук не мога да спестя още два факта от биографията на институцията. Същото ръководство на ЕИМ, пожелало оставката на директора на НЕМ в 1994 година, наскоро беше преизбрано за четвърти мандат. Същевременно директорът на музея беше сменен при последните избори след почти 15-годишно управление. През същите тези 15 години със съдействието на същите двама дългогодишни директори протича една от най-мащабните реставрации на сградата, чийто възложител е Министерство на културата, а изпълнител - фирма ЕКСА (виж проекта). В резултат НЕМ отново потъна в Дупката.

Пиша тези редове със съзнанието, че вината си има име - "престъпна небрежност". Както впрочем и отговорността. Зная, и че документите, също както хората с техните спомени, могат да бъдат манипулирани. Решението за съдбата на сградата не е само в ръцете на управниците на НЕМ и ЕИМ. Но то е изключително и само тяхна отговорност. Доколкото те са онези, които следва да алармират обществеността и властта за проблемите си. Покриването им оставя и музея, и Двореца-паметник на културата на произвола на съдбата. А тя, както видяхме вече, работи на принципа на естествения подбор.